Майкъл Ридпат
Борсов посредник (29)

28.

— Моля всички да си поставят шлемовете.

Направихме както ни беше наредила Рейчъл. Всички седяхме около полираната махагонова маса във виртуалния офис: Дженсън, Уагнър, Соренсън, баща ми, Карън, Уили и приликата беше удивителна. Преди това се бяхме фотографирали с всякакви изражения, като после тези изображения бяха въведени в компютъра. Една миниатюрна камера в шлема щеше да съобщава на компютъра кое точно изображение да използва във виртуалния свят. Стаята беше същата, която бях виждал и по-рано, когато Рейчъл ми бе демонстрирала за пръв път проект „Платформа“. Това беше голям кабинет с изгледи към един блестящ град, простиращ се до морето и планините в околността.

Всички се оглеждахме в залата, като се опитвахме да привикнем към усещанията. За секунда очите ми се срещнаха с тези на Карън във виртуалния свят. И двамата бързо отместихме погледи. Искаше ми се Рейчъл да не беше настоявала за присъствието й.

— Здравей, Джеф. — Соренсън махна на баща ми и се усмихна.

— Добър вечер, Уолтър, или трябва да кажа добро утро? — отвърна той. — Колко е все пак часът?

Уместен въпрос. В Гленротс беше седем, а в Пало Алто — единайсет предобед. Колко беше часът във виртуалната реалност?

— Нека да направим компромис — предложи Рейчъл. Макар и никой във виртуалния свят да не можеше да я види, всички чувахме гласа й. — Какво ще кажете за три следобед?

Около масата се разнесе смях.

— За какво са тия шлемове, Рейчъл? — запита Скот Уагнър. — На мен ми изглеждат повече като фризьорски каски. Надявам се да не се опитваш да правиш с тях бум на пазара.

— Това не са ли старите модели? — запита баща ми. — Спомням си първата система, която Ричард беше направил, че имаше такива шлемове.

— Да, това са старите модели — отвърна тя. — Новата система е особено чувствителна, а тези шлемове дават далеч по-добра представа за точното разположение на главата, отколкото стандартните електромагнитни очила, които използваме сега. Но не се тревожи, Скот, модернизирането на леките виртуални очила вече почти е приключило.

Това беше лъжа, но за щастие присъстващите й повярваха. Всички си бяха сложили тромавите електронни шлемове, които закриваха по-голямата част от главата. Те бяха свързани с компютъра със системата за виртуална реалност посредством механични ръце. Не беше лъжа, че този тип шлемове понякога биваха използвани заради по-високата точност, която осигуряваха при движението на главите, но и новите модели виртуални очила щяха да свършат същата работа. В действителност аз бях сложил очила, но без останалите да знаят. Това ми позволяваше да се връщам в реалния свят всеки път, когато пожелаех.

Смъкнах ги. До мен седяха Карън, баща ми и Уили, всички с шлемове, и Рейчъл, която седеше пред компютъра, откъдето управляваше демонстрацията. Върху телевизионен екран до нея виждах залата за конференции в „Дженсън Компютър“, където Дженсън, Уагнър и Соренсън също бях с шлемове. Кийт, Анди и един инженер на Дженсън се бяха събрали около един компютърен терминал, а до вратата зърнах двама въоръжени пазачи.

Върнах се отново във виртуалния офис. Всички чакаха.

Прокашлях се.

— Първо, бих искал да благодаря на всички, загдето се отзоваха на поканата ми. — Огледах масата. — Според нас беше важно главните ни акционери да получат една представа за този проект. Бих искал да благодаря особено на Скот като представител на публичните акционери.

— Радвам се, че съм тук — произнесе Уагнър с виртуална усмивка.

— Ние смятаме, че мощта на проект „Платформа“ ще събира хора на хиляди километри един от друг във виртуална среща като тази и че тази система ще се превърне в едно от най-популярните приложения. Но системата включва в себе си и други характеристики, които бихме искали да ви демонстрираме. А сега, за да го направим, бихме искали някой от вас да направи пътешествие във виртуалния свят. Уолтър, ти като председател би ли приел честта?

— С удоволствие — каза Соренсън.

— Добре. Когато превключим в този виртуален свят, всички ние ще бъдем с теб, ще виждаме това, което виждаш и ти, и ще чуваме онова, което чуваш и ти. Но ти ще можеш да управляваш ситуацията. Можеш да използваш триизмерната мишка, за да се движиш из този свят, разбираш ли?

