Майкъл Ридпат
Борсов посредник (12)

11.

Паркирах доста нервен беемвето на паркинга пред фабриката. Това ми беше първият работен ден на работно място, съвсем различно от досегашното. Страхувах се, обаче бях решен да проумея какво кара „Феър Систъмс“ да се движи и после да я накарам да се задвижи още по-добре.

Съвещанието беше насрочено в девет. Щеше да се проведе в залата за конференции. Съветът се състоеше от Рейчъл, Дейвид, Уили и двама неизпълнителни директори, Соренсън и Найджъл Йънг. Йънг беше много известен в Шотландия, директор на изтъкнатата единбургска търговска банка на „Мюир Кемпиън“ и неизпълнителен директор на половин дузина други шотландски компании. Беше висок и изтънчен, с едва доловим шотландски акцент в сладникавия си глас на възпитаник на държавно училище. Ричард ми беше споменавал, че той нямал нито представа, нито одобрявал „високите технологии“ и се доверявал на Соренсън за всичко.

Атмосферата беше официална. Всички носеха костюми, освен Рейчъл, която беше навлякла една широка черна блуза над черни джинси. Соренсън мигновено наложи авторитета си.

— Това е първата среща на съвета на директорите след смъртта на Ричард — започна мрачно той. — Знам, че смъртта му беше жесток удар за всеки човек в тази компания, включително и за хората около тази маса. Няма да отдаваме формално уважение на паметта му. Всички го познавахме добре. Но сега ние сме длъжни да гледаме напред. Ричард имаше цел, която ни завеща да постигнем. Предстоят ни няколко много трудни месеца, но ако се стегнем, можем да осъществим мечтата му. — Той направи пауза, за да осъзнаем значението и важността на думите му. Около масата цареше мълчание. — А сега, дневният ред.

За няколко минути бяха приети две официални решения.

— И така. Как върви планът с продукцията ни, Рейчъл?

— При повечето главни проекти сме в крак или дори сме изпреварили графика. Новите виртуални очила минаха успешно бета-тестовете. Има още един-два проблема, но лесно ще ги решим. Новият ни симулационен мениджър Феър Сим 2 трябва да е готов за експедиция през юли. А при Феър Рендър графичната система има още няколко бъга за отстраняване в софтуера, но повтарям още веднъж, нищо сложно.

Внезапно осъзнах, че тя не беше споменала мистериозния проект „Платформа“.

— Много добре. Значи хората продължават да работят упорито дори след смъртта на Ричард.

— Бих казала, че те дори работят още по-упорито — изрече предизвикателно Рейчъл.

— Дейвид?

— Непрекъснато ни звънят клиенти, които питат какво ще правим, след като Ричард вече го няма. Никой от тях не се е отказал и искат да ни дадат възможност. Вече съм ги уверил, че сме в състояние да доставяме качествена продукция без Ричард.

— Добре — кимна одобрително Соренсън.

— Книгата за поръчките продължава да расте, но докато не свалим цената на продукцията си, не можем да очакваме по-големи заявки. Имаме поръчки за по една или две системи, това е всичко.

— Добре, Дейвид. Ти се справяш добре в много трудни обстоятелства. Между другото, миналата седмица се срещнах с Арни Милър. Той каза, че твоето представяне било наистина впечатляващо. По мое мнение той наистина се интересува от виртуалната реалност. Това е голямо нещо. Много е трудно за компания с нашите мащаби да привлече вниманието на хора като него.

Арни Милър беше генерален директор на една от трите най-големи американски компании за производство на автомобили. Соренсън имаше право. Това беше наистина постижение.

— Уили?

Той нервно се изкашля.

— А, такова, всички сте видели прогнозите. Не дойдат ли някакви по-големи постъпления отнякъде, през август угасваме, или ако имаме малко повече късмет, през септември.

Последва тишина.

— Е, това е предизвикателството. Нека всички продължим да търсим нови дейности и нови възможности. — Соренсън вдигна ръка, когато Дейвид си отвори устата. — Знам, че не си особено доволен от новите ни цени, Дейвид, но ще трябва да вложиш всичко от себе си. В този бизнес човек никога не може да получи съвършения продукт на идеалната цена. Справяте се добре, момчета, само не се отчайвайте. До септември има цели четири месеца. Да, Дейвид?

— Не трябва ли да разгледаме варианта с продажбата на компанията?

