Даниъл Силва
Предателят (2)

2. Лондон, януари

Убийството на Пьотър Лужков мина напълно незабелязано. Никой не го оплака, нито една жена не облече траур за него. Руската полиция не разследва смъртта му, нито един руски вестник не си направи труда да съобщи за него. Нито в Москва, нито в Санкт Петербург. И със сигурност не и в руския град, наричан понякога Лондон. Ако вестта бе стигнала до Бристол Мюс, където бе домът на полковник Григорий Булганов — руски беглец и дисидент, той нямаше да се изненада, макар че щеше да изпита чувство за вина. Ако Григорий не бе заключил Пьотър в личния сейф на Иван Харков, бодигардът можеше още да е жив.

Сред командния състав на Темс Хаус и Воксхол Крос — крайбрежните щабквартири на МИ5 и МИ6 — Григорий Булганов бе постоянен повод за възхищение и големи спорове. Мненията бяха различни, но това бе съвсем обичайно, когато двете служби бяха принудени да изкажат становище по един и същи въпрос. „Той е дар от боговете“ — твърдяха поддръжниците му. „Скърпена работа в най-добрия случай“ — мърмореха противниците му. Един шегаджия от горните етажи на Темс Хаус много добре го бе описал като „изменника, от когото Даунинг Стрийт се нуждае колкото от течащ покрив“ — сякаш Лондон, който вече бе дал подслон на четвърт милион руски граждани, имаше свободно място за още един бунтар, стремящ се да създаде неприятности на Кремъл. Бе отбелязано пророчеството на човека от МИ5, че един ден всички те ще съжаляват за решението си да дадат убежище и британски паспорт на Григорий Булганов. Но дори и той бе изненадан от бързината, с която настъпи този ден.

Бившият полковник от отдела за контраразузнаване на Федералната служба за сигурност на Руската федерация, по-известна като ФСБ, Григорий Булганов бе „изхвърлен на брега“ в края на миналото лято — неочакван вторичен продукт на многонационална разузнавателна операция срещу руския олигарх и международен трафикант на оръжие Иван Харков. Истинското участие на Григорий в случая бе известно само на шепа висши британски чиновници, а още по-малко знаеха, че без неговите действия цял екип от израелски агенти е можел да бъде убит на руска земя. Подобно на дезертьорите от КГБ, които бяха пристигнали преди него, Булганов изчезна за известно време в света на безопасните квартири и изолираните провинциални имения. Съвместен английско-американски екип го бе разпитвал денем и нощем — първо за структурата на мрежата за трафик на оръжие на Иван, за когото Григорий позорно бе работил като платен агент, а след това за конспирациите на бившата му служба. Британските следователи го бяха сметнали за очарователен, американските — за не толкова чаровен. Те настояха да го преслушат, което на разузнавателен език означаваше да го подложат на детектора на лъжата. Той премина теста с лекота.

Когато разпитващите се наситиха и дойде време да решат какво да правят с него, детективите от вътрешна сигурност направиха строго секретен обзор на нещата и дадоха своите препоръки също толкова секретно. В крайна сметка се счете, че Григорий, макар и обруган от своите бивши другари, не е изправен пред сериозна заплаха. Бе решено, че даже и страховитият някога Иван Харков, който ближеше раните си в Русия, не е способен на съгласувани действия. Булганов постави три искания: да запази името си, да живее в Лондон и да няма явна охрана. Укриването му пред очите на всички, твърдеше той, щяло да бъде най-добрата защита от враговете му. От МИ5 с готовност приеха исканията му, особено третото. За охраната бяха нужни пари, а човешките ресурси можеха да бъдат използвани по-добре другаде, по-специално срещу живеещите във Великобритания ислямски екстремисти. Купиха му прекрасна къща на закътано място в квартала Мейда Вейл, уредиха му щедра месечна издръжка и внесоха на негово име еднократен депозит в една банка в Сити, който със сигурност би предизвикал скандал, ако неговият размер станеше обществено достояние. Един адвокат на МИ5 без много шум сключи договор с уважавано лондонско издателство за издаването на негова книга. Размерът на аванса предизвика изумление сред висшите служители и на двете служби, повечето от които пишеха свои собствени книги — тайно, разбира се.

