Майкъл Ридпат
Борсов посредник (7)

6.

Топката полетя право към стария дъб от лявата ми страна, удари се в него и се върна обратно върху изравнената част на игрището между две дупки за голямо мое облекчение. Не съм сред добрите играчи на голф. Не е необходимо да споменавам, че Соренсън беше далеч по-добър от мен в голфа. Добър компаньон, той често предлагаше помощ и ми даваше кураж.

Беше висок, с широки рамене и калифорнийски загар. Имаше едро лице с неправилни черти, нос, не съвсем прав, а едната му гъста вежда бе застанала под различен ъгъл спрямо другата. Грубо, но красиво лице. Имаше дебел врат, без да е набит, и беше силен. Имаше вид на човек, все още способен да играе футбол, но добре сресаната му бяла коса и скъпият му комплект за голф издаваха преуспяващия американски бизнесмен. Той разполагаше с власт. Не толкова властта на парите или контрола над хиляди служители, но нещо далеч по-първично. Това беше физическа и психологическа мощ.

Мястото беше великолепно. Приятен ветрец полъхваше от устието на Тей, а сивото градче Сейнт Андрюс се къпеше в онази чиста северна светлина, към която вече започвах да привиквам.

— Разкажи ми за работата си — каза Соренсън, докато крачехме към мястото, където бе паднала топката ми. — Ричард ми беше споменал, че търгуваш с облигации.

И аз му разказах. За човек, който не е свързан с пазарите на ценни книжа, той се ориентираше забележително добре и скоро се отпуснах до такава степен, че започнах да обяснявам най-подробно идеите си за пазара на облигации и как да се правят пари на него. Слушаше ме внимателно и въпросите му говореха, че разбира за какво става дума.

— Твоят бизнес твърде прилича на моя — отбеляза той. — Нещата се променят с шеметна бързина. Технологията се обновява всяка секунда, пазарите са някакъв ураган. За да успее човек, е необходимо не само да е бърз, той трябва да кипи от енергия, ентусиазъм, желание непрекъснато да си задава въпроси. Човек не може да следва правилата, защото те се променят непрекъснато. Ето защо хора като теб и Ричард се справят толкова добре. Обичам да работя с момчета на твоята възраст. Хора като мене вече нямат място при новите технологии. Оня дух вече е изчезнал. Но все още съм в състояние да помагам на тези хора, които действително се нуждаят от помощ.

— Как го правиш? — запитах го аз. Соренсън изведнъж се бе оказал от изключително значение за бъдещето на „Феър Систъмс“. Исках да науча нещо повече за него.

— Някои неща усвоих на футболното игрище — каза той. — За да спечели един футболен мач, човек се нуждае от същите умения, които му трябват в бизнеса. Желанието за победа, работата в екип, взаимната обвързаност на планирането с откриването на благоприятните възможности, да подадеш топката на най-добрите играчи от екипа и да ги оставиш да покажат на какво са способни. Предполагам, че просто съм се научил как да мотивирам хората, като започнах първо със себе си.

— А как започна?

— След като завърших колежа, постъпих на работа в НАСА. През шейсетте години мислехме, че бъдещето на човечеството е някъде там, в Космоса. Впоследствие проумях, че тази постановка беше съвсем погрешна. Бъдещето беше в микроелектрониката, по-скоро в наносекундите, отколкото в светлинните години. Двама гении, с които се познавах от Станфорд, бяха започнали работа в изследователския център на „Ксерокс“ в Пало Алто. Това вероятно беше най-важният център за изследвания в областта на компютрите през седемдесетте. Те работеха върху графичните потребителски интерфейси, основните софтуерни системи, които улесняват работата с компютъра. Имаха някои добри комерсиални идеи, но „Ксерокс“ не пожелаха да ги подкрепят. Те пък нямаха достатъчно кураж да се отделят и да започнат самостоятелно. Така че им протегнах ръка. Кръстихме компанията „Цицеро Сайънтифик“. Беше страшно интересно и забавно. Двамата осигуряваха технологичната страна, докато аз комплектувах нещата. Четири години по-късно продадохме компанията на „Софтач“ за осемдесет милиона долара.

Осемдесет милиона долара! Обзалагах се, че Соренсън бе получил лъвския дял от сумата. Внезапно осъзнах, че този едър мъж беше вероятно най-богатият човек, с когото някога се бях срещал.

Името „Софтач“ обаче ми напомни нещо.

— Струва ми се, че преди две години четох за компанията в пресата. Нямаше ли някакви проблеми? — запитах.

— Да, така беше — неохотно отвърна той.