— Това би изглеждало един разумен избор при създалите се обстоятелства — проговори за пръв път Найджъл Йънг.

— Да, налага се да разгледаме и този вариант — каза Соренсън. — Обсъдих проблема с двамата наши най-големи акционери, Марк и д-р Феърфакс. Нашето мнение е, че трябва да дадем шанс на компанията да се стабилизира през следващите два месеца. Ако нещата не се подобрят, ще потърсим купувач. Знам гледната точка на д-р Феърфакс, че в памет на Ричард сме длъжни да направим каквото е по силите ни, за да запазим независимостта на компанията.

— Мисля, че сме длъжни на Ричард и да не допуснем компанията му да банкрутира — заяви Дейвид. — Уважавам вашата гледната точка и особено тази на д-р Феърфакс, но ако не обявим компанията сега за продан, след два месеца ще се окаже прекалено късно. Може да се наложи да търсим купувача половин година. Сигурен съм, че последното нещо, което би желал Ричард, е хората, които са работили за него, да изгубят работата си.

Бе успял да формулира добре мисълта си. С тревога открих, че съм съгласен с него.

— Това са дивотии, Дейвид, и ти го знаеш много добре — избухна Рейчъл. — Ричард не искаше да продаваме, така че ние няма да продаваме. Ясно и просто, нали?

— Рейчъл, не желая такъв език на заседанията на съвета на директорите — изрече твърдо Соренсън.

— Добре — отвърна тя. — Тогава ще им казвам безсмислици. Но аз мога да се обзаложа, че в компанията няма друг човек, който да иска да продаваме. Всички се опитваме да докараме нещата до успешен край.

— Всички разбрахме мисълта ти, Рейчъл — изрече търпеливо Соренсън. — А сега, ще гласуваме ли?

Всички се обърнахме към Дейвид. Той се сдържа. Знаеше, че решението вече е взето. Гласува срещу предложението, но без сцени. Найджъл Йънг, разбира се, гласува заедно със Соренсън.

— Благодаря ви — каза Соренсън. — А сега имаме да разгледаме само още един проблем. Предлагам Марк Феърфакс да бъде назначен за три месеца като изпълнителен директор на компанията „Феър Систъмс“ и да бъде включен в съвета на директорите.

Уили подкрепи предложението. Това беше едно от нещата, заради които беше тук.

— Някакви коментари? — запита Соренсън.

Знаех, че е обсъдил предварително въпроса с всички присъстващи, но въпреки това бях напрегнат.

Дейвид Бейкър се приведе напред.

— Да, Дейвид?

— Каква ще бъде продължителността на това назначение? — запита той.

— Първоначално три месеца — отвърна Соренсън.

— Означава ли това, че след изтичането му ще бъде подновено за нови три месеца?

— Не, съвсем не. След като изтекат трите месеца, ние или ще назначим за постоянно директор, или компанията ще бъде продадена, в който случай тя ще назначи свой човек.

— Разбирам — произнесе Дейвид. — И ако се търси постоянна кандидатура, няма пречки той да бъде от персонала на компанията?

Той предлагаше кандидатурата си съвсем безцеремонно.

— Абсолютно никаква. Има ли още някакви коментари? Няма? Чудесно. Тогава нека гласуваме.

Под тежкия поглед на Соренсън кандидатурата ми беше одобрена единодушно.

— Добре дошъл, Марк — заяви той. Усмихнах се учтиво. — Уили ще се оправи с формалностите.

Съвещанието завърши.

— Рейчъл, Дейвид, Уили. Можем ли да поговорим? — спрях ги аз.

Изчакахме Найджъл Йънг и Соренсън да излязат от залата.

Йънг ми кимна учтиво, докато излизаше. Соренсън се забави.

— Е, свободен съм да поиграем голф в Сейнт Андрюс — каза той, като ме потупа по рамото. — Късмет, синко.

Наистина се нуждаех от него.

Рейчъл запали цигара още щом той затвори вратата. Уили зачака напрегнато какво ще им кажа. Дейвид показваше известно раздразнение. Той беше важна личност с важни дела, които не търпяха отлагане. Първото ми предизвикателство. Пет години по-голям от мен, магистър по бизнесадминистрация, стаж в компютърната индустрия, осемнадесет месеца във „Феър Систъмс“. Той би трябвало да управлява компанията, а не аз. Точно това си мислеше и вероятно имаше право.

Усмихнах се.