— Да. Готов съм. Давай!

— Добре, Уолтър — започна Рейчъл. — За да започне тази демонстрация, ти трябва да станеш и да тръгнеш през едни гори. Оттам вече поемаш самият ти.

Превключиха ме в света на Уолтър. Посредством виртуалния Соренсън аз изучавах един виртуален свят, който беше под негово управление. Както и всичко останало. Разбира се, ние се намирахме в една борова гора. Беше слънчево и птиците чуруликаха. Атмосферата беше като на пролетен ден. Соренсън трябва да бе раздвижил мишката си, защото ние поехме по една пътека. Стигнахме до сива каменна стена с голяма дървена врата.

— Може ли да вляза? — запита той.

— Разбира се. Само завърти дръжката — каза Рейчъл.

Смъкнах очилата, за да видя Соренсън в Пало Алто на телевизионния екран. Изглеждаше малко нелепо седнал на стола си, с глава почти закрита от големия шлем, да върти една въображаема дръжка с триизмерната си мишка в протегнатата си ръка. Но когато отново сложих очилата си, видях, че сме навлезли в тунел. Беше слабо осветен, но в края можех да различа друга врата. Вратата зад нас се затръшна силно. Усещането беше доста зловещо и клаустрофобично. Някакъв прилеп прелетя покрай лица, или по-скоро покрай лицето ми, като ме накара да затая дъх. Соренсън се поколеба, но после продължи. Усещах някакви същества да пробягват между краката ни.

— Хей, това наистина е добро, Рейчъл — обади се той. — Чувствам се така, все едно съм в истински тунел.

Тя не отговори.

— Рейчъл? Рейчъл?

Никакъв отговор.

Соренсън млъкна и замря за момент, но след малко продължи. След няколко секунди стигнахме до вратата в дъното на тунела. Той я отвори и нещо сякаш ни тласна вътре. Вратата се затръшна силно зад нас.

Намирахме се в гробище. Всичко беше замряло. От всички страни ни заобикаляше висока стена. Соренсън се обърна да се върне, но не можеше да отвори вратата.

— Рейчъл, измъкни ме оттук!

Пак никой не му отговори.

След известно колебание виртуалният Соренсън продължи през гробището. Вятърът шумолеше в клоните на дърветата, но освен този звук не се чуваше нищо друго. Беше невъзможно да се различи каквото и да било, освен сенките на надгробните камъни и саркофазите и дърветата около тях. Имаше луна, но тя беше забулена зад тъмни облаци.

Внезапно дочух някакво стържещо скърцане, което се разнесе при раздвижването на един камък. Соренсън се извърна да погледне. Каменната плоча на един гроб полека се надигаше.

Соренсън се изсмя, но смехът му беше доста пресилен. Добре.

Гробът вече беше напълно разкрит. Отвътре се показа някаква фигура, която стъпи на каменния перваз. Беше прекалено тъмно, за да се различат чертите на лицето му.

Соренсън бавно се придвижи към него.

Внезапно вятърът издуха облаците и луната изгря. Соренсън зяпна.

— Здравей, Уолтър — произнесе фигурата.

— Ричард! Какво е това, по дяволите? — Той се завъртя панически, но след миг се успокои, спомняйки си, че това беше само една електронна демонстрация. — Рейчъл, това е нелепо. Измъкни ме оттук!

— Не можеш да се измъкнеш — произнесе Ричард. — Затънал си тук с мен. А и без това искам да си поговорим.

Ледена тръпка пробяга по гърба ми. Дори и да знаех, че слушам собствения си глас, фигурата изглеждаше и гласът й звучеше съвсем като Ричард. Аз самият исках да разговарям с него; проумях, че това беше едно от нещата, които ми липсваха най-много: възможността да разговаряме. Усети как гърлото ми се стяга и очите ми запариха.

Един господ само знаеше какво чувства Соренсън.

— Рейчъл! — изкрещя той. — Марк?

Гледката започна да трепери и се разклати силно. Проумях, че той се мъчеше да смъкне шлема си. Отново свалих очилата и погледнах на телевизионния екран. Разбира се той с всички сили се мъчеше да изтръгне шлема от главата си.

— Махни това нещо от мен! — изпищя той.

