Майкъл Ридпат
Борсов посредник (23)

22.

Въртях се в коридора в очакване на Дейвид. Очевидно двамата с Йоши имаха да обсъждат доста неща.

Той се опита да се върне назад, когато ме видя, но беше късно. Влязохме в залата за конференции. Той запристъпва нетърпеливо от крак на крак.

— Защо ме излъга, Дейвид? — започнах.

— Излъгал съм те?

— Да, излъга ме. Знам, че си се срещнал на закуска с Йоши тази сутрин в „Болбърни Хаус“. Уолтър Соренсън те е видял.

За миг в очите му пламна гняв. Явно не обичаше да го залавят на местопрестъплението. В следващия момент обаче се овладя и изрече студено:

— Съжалявам, че нямах възможност да те предупредя.

— И защо не можа?

— Йоши каза, че искал да се срещне с мен тази сутрин. Не бях в състояние да споря с него, защото е изключително важен клиент. Той настояваше ти да не знаеш за срещата ни.

Господи, Дейвид беше цар на лъжите.

— И какво искаше да обсъждате?

— Каза ми, че „Онада Индъстрийз“ се канят да направят оферта за „Феър Систъмс“ и искаше да научи реакцията ми.

— И каква беше реакцията ти?

— Както вече знаеш, аз твърдо поддържам позицията, че компанията трябва да се продаде. Казах това на Йоши, но го предупредих, че по всяка вероятност отговорът ти ще бъде отрицателен.

Дотук всичко го изкара по мед и масло. И въпреки това беше далеч по-вероятно Дейвид сам да е уредил срещата с „Онада“ с вярата, че ще се срещне с Йоши вече като управителен директор. От това би се смутил всеки що-годе почтен човек. Дейвид обаче нямаше вид на смутен човек. Явно криеше нещо, бях сигурен в това. Но какво?

После си спомних какво бе споделила с мен Рейчъл, когато Дейвид настояваше да продаваме. Тогава бяхме подозирали „Дженсън Компютър“, а не „Онада“, но подозрението й въпреки това пак можеше да е основателно.

— Дейвид, ти си сключил сделка с японците.

Пипнах го! Очите го издадоха за миг, но веднага след това лицето му придоби изражението на оскърбена невинност.

— Сделка ли? Каква сделка?

— О, не знам. Сделка, при която доставяш „Феър Систъмс“ на „Онада Индъстрийз“, а в замяна те назначават на поста управителен директор.

— Не! — отрече Дейвид с малко пресилено негодувание.

— Направил си го, нали? Признай си!

Изведнъж вече не бяхме двама бизнесмени съперници, а двама мъже, гледащи се хищно един друг. Бях по-висок от него и по-силен и той внезапно проумя, че всеки момент ще изпита силата ми.

Той разбра, че аз знам.

Отдръпна се, или по-скоро се измъкна. Отдалечи се в другия край на стаята и се обърна.

— Е, и какво, ако съм го направил? Тази компания ще има истинско бъдеще с „Онада“. След пет години японците така и така ще владеят пазара на виртуалната реалност; решат ли да правят нещо, винаги успяват. Ти си само един аматьор, нямаш дори и най-беглата представа какво всъщност правиш. Фирмата ще бъде далеч по-добре, ако аз съм управителният й директор. Това е очевидно.

— И какво точно си им разказал за компанията, Дейвид? Знаят ли всичко за нашите планове? — Бях доволен, че той не беше запознат с подробностите по проекта „Платформа“. Изпитвах силно презрение към него. — Повдига ми се от теб! Ти предаде всички работещи тук. Уволнен си! А сега изчезвай!

— Да ти го начукам! Правех само това, което имаше търговски смисъл. Ако на двама ви с Ричард това не допадаше, това си е ваш проблем!

Ричард не го одобрявал. Ричард? Спомних си голямата разправия, която са имали с брат ми в деня, преди да го убият.

— Ричард е знаел, че ти водиш тайни преговори с „Онада“ зад гърба му! И е разговарял с теб за това, нали?