— Като каза Уолтър, тук съм само за три месеца. Знам, че всички сте добри специалисти и нямам никакво намерение да ви се меся. Смятам, че „Феър Систъмс“ притежава изключителен потенциал, и възнамерявам да се боря упорито, за да постигне целите си. Сигурен съм, че всички го искаме.

Огледах ги. Рейчъл седеше отпусната на стола си, наблюдаваше ме и пушеше. Дейвид беше с изпънат гръб, безстрастен. Уили ме погледна и кимна.

— През следващите три месеца няма да получавам заплата. Знам много добре, че изнемогваме. — Уили леко се отпусна при думите ми. Един високоплатен главен изпълнителен директор във ведомостта щеше да е последният удар върху компанията. — А сега бих искал да се запозная подробно с работата на фабриката. Така че, ако е възможно, ще прекарам този предобед с Рейчъл, следобеда с Дейвид и утре сутринта с Уили. Съгласни ли сте?

Те кимнаха.

— Добре. Ще използвам кабинета на Ричард.

Дейвид се изкашля и се размърда на стола.

— Всъщност току-що преместих там вещите си. Можете да използвате стария ми кабинет, ако желаете. Ще ви свърши добра работа за времето.

Не се изненадах. Всъщност не ме интересуваше къде ще ми бъде кабинетът. Дори бях мислил върху възможността да се събера с програмистите, за да добия реална представа какво става при тях. Но ако за мен беше безразлично, имаше хора, които придаваха голямо значение на тези неща, особено Дейвид. Той не губеше никакво време. Явно в почивните дни бе прехвърлил нещата си там.

— Съжалявам за неудобствата, които ви причинявам, но според мен е важно да използвам стария кабинет на Ричард, не мислите ли? — Усмихнах му се учтиво.

Той ме загледа, после заяви спокойно:

— Добре. Утре ще бъде на ваше разположение.

— Благодаря ви, Дейвид. Рейчъл, тръгваме ли?

Последвах я по коридора. Толкова важното първо съвещание явно бе минало добре, но аз бях сигурен, че Дейвид ще ми създава проблеми в бъдеще.

— Радвам се, че си при нас — каза тя.

— Наистина ли? — изненадах се аз.

— Да. Големият Уол каза хубави неща за теб. Отбеляза, че доста си приличате с брат ти. А и освен това се нуждаем от човек, който да удря от време на време Дейвид между рогата.

Големият Уол. Усмихнах се. Нелошо прозвище за Соренсън.

— Но за теб трябва да е доста досадно някой да ти виси на главата.

Рейчъл се изсмя.

— О, не. Последното нещо, за което мечтая, е да ръководя тази фабрика. Аз искам да правя машини за виртуална реалност. А ти да се оправяш с всичко тук. — Запътихме се към автоматите за кафе. — Искаш ли кафе?

— Моля — казах. — Черно, без захар.

Тя натисна един бутон и напълни две чашки.

Замислих се за срещата на съвета на директорите. Соренсън определено бе доминирал на нея.

— Какво представляваха тези съвещания при Ричард? — запитах.

— Различни от това — отвърна тя. — И тогава човек имаше впечатлението, че Уолтър е шефът, но оставяше Ричард да върши повечето от работата. Предполагам, че сега според него е необходима една по-твърда ръка. И вероятно има право.

— Забележителен е — казах.

— Големият Уол ли?

— Да.

— Предполагам, че е така.

— Каза ми какво е направил с „Мелбърн Текнолъджи“. Как ги е спасил от банкрута.

Рейчъл изсумтя.

— Не е ли вярно?

— О, да, вярно е. Но не ти ли каза какво се случи с основателя й Джон Нейлър?

Поклатих глава.

— Банката му отне къщата.

— Соренсън ми каза, че се нуждаели от ново ръководство.

— Може и така да е било. Но обясни ми защо тогава той е прибрал над един милион от сделката, а Нейлър, човекът, създал този продукт чудо, тъне в нищета? Вярно, Соренсън е умен, признавам, но той винаги гледа да удари кьоравото. На твое място не бих му имала доверие.

Когато влязохме в кабинета на Рейчъл, тя попита:

— И така, какво искаш да ти разкажа?

— Бих искал да знам повече за приложенията на нашата система за виртуална реалност. Ние не правим всичките програми при нас, нали? Кой пише софтуера?