Известно време изглеждаше, че Григорий ще се окаже най-рядката птица в шпионския свят: случай без усложнения. Владеещ свободно английски, той го удари на живот в Лондон като освободен затворник, който се опитва да навакса загубеното време. Ходеше често на театър и обикаляше музеите. Посещаваше литературни четения, балетни постановки, камерни концерти. Започна да пише книгата си и веднъж седмично обядваше с редактора си, който по една случайност се оказа тридесет и две годишна красавица с порцеланово гладка кожа. Единственото, което липсваше в живота му, бе шахът. Неговият охранител от МИ5 му предложи да се запише в Централния лондонски шахматен клуб — уважавана институция, основана от група цивилни по време на Първата световна война. Молбата му за членство беше шедьовър на неяснотата. В нея нямаше адрес, домашен или мобилен телефон, нито имейл. Работата му бе описана като „преводачески услуги“, а работодателят му — като „аз самият“. В графата за любими занимания и странични интереси бе написал „шах“.

Обаче никой нашумял случай не е минавал напълно без спорове — ветераните предупреждаваха, че никога не са срещали беглец, особено руски, който от време на време да не е изтървал кормилото. Григорий го направи в деня, когато британският министър-председател съобщи, че е бил разкрит голям терористичен заговор. Изглежда, Ал Кайда бе планирала да свали няколко самолета с произведени в Русия зенитни ракети, които бе придобила от бившия шеф на Булганов — Иван Харков. След двадесет и четири часа Григорий седеше пред камерите на Би Би Си, твърдейки, че е изиграл важна роля в случая. В следващите дни и седмици той бе неизменно лице на телевизионните екрани във Великобритания и навсякъде другаде. След като статутът му на знаменитост бе затвърден, Григорий започна да се движи в средите на руските имигранти и да върши глупости с всякакъв род руски дисиденти. Съблазнен от внезапното внимание, той използва новопридобитата си слава като трибуна, от която да отправя френетични обвинения срещу старата си служба и руския президент, когото обрисува като Хитлер в процес на формиране. Когато Кремъл отговори с неприятни изявления за руснаци, подготвящи преврат на британска земя, охранителят на Григорий му предложи да смекчи тона. Същото направи и издателят му, който искаше да запази нещо пикантно и за книгата.

Булганов неохотно намали темпото, но само малко. Вместо да предизвиква битки с Кремъл, той съсредоточи доста голямата си енергия върху предстоящата си книга и шаха. Тази зима той участва в годишния клубен турнир и напредна без усилие в своята категория — „като руски танк по улиците на Прага“, както промърмори една от неговите жертви. На полуфиналите Григорий победи с лекота досегашния шампион. Победата му на финала изглеждаше неизбежна.

Следобеда на шампионата той обядва в Сохо с един репортер от списание „Венити Феър“. Като се върна в Мейда Вейл, Булганов си купи стайно растение от „Клифтън Нърсърис“ и си взе пакета с ризи от пералнята на Елджин Авеню. След кратка дрямка — ритуал преди срещата — той си взе душ, облече се за битката и излезе от къщата си няколко минути преди шест.

Всичко това обяснява защо Григорий Булганов, дезертьор от ФСБ и дисидент, вървеше по лондонския Хароу Роуд в шест часа и дванайсет минути вечерта през втория вторник на януари. По причини, които щяха да се изяснят по-късно, той крачеше по-бързо от обикновено. Що се отнася до шаха, той бе последното нещо, за което мислеше.

* * *

Срещата бе насрочена за шест и половина на обичайното клубно място — малкия вестиарий на църквата „Сейнт Джордж“ в Блумсбъри. Противникът на Григорий — Саймън Финч, пристигна в шест и петнадесет. Като изтръска дъждовните капки от дъждобрана си, той погледна с присвити очи трите съобщения, забодени на таблото за обяви във фоайето. Едното забраняваше пушенето, другото предупреждаваше да не се блокира коридорът в случай на пожар, а третото, закачено от самия Финч, приканваше всички, които използват помещенията, да рециклират отпадъците си. Според думите на Джордж Мърсър — капитан на клуба и шесткратен негов шампион, Саймън беше „нахалник от Камдън Таун“^[1], накичен с всичките задължителни политически убеждения на своя клан. Свободна Палестина! Свободен Тибет! Спрете геноцида в Дарфур! Край на войната в Ирак! Рециклирай или умри! Единствената кауза, в която, изглежда, не вярваше, бе работата. Той се описваше като „социален активист и журналист на свободна практика“, което реакционерският касиер на клуба Клайв Атъртън точно преведе като „безделник и паразит“. Но даже той призна, че Финч притежава най-хубавия стил на игра: плавна, артистична, инстинктивна и безпощадна като змия. „Скъпото образование на Саймън не е било пълна загуба — обичаше да казва Клайв. — Просто е използвано неправилно“.

