Даниъл Силва
Предателят (50)

50. Цюрих

По-късно Шамрон щеше да посочва Конрад Бекер като единствения мъничък късмет на Габриел. Всичко останало Алон спечели по трудния път или с кръв. Но не и Бекер. Бекер му бе поднесен на тепсия.

Неговата банка не беше от катедралите на швейцарските финанси, които се извисяват на Парадеплац или край луксозната Банхофщрасе. Беше частен параклис, място, където клиентите бяха свободни тайно да се черкуват и да изповядват греховете си. Швейцарските закони забраняват на такива банки да изискват депозити. Ако желаят, те имат право да се наричат банки, но не са задължени да го правят. В някои от тях работят няколко десетки служители и инвестиционни специалисти, а в други — само шепа хора.

„Бекер и Пул“ спадаше към втората категория. Тя се помещаваше на партера на грозна стара административна сграда в една тиха пресечка на Талщрасе. Входът бе отбелязан само с малка месингова табелка и лесно можеше да се пропусне, каквато бе и целта на Конрад Бекер. В седем часа сутринта той чакаше в мрачния вестибюл — дребен плешив мъж, с бледо лице на човек, който прекарва дните си под земята. Както обикновено, Бекер носеше строг тъмен костюм и сива вратовръзка като на погребален агент. Чувствителните му към светлината очи бяха скрити зад тъмни очила. Краткостта на ръкостискането бе преднамерена обида.

— Каква неприятна изненада! Какво ви води в Цюрих, хер Алон?

— Бизнесът.

— Е, дошли сте на правилното място.

Той се обърна, без да каже нищо повече, и поведе Габриел по коридора, застлан с дебела пътека. Кабинетът, в който влязоха, беше със скромни размери и слабо осветен. Бекер бавно заобиколи бюрото си и се намести колебливо на кожения директорски фотьойл, сякаш го пробваше за първи път. Той изгледа нервно Габриел и запрелиства книжата върху бюрото.

— Хер Шамрон ме беше уверил, че няма да има по-нататъшни контакти между нас. Аз изпълних задълженията си по споразумението ни и се надявам да спазите обещанието си.

— Нуждая се от твоята помощ, Конрад.

— И какъв вид помощ искате от мен, хер Алон? Искате да участвам в нападение срещу обекти на „Хамас“ в Ивицата Газа? Или може би искате да ви помогна да унищожите ядрени ракети в Иран?

— Не бъди мелодраматичен.

— Кой е мелодраматичен? Имам късмет, че съм жив. — Бекер преплете пръстите на малките си ръце и внимателно ги облегна на бюрото. — Аз съм човек с крехка физика и слаба психика, хер Алон. Не ме е срам да го призная. Нито ме е срам да кажа, че все още сънувам кошмари за последното ни малко приключение във Виена.

За първи път след отвличането на Киара Габриел се изкуши да се усмихне. Дори на него му бе трудно да повярва, че дребният швейцарски банкер бе играл активна роля в един от най-големите удари, които Службата бе разработила: залавянето на нацисткия военнопрестъпник Ерих Радек. Технически погледнато, действията на Бекер бяха нарушили швейцарските закони за неприкосновената банкова тайна. Всъщност, ако участието му в залавянето на Радек станеше обществено достояние, него го грозеше реалната опасност от съдебно преследване, даже по-лошо — финансова разруха. Всичко това обясняваше защо Габриел бе сигурен, че след едно напълно предвидимо първоначално протестиране Бекер ще се съгласи да помогне. Той нямаше избор.

— До нас достигнаха сведения, че при теб има кодирана банкова сметка, която представлява интерес за нас. Сейф, свързан с тази сметка, има отношение към една много неотложна работа. Няма да е преувеличено, ако кажа, че това е въпрос на живот и смърт.

— Както знаете, според швейцарския банков закон ще бъде престъпление, ако ви разкрия тази информация.

Габриел тежко въздъхна.

— Би било жалко, Конрад.

— Кое, хер Алон?

— Ако нашата предишна съвместна работа стане обществено достояние.

— Вие сте евтин изнудвач, хер Алон.

— Изнудвач, но не евтин.

— Проблемът с плащането на пари на изнудвачите е, че те винаги се връщат за още.

— Може ли да ти дам номера на сметката, Конрад?

— Ако трябва.

Габриел го каза бързо. Бекер не си направи труда да го запише.