— Това е именно мястото, където стратегията на Ричард се оказа наистина изумителна. Поддържаме връзка със софтуерни компании, които са много добри в своите области: автомобилен дизайн, образование, симулации на военни ситуации и други. Снабдяваме ги с изграждащия светове софтуер на „Феър Систъмс“, както и с хардуерната й продукция, като ги подтикваме да създават приложения, свързани с виртуалната реалност. Ричард ги убеди, че виртуалната реалност вече хлопа на вратата, но ще я отвори само с технологичния ключ на „Феър Систъмс“. При начина обаче, по който той работеше, те всички остават независими. Не можем да си позволим да ги закупим, а и не искаме.

— И как тогава им се заплаща?

— Само една част в пари. Те имат достъп до идеите и оборудването на всяка една от другите компании. По целия свят съществуват дребни фирми, които търсят нови области за приложение на нашата технология. — Рейчъл вече навлизаше в любимата си тема. — Например по-голямата част от работата по „Бондскейп“ изобщо не беше свършена от Ричард, а от една компания, специализирана в банков софтуер, със седалище в Ню Йорк. В рамките на три месеца ще имаме петнадесет нови пакета с приложения за виртуална реалност. „Бондскейп“ е едно от тях. Всички изчакват системите за виртуална реалност да влязат в масово производство на една поносима цена.

— И „Феър Систъмс“ ще бъде един от основните производители?

— Точно така. Ние правим всичко това и си получаваме заслужено лъвския пай.

Това ме впечатли. Стори ми се вълшебен и с минимални разходи начин да се вредиш на гребена на вълната на задаващата се революция, наречена виртуална реалност.

— Как поддържате връзка с толкова много хора?

— С електронната поща. Сега вече всички общуват по този начин. Функционира добре, особено когато работиш върху някой проблем, свързан с компютърната индустрия. Можеш да си разменяш с всеки компютърни файлове, както и текстови съобщения. Колегите в залата предпочитат да се свързват по електронната поща. Така не нарушават тишината и мисловния процес на останалите.

Погледнах към програмистите до кабинета на Ричард.

— Уолтър също ли е в системата?

— О, да. Често пъти това е единственият начин да поддържаме връзка с него. Ще накарам някого да те свърже, след като се нанесеш в кабинета на Ричард.

— Благодаря ти. — Прехвърлих съобщенията на екрана. Имаше едно, което започваше с думите: „Какво става, по дяволите…“.

Помолих Рейчъл да го извика. Тя го стори, макар и неохотно. Беше съобщение от Мат Грегори. Най-отгоре имаше днешна дата.

— Какво става, по дяволите, момчета? Сега, след като Ричард вече го няма, с кого да разговарям? Във всеки случай не с оня тъп задник Бейкър, в случай че се чудите кого имам предвид. Ще продавате ли? Още ли правите машини за виртуална реалност? Какво става?

Младата жена ме наблюдаваше внимателно. Изсмях се.

— Каквото му е на ума, това му е и на езика, нали?

— Всички са такива.

— Ще трябва да си поговорим — казах. — А може би не е зле да разговарям с всички тях.

— Да — каза Рейчъл. — Няма да навреди.

Така че съставих правдоподобно и оптимистично съобщение. Казвах, че нещата няма да се променят и че Рейчъл ще помага на всеки, който се нуждае. Казах, че се гордея с компанията на брат си и ще направя всичко възможно за нея. Знаех, че аудиторията ми е настроена скептично, но се надявах, че съм налучкал верния тон. Рейчъл изглеждаше доволна от текста, така че го разпратихме по мрежата. Усещането да се намирам сред такава общност, напредваща към една обща цел, беше изумително. Целта на Ричард.

— Ти каза, че всичко, от което се нуждаем, е цените на системите за виртуална реалност да паднат. Кога ще стане това? — запитах.

— Уф, не знам. Може би след година или две.

Зачудих се защо отговорът й беше толкова уклончив. Може би беше смутена, че въпреки всички обещания на Ричард до края имаше още дълъг път. Реших обаче, че тук се крие и нещо друго.

— Какви са пречките? — запитах.

— Първото е ресурсите на компютъра. Всяка виртуална система използва голяма част от процесорната мощност. В момента използваме работни станции на „Силикон Графикс“, за да работим с нашите вълшебни системи. За един масов пазар обаче трябва да разработим система, която да е пригодена за стандартен персонален компютър.

— И така, почти сме постигнали целта. Какво ни спъва?