Опита се да стане, но не можеше. Механичната ръка, към която беше прикрепен шлемът, позволяваше съвсем малка свобода на движение. Той яростно задърпа ремъците около брадичката си, но Кийт ги бе стегнал здраво. Беше прикован към виртуалния свят и нямаше измъкване.

Огледах се в реалната зала в Гленротс. Уили, Карън и баща ми бяха застинали неподвижно. Долната челюст на баща ми бе провиснала. Лицето му под шлема бе побеляло. Не беше никак приятно, а след малко нещата щяха да станат още по-неприятни. Но нямах избор.

Върнах се обратно в света на Соренсън. Ричард му се усмихваше. Лунната светлина осветяваше познатите черти и багреше в златисто косите му. Лицето и тялото му бяха картографирани много подробно преди девет месеца. Всичките му действия се управляваха от Рейчъл, която бе силно концентрирана пред компютъра си.

— Уолтър, не можеш да се измъкнеш. Нека си поговорим. — Тонът на Ричард беше спокоен, разумен, успокояващ. — Говори.

— Няма да разговарям с теб — каза Уолтър.

— Искам да ти покажа няколко неща. Ела с мен.

Той се извърна и се вмъкна в земята, откъдето беше излязъл. Още веднъж цялата картина се разтърси, докато Соренсън се съпротивляваше. Но той не можеше да направи нищо; управлението бе изцяло в ръцете на Рейчъл. Всички ние бяхме принудени да прекрачим в гроба.

Долу имаше стъпала, които извеждаха до една врата. Ричард я отвори и ни махна да го последваме. Което и направихме.

Намирахме се в кабинета му. Изображенията на старите машини за виртуална реалност украсяваха стените и виждахме Фърт ъв Форт през електронния му прозорец. Той седна зад бюрото си и каза:

— Здравей, Уолтър. Благодаря ти за посещението. Открих нещо твърде обезпокоително, което бих искал да ти покажа. Както знаеш, тревожех се за начина, по който акциите ни се търгуваха от февруари. Разговарях за това с Комисията по ценните книжа и борсите в Америка и те ме информираха, че един мъж на име Франк Хартман акумулирал значително количество от тях. Те също така смятат, че „Уагнър Филипс“ е манипулирала цената на акцията, за да улесни работата на Хартман по натрупването на дела му на ниски нива. Познаваш ли Франк Хартман, Уолтър?

Никакъв отговор.

— Е, от комисията бяха любезни да ми изпратят списък на компаниите, за които им е известно, че Хартман си е имал работа с тях през последните няколко години. Те подозират, че той търгува посредством вътрешнофирмена информация всеки път. Ето го списъка.

Той ни връчи един лист. Нямахме друг избор, освен да го прочетем.

— Говорят ли ти нещо тези имена, Уолтър?

Отново нямаше никакъв отговор.

— И после идва ред на това. — Ричард му протегна следващия лист хартия. Това беше страница от документацията за предлагането на акциите на „Феър Систъмс“ на пазара и изброените директорски постове на Соренсън. Пет от осемте компании от списъка на комисията също бяха изброени в този втори списък. Виртуалните ръце на Соренсън държаха и двата листа един до друг за по-лесно сравнение, а истинският Соренсън не можеше да направи нищо, за да го спре.

— Това е доказателство, че ти си осигурявал Франк Хартман с вътрешнофирмена информация за тези пет компании — продължи Ричард. — Като директор ти също така чуваш за бъдещи поглъщания или пускането на пазара на нови продукти преди тяхното официално обявяване. Ти си казал на Хартман, който е закупувал акции посредством анонимни сметки, като в същото време и част от закупените акции си ги заделял за себе си.

— Това са глупости! — избухна Соренсън.

— Всичко изглежда толкова убедително, Соренсън. Единият списък идва от комисията, а другият — от документите по предлагането на акциите на „Феър Систъмс“. Не можеш да отречеш толкова явното съвпадение. Има само едно-единствено обяснение, не мислиш ли?

— Не знам за какво говориш.

— Ето, виж тази диаграма. — Ричард му връчи поредния лист, този път демонстриращ цените и обема на търгуваните акции на „Феър Систъмс“, откакто компанията бе станала публична през ноември.

— Виждаш, че този нараства рязко на двайсет и първи февруари. Това е една седмица, след като ти казах за проект „Платформа“. Ти си казал на Хартман и той е започнал да изкупува акции. С известна помощ от Скот Уагнър без съмнение.