Дейвид вече се беше овладял.

— Обзалагам се, че те е изритал онзи следобед — продължих.

Лицето му остана безстрастно. Стори ми се обаче, че видях злобен блясък в очите му.

— Но той никога повече не е имал възможността да направи каквото и да е. Страшно удобно, какво ще кажеш, а?

Дейвид само ме изгледа.

— Ти ли уби брат ми? — запитах го със спокоен глас.

— Не ставай смешен.

— Добре ме чу. Ти ли уби брат ми?

— Не съм длъжен да слушам тия безсмислици — избъбри и се опита да се промуши покрай мен.

Сграбчих го за ръкава.

— Почакай, Дейвид. Отговори на въпроса ми.

Той се извърна към мен.

— Не, не съм убил брат ти. Не знам защо е бил убит. Но мога да предположа. Застанал е на пътя на някого, който иска да притежава тази компания. Сега ти си им на пътя. И когато те убият, няма да пророня и сълза за теб, повярвай ми. — И с тези думи си издърпа ръката и се втурна към вратата.

Проследих го как излиза, като дишах тежко. Бях сигурен, че Дейвид беше предал „Феър Систъмс“ на „Онада“. Бях се оказал прав да го задържа във фирмата, макар и само да се убедя в това. Но дали беше убил Ричард?

Отпуснах се на един стол. Студени тръпки пробягаха по гърба ми. Никога не му се бях доверявал напълно, но в действителност дори и през ум не ми беше минавало, че може да се окаже такава отрепка. И ако той беше убил Ричард… И сега отново ме заплашваше?

Не знаех.

Отидох в кабинета на Рейчъл.

— Дейвид повече няма да е сред нас — казах.

— Защо?

— Уволних го.

— Какво? Защо?

— Ти беше права. Той е сключил сделка да им предаде „Феър Систъмс“, като в замяна те го направят управителен директор. Но тя е била с „Онада“, а не с „Дженсън Компютър“. — Разказах й подробно за срещата ни с Йоши. — И моето предположение е, че Ричард го е разбрал тъкмо преди да загине.

— Господи! — възкликна Рейчъл. — О, господи! Мислиш, че той е убил Ричард?

— Не знам. Възможно е.

— Трябва да си много предпазлив. Страх ме е за теб, откакто те нападнаха и получи онова гадно съобщение. Искам да кажа, ако Дейвид е убил Ричард…

— Той не би бил чак толкова глупав, че да посегне и на мен.

Точно в този момент Кийт подаде главата през вратата.

— Направи ли снимките? — запитах.

— Да. Ще ги проявят много бързо. Тази вечер ще ги имаш.

Рейчъл повдигна вежди.

— Тъкмо се чудех дали някой от редовните посетители на „Инч“ ще разпознае приятелчето ни Йоши — обясних.

— Да, това ще бъде наистина интересно. — Рейчъл поклати глава. — Още не мога да приема, че Дейвид е способен да сключи такава сделка с „Онада“.

— Е, направил го е. И сега го няма. Но ще накараме и японците да съжаляват горчиво за това. Какво мислиш за тази японска компания с новия симулационен мениджър?

— Празни приказки.

— Сигурна ли си?

— Блъфират. Йоши каза, че симулационният мениджър бил в процес на разработка, нали? Ако е така, тогава значи имат месеци до последните изпитания. А може и години. Ако съществуваше японска фирма с по-добър продукт от нашия, готов за пазара, „Онада“ щяха да забравят, че съществуваме. А и слуховете за това щяха вече да са се разнесли.

— Значи ние държим всички карти?

— За една размяна, да. Те имат нужда от симулационен мениджър, който да заработи веднага, ако се канят да пуснат на пазара качествен продукт.

— Добре. Нека ги накараме да се поизпотят тогава.

