Даниъл Силва
Предателят (47)

47. Горна Савоя, Франция

Дадоха му дрехи, за да се облече, и една доза алпразолам^[1], за да успокоят безпокойството му. Позволиха му да седне на подходящ стол със свободни ръце, макар че столът бе обърнат така, че нямаше как да не вижда двамата си мъртви служители — сурово напомняне за съдбата, която го очакваше, ако отново се върнеше на твърдението, че не знае нищо. След няколко часа труповете щяха да изчезнат от лицето на земята. Владимир Чернов щеше да изчезне с тях. Дали щеше да срещне смъртта си безболезнено или при изключително насилие, зависеше от едно нещо: да отговори вярно на всеки от въпросите на Габриел.

Алпразоламът имаше допълнителното свойство да развърже езика на Чернов и бе необходимо само съвсем леко подтикване от страна на Алон, за да го накара да говори. Той започна, като направи комплимент на Габриел за операцията, която бяха провели пред дома му.

— И КГБ не можеше да го направи по-добре — каза той без следа от ирония в гласа.

— Извинявай, но не съм поласкан.

— Вие току-що убихте хладнокръвно двама души, Алон. Нямате право да възразявате срещу сравненията с бившата ми служба.

— Знаеш името ми.

Чернов успя да се усмихне слабо.

— Бих ли могъл да получа една цигара?

— Цигарите са вредни за здравето ти.

— Не е ли традиция да се дава на осъдения да изпуши една цигара?

— Продължавай да говориш, Владимир, и ще те оставя жив.

— След това, което видях тази вечер? За глупак ли ме вземате, Алон?

— Не за глупак, Владимир, само за бивш кагебистки главорез, който някак си е успял да се измъкне от калта. Но да запазим любезния тон, а? Ти тъкмо се канеше да ми кажеш кога за първи път срещна мъжа от снимката. — Габриел замълча за миг, после додаде: — Мъжа, известен като Другаря Жирлов.

Коктейлът от наркотици, който течеше в кръвоносната система на Чернов, не му позволи да предприеме поредната акция на отричане. Нито да прикрие изненадата си от факта, че Габриел знае кодовото име на един от най-секретните черни оперативни работници на КГБ.

— Беше през 1995-а или 96-а година. Имах малка охранителна фирма. Не печелех колкото хора като Иван Харков и Виктор Орлов, но се справях доста добре. Другаря Жирлов дойде при мен с изгодно предложение. Той бе вече известен в Москва. За него ставаше доста опасно да има пряка връзка с клиентите си. Нуждаеше се от някой, който да действа като посредник, или ако щете, като агент, приемащ поръчките. Иначе нямаше да доживее да се радва на плодовете на труда си.

— И ти се нагърби доброволно да бъдеш този човек… срещу комисиона, разбира се.

— Десет процента. Когато някой имаше нужда да му се свърши някаква работа, идваше при мен и аз приемах предложението вместо него. Ако той имаше желание да я свърши, казваше цената си. После аз се връщах при клиента и сключвах сделката. Всички пари минаваха през мен. Аз ги изпирах чрез консултантската си фирма и плащах на Другаря Жирлов за извършените услуги. Може да не ви се вярва, но той наистина плащаше данъци върху дохода, придобиван от убиването и отвличането на хора.

— Само в Русия.

— Бяха луди времена, Алон. Лесно е да ни съдите, но никога не сте виждали страната ви и парите ви да изчезват за един миг. Хората правеха каквото трябва, за да оцелеят. Това беше законът на джунглата. Наистина.

— Спести ми тъжната история, Владимир. Била е джунгла само за теб и твоите спътници от руската мафия. Но аз се отплеснах. Разказваше ми за Другаря Жирлов. Канеше се да ми кажеш истинското му име.

— Искам цигара.

— Не си в позиция да поставяш искания.

— Моля ви, Алон. Снощи имах една кутия в джоба на палтото. Ако не ви затруднявам много, искам една цигара сега. Кълна се, че няма да се опитвам да правя нищо.