Уагнър дори и да бе протестирал при тези обвинения, ние нямахме възможност да го чуем. Чуваха се само думите на Соренсън. Двамата с Рейчъл нямахме нужда от чужди възклицания, които да разрушат ефекта.

— Ето, нахвърлял съм това писмо до комисията, което обяснява всичко — продължи Ричард, подавайки ни лист хартия и на нас. — Но аз няма да го изпратя веднага. Ще ти дам една седмица да решиш как да постъпиш.

— Добре, Рейчъл, това вече надхвърля всички допустими представи. Позабавлявахте се. Да приключваме — каза Соренсън.

— Добре, да тръгваме — каза Ричард. Изправихме се и го последвахме извън стаята. Закрачихме по един гол коридор, като в същото време Ричард продължаваше да говори: — Имаме проблем, нали, Уолтър? — изрече със същия сговорчив тон. — Ако тази информация се измъкне навън, тогава ще бъде много трудно да се съберат парите, от които се нуждаем, за да довършим проект „Платформа“. Разбира се, твоят проблем е далеч по-неприятен, нали така? Ако това стане известно на съответните институции, тогава ти ще бъдеш осъден за търговия с вътрешнофирмена информация. Това вероятно ще бъде последвано от някоя друга годинка в затвора. Но един корав мъжага като теб едва ли би направил трагедия от такава дреболия. Истинският проблем за теб ще бъде твоята репутация. Ти повече няма да бъдеш известен като чудодейния наставник от Силициевата долина. Ти ще се превърнеш просто в поредния жалък дребен престъпник, измамил и предал всички онези млади предприемачи, за които се е предполагало, че си подпомагал. А това ще бъде истинско унижение.

Соренсън не каза нищо. Продължавахме да вървим. Коридорът сякаш нямаше край.

— Но преди да разгледаме какво предлага бъдещето, защо не хвърлим един поглед на миналото? За твой късмет и за мое нещастие аз бях убит. — Ричард вдигна ръка. — Преди да протестираш, искам да ти кажа, че знам, че не си бил ти. Ти си бил в Чикаго в този момент и си изнасял реч. Но ще се върнем на това по-късно. Аз вече бях мъртъв, но онова писмо продължаваше да го има. Докато това писмо не бъдеше унищожено, за да не попадне в комисията, ти не можеше да се почувстваш в безопасност. Но ти знаеше къде държа този тип документи. В къщичката за лодки. Така че ти я запали. И след това вече мислеше, че писмото е унищожено. Това обаче, което не знаеше, беше, че едно копие от него се намираше все още на твърдия диск на компютъра ми, който Марк спаси от пожара. Това нямаше значение до момента, в който Дуги се вмъкна във фабриката и прерови компютъра ми, който сега е в кабинета на Рейчъл. Той просто не можеше да повярва на късмета си! Нека си поговорим сега за него, а, какво ще кажеш?

Ричард свърна рязко надясно през една тясна врата. Ние го последвахме. Внезапно се озовахме в квартирата на Дуги в Единбург. Самият Дуги седеше на дивана си, като държеше безславното писмо.

Той ни се усмихна при влизането ни.

— Брей, брей — каза. — Виж ти кой се оказал нахалното момче най-после!

Това всъщност не беше Дуги, а Кийт, който се опитваше да имитира гласа му. За слуха ми това беше очевидно, но ние се бяхме надявали, че ушите на Соренсън няма да уловят разликата. Изображението на Дуги беше наистина почти перфектно, тъй като той е бил картографиран изключително много пъти, докато е работил във „Феър Систъмс“.

— А сега нека да се споразумеем — каза той. — Аз унищожавам това писмо и забравям, че изобщо някога съм го виждал. Ти от своя страна ще направиш така, че „Феър Систъмс“ да банкрутира до края на лятото.

Нямах представа дали точно така е протекъл разговорът между двамата, но звучеше правдоподобно.

— Ти обаче не си поискал да сключиш сделката, нали, Уолтър? — запита Ричард.

Приближихме се до Дуги. Презрителната му усмивка изчезна. Две едри ръце го издърпаха на крака и се обвиха около шията му. Дуги се опита да се изтръгне от хватката им, но не успя. Почна да се задъхва, очите му изскочиха от орбитите.

Всичко потъмня.

В продължение на пет секунди не се случи нищо. После изведнъж се озовахме в кола, която пътуваше в мрака по един тесен път. Фаровете изтръгваха от мрака мрачни храсти. При един завой зърнахме фосфоресциращата сивота на морето под лунната светлина.