Обичах да разговарям с Рейчъл. В този момент приятелката ми, председателят ми, колегите ми и всичките ми клиенти сякаш се бяха обърнали срещу мен. Тя поне беше съюзник. След победата ни на извънредното генерално събрание тя беше по-любезна с мен. И аз пак се улових, че страшно ме влече разговорът с нея. Отдаваше всичко от себе си за спасението на компанията и това й доставяше удоволствие.

 

 

Кер изглеждаше, ако това изобщо беше възможно, по-изтощен от обичайното. Той пристигна с един полицай, който си водеше бележки.

— Добре. Разкажете ми какво се е случило.

Предадох им какво ми беше казал Дейвид. Те искаха думите му точно както ги беше изрекъл. И докато им ги диктувах, стана ясно, че той не ми беше признал нищо по-страшно от факта, че е закусвал с Йоши без моето разрешение. Кер обаче беше благодарен дори и за тази следа.

— Това вече поне ще ни даде нещо конкретно, върху което да работим. Господ ни е свидетел, че се нуждаем от него. Дуги Фишър се оказва много костелив орех. Колкото повече го притискаме, толкова повече се радва, копелето му с копеле. Проклетникът изпитва удоволствие, когато го преследват.

— Мислите ли, че е възможно Дейвид да е убил Ричард?

Кер въздъхна и се протегна.

— Не знам — каза. — Но ще разпитаме където трябва.

 

 

Денят се бе оказал дълъг и тежък. Зарадвах се, че Дейвид си беше отишъл. Хубаво беше да чувствам, че никой не застрашава мястото ми. Но имаше доста работа да се свърши.

Отбих се в кръчмата „Инч“, като взех и снимката на Йоши. Това веднага даде повод на редовните посетители да си побъбрят оживено. И отново дружелюбната атмосфера даде плодове. Напуснах някъде към десет. Вече започваше да се здрачава. Закрачих по хълма към моста над реката.

Мостът беше слабо осветен и сенките се прокрадваха по настилката на пътя. Усещах тайнственото клокочене на потока под каменната арка. Погледнах зад себе си. Не се виждаше жива душа.

Внезапно изпитах страх. Спрях. Какво правех тук? Та нали последния път, когато се бях прибирал по този път, едва не ме убиха? Трябваше да се прибера с колата или да се върна с някой познат от кръчмата.

Допреди секунди бях пиян, но сега вече изтрезнях. Можех да се върна до кръчмата и да помоля някой да ме придружи. Не. Щяха да ме скъсат от подигравки.

Някой си играеше с живота ми. Някой беше убил Ричард. Някой се опитваше да съсипе „Феър Систъмс“. Някой упорито ми бе вдигнал мерника.

Дали не беше Дейвид Бейкър? Дуги? Или някой, когото дори и не познавах?

Но който и да беше, дали щеше да му се удаде от сега нататък да ми изкарва ангелите всяка вечер?

Не, нямаше да му позволя.

Погледнах към моста. Там не се виждаше жив човек. А дори и да имаше, той сигурно се криеше долу до самия поток. Ако прекосях бързо моста, щях да го чуя и щях да успея да побягна, преди да ме настигне.

Ами ако имаше пистолет?

Глупости. Хората не носеха току-така пистолети в Къркхейвън.

И така, поех си дълбоко дъх и забързах по моста. Нищо не се помръдна. Чуваха се само шумът на морето и клокоченето на рекичката.

Ако някой си беше поставил за цел да ме сплашва, засега успяваше.

 

 

На следващата сутрин ме очакваха половин дузина съобщения по електронната поща. Две наистина бяха интересни. Едното беше от Сюзан, която ми съобщаваше, че се обаждал Стив Шварц. Не искал да му телефонирам, но непременно държал да му се обадя при следващото си прибиране в Лондон.

Интересно.

Второто беше от Соренсън.

За мен наистина е невероятно Дейвид да се е обвързал с „Онада“ по начина, който ми съобщава. Но ако е било така, действително си в правото да го уволниш.