Явно не желаеше да говори на тази тема. Нагласих и ударих чисто и точно топката, която се озова в един бункер. Бъгер! Понякога ми трябваха три удара, за да постигна един такъв успешен.

— Чудесен изстрел. Ако и вятърът беше с теб…

Повдигнах рамене.

— И какво направи тогава? — запитах го.

— Ами играх голф всеки ден в продължение на половин година, но не бих шута на бизнеса. Така че изградих един портфейл с ценните книжа на интересни компании в Америка и Европа, в чиито съвети членувах. Понякога инвестирах в тях. Обичам да мисля за себе си като за треньор. Смятам, че съм способен да карам хората да дават най-доброто от себе си. През годините си съм ставал свидетел на какви ли не успехи и провали; не съм скъперник, искам да споделя опита си с хората.

Вярвах, че Соренсън си го биваше в тази роля. Той беше добър слушател, но също така притежаваше и авторитетност. След като вярваше във вас, че сте способни да свършите нещо, най-вероятно щеше да се окаже прав.

— И как изглежда „Феър Систъмс“ в сравнение с всички компании, които познавате? — запитах го.

— Знаеш ли, Марк, тя притежава реален потенциал. Една от най-добрите е. А виртуалната реалност ще представлява компютърният пазар на следващото десетилетие.

— Точно това казваше и Ричард. Не съм много сигурен дали се вслушвах в думите му.

— А е трябвало. Повечето от големите открития в компютърните технологии за последните двайсет години дойдоха в резултат на съсредоточаването на все повече и повече мощ върху все по-малка площ. Човек обаче все още трябва да бъде добър специалист, за да работи с компютъра. Това трябва да се промени. Спомняш ли си какво ти казах за графичния потребителски интерфейс, посредством който хората общуват с компютъра? Ето откъде ще дойдат най-големите изненади. А виртуалната реалност е окончателният потребителски интерфейс. Когато човек се намира действително в един генериран от компютъра свят, с който може да разговаря, в който може да посочва всякакви неща, тогава компютърът ще изчезне като бариера. Убеден съм, че това ще доведе до появата на цял един нов диапазон човешка дейност. Виртуалната реалност ще подпомогне всичко, което е свързано със съзиданието или комуникацията между хората, намиращи се на различни физически места.

Потеглихме към бункера.

— Ти си в течение на всички онези очевидни приложения в дизайнерското изкуство, забавленията, обучението и така нататък. Обаче най-вълнуващите области на приложение са онези, които все още не можем да видим на живо, защото не сме живели достатъчно продължително в един свят на виртуална реалност. Същото е било и с всички нови технологии — електричеството, телефона, компютъра — докато не поживееш в един свят обсебен от тях, не можеш да ги оцениш.

Вгледах се отблизо в него: той беше убеден в думите си.

Зарових се в бункера. Накрая топката изскочи на тревата.

Мислите ми се върнаха отново към Ричард. Зададох на Соренсън въпроса, който вече цяла седмица ме измъчваше.

— Знаеш ли защо са убили Ричард?

— Нямам представа. Аз самият мисля над това. Знаеш ли дали полицията се е добрала до нещо?

— Не. Само задават въпроси.

— И още как! Вчера следобед ме посетиха. Разговаряха няколко часа с мен. А ти имаш ли някакви идеи?

— Знам, че нещо го безпокоеше — отвърнах. Споделих, че Ричард настояваше да се видим. — Обаждал ли ти се е за нещо през седмицата, преди да го убият?

— Не, доколкото си спомням. Знам, че се тревожеше за наличните финанси на компанията, мен също това ме притесняваше. А и продължава да ме притеснява. Не останах обаче с впечатлението, че ножът е опрял до кокала.

— А какво ще кажеш за положението на борсата с акциите на „Феър Систъмс“?

— Не, и за това не спомена. Предполагам, че акциите падат, защото инвеститорите са разтревожени заради риска. Определено има логика. Да ти кажа, тук не мога да помогна с нищо. Аз самият нямам право да продавам акциите си до две години след емитирането им. Не че имам кой знае колко процента от компанията, само толкова, колкото да не губя интерес към нея.

Бъдещето на „Феър Систъмс“ тревожеше и мен.

— Сега, след като Ричард… — поколебах се, преди да продължа — … вече го няма, компанията няма ли да се разпадне?

Соренсън потърка брадичката си.

— Би могла, но се надявам да не стане.

— Но Ричард беше авторът на повечето нови технологии, нали така?

— До известна степен, особено в началото. Но „Феър Систъмс“ не е само Ричард. Той работеше заедно с едно момиче на име Рейчъл Уокър. Тя знае едва ли не всяка разработка на „Феър Систъмс“ и е събрала един наистина добър екип. Освен това голяма част от технологията изобщо не е на „Феър Систъмс“. Ричард си го биваше да събира и да кара да работят в екип всякакви технически величия. Съществуват огромен брой технологии, които влизат в състава на една система за виртуална реалност. Това, което вършеше „Феър Систъмс“, беше да ги сработва. — Слушах напрегнато. Соренсън продължи: — Едно от действително големите умения на Ричард беше да мотивира хора като Рейчъл и останалите да дават всичко от себе си. Това е големият проблем, пред който сме изправени сега.

— Утре се надявам да се запозная с компанията — казах.

— Ще ми е интересно после да чуя мнението ти. Не подценявай Рейчъл. Умът й сече като бръснач. Знае повече за виртуалната реалност, отколкото всички останали познавачи заедно. Ръководи компанията съвместно с Дейвид Бейкър. Той е повече бизнесмен, отколкото учен. Много го ценя. Има диплома от Харвард, но е гладен, разбираш ли какво искам да кажа? Страшно много иска „Феър Систъмс“ да пробие. И до този момент е събрал дълъг списък от клиенти за такава малка компания.

— Мислиш ли, че тази комбинация ще даде плодове? — запитах.

— На теория трябва да се допълват идеално — изрече Соренсън, поставяйки топката върху тревата. — На практика, не знам. Просто не знам.

— Не е ли по-добре да продадем компанията? Ричард ми каза, че някакъв клиент му направил оферта.

— Възможно е това да е правилното решение. Лично аз бих искал да разбера в какво състояние се намира компанията, преди да взема решение. Но има един проблем.

— Така ли? И какъв е той?

— Баща ти.

— Баща ми?

— Да. Той не иска да продава.

— Не иска да продава ли? Защо? Трябва да се измъкваме, докато още имаме възможност.

— Непреклонен е. Чувства, че след като „Феър Систъмс“ е била толкова важна за Ричард, би било погрешно да продаваме.

— Не можеш ли да го убедиш, че греши?

Той спря до следващия пункт, изправи се и ме погледна право в очите.

— Джеф ми каза, че двамата не сте разговаряли от десет години. Но след онова, което той причини на Джина, мога да те разбера. — Въздъхна и за момент се вгледа в морето, сякаш търсеше нещо. — Но двамата с баща ти сте най-големите акционери. Ако имате различия относно бъдещето на компанията, аз като председател настоявам да ги разрешите. — Накрая заяви твърдо: — Марк, трябва да разговаряш с него.

Имаше право.

— Добре — изрекох и с един рязък удар забих топката.

 

 

Слънцето се отразяваше от плешивото теме на детектива Доналдсън, докато той седеше край старата дъбова маса в кухнята на Ричард. Кер се бе свил до него. Пиехме чай.

— Имаме известен прогрес с разследването — тъкмо казваше Доналдсън. — Бихме искали да ви зададем още няколко въпроса в светлината на това, което сме открили до този момент.

— Давайте — произнесох аз заинтригуван.

— Намерихме оръдието на убийството. Брат ви е бил убит с брадва, вероятно в момента, когато се е обръщал да погледне към нападателя си. Открихме я захвърлена в жив плет на една уличка тъкмо на изхода на пътя за Гленротс.

— О, да. С нея Ричард цепеше дърва — казах.

— Ще можете ли да идентифицирате брадвата?

Замислих се за момент и поклатих глава.

— Не, наистина не мога да си спомня как изглеждаше.

— Няма нищо. Почти сме сигурни, че убиецът е бил човек, когото брат ви е познавал. Няма следи вратата да е била насилвана. Предната врата и повърхностите в кухнята са били избърсани най-старателно. Това води до предположението, че брат ви е пуснал убиеца в кухнята и после го е отвел в къщичката за лодки. По всяка вероятност то не е било планирано предварително — продължи детективът. — Брадвата просто се е оказала под ръка. Ако е било обмислено предварително, убиецът е щял бъде въоръжен. Няма признаци нещо да е било откраднато, макар и да не сме напълно сигурни в това.

— Някакви отпечатъци от пръсти? — запитах.

— Не — отвърна той. — Както вече ви казах, всичките повърхности в кухнята са били старателно изтрити с кърпа. Също и брадвата. Няма и следи от обувки. Нито някакви влакна от тъкани.

— Имате ли някакви подозрения?

Доналдсън се навъси.

— Търпение, синко. Разследването на убийство винаги отнема време. Ангажират се множество служители и работата продължава дълго. Но ние ще се доберем до убиеца. Научихме, че господин Феърфакс е имал разправия с един от колегите си, Дейвид Бейкър, в петък, деня преди убийството. Очевидно Бейкър е бил така разгневен, че веднага след това се е прибрал вкъщи. Вие споменахте, че брат ви е говорил за проблеми във „Феър Систъмс“ два пъти за последните няколко седмици?

Кимнах.

— Споменавал ли е изобщо Дейвид Бейкър?

— Не. Не бях и чувал за него, докато Уолтър Соренсън не го спомена преди няколко дни.

— Така че не ви е намеквал, че Бейкър може да има нещо общо с тревогата му?

— Не.

— Разбирам — произнесе Доналдсън и хвърли поглед към бележките си. — А какво ще кажете за ЛПСС?

— ЛПСС ли?

— Да. Това означава лигата „Прекрасният стар свят“ — група активисти, които вярват, че тази нова технология ще разруши обществото. Те са против виртуалната реалност.

— Мисля, че Ричард веднъж спомена нещо. — Опитах се да си припомня разговора ни. — Не беше ли се присъединил към тях един от хората му? Дъг? Дуги? Нещо такова.

— Точно така — каза Кер. — Дуги Фишър е работил в компанията до миналата година, когато е постъпил в лигата. Това е една доста секретна организация, която повече напомня за мрежа. Включва хора от Британия и Америка. Голямата част от тях изглеждат обезсърчени хора на техниката; така или иначе, разбират от компютри. Способни са на насилие, за да постигнат целите си. Преди два месеца имаше цяла атака с бомби писма, разпратени на компаниите в бизнеса с виртуалната реалност във Великобритания. Ние смятаме, че Дуги или някой от колегите му стои зад цялата работа.

— И вие сте на мнение, че той може да е замесен в убийството на Ричард?

— Това е едната версия — отвърна Доналдсън. — А вие не можете ли да ни кажете нещо за него?

Поклатих глава. Много ми се искаше да им помогна. Само да бях се вслушвал малко по-внимателно, когато Ричард ми разказваше за тази организация.

— Проверихме подозренията на брат ви за манипулациите с акциите на „Феър Систъмс“ — продължи Доналдсън. — В момента нещата се разглеждат от фондовата борса и те се консултират с властите в Америка.

— Открили ли са нещо?

— Още събират информация. Но да се върнем на вечерта, когато Ричард Феърфакс ви е помолил да огледате цените на акциите на „Феър Систъмс“. Изпълнихте ли молбата му?

— Да. По-скоро Карън го направи.

— Карън Чилкът, вашата приятелка?

— Да.

— И тя не откри нищо?

— Точно така. Акциите на компанията са толкова дребно нещо, че се търгуват само от една фирма — „Уагнър Филипс“. И когато тя направи проверка с помощта на една нейна приятелка, която работи там, се оказа, че те не знаят нищо. Стори ни се, че няма нищо странно.

— Разбирам — каза Доналдсън. — А вие самият търгували ли сте акции на „Феър Систъмс“?

— Не. Поне не след като компанията стана публична.

— И нищичко не сте продали?

— Нямам право. Чак след две години.

— Познавате ли някого, който да си има работа с акциите?

— Не. Само Карън. А тя работи при същите строги ограничения като мен.

— А тя има ли някакви контакти с хора, които притежават или търгуват акции на „Феър Систъмс“?

— Разбира се, че не!

— Спокойно, господин Феърфакс, просто ни отговорете на въпроса.

— Нека ви спестя време — казах аз, като успях да сподавя гнева си. — Изобщо не съм разполагал с вътрешна информация за „Феър Систъмс“. На практика не знам нищо за компанията. Нито пък Карън. В действителност тя знае още по-малко и от мен. Така че не сме разполагали с абсолютно нищо, което да кажем на когото и да било, дори и да сме имали това желание. А и защо всъщност да го правим? Акциите падат, а не се качват. Какъв смисъл би имало да се мъчим да уговаряме някого да купи от тях? Този купувач само би загубил от сделката.

Огледах ги и двамата. Сивите очи на Доналдсън не се откъсваха от моите. Знаех, че думите ми имат смисъл, и доколкото виждах, на него това също му беше ясно.

— Добре, господин Феърфакс. Може да се наложи пак да се срещнем.

Отпуснах се. Той ми вярваше. А аз имах желание да им помогна. В известен смисъл аз бях доволен, че ми задава трудни въпроси.

— Нямам нищо против — отвърнах.

— Благодаря ви за чая — каза той и се надигна. — Между другото, гледайте да не докосвате нищо в къщичката за лодки. Там има голям обем техническа документация, която бихме искали да разгледаме с Рейчъл Уокър.

— Чудесно — казах аз и ги изпратих до вратата. Последното нещо, което желаех, беше отново да вляза там.