— Погледни зад себе си, Уолтър.

Ние се обърнахме. На задната седалка седеше Ричард с Дуги, полегнал в скута му. Лицето му беше бледо, а очите му гледаха изцъклено към покрива на колата. Соренсън бързо се обърна към пътя.

Гласът на Ричард продължи настойчиво зад главите ни:

— Нека спрем тук, какво ще кажеш?

Движехме се по груб път. Той извеждаше на площадка, оформена като паркинг и празна по това време на нощта. Колата спря и ние слязохме. Ричард също слезе. Някъде в подножието на скалите се плискаше морето. Колата беше избутана към ръба на скалата и полетя в тъмните води под нас. Загледахме се в развълнуваното море, което се разбиваше в скалите. От колата нямаше и следа.

Соренсън дишаше тежко, чувах добре в слушалките си, но не пророни и дума.

— Много ловко, Уолтър — произнесе Ричард. — Да хвърлим един поглед долу, какво ще кажеш, а?

Затичахме се към ръба на скалата и скочихме. Тъмната вода се втурна да ни погълне и аз неволно затаих дъх. Вече бяхме под водата. Едва долавях очертанията на колата, полегнала на морското дъно върху скалите и пясъка. Ричард ни хвана за ръкавите и ни издърпа на седалката на шофьора. Там се намираше Дуги с изцъклени очи.

Почувствах как ме обзема паника. Ужасът от онези минути, преживени в потъналата кола се върна. Смъкнах виртуалните си очила и се отпуснах в стола си. Цялото ми тяло бе в студена пот. Поех си няколко пъти дълбоко дъх. Хвърлих поглед към Рейчъл.

— Дяволска работа. Това вече беше направо истинско.

Тя се усмихна мрачно в отговор.

— Почакай да видиш следващата сцена — обеща тя.

Подводното изображение затанцува върху екрана на монитора. Не напомняше с почти нищо за ужаса, който бях преживял повторно във виртуалния свят.

Погледнах и към останалите. Уили, Карън и баща ми бяха застинали. Никой от тях нямаше възможност да смъкне шлемовете си, дори и да искаха. Но дори и да се опитаха да кажат или направят нещо, ние нямаше да ги чуем във виртуалния свят. Погледнах към телевизионния екран. В Пало Алто царуваше същата застиналост.

Поех си дълбоко дъх и отново се потопих във виртуалната действителност. За мое облекчение ние се бяхме върнали обратно в коридора, като отново следвахме Ричард.

— И така, на Дуги му запуши устата, но неприятностите ти не свършиха дотук. Брат ми ви беше по следите. Ти се опита да го сплашиш, като го цапардоса по главата и му изпрати онова предупреждение по електронната поща. Но то не свърши работа. Когато от комисията дадоха на Марк и Рейчъл списъка, който бяха пратили на мен, ти разбра, че е само въпрос на време, преди да открият връзката с директорските ти постове. Така че бързо нае две горили да те отърват завинаги от двамата.

С Рейчъл бяхме решили да не включваме преживяванията си в езерото. Повторението на преживяния ужас беше последното нещо, което желаехме.

— Нека се върнем пак на убийството ми. Знам, че ти не си бил там, но си мислех, че нямаш нищо против да видиш как точно е станало.

Той отвори друга врата, която извеждаше извън коридора и внезапно се озовахме в къщичката за лодки на Ричард. Видях познатите купчини компютърно оборудване. Беше тъмно, но долавях шума на вълните отвън.

Ричард стоеше пред нас.

— Някой е дошъл да ме види онази нощ. Аз съм го пуснал в къщата и съм разговарял с него. Вероятно е бил човек, когото познавам. Може да не е бил само един човек. Може би са ми казали, че носят съобщение от теб. И тогава съм ги завел в къщичката за лодки, за да им покажа нещо. — Той се придвижи до мястото близо до вратата, където бях открил тялото му. — Ела по-близо — подкани ни той.

Бавно, съвсем неохотно ние се приближавахме, докато лицето на Ричард не се озова пред нас.

— А сега, Уолтър, ние умираме. Този път заедно.

Внезапно изображението се промени. Този път пред нас застана лице без черти. Лицето на мистериозния убиец.