Той обаче оставя сериозна пробойна в ръководството. Сега съм още по-разтревожен за платежоспособността на компанията. Разговарях с Греъм Стивънс, който споделя загрижеността ми. Така че, ако не успееш да намериш известни средства до следващата сряда, за нещастие ще ми се наложи да назнача управител на имуществото. Надявам се да не стигаме дотам.

Късмет.

Въздъхнах дълбоко. Нямаше спасение. Беше четвъртък, а никакво чудо не се очакваше през оставащите пет дни. Набрах номера на служителя, който движеше личната ми сметка.

Казах му, че искам да изтегля заема, за който бяхме разговаряли преди. Деветдесет хиляди лири. Това означаваше, че се налага отново да се ипотекира къщата в Инч Лодж. И да взема максималния заем срещу собствената си къща. Със съществуващата полица сумата възлизаше на една тлъста сметка с месечна лихва. Уверих го пак, че чакам от „Харисън Брадърс“ няколко солидни премии. Средствата щяха да бъдат на разположение до седмица. Документацията, която бях дал на банката за оригиналната полица, все още беше достатъчна за него, за да продължи работа.

Приключих разговора и притворих очи. Знаех, че правя класическата грешка на търговеца на ценни книжа. Да залагам всичко върху една сделка, която върви много лошо.

Според прогнозите на Уили за паричните постъпления деветдесетте хиляди паунда с известен късмет щяха да ни осигурят още един месец, до деня на заплатата през юли, като дори можехме да изкараме и до август. Очаквахме и едни суми от двама клиенти в последната седмица на юни, които щяха да помогнат. Господи, дано проклетите копелета се издължаха навреме!

Залагах всичко, но не ме беше грижа. Това отдавна бе престанало да бъде просто една огромна сделка. Аз бях емоционално, психологически и финансово обвързан с „Феър Систъмс“. Щях или да оживея заедно с нея, или заедно да умрем. И това осъзнаване ми вдъхваше мрачната тръпка на професионалния комарджия.

Отидох при Уили и му дадох да състави авизо за субординационен заем, издадено от „Феър Систъмс“ на мое име с погасителен срок от шест месеца. Сумата възлизаше на деветдесет хиляди паунда.

— Сигурен ли сте, че искате да го направите? — запита ме той, като ме гледаше така, сякаш бях луд.

Сигурно бях луд. Кимнах. Той не беше чак толкова изненадан.

Отново се замислих за „Онада Индъстрийз“.

И така, японците се канеха да погълнат „Феър Систъмс“. Те си мислеха, че държат всички карти, че ние ще избягаме от лошите американци и ще се хвърлим в техните обятия. Е, много се лъжеха.

За пръв път в кратката си кариера във „Феър Систъмс“ аз държах най-силния коз и щях да го използвам максимално. Ако извадех късмет, можех да намеря едно по-продължително решение на паричния проблем на компанията. По-продължително означаваше по мое мнение три месеца, а не три седмици.

Потърсих Рейчъл.

— Още веднъж да се консултирам с теб. Сигурна ли си, че „Онада“ нямат друга алтернатива, освен нашия код?

— Да, ако искат да имат успех на пазара за електронни игри — каза тя. — А можеш да ми повярваш, че страшно им се иска да го направят.

— Добре. Тогава ми помогни за текстовете на два факса.

Съобщенията заминаха за двата гиганта на пазара за развлекателна индустрия: „Сега“ и „Нинтендо“. В тях се споменаваше, че от известно време сме в преговори с „Онада“, но че те са се провалили и ние търсим друг японски партньор. Помолих за бърз отговор, ако отсрещната страна има интерес за продължаване на диалога. Не търсех нищо конкретно. Само да стресна „Онада“. След това позвъних на Йоши в Лондон.

— Здравей, Йоши. Марк Феърфакс се обажда.

— О, добър ден, Марк — с безразличие отвърна той.

— Тъкмо си мислех за вчерашния ни разговор.

— Да? — Долових известен интерес.

— Бих искал да се срещнем в началото на следващата седмица, за да обсъдим начини да работим заедно. Да кажем в понеделник? В кантората ти?