Габриел погледна към Яков. Цигарата бе донесена запалена. Чернов си дръпна силно, после каза на Алон името, което той искаше да чуе. Петров. Антон Дмитриевич Петров.

* * *

Не че имало значение, добави бързо Чернов. Петров не бил използвал името от години. Син на полковник от КГБ, работещ за източноберлинската резидентура, той бил роден в Германската демократична република през най-мрачните дни на Студената война. Тъй като бил единствено дете, разрешавали му да играе с германчетата и говорел двата езика още от най-ранна възраст. Всъщност немският му бил толкова добър, че минавал за местен по улиците на Източен Берлин. От КГБ тайно насърчили езиковите му умения, като му разрешили да остане да учи в ГДР, вместо да се върне в Съветския съюз. След като завършил с отличие гимназия в Източен Берлин, той следвал в престижния Лайпцигски университет, където се дипломирал със специалност химия. За кратко обмислял възможността да придобие по-висока научна степен и даже да гради медицинска кариера. Обаче Московският център имал други планове.

Няколко дни след дипломирането бил извикан в Москва и му била предложена работа в КГБ. Неколцина младежи били достатъчно глупави да откажат подобно предложение, но Петров, член на голямото семейство на КГБ, изобщо не го занимавали такива мисли. След като преминал двегодишно обучение в института на КГБ „Червено знаме“ в Ясенево, той получил кодовото име Другаря Жирлов и бил изпратен обратно в Източен Берлин. Месец по-късно, с помощта на съветски шпионин, внедрен в западногерманското разузнаване, Антон се промъкнал през желязната завеса и се установил като „незаконен“ агент в западногерманския град Хамбург.

Съществуването на Петров било известно само на избрана група генерали от Първо главно управление. Задачата му не била да провежда шпионаж срещу Америка и нейните съюзници от НАТО, а да води война срещу дисиденти, изменници и други нарушители, които се осмелявали да оспорят властта на съветската държава. Въоръжен с половин дузина фалшиви паспорти и неограничено количество пари, той преследвал своята плячка и педантично планирал нейната смърт. Специализирал се в използването на отрови и други смъртоносни токсини, някои от които причинявали почти мигновена смърт, а други проявявали своя смъртоносен ефект след седмици или месеци. Тъй като бил химик, Петров можел да участва в създаването на отрови и на оръжията, чрез които те се прилагали. Любимото му оръжие бил пръстен, който носел на дясната си ръка и с който инжектирал на жертвата малка доза от смъртоносен нервнопаралитичен токсин. Било необходимо само едно ръкостискане или потупване по рамото, за да убие някого.

— Както можете да предположите, Петров не прие добре рухването на Съветския съюз. Той никога не е изпитвал угризения за убийството на дисиденти и предатели. Петров беше фанатик.

— Какво стана с всичките му паспорти, издадени от КГБ?

— Запази ги. Свършиха му добра работа, когато се премести на Запад.

— И ти дойде с него?

— Всъщност аз дойдох първи. Петров пристигна месец-два по-късно и подновихме нашето партньорство. Бизнесът се оживи. Руснаците прииждаха в Западна Европа и запазваха старите си навици. След няколко месеца имахме повече клиенти, отколкото можехме да обслужим.

— И един от тези клиенти беше Иван Харков?

Руснакът се поколеба, после кимна утвърдително.

— Иван имаше доверие в него. Бащите и на двамата бяха от КГБ, а и те двамата бяха кадри на службата.

— Директно ли работеше с Иван?

— Никога. Само с Аркадий Медведев.

— А след като той бе убит?

— Иван изпрати друг. Представи се като Маленски.

— Спомняш ли си датата?

— Беше някъде през октомври.

— След като сделката с ракетите на Иван стана публично достояние?

— Определено след това.

— Срещнахте ли се в Женева?

— Той се опасяваше, че ме следят в Женева. Настоя аз да отида във Виена.

— Имаше ли поръчка за работа?

— Всъщност поръчките бяха две. Сериозни задачи. Значителни парични суми.

— Първата беше свързана с Григорий Булганов, нали?

— Точно така.

— А втората беше за мен?

— Не, не за вас, Алон. Втората задача касаеше вашата съпруга.