— След като веднъж си създал технологията, след това трябва да я превърнеш в масово производство и да я пласираш на пазара. Чиповете могат да бъдат много евтини, но само ако ги произвеждаш в огромни количества. Стотици хиляди, а не само няколко хиляди. Но тъй като все още няма създаден пазар, масовото производство крие огромен риск. Същото се отнася и за останалите компоненти на системата, шлемните комплекти и така нататък. А при едни високи цени човек не може да очаква голямо търсене.

Замислих се върху думите й.

— Тогава как ще раздвижим пазара?

— Предполагам, че това е ваша работа с Дейвид.

Отговорът й не ме удовлетвори. Имаше нещо, което тя не ми казваше.

 

 

Късно следобед успях да отида при Дейвид. Той беше в кабинета на Ричард. Всички лични вещи на брат ми бяха натъпкани в два кашона. Дейвид беше зает с прехвърлянето на собствените си вещи в два големи кашона, вероятно същите, които беше разопаковал предния ден. С оголените от снимките стени и изключения виртуален прозорец кабинетът наистина изглеждаше гол.

— Видях съобщението ви по електронната поща — каза той. — Мисля, че сте улучили верния тон.

— Благодаря ви.

— Но ми се струва, че нямаше да е лошо, ако бяхте поговорили преди това с мен. Нали знаете, че клиентите ни са моя грижа.

— Съжалявам — отвърнах. — То се отнасяше предимно за контактите на Рейчъл. Хората, с които имаме съвместни проекти, а не с действителни клиенти.

— Мисля, че ще е по-добре, ако вземам участие във всички връзки — заяви Дейвид. — За компанията е много важно да имаме един постоянен имидж пред външния свят. Свършил съм много работа по подобряването на имиджа ни сред общността на компаниите за системи с виртуална реалност и бих искал да дам всичко от себе си, за да го изградим. Ричард ми оказваше голяма подкрепа при тази инициатива.

Знаех какво прави Дейвид. Той искаше да ме постави там, където смяташе, че ми е мястото; аз бях временният фигурант, а той — човекът, който наистина щеше да ръководи.

Само че това нямаше да стане.

Нямаше смисъл да си играем на криеница. Този човек беше обучаван в Ай Би Ем и харвардското бизнес училище и владееше всички политически игри.

— Знам, че много сте искали да станете изпълнителен директор, Дейвид, но аз получих ролята, поне за няколко месеца. Така че аз пиша правилата.

— О, така ли? И какви са те? — В гласа му долових лек сарказъм.

— Двамата имаме нужда един от друг, Дейвид. Нуждая се от вас, защото вие сте единствената личност с търговски опит в тази компания. Уолтър Соренсън има много високо мнение за способностите ви. Не искам да ви губя, особено в този момент.

— Е, радвам се да го чуя.

— Вие се нуждаете от мен, защото двамата с баща ми контролираме почти половината компания. Аз ще бъда тук само три месеца и когато си отида, арената е ваша. — Преди да му обещая мястото след заминаването си, трябваше да проуча основно биографията на Дейвид Бейкър. — И така, всичко, което се иска от вас, е да се запасите с търпение и да ми помагате. Ще се радвам на всеки полезен съвет, който ми дадете. Сигурен съм, че ще се възползвам от повечето от тях. Но аз ще вземам решенията. За компанията отговарям аз и вярвайте ми, че ще изпълня дълга си към нея. И в мой, и във ваш интерес е да направим всичко по силите ни, за да оцелее. И след това да процъфти. И така, ще ми помогнете ли?

Дейвид ме слушаше много внимателно. Когато свърших, той не проговори веднага.

— Управлявали ли сте компания преди?

— Не.

— Някога да сте продали макар и един компютър? Или някакъв промишлен продукт?

— Не.

— Някога да сте съставяли бюджети, прогнози за продажби, производствени планове?

— Не.

— Колко хора сте ръководили?

— Вижте, Дейвид — изрекох нетърпеливо. — И двамата сме наясно, че нямам никакъв опит. Но съм обграден от отлични специалисти, които разбират тези неща. Един от тези хора сте и вие.

Той отново замълча. Опитваше се да ме изкара от равновесие, но аз бях твърдо решен да не му го позволя.