Убиецът се приведе бавно и вдигна една брадва. Вдигна я над главите ни и я задържа там. Ние се фокусирахме върху острието, сиво, остро, с дребни дървени стърготини, полепнали по ръба. И тогава тя се спусна точно над очите ни. Сгърчих се в момента на виртуалния контакт. Соренсън нададе писък. Брадвата се вдигна за повторен удар, като този път от острието й капеше кръв. Последва нов писък.

Свалих очилата и погледнах телевизионния екран. Соренсън дърпаше шлема си и пищеше. Той се разтърсваше на равномерни интервали. Вътре в него бяхме монтирали едно цилиндрично устройство с накрайник, който се удряше в челото на Соренсън при всеки удар във виртуалния свят. Бяхме го настроили да удря достатъчно силно, за да причинява болка, но не чак дотам, че да изпадне в безсъзнание.

— Той е затворил очите си — каза Рейчъл.

Тя бе инсталирала сензорни устройства в шлема, които наблюдаваха движенията на очните ябълки на Соренсън. Очевидно ефектът от виртуалната реалност можеше да изчезне, ако той държеше очите си затворени.

— Удари го! — наредих.

— Добре — каза Рейчъл. — Ще изключа слушалките на всички. Хайде, огън!

Сърцераздирателен писък се разнесе от високоговорителите на компютъра пред Рейчъл.

— Тук силата е намалена — обясни тя. — Но в слушалките на шлема мощността е усилена доста над това ниво.

Звукът беше продукт на дългогодишни изследвания на „Феър Систъмс“ върху това, какви звуци трябва да се избягват, за да се предотврати възникването на стрес при потребителите на виртуална реалност. Това беше трудно да се опише. Беше изключително пронизителен звук, смесица между писъка на бебе и дращене на нокти по черна дъска.

Продължи десет секунди и после настъпи тишина. В света на Соренсън Ричард му шепнеше:

— Отвори си очите.

— Още са затворени. Да направим ли още един опит? — запита Рейчъл и онзи ужасяващ звук се повтори.

Десетте секунди почти бяха изминали и моите нерви бяха на предела, когато тя възкликна:

— Отвори си очите!

Веднага сложих виртуалните си очила и се върнах в света на Соренсън.

Ричард стоеше пред него, а от челото му се стичаше кръв.

— А сега кажи ми, Уолтър. Кой ме уби?

Соренсън дишаше тежко.

— Не — извика. — Не.

— Нека умрем пак, Уолтър.

Брадвата отново се издигна над нас и отново се стовари. Този път се насилих да гледам.

— Ще увеличавам силата на удара на цилиндъра и ще включа звука — каза ми Рейчъл. — Не се тревожи, няма да го чуваш.

Брадвата се стоварваше неуморно. Той отново запищя.

— Кой беше, Уолтър? — прошепна Ричард.

— Не бях аз! — запищя накрая Соренсън. — Не бях аз инициаторът! Това беше нейна грешка! Тя не трябваше да го прави! Това беше глупаво! Глупаво!

Последва пауза. В слушалките си чувах гласа на Ричард:

— Така е, няма измъкване оттук.

До този момент ние бяхме успявали да използваме внимателно режисирани и предварително програмирани речи за Ричард, които бях записал през последните два дни. Сега обаче трябваше да задавам въпросите си сам. Гласът ми щеше да се синтезира в имитация на този на Ричард, но в реално време.

— Коя беше, Уолтър? — Беше странно да чувам думите си да излизат от устата на Ричард във виртуалния свят, докато ги изговарях. На мен все още ми се струваше, че той наистина говори.

Не последва отговор. В слушалките се разнасяше само тежкото дишане на Соренсън.

— Беше жена, нали?

— Няма да ти кажа нищо. Можеш да ме измъчваш колкото си искаш, но няма да ти кажа.

— Хайде отначало — обади се Рейчъл.

Този път Соренсън бе успял да се съвземе. Поне нямаше писъци. Дочувах само как дъхът му свисти през стиснатите зъби.

— Коя беше, Уолтър?

Никакъв отговор.

— Съпругата ти? Любовницата? — Спомних си какво ми беше казал баща ми за слабите ангели на Соренсън. — Любовницата ти ли ме уби?

— Върви по дяволите! — изръмжа Соренсън.

— Тя беше, нали? Любовницата ти. Тя е познавала Ричард. Коя беше?

Замислих се за жените, които познаваха Ричард, и биха могли също така да познