Даниъл Силва
Предателят (20)

20. Квартал Маре, Париж

Парижкият квартал Маре се простира на десния бряг на Сена и заема част от трети и четвърти арондисман. Някога блатиста местност, по време на монархията той станал модно за живеене място, бедняшки работнически квартал след Революцията, а през XX в. — най-населеният с евреи район на града. Сцена на кошмарна нацистка хайка през Втората световна война, през шейсетте години на XX в. той бил изпаднал в пълна разруха, когато правителството предприело съгласувани действия, за да го върне към живот. Понастоящем един от най-модерните квартали на Париж, Маре е пълен с луксозни бутици, музеи на изкуството и модни ресторанти.

В един такъв ресторант на Рю дез Аршив Узи Навот чакаше в късния следобед на следващия ден. Беше облечен с пуловер с поло яка, който създаваше впечатление, че главата му е забита направо в широките рамене. Той едва вдигна очи, когато Габриел и Олга седнаха.

Двамата бяха пристигнали в Париж малко след десет часа предната вечер и се бяха настанили в малък мрачен хотел от другата страна на улицата срещу Гар дю Нор. Пътуването бе минало спокойно, без повече нападения от руски убийци, и котката на Олга се бе държала така, както можеше да се очаква, докато се возеха с влака от Оксфорд до гара Падингтън. Поради забраната на „Евростар“ за превоз на домашни любимци Габриел не бе имал друг избор, освен да намери квартира за котката в Лондон. Беше я открил в една художествена галерия в квартал Сейнт Джеймс, притежавана от мъж на име Джулиан Ишърууд. През годините Ишърууд бе понесъл много унижения заради тайната си връзка със Службата, но да му натрапят чужда котка без предупреждение бе „крайна обида“, както се изрази той. Обаче настроението му се промени драстично, когато видя Олга. Но пък и Габриел знаеше, че ще стане така. Джулиан Ишърууд имаше слабост към три неща: италианската живопис, френското вино и хубавите жени. Особено рускините. И подобно на Узи Навот, той лесно бе успокоен.

— Не разбирам защо трябваше да идваме на това място — каза Навот сега. — Знаеш колко много обичам пилешкото задушено в ресторанта на Жо Голденберг.

— Той е затворен, Узи. Не си ли чул?

— Знам, но все още не мога да повярвам. Какво е Маре без Жо Голденберг?

Над половин век прочутият ресторант за кашер деликатеси бе заемал ъгъла на Рю де Розие № 7. Евреи от цял свят се бяха тълпели на протритите червени пейки в ресторанта и се бяха тъпкали с хайвер, пастет от черен дроб и картофени кюфтета. Това бяха правили и френски филмови звезди, министри от правителството и известни писатели и журналисти. Обаче славата бе направила ресторанта на Жо Голденберг примамлива мишена за екстремисти и терористи и през август 1982 година шестима от постоянните му клиенти бяха убити при нападение с гранати и автомати, извършено от палестинската терористична групировка на Абу Нидал. В крайна сметка не тероризмът бе съсипал тази парижка забележителност, а растящите наеми и постоянните глоби за лоши санитарни условия.

— Имаш късмет, че това пиле не те уби, Узи. Бог знае колко дълго е престоявало, преди да го сипят в чиния и да ти го сервират.

— Беше превъзходно. Такъв беше и боршът. Ти харесваше борша там.

— Ненавиждам борша. Винаги съм го мразил.

— Тогава защо си го поръчваше?

— Ти ми го поръчваше, а после го изяждаше вместо мен.

— Не си го спомням по този начин.

— Както кажеш, Узи.

До този момент двамата си бяха говорили бързо на френски. Навот се обърна към Олга и попита на английски:

— Не бихте ли се насладили на купичка хубав борш, госпожице Сухова?

— Аз съм рускиня. Защо, за бога, да идвам в Париж и да си поръчвам борш?

Узи погледна Габриел.

— Винаги ли е така дружелюбна? — попита той на иврит.

— Руснаците имат черно чувство за хумор.

— Обзалагам се, че е така. — Навот се загледа през прозореца към тясната уличка. — Това място се е променило, откакто напуснах Париж. Обичах да идвам тук винаги, когато имах няколко свободни часа. Беше като малка частица от Тел Авив, точно в центъра на Париж. Сега… — Поклати бавно глава. — Това е просто поредното място, където можеш да купиш дамска чанта или скъпи бижута. Вече не можеш да намериш тук даже хубави фалафели^[1].

— Кметът иска да бъде точно така — чисто и спретнато, с много модни магазини, плащащи високи наеми и високи данъци. Преди няколко месеца дори се опитаха да открият заведение на „Макдоналдс“, обаче кварталът се разбунтува. Горкият Жо Голденберг не можеше повече да поддържа ресторанта. Накрая наемът му беше триста хиляди евро на година.

— Нищо чудно, че кухнята му беше в безпорядък.