— Паролата? — попита той.

— Балзак.

— Името, свързано със сметката?

— Владимир Чернов от „Риджънси Секюрити“, Женева. Не сме сигурни дали той е основният титуляр на сметката, или е само подписваща страна.

Банкерът не помръдна.

— Не трябва ли да отидеш да провериш в регистъра си?

Не трябваше.

— Владимир Чернов е титулярят на сметката. Едно друго лице има достъп до сейфа.

Габриел му показа снимката на Антон Петров.

— Този мъж ли?

Бекер кимна утвърдително.

— Щом той има достъп, предполагам, че имаш име в досието.

— Имам име. Дали е вярно…

— Може ли да го науча?

— Представя се като Волф. Ото Волф.

— На немски ли говори?

— Свободно.

— Някакъв акцент?

— Той не говори много, но бих казал, че е родом от Изтока.

— Имаш ли някакъв адрес и телефон в досието?

— Да. Обаче не вярвам, че и те са верни.

— При все това му даваш достъп до сейфа?

Бекер не отговори нищо. Габриел прибра снимката.

— Доколкото разбрах, преди два дни Владимир Чернов е оставил нещо в сейфа.

— По-точно казано, преди два дни хер Чернов имаше достъп до сейфа. Не мога да кажа дали е сложил, или е взел нещо от него. На клиентите се осигурява пълно уединение, когато са в трезора.

— Освен когато ги наблюдаваш със скритите си камери. Той остави пари в сейфа, нали?

— Всъщност доста голямо количество.

— Волф прибра ли ги?

— Не още.

Сърцето на Габриел подскочи.

— Обикновено колко време изчаква, след като Чернов напълни сейфа?

— Трябва да го очаквам днес, най-късно утре. Не е от хората, които оставят парите да се застояват.

— Бих искал да видя трезора.

— Боя се, че това е невъзможно.

— Моля те, Конрад. Нямаме много време.

* * *

Външната врата беше от неръждаема стомана и имаше лостов механизъм, голям колкото корабен рул. Вътре имаше втора врата, също от неръждаема стомана, с малко прозорче с армирано стъкло. Външната врата се затваряла само през нощта, обясни Бекер, докато вътрешната се използвала през работно време.

— Кажи ми каква е процедурата, когато някой клиент иска достъп до сейфа си.

— След като бъде допуснат през входната врата на Талщрасе, клиентът се проверява от администратора на рецепцията. После администраторът го изпраща при секретарката ми. Само аз се занимавам с кодираните сметки. Клиентът трябва да даде два вида информация.

— Номера и съответната парола?

Бекер кимна утвърдително с плешивата си глава.

— В повечето случаи това е чиста формалност, защото на практика познавам всички наши клиенти. Аз отбелязвам посещението в дневника, после съпровождам клиента до трезора. Нужни са два ключа за отварянето на сейфа — моят и на клиента. Обикновено аз изваждам сейфа и го поставям на масата. Тогава напускам.

— Затваряш ли вратата след себе си?

— Разбира се.

— И я заключваш?

— Задължително.

— Сам ли влизаш в трезора с клиента?

— Никога. Винаги ме придружава нашият охранител.

— Той също ли напуска помещението?

— Да.

— Какво става, когато клиентът е готов да си тръгне?

— Повиква охранителя, като натиска звънеца.

— Има ли друг изход от банката, освен този към Талщрасе?

— Има сервизна врата, която води до задната алея и паркинга, който делим с другите наематели на сградата. Всички места са обозначени.

Алон огледа лъскавите кутии от неръждаема стомана, после отново погледна Бекер. Тъмните стъкла на очилата му блестяха от отражението на ярките флуоресцентни лампи и правеха невидими малките му черни очи.

— Имам нужда да ми направиш една услуга, Конрад. Много голяма услуга.

— Тъй като искам да запазя банката си, хер Алон, с какво мога да ви помогна?

— Извикай твоя охранител и секретарката си. Кажи им да си вземат отпуска през следващите няколко дни.

— Предполагам, че вие ще ги заместите, нали?

— Не бих искал да те изоставя в беда, Конрад.

— Някой, когото познавам?

— Секретарката ще бъде нова за теб. Но може да си спомниш охранителя от един друг живот.

— Да разбирам ли, че ще е хер Ланге?

— Имаш добра памет, Конрад.

— Така е. Но пък и човек като Оскар Ланге трудно се забравя.