Йоши се замисли. Аз замълчах.

— Добре. Понеделник сутринта в единадесет. Тук. Само ти ли ще бъдеш?

— Не, ще взема със себе си и Рейчъл Уокър, техническия ни директор.

— Добре, дочуване.

Той затвори. Дори не ме запита за Дейвид Бейкър.

Извадих снимката на Йоши, която Кийт бе направил предния ден. Редовните посетители на кръчмата не бяха срещнали никакви трудности с идентифицирането му като мъжа с ориенталски произход, който бе пил с Ричард в нощта, преди да загине.

Щеше да ми е интересно да чуя какво мислеше Йоши по този повод.

 

 

Полунощ отдавна минаваше, а аз продължавах да работя. Купчината документи върху бюрото ми растеше по-бързо, отколкото можех да я обработвам. Но все трябваше да свърша с тях. Ежедневните дейности на компанията трябваше да продължават като по часовник, ако исках да оцелеем. Това беше страшно изнурителен труд — едва се държах на краката си.

Рязко отворих очи. Компютърът ми продължаваше да бръмчи и документите бяха пръснати по цялото ми бюро. Вратът ми беше схванат. Погледнах часовника си: три и половина! Бях заспал на работното си място. Изгледах отчаяно купчината документи, която ми оставаше да обработя, и реших, че сега просто не съм в състояние да правя каквото и да било. Беше време да се прибирам у дома и да спя.

На излизане надзърнах в софтуерното. Светлините не бяха угасени и аз се запитах кой ли можеше да работи по това време. Залата беше спокойна и тиха. През електронния прозорец дърветата се поклащаха под вятъра на пълната луна. Беше малко нереално. Мярнах силуета на Рейчъл през щорите на кабинета й в дъното на залата. Седеше пред компютъра си. Помислих си дали да не вляза и да й пожелая лека нощ, но бях прекалено уморен и си излязох.

На следващата сутрин отидох на работа едва в десет, но въпреки това пак се чувствах разнебитен. Тъкмо отпивах от кафето си, когато Рейчъл почука на вратата ми.

— Хубаво нещо е човек да си поспи до късничко, а?

— Не знам как го правиш — казах. — Ако аз работя след десет вечерта, на следващия ден съм жив труп.

Рейчъл се ухили.

— Просто ти липсва живец. За мен най-доброто лекарство е да спя колкото мога всеки път, когато мога да си го позволя. Снощи например съм спала десет часа подред.

Изсмях се.

— Не можеш да ме заблудиш. Видях те.

Рейчъл придоби озадачен вид.

— Видял си ме?

— Да, в три и половина тази сутрин. Работеше в кабинета си.

— Ти си сънувал.

— Какво искаш да кажеш? Видях те през щорите. Работеше си.

— Но снощи си легнах много рано. Трябва да е бил някой от другите. — Добави замислено: — Чудя се само какво може да са правили в кабинета ми?

Отидохме до софтуерното.

— Снощи някой от вас да е работил до късно, момчета? — запита тя.

Всички я изгледаха озадачено.

— Не — отвърна Анди. — Аз бях последен и си тръгнах някъде към десет. — Десет вечерта беше рано за тези хора.

— Не видяхте ли някого в кабинета ми?

— Не — повдигна рамене той.

— Сигурен ли си в това? Нямаше ли още някой там?

Анди вдигна ръце. Изглеждаше леко оскърбен.

— Прощавай, Анди, не те обвинявам в нищо. Но Марк ми каза, че снощи в три часа е видял някого в кабинета ми.

— Е, никой от нас снощи не е бил тук — заяви той.

Рейчъл ме изгледа разтревожено. Погледнахме в кабинета й.

— Има ли някакви следи? — запитах.

Тя се огледа, като внимателно провери за евентуални следи от чужди лица. Приближи се до един компютър в ъгъла. Познах го веднага. Това беше компакът на Ричард.

— Това е било размествано. Сигурна съм, защото оставям клавиатурата от тази страна тук. Сега е право пред монитора. Някой е бил тук!