— Добре, ще ви помогна — заяви накрая. — Но вие трябва да разберете, че бизнесът със системи за виртуална реалност е нещо съвсем различно. Той не е за аматьори. Имам немалък личен капитал, инвестиран в компанията, и не искам да го видя как отива на кино. Знам как да лавирам в този бизнес през следващите няколко месеца, така че ще е по-добре да се вслушвате в думите ми.

— Ще се вслушвам, Дейвид. Но не забравяйте, че решенията ще вземам аз. — Двамата се гледахме втренчено. Нямаше да ми бъде никак лесно. — Добре тогава. Разкажете ми за клиентите ни.

Дейвид ми направи едно професионално представяне. А свършената работа действително беше професионална, особено за такава малка фирма като „Феър Систъмс“. Имаше няколко наистина внушителни клиенти: Пентагонът, НАСА, ДЕК, „Фраматом“, „Дойче Телеком“, „Старс Робък“, Кралските ВВС, нюйоркската полиция и други големи световни корпорации. Но както беше посочил Соренсън по време на съвещанието, те бяха закупили само по няколко системи. Никой не изгаряше от нетърпение да даде заявка за стотици машини, която наистина щеше да даде старт на „Феър Систъмс“.

Споменах това на Дейвид.

— Имате право. Това е следващото голямо предизвикателство. Но мисля, че е изключително постижение за една млада компания като нашата да има в списъка си такива клиенти. Особено само с шестима търговци. Веднъж да създадем продукт на разумна цена, и заявките ще завалят. Трябва да накарате Рейчъл и момчетата й да измислят нещо, което да струва по-малко от двайсет и пет хиляди долара, и после ще видим какво можем да направим.

Това беше вярно, той бе свършил добра работа.

— Но дори и с продукта на текущи цени, аз съм сигурен, че ще успеем — продължи Дейвид. — Например в момента осъществявам сделка с „Онада Индъстрийз“, която ще ни носи големи проценти от авторски права през следващите няколко години.

— Кои са те? — запитах.

— Японска компания за производство на електроника за развлекателния бизнес. В момента развлеченията са област, в която сме много слаби. Разработихме съвместно с „Виртуал Америка“ една система, но това е всичко. Една компания на име „Виртуалити“ в Лестър държи здраво пазара в момента. Това е нашият шанс да пробием. И така, правя сделка, в която ние ще работим заедно с „Онада“, за да ги подпомогнем да разработят своя система за развлечения с виртуална реалност, която ще ги изведе напред.

— Чудесно — казах. — Това е много добра възможност.

— Надявам се скоро да приключа сделката. Следващата седмица ще пристигнат тук за обсъждания — изрече Дейвид и в същия миг съжали за думите си.

— О, много добре. Надявам се да се запозная с тях.

— О, не мисля, че трябва да си създавате излишни главоболия.

— Ако „Онада“ станат най-големият ни клиент, трябва да се запозная с тях. Бих искал също така да се запозная с документацията по сделката. Знаете, че Ричард не би пропуснал срещата — казах. — Всичко, което искам, е да проследя развоя на нещата. Няма да се бъркам.

— Добре. Срещата е насрочена в девет следващия понеделник — съгласи се неохотно Дейвид.

— Това е. — Изправих се, но той ме спря.

— Марк?

— Да?

— Исках да ви питам дали ще дойдете на вечеря в събота? Поканил съм също така Рейчъл и Уили.

— Благодаря ви — отвърнах, осъзнавайки, че трябва да жертвам уикенда си с Карън. Не можех да отхвърля поканата му, макар и да подозирах, че цели нещо. — Ще се радвам да дойда.

Беше шест и половина и бях уморен. Имаше обаче още едно нещо, което исках да свърша, преди да се прибера. Върнах се в залата. Всички още си бяха по местата. Рейчъл разговаряше с Анди, полумъжът полумомче, когото бях видял да излиза от залата на проекта „Платформа“. Той ме видя и побърза да се отдалечи. Под очите си имаше дълбоки сенки и торбички, а ризата му се бе измъкнала от панталоните. Майка му със сигурност не би се зарадвала на вида му.

— Рейчъл?

— Да? — Тя ме изгледа право в очите, лишавайки ме от всякакво желание да разпитвам за проекта „Платформа“.

Това можеше да почака.

— Искам да науча колкото мога повече за програмирането и виртуалната реалност — казах.

— О, така ли? — възкликна, опитвайки се да скрие усмивката си.

Не ми беше много лесно да отправя подобна молба. Но аз знаех, че в компютърния бизнес има много мениджъри, Дейвид в това число, които нямаха и понятие как работеше компютърът и как се програмираше. Не исках да съм като тях.

Рейчъл посочи специалистите в залата.

— Тези хора са прекарали години в създаването на програми. Не е нещо, което се усвоява за един дъждовен уикенд.

— Знам — отвърнах. — Но сигурно има някакви ръководства. Все ще схвана нещичко как постъпва човек, когато иска да напише програма. Как организираш програмистите, кое е възможно, кое — не. Всяко нещо, с което разполагаш за предисторията на виртуалната реалност, ще представлява интерес за мен.

Рейчъл ме изгледа скептично.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Много е важно за мен.

Замисли се за момент, сетне измъкна две книги от лавицата си: „Изкуството на компютърното програмиране“ от Кнут, и „Виртуалната реалност сега“ от Лари Стивънс.

— Започни с тези. След като ги прочетеш, ще поговорим.

 

 

Дейвид сдържа думата си и следващата сутрин успях да се нанеса в кабинета на Ричард. Окачих по стените фотографиите на прототипните машини за виртуална реалност и се научих как да включвам електронния прозорец. Той разкриваше гледката на Фърт ъв Форт от Къркхейвън. Остров Мей с двата си фара се виждаше съвсем ясно на изток. Морето се вълнуваше и рибарски лодки се клатушкаха на влизане и излизане от залива.

Огледах кабинета. Беше малък, но си беше мой. Никога до този момент не бях разполагал със собствен кабинет. Изпитах лека клаустрофобия и самота; бях свикнал да има стотици хора около мен. Отворих широко вратата на кабинета.

Сюзан, секретарката на Ричард, а сега моя, влезе.

— Мога ли да ви донеса чаша чай или нещо друго?

— Не, нека аз ви донеса.

Накрая и двамата отидохме до автомата за чай.

— Хубаво е, че в кабинета пак има човек — каза тя на връщане. — Особено когато е братът на Ричард.

— Дълго време ли работихте при него?

— Три години. Беше добър началник, макар и да работеше прекалено много.

— Тук май всички страдат от това заболяване — забелязах.

— Аха. Но те го правят, защото им доставя удоволствие.

— Липсва ли ви?

— Да, липсва ми. Цялата фабрика се превърна в нещо ужасно, след като него вече го няма.

— Да, знам, че не ще мога да го заместя — казах, — но ще дам всичко от себе си за компанията и хората в нея. Заради него, както и заради всичко останало.

— Сигурна съм, че ще го направите. Нали знаете, приличате си доста — каза Сюзан, измервайки ме с поглед. — Всички ви съчувстваме и ще дадем всичко от себе си, за да ви помогнем.

— Благодаря. — Усмихнах се и отнесох чая си в кабинета. Компанията представляваше едно голямо семейство и след като това е било семейството на Ричард, значи сега беше и мое.

Седнах на гладкото черно бюро и се замислих за компанията. Дейвид Бейкър ме притесняваше. Определено беше много добър в работата си. И определено аз не му допадах. Трябваше по някакъв начин да се науча да управлявам компанията, без да го настройвам до такава степен, че да го загубим. Не можехме да си го позволим. Зачудих се каква ли е била причината за големия му скандал с Ричард.

Рейчъл също ми бе направила голямо впечатление и аз се чувствах далеч по-сигурен с нея. В технологично отношение ставаше ясно, че „Феър Систъмс“ са могъща компания. Имахме нужда само да пробием на пазара: масово производство и масов маркетинг, който да смъкне цените на системите за виртуална реалност, така че да станат достъпни за всекиго. Това би означавало голям риск дори и за компания с възможностите на Ай Би Ем. А за „Феър Систъмс“ изглеждаше направо невъзможно.

Теорията на Стив Шварц, че някакъв купувач трупа ценни книжа на компанията на ниски цени с помощта на „Уагнър Филипс“ продължаваше да ме безпокои. Е, сега имах прекрасната възможност да науча нещо повече за това. Двамата с Уили щяхме да имаме удоволствието да обядваме със самия господин Уагнър.

Включих компютъра. Той издаде звуков сигнал, известявайки ме, че имам писмо по електронната поща. С усмивка, че присъствието ми в компанията е било забелязано и от компютъра, дадох командите, за да отворя съобщението.

Усмивката изчезна от устните ми.

Откажи се. Отивай си. С „Феър Систъмс“ е свършено.

Дуги