Даниъл Силва
Предателят (35)

35. Тиберия, Израел

Ари Шамрон отдавна бе загубил съня си. Както при повечето хора, този божи дар му бе отнет в края на живота, но при него причините бяха напълно индивидуални. Той бе изричал толкова много лъжи, беше сътворил толкова много заблуди, че вече не можеше да разграничи фактите от измислиците, истината от лъжата. Осъден от работата си да стои винаги буден, Шамрон прекарваше нощите, като бродеше непрекъснато в тайните архиви на миналото си, преживяваше отново стари случаи, кръстосваше стари бойни полета и се изправяше пред врагове, които отдавна бяха победени.

Освен това съществуваше и телефонът. През дългата и бурна кариера на Ари той бе звънял в най-потресаващите часове, обикновено със съобщение за смърт. Тъй като бе посветил живота си на опазването на израелската държава и оттам — на еврейския народ, обажданията бяха истински каталог на ужасите. Бяха му съобщавали за военни действия и терористични актове, за изнудвания и кръвопролитни самоубийствени атентати, за сринати посолства и синагоги. И веднъж, преди много години, той бе събуден с новината, че мъжът, когото обичаше като свой син, току-що е загубил семейството си при взривяване на колата му във Виена. Обаче обаждането на Узи Навот късно тази вечер му дойде твърде много. То накара Шамрон да изкрещи от ярост и да се хване за гърдите от мъка. Геула, която по това време лежеше до него, по-късно щеше да каже, че се е уплашила, че съпругът й е получил втори инфаркт. Ари бързо се съвзе и издаде няколко резки заповеди, преди внимателно да затвори телефона.

Той остана дълго време неподвижен, като дишаше учестено. В дома на Шамрон имаше ритуал. След приключването на подобни разговори Геула обикновено задаваше само един въпрос: „Колко са загинали този път?“. Обаче от реакцията на съпруга си тя разбра, че този разговор е различен. Така че протегна ръка в тъмнината и докосна почти пергаментовата кожа на хлътналата му буза. За втори път през техния брак Геула усети под пръстите си сълзи.

— Какво има, Ари? Какво се е случило?

Като чу отговора му, тя закри с ръце лицето си и заплака.

— Къде е той?

— В Америка.

— Знае ли вече?

— Току-що са му казали.

— Ще се върне ли у дома?

— Ще бъде тук на сутринта.

— Знае ли се кой го е извършил?

— Имам доста добра представа.

— Какво ще правиш?

— Амос не иска да се навъртам там. Смята, че ще ги разсейвам.

— Кой е Амос, та да ти казва какво да правиш? Габриел ти е като син. Кажи на Амос да върви по дяволите. Кажи му, че се връщаш на булевард „Цар Саул“.

За момент Ари остана мълчалив.

— Може би той няма да иска да съм там.

— Кой?

— Габриел.

— Защо говориш така, Ари?

— Защото, ако не бях… — Гласът му пресекна.

— Защото, ако не беше го вербувал преди години, нищо от това нямаше да се случи? Това ли щеше да кажеш?

Шамрон не отговори.

— Габриел прилича на теб повече, отколкото си дава сметка. Той нямаше друг избор, освен да воюва. Никой от нас няма. — Геула избърса сълзите от бузите на мъжа си. — Ставай от леглото, Ари. Отивай в Тел Авив. И гледай да чакаш на летище „Бен Гурион“, когато той пристигне. Ще има нужда да види познати лица. — Тя направи пауза, после добави: — Габриел има нужда да види своя абба^[1].

Шамрон седна и бавно спусна крака на пода.

— Да ти направя ли кафе и нещо за ядене?

— Няма време.

— Нека да ти донеса чисти дрехи.

Геула светна лампата на нощното си шкафче и стана от леглото. Ари вдигна слушалката на телефона и позвъни в къщата на охраната, която се издигаше в края на алеята за коли. Обади се Рами — дългогодишният началник на постоянната му охрана.

— Приготви колата — каза Шамрон.

— Нещо лошо ли има, шефе?

— Свързано е с Габриел. Скоро ще узнаеш останалото.

Ари затвори телефона и се изправи на крака. Дотогава Геула бе сложила дрехите му в долния край на леглото: изгладени жълтеникавокафяви военни панталони, риза от оксфордски плат, кожено пилотско яке, леко съдрано на дясната предница. Шамрон посегна и го подръпна нежно. Ще проведем още една битка заедно — помисли си той. — Една последна операция.

Ари запали цигара и започна бавно да се облича, сякаш си слагаше бронята за предстоящата битка. Като навлече якето си, той отиде в кухнята, където жена му приготвяше кафе.

— Казах ти, че няма време.

— То е за мен, Ари.

— Трябва да се върнеш в леглото, Геула.

— Сега няма да мога да заспя. — Тя погледна към цигарата, която гореше между пожълтелите му пръсти, но се въздържа да му се скара. — Опитай се да не пушиш прекалено много. Докторът казва…

— Знам какво казва.

Геула го целуна по бузата.

— Ще ми звъннеш, когато можеш, нали?

— Ще ти звънна.

Той излезе навън. Къщата гледаше на изток — към Генисаретското езеро и мержелеещата се тъмна маса на Голанските възвишения. Шамрон я бе купил преди много години, защото тя му позволяваше да бди за враговете на Израел. Тази вечер тези врагове бяха отвъд хоризонта. Чрез своите действия те току-що бяха обявили война на Службата. А сега тя, на свой ред, щеше да им обяви война.