— Кой би посмял да се вмъкне?

— Дуги! — възкликна тя. — Това е само Дуги! Не може да не си зърнал брада, нали?

— Разбира се, че не, защото в противен случай щях да разбера, че не си ти! — Опитах се да си припомня силуета, но не успях. В онзи момент бях толкова уморен и освен това дори не бях допуснал, че може да не е Рейчъл. — Може и да е бил той — казах. — Но честно ви казвам, че може да е бил и всеки друг.

— Господи! — простена тя и се втурна навън. — Всички ме чуйте — извика тя. — Веднага спрете, каквото и да правите! Дуги е бил тук снощи. Не знам точно къде се е отбивал или какво е правил, но искам всички да си проверите внимателно компютрите за всякакви вируси. И никой да не изпраща никакви файлове, докато не изясним всичко. Никаква електронна поща, нищо. Кийт, съобщи на всички за случилото се. Анди, ти провери сървърите и защитната стена.

Програмистите веднага се раздвижиха. Много от тях бяха силно разтревожени.

— Един господ само знае какво сме загубили — каза Рейчъл. — Не е чудно, че момчетата са изплашени.

Върнахме се в кабинета й и тя включи компютъра на Ричард. Наблюдавах пръстите й по клавиатурата. Очите й следяха внимателно екрана. След двадесетина минути тя се отпусна на стола.

— Не мога да открия нищо. Изглежда чисто. А сега да видя как е моята машина. Дуги веднъж се вмъкна в системите ни — каза, докато проверяваше компютъра си. — Но той го направи тогава, като се вмъкна по телефонните линии отвън. Затова инсталирахме една защита, наречена защитна стена, през която да протичат всичките ни комуникации с външния свят. Така защитата ни срещу външни похитители се улеснява много. — Тя замълча за момент, загледана в екрана си. — Но ако той се е вмъкнал в самото здание, това вече е съвсем друга работа. Тогава може да подава файлове по мрежата отвътре.

— Какво може да е направил?

— О, господи, кой знае? Той може да е имплантирал вирус, който се размножава от файл във файл в мрежата ни и така след известно време да оплете цялата ни мрежа. Това е вероятно най-лошият случай. Или може да е претърсвал файловете ни за информация. Или може да е нещо по-безвредно от това. Миналия път всичко, което беше направил, беше един тъп номер с екрана.

— Номер с екрана?

— Да. Екранът се разпадаше в пламъци и от тях се оформяха думите ВИРТУАЛЕН АД. Според Дуги това беше много остроумно. Той просто искаше да ни покаже, че е бил в системата ни.

През целия ден хората се щураха, проверяваха всичко и си подаваха един на друг дискети с антивирусни програми. Но не откриха нищо. Пристигна екип от полицаи с Кер между тях. Те не успяха да открият никакви следи от взлом по бравите. Входната врата беше със стандартна брава и електронна система за достъп. Разпоредих да сменят бравата и да сложат допълнителна. Кийт се притесни много как да променим кодовете в системата за достъп, но аз не му обърнах внимание. Щом беше нещо свързано с електрониката, значи Дуги щеше да се справи с него. Вярвах повече на стоманата, цилиндрите и тумблерите.

В три надзърнах в кабинета на Рейчъл. Тя отдръпна стола си от компютъра и въздъхна.

— Откри ли нещо?

— Нищо. Проверихме за всички известни вируси до този момент. Разбира се, Дуги може да е създал нов и тогава вече ще ни се отвори работа.

— Може би просто е копирал файлове.

— Може би. — Поклати глава. — Чудех се как ли се е сдобил с онова писмо от семейство Бърджи, с което искаше да изнудва Ричард. Може би и тогава пак се е вмъквал вътре.

— Значи ти смяташ, че мрежата е наред?

— Не. Щом Дуги се е вмъквал в компютъра ми, той със сигурност ще ми е оставил нещо за спомен, дори и да е само нещо като оня тъп номер с екрана миналия път.