Навот се зачете в менюто. Когато отново заговори, тонът му определено не бе така сърдечен:

— Да видим дали правилно съм разбрал. Дойдох в Италия и ти наредих да се върнеш в Израел, защото смятаме, че животът ти може да е в опасност. Ти ми каза, че са ти нужни три дни, за да завършиш картината, и аз — като пълен глупак — се съгласих. Двайсет и четири часа по-късно научих, че си се измъкнал от телохранителите и си отишъл в Лондон да разследваш изчезването на Григорий Булганов — руския беглец номер едно. А тази сутрин получавам съобщение, че си пристигнал в Париж, придружен от руския беглец номер две — Олга Сухова. Пропуснах ли нещо?

— Наложи се да оставим котката на Олга в галерията на Ишърууд. Трябва да изпратиш някого от лондонската ни централа да я прибере. Иначе Джулиан може да я остави да избяга в Грийн Парк.

Алон извади писмото на Григорий от джоба на сакото си и го сложи на масата. Узи го прочете мълчаливо с непроницаемо изражение, после вдигна поглед.

— Искам да знам всичко, което си правил, докато беше в Англия, Габриел. Никакво спестяване или премълчаване, никакви изменения или съкращения. Разбираш ли?

Алон даде на Навот пълен отчет, като започна с първата си среща с Греъм Сиймор и завърши с опита за убийство пред вратата на Олга.

— Блокирали са ключалката?

— Беше майсторски свършена работа.

— Срамота е, че стрелецът не е разбрал, че си невъоръжен. Можел е просто да скочи от колата и да те убие.

— Не го мислиш наистина, нали, Узи?

— Не, но ми става по-добре, като го казвам. Доста немарливо за руска ударна група, не смяташ ли?

— Не е толкова лесно да убиеш някого от движеща се кола.

— Освен ако не си Габриел Алон. Когато ние набележим някого, той умира. Обикновено и при руснаците е така. Те са фанатици, когато става дума за планиране и подготовка.

Габриел кимна в знак на съгласие.

— Тогава защо са изпратили в Оксфорд двама аматьори?

— Защото са предполагали, че ще е лесно. Вероятно са си помислили, че вторият ешелон ще се справи.

— Допускаш, че целта е била Олга, а не ти?

— Точно така.

— Какво те кара да си толкова сигурен?

— Бях в страната само от три дни. Дори и ние щяхме да бъдем сериозно затруднени да организираме удар така бързо.

— Тогава защо не са се отказали, като са видели, че не е сама?

— Може просто да са ме взели по погрешка за приятел на Олга или за някой от нейните студенти, а не за човек, който се хвърля на земята, когато бравата внезапно престане да функционира.

Един сервитьор се приближи до масата им. Навот го отпрати с леко махване.

— Щеше да бъде по-умно, ако бе споделил някои от тези наблюдения със Сиймор. Той ти е разрешил да проведеш собствено разследване за изчезването на Григорий. И как си му се отплатил? Като си се измъкнал от страната с друг от неговите бегълци. — Узи се усмихна горчиво. — Двамата с Греъм бихме могли да си основем собствен малък клуб. Хора, които са ти се доверили, за да бъдат измамени.

Навот погледна към Олга и премина от иврит на английски:

— Вашите съседи са забелязали дупките от куршуми и разбитата входна врата чак към осем часа вечерта. Когато не са ви намерили, са се обадили на полицията в долината на Темза.

— Опасявам се, че знам какво е последвало — каза тя. — Тъй като адресът ми беше със специален статут на сигурност, дежурният офицер веднага се е свързал с началника на полицията.

— И познайте какво е направил той.

— Предполагам, че е позвънил в Министерството на вътрешните работи в Лондон. А оттам са се свързали с Греъм Сиймор.

Погледът на Узи се премести от Олга на Габриел.

— И какво мислиш, че е направил Сиймор?

— Позвънил е на шефа на лондонската ни централа.

— Който през изминалите три дни тайно е претърсвал града, за да те намери — добави Навот. — И когато Греъм се е свързал с шефа на централата ни, му е теглил едно конско. Поздравления, Габриел. Успя да доведеш до нов спад в отношенията между британците и Службата. Те искат пълно обяснение за случилото се снощи в Оксфорд. Също така искат да им върнем бегълката. Греъм Сиймор ни очаква в Лондон утре сутринта, и то по-раничко.

— Нас?

— Мен, теб и Олга. — После, сякаш току-що му бе хрумнало, Навот добави: — И Стареца също.

— Как успя Шамрон да се замеси в това?

— По същия начин, както винаги го прави. Той ненавижда вакуума. Щом види празно място, веднага го запълва.

— Кажи му да си остане в Тиберия. Кажи му, че можем да се справим.

— Моля те, Габриел. Що се отнася до Шамрон, ние още сме като две хлапета, които се мъчат да се научат да карат колело, а той не може да се реши да пусне седалката. Освен това е твърде късно. Ари вече е тук.

— Къде е?

— В една безопасна квартира в Монмартър. Олга и аз ще останем тук и ще се опознаем по-добре. Шамрон иска да поговори с теб. На четири очи.

— За какво?

— Не ми каза. В крайна сметка аз съм само шефът на „Специални операции“.

Узи погледна менюто и се намръщи.

— Няма пилешко задушено. Знаеш колко харесвах пилешкото задушено на Жо Голденберг. Единственото по-хубаво нещо от него беше боршът.