Даниъл Силва
Предателят (27)

27. Лаго ди Комо, Италия

Тя поиска чай и позволение да пуши. Йоси и Дина се погрижиха за чая, а Лавон, самият той заклет пушач, се присъедини към нея на по цигара. След като връзката им се заздрави от споделения тютюн, Ирина извърна тялото си с няколко градуса и вдигна ръка край лицето си като наочник, изключвайки по този начин Михаил от полезрението си. Що се отнасяше до нея, той вече не съществуваше. Ето защо Михаил нямаше нужда да знае, че мъжът, който я бе излъгал да вземе участие в отвличането на съпруга й, бе осъществил първия си контакт с нея на деветнадесети декември. Спомняше си датата със сигурност, защото тогава бил рожденият й ден. Рожден ден, съвпадащ с този на Леонид Брежнев, което в детството й било голяма чест в училище.

Било понеделник, спомняше си тя, и колегите й настояли да я изведат на шампанско и суши в бара О2 на хотел „Риц-Карлтън“. Имайки предвид състоянието на руската икономика, тя си помислила, че това е доста разточително, но те се нуждаели от извинение, за да се напият, а рожденият й ден им изглеждал не по-малко добър повод от който и да е друг. Запоят приключил в осем часа и те продължили да се шляят заедно до десет, когато се озовали на улица „Тверская“ и тръгнали да търсят колите си, макар че никой от тях, в това число и Ирина Йосифовна Булганова, бивша съпруга на дезертьора Григорий Николаевич Булганов, не бил в състояние да шофира.

Тя била оставила колата си няколко пресечки по-нататък, в тясна уличка, където от Московската градска милиция — естествено срещу разумен подкуп — позволявали на московчани да паркират през целия ден, без да се страхуват от санкции. Дежурният милиционер бил пъпчиво двайсетгодишно момче, което изглеждало замръзнало от студ. Все още усещайки влиянието на алкохола, Ирина се опитала да му даде пълна шепа рубли. Обаче момчето се отдръпнало, правейки демонстративен жест на отказ да вземе парите. Отначало тази проява й се сторила по-скоро забавна. После видяла някакъв мъж да стои до колата й. Веднага познала какъв е. Бил член на силовиките — братство, съставено от бивши или настоящи офицери от руските служби за сигурност. Ирина знаела това, защото дванайсет години била омъжена за такъв човек. Това били най-лошите години в живота й.

Тя си помислила да се измъкне, но знаела, че не е в състояние да избяга. Дори и да не била пияна, нямало начин да се укрива дълго. Не и в Русия. Така че приближила и с повече смелост, отколкото изпитвала в действителност, поискала да разбере какво толкова интересно има в колата й. Мъжът я поздравил с „добър вечер“, обръщайки се към нея по руски обичай на малкото и бащиното име, и се извинил за необичайните обстоятелства на тяхната среща. Казал й, че има важно съобщение относно съпруга й. „Бившият съпруг“ — отвърнала Ирина. „Бившият съпруг“ — поправил се той. И между другото можела да го нарича Анатолий.

— Предполагам, че не ви е показал карта за самоличност — каза Лавон с най-мекия възможен тон.

— Разбира се, че не.

— Бихте ли го описали?

— Висок, добре сложен, със солидна челюст и руса, започнала да се прошарва коса.

— Възраст?

— Над петдесетте.

— Брада или мустаци?

— Не.

— Очила?

— Тогава не, но по-късно — да.

Ели не продължи да задълбава. Поне засега.

— Какво стана после?

— Той предложи да ме заведе на вечеря. Отвърнах му, че нямам навик да вечерям с непознати. Мъжът каза, че не е непознат, бил приятел на Григорий от Лондон. Знаеше, че имам рожден ден. Каза, че имал подарък за мен.

— И вие му повярвахте, защото сте имали връзка с Григорий?

— Точно така.

— И отидохте с него?

— Да.

— Как пътувахте?