Фамилното му име бе напълно погрешно, защото Финч^[2] бе висок и муден, с тънка и слаба кестенява коса, която се спускаше почти до раменете му, и очила с метални рамки, които уголемяваха очите му с решителен поглед на революционер. Той добави ново (четвърто) съобщение на таблото за обяви — раболепно писмо от църквата в Риджънт Хол, в което се изказваше благодарност на клуба за провеждането на първия годишен шахматен турнир на „Армията на спасението“ за бездомни, — после пое по тесния коридор към импровизирания гардероб, където закачи палтото си на закачалката на колелца. В кухненския бокс Финч пусна монета от двадесет пенса в гигантската касичка прасенце и си наля чаша хладко кафе от сребърна кана с надпис „Шахматен клуб“. Като излизаше, Младия Том Блекмор — също с погрешно прозвище, защото Младия Том бе осемдесет и пет годишен — се блъсна в него. Финч сякаш не го забеляза. Разпитан по-късно от агент на МИ5, Младия Том каза, че той не се е обидил. В крайна сметка нито един член на клуба не даваше дори минимален шанс на Финч да спечели купата. „Той изглеждаше като човек, когото водят към бесилото — каза Младия Том. — Единственото, което му липсваше, бе черната качулка“.

Финч влезе в склада и от една етажерка с изметнати рафтове взе шахматна дъска, кутия с фигури, аналогов шахматен часовник и формуляр за резултата. С кафето в едната ръка и като балансираше внимателно шахматните принадлежности в другата, той влезе в главната зала на вестиария. Помещението, чиито стени бяха с цвят на горчица, имаше четири мръсни прозореца: трите гледаха към тротоара на Литъл Ръсел Стрийт, а четвъртият — към двора. На едната стена под малко разпятие бе закачен графикът на турнира. Оставаше да се изиграе още една среща: С. Финч срещу Г. Булганов.

Саймън се обърна и огледа залата. Бяха поставени шест маси за вечерната игра; едната бе запазена за шампионата, останалите бяха за обикновените срещи — „приятелски“, както ги наричаха в клуба. Атеист до дъното на душата си, Финч избра най-отдалеченото от разпятието място и методично се подготви за участието си в срещата. Провери върха на молива си и попълни датата и номера на шахматната си дъска във формуляра за резултатите. Той затвори очи и видя срещата, както се надяваше тя да се развие. Петнайсет минути след като седна на мястото си, Финч погледна часовника: 18,42 ч. Григорий закъсняваше. Странно, помисли си Саймън. Руснакът никога не закъсняваше.

Финч започна да мести наум фигурите — видя цар да лежи примирено на една страна и Григорий, навел засрамено глава — и погледна към часовника, който отброяваше неумолимия ход на времето.

18,45… 18,51… 18,58…

Къде си, Григорий? — помисли си той. — Къде си, по дяволите?

* * *

В крайна сметка ролята на Финч щеше да е незначителна и за щастие кратка — по мнението на всички замесени. Имаше някои, които искаха да се запознаят по-отблизо с няколко от неговите най-окаяни политически сдружения. Имаше други, които не искаха да имат нищо общо с него, тъй като правилно бяха преценили, че той е човек, на когото нищо друго не би доставило по-голямо удоволствие от една добра публична кавга със службите за сигурност. В крайна сметка обаче щеше да бъде установено, че единственото му престъпление е било липсата на спортсменство. Защото точно в 19,05 часа — времето, записано със собствената му ръка върху официалния му формуляр за резултата — той упражни правото си да се обяви за победител поради неявяване на противника, като по този начин стана първият играч в историята на клуба, който спечели шампионата, без да е преместил и една фигура. Това бе съмнителна чест, която шахматистите от британското разузнаване никога нямаше да простят напълно.

По-късно Ари Шамрон — легендарният израелски супершпионин — щеше да каже, че никога до този момент не се е проливала толкова кръв след такова скромно начало. Но дори и той, който бе виновен за случайния риторичен цветист израз, знаеше, че забележката съвсем не е вярна. Защото истинската причина за последвалите събития не бе изчезването на Григорий, а вендета, която бе дело на Шамрон. Григорий, щеше да довери той на най-верните си помощници, бил просто предупреждение срещу тяхното самодоволство. Сигнален огън на далечна стражева кула. Стръв, която да примами Габриел на открито.

На следващата вечер формулярът за резултата бе в ръцете на МИ5 заедно с целия дневник на турнира. Двадесет и четири часа по-късно американците бяха уведомени за изчезването на Григорий, но по причини, които никога не бяха обяснени, британското разузнаване изчака цели четири дни, преди да се накани да съобщи на израелците. Шамрон, който се бе сражавал в израелската война за независимост и мразеше британците и до днес, счете закъснението за предвидимо. След минути той вече говореше по телефона с Узи Навот, давайки му съответните заповеди. Навот с неохота се подчини. Това той правеше най-добре.