— Но, изглежда, че този път май не е?

Тя вдигна рамене.

Чудех се какво ли е искал да направи Дуги. Повредата на компютърната система на „Феър Систъмс“ изглеждаше очевидният отговор, но ние бяхме проверили всичко, без да открием каквото и да било.

— Има ли нещо, което е възможно да е направил, за да улесни достъпа си до нашата система?

— Какво имаш предвид?

— Ами, много е рисковано да влиза всеки път във фабриката, ако иска да има достъп до компютрите ни. Няма ли някакъв начин той да си осигури път в мрежата ни, заобикаляйки защитната стена? Така че просто да се вмъква по телефонната линия всеки път, когато поиска, без ние да го разбираме?

Очите на Рейчъл светнаха.

— Искаш да кажеш да си е оставил нейде вратичка?

— Така ли?

— Да, така — отвърна тя и отново се обърна към компютъра си.

Два часа по-късно дойде в кабинета ми усмихната.

— Ти се оказа прав! Той беше инсталирал един сложен пакет тип „електронно куче“!

— Електронно куче ли?

— Да. Електронното куче подушва информацията по мрежата. Дуги е търсил начин да се добере до някого, който се включва като привилегирован потребител към защитната стена. Електронното му куче подушва потребителския идентификационен номер и паролата му. И след това ще използва тази информация, за да регистрира Дуги като привилегирован потребител.

— А какво представлява привилегированият потребител?

— Това е някой, който контролира компютъра. В момента двамата с Анди сме единствените привилегировани потребители, регистрирани в защитната стена. Ако и Дуги стане такъв, тогава той ще е в състояние да заобикаля защитната стена, като се вмъква в мрежата ни, без да вдига тревога.

— Разбирам. Видяхте ли му сметката на това електронно куче?

— Анди в момента се занимава с него.

— Значи сме в безопасност?

Рейчъл се навъси.

— Надявам се. Но човек никога не може да бъде сигурен. И, разбира се, няма начин да разберем какви файлове е копирал, ако въобще го е правил.

В този момент в кабинета ми влезе Кер.

— Открихте ли нещо? — запитах.

— Не. Нищо до този момент. А и не очаквам. Всичко, с което разполагаме, са вашите свидетелски показания, а те не струват кой знае колко.

— Но аз го видях!

Кер разтърка очите си.

— Не. Видели сте фигура, която сте взели за госпожица Уокър. С това няма да стигнем далеч в съда, повярвайте ми.

Повярвах му.

— Значи няма да го арестувате?

— О, ще го закопчаем. Поставили сме екип пред квартирата му. И когато го пипна, ще разбера какви ги е замислил.

— Да имате някакъв напредък с нашия приятел Дейвид Бейкър?

— Намерил си е адвокат. Не иска да отговаря на никакви въпроси. Заявява, че ще подаде оплакване в съда за неправомерно уволнение и скоро ще получите призовка. — Полицаят седна на един стол. — Не знам. Според мен Фишър е нашият човек. Ах, само да не е бил включен в компютърната мрежа по времето, когато брат ви е загинал.

Хвърлих поглед към Рейчъл.

— Това е най-просто за фалшифициране — каза тя.

Кер се изправи.

— Но той ни показа пароли, адреси и всичко останало.

— Повярвайте ми — каза Рейчъл. — Дуги и приятелчетата му могат да фалшифицират буквално всичко. Ако ми покажете какво сте открили, аз ще ви покажа как се прави.

Той потри ръце.

— Имате го. Знаете ли — каза, усмихвайки се за пръв път, — мисля, че вече свиваме кръга.

Бдителното око на органите на властта във Файф вече беше приковано в Дуги Фишър.

Когато Кер си тръгна, компютърът ми нададе звуков сигнал. Бях получил съобщения по електронната поща.

Хей, Феърфакс!

Пипнах те. С това, което знам „Феър Систъмс“ е свършена.

Сбогом!

ЛПСС

Проклятие! Дуги все пак бе успял да извърти някакъв номер.