Бронираната лимузина го чакаше на алеята. Рами му помогна да се качи отзад, преди да се настани на предната пасажерска седалка. Когато колата потегли, той хвърли поглед през рамо и попита къде отиват.

— На булевард „Цар Саул“.

Рами отвърна с кратко кимване. Шамрон посегна към обезопасения телефон и натисна бутона за бързо набиране. Гласът, който му отговори, бе на млад мъж и беше дързък. Това веднага го подразни. Да прави на пух и прах хора с подобни гласове бе едно от любимите му занимания.

— Трябва да говоря с него веднага.

— Той спи.

— Не задълго.

— Поиска да не го безпокоят, освен ако не става дума за национална катастрофа.

— Тогава ти предлагам да го събудиш.

— Дано да е важно.

Адютантът остави Шамрон да чака, което не беше добра идея. След трийсет секунди се обади друг глас. Беше много сънен и принадлежеше на министър-председателя на Израел.

— Какво има, Ари?

— Тази вечер загубихме две момчета в Италия — отговори Шамрон. — И съпругата на Габриел е изчезнала.

* * *

Икономката Маргерита бе направила откритието. По-късно, при разпита от страна на италианските власти, тя щеше да определи времето на около двадесет и два часа и пет минути, макар да призна, че не е погледнала часовника си. По една случайност времето съвпадна доста точно с регистъра на обажданията на мобилния й телефон, който показа, че първото й позвъняване е било в 22,07 часа. Времето съответстваше и на действията й през онази нощ. Няколко свидетели щяха да си спомнят, че са я видели да напуска едно кафене в Амелия точно в 21,50 часа, което й оставяше предостатъчно време да се придвижи до Вила дей Фиори с малкия си градски скутер.

Първият признак за някакъв проблем, каза тя, било присъствието на автомобил пред външната порта. Колата — фиат седан — била паркирана сякаш от пияница, с предницата до едно дърво и загасени фарове. Маргерита каза на полицията, че си е помислила, че автомобилът е изоставен или е претърпял леко произшествие. Вместо да се приближи до колата, тя първо я осветила с фара на скутера. Тогава забелязала счупените прозорци и парченцата стъкло, разпилени като кристали по земята. Освен това си дала сметка, че колата й изглежда позната. Тя принадлежала на двамата приятели на реставратора — младите мъже със странни имена, които говорели на непознат за нея език. Икономката каза на полицията, че изобщо не била повярвала на тяхната история. Баща й бил войник, добави, и тя можела да познае двама охранители, когато ги види. Като слязла от скутера, икономката се втурнала към автомобила да види дали някой не е ранен. Това, което открила, очевидно не било пътно произшествие. Двамата мъже били простреляни много пъти и били потънали в кръв.

Въпреки че Маргерита бе първата, разпитана от полицаите, тя в действителност не беше тази, която ги бе повикала. Както останалите членове на персонала, икономката бе получила стриктни нареждания какво да прави в случай на инцидент, свързан със съпругата на реставратора. Тя трябваше да позвъни на граф Гаспари — отсъстващия собственик на вилата — и първо да информира него. Което и бе направила в 22,07 часа. Графът бе побързал да позвъни на монсеньор Луиджи Донати — личния секретар на негово Светейшество папа Павел VII, а Донати се бе свързал с Ватиканската служба за сигурност. След двайсет минути екипи на държавната полиция и на карабинерите бяха пристигнали пред входа на вилата и бяха отцепили района. Не можейки да открият ключа на автомобила, полицаите бяха разбили багажника. Вътре бяха открили три куфара — единия, пълен с дамски вещи — и дамска чанта. Командващият офицер бързо бе предположил, че местопрестъплението представлява повече от обикновено двойно убийство. Изглежда, в колата бе имало и жена. А сега тази жена бе изчезнала.

Без да знаят полицаите на местопрестъплението, от Ватикана тайно бяха позвънили на работодателите на жената в Тел Авив. Офицерът, приел обаждането, незабавно позвъни на Узи Навот, който в момента пътуваше към дома си в предградието на Тел Авив Петах Тиква. Той направи рязък обратен завой и се понесе с опасна скорост пак към Тел Авив. Докато пътуваше, Узи проведе три телефонни разговора от безопасния си телефон: единия с Ейдриън Картър в Лангли, втория с директора на Службата и третия — с мемунех, върховния шеф.

Колкото до Габриел, той нямаше никаква представа за бурята, която се завихряше около него. Всъщност, докато в същия момент Шамрон събуждаше от сън министър-председателя, той правеше всичко възможно да успокои обезумялата Елена Харкова. Двете й деца — Анна и Николай, спокойно си играеха в съседната стая, нищо неподозиращи за онова, което току-що бе станало известно. Какво точно си казаха Елена и Алон, така и не се разбра. Малко след това те излязоха заедно от вилата — Харкова бе обляна в сълзи, а Габриел, запазил стоически спокойствие, бе преметнал през рамо чантата с багажа си. Докато пристигне на регионалното летище Адирондак, самолетът му бе зареден с гориво и готов за излитане. Той го откара директно до Военновъздушната база „Андрюс“, където втори самолет „Гълфстрийм G-500“ чакаше да го отведе у дома. По-късно екипажът щеше да докладва, че по време на десетчасовия полет Алон не е ял и пил нищо и не е казал нито една дума. Само седял на мястото си като статуя и гледал през прозореца в мрака.