— С моята кола.

— Кой шофираше?

— Той.

— Къде отидохте?

— В „Кафе Пушкин“. Знаете ли „Кафе Пушкин“?

С почти недоловимо кимване Лавон показа, че наистина знае за прочутия ресторант „Кафе Пушкин“. Независимо от финансовата криза, все още бе почти невъзможно да направиш резервация в него. Обаче въпросният Анатолий някак си успял да осигури ценна маса за двама в уединен ъгъл на втория етаж. Поръчал шампанско — последното нещо, от което се нуждаела тя — и вдигнал тост. После й дал кутийка за бижута. Вътре имало златна гривна и бележка. Казал й, че и двете са от Григорий.

— На кутийката беше ли написано името на фирмата?

— „Булгари“. Гривната трябва да е струвала цяло състояние.

— А бележката? С почерка на Григорий ли бе написана?

— Определено приличаше на неговия.

— Какво гласеше тя?

— Той пишеше, че не иска никога повече да прекарваме рождения ми ден разделени; че иска да отида в Лондон с Анатолий. Пишеше, че всичко ще бъде уредено и платено от Виктор.

— Нямаше ли фамилно име?

— Не.

— Но вие сте знаели, че става дума за Виктор Орлов?

— Бях чела за Григорий и Виктор в интернет. Дори ги видях двамата, снимани заедно.

— Анатолий описа ли своите отношения с господин Орлов?

— Каза, че работел при него като охранител.

— Такива ли бяха точните му думи?

— Да.

— А бележката? Да приема ли, че сте се развълнували от нея?

Ирина кимна смутено.

— Всичко изглеждаше истинско.

Естествено, че е било така — помисли си Габриел, гледайки Ирина на монитора. Изглеждало е истинско, защото Анатолий, също като него, бе професионалист, добре запознат с изкуството на манипулацията и съблазняването. Така че Алон не се изненада, когато Ирина каза, че двамата с Анатолий прекарали остатъка от вечерта в приятен разговор. Говорили за много неща, преминавайки от тема на тема, с непринудеността на стари приятели. Анатолий явно знаел много неща за брака на Ирина, неща, които не би могъл да знае, освен ако Григорий не му ги е казал — или поне така си помислила тя тогава. По време на десерта той споменал, сякаш току-що му е хрумнало, че британското правителство било готово да й даде убежище, ако дойде в Лондон. Парите не били проблем, добавил. Виктор щял да се погрижи за всичко.

— И вие се съгласихте да отидете? — попита Ели.

— Съгласих се да направя кратко посещение, но нищо повече.

— И тогава?

— Говорихме за пътуването. Той каза, че заради положението на Григорий трябвало много да се внимава. Иначе било възможно руските власти да не ми разрешат да напусна страната. Каза ми да не говоря за това на никого. Че той ще се свърже с мен, когато дойде време за тръгване. После ме откара до нас. Не си направи труда да ме пита за адреса. Вече го знаеше.

— Казахте ли на някого?

— На никого.

— Той кога се свърза отново с вас?

— На девети януари, когато си тръгвах от работа. Един мъж се приближи до мен на улица „Тверская“ и ми каза, като се прибера вкъщи, да погледна в гардероба в спалнята. Там имаше куфари и дамска чанта. Куфарите бяха пълни с изрядно сгънати дрехи — всичките с моя размер. Дамската чанта съдържаше обичайния асортимент от неща, но в нея имаше и руски паспорт, самолетни билети до Лондон и портмоне, пълно с кредитни карти и пари в брой. Имаше и списък с инструкции, който трябваше да изгоря, след като го прочета.

— И трябваше да тръгнете на следващия ден?

— Точно така.

— Разкажете ми за паспорта.

— Снимката беше моя, но името беше фалшиво.

— Какво беше то?

— Наталия Примакова.

— Чудесно име — каза Лавон.

— Да — отвърна Ирина. — И на мен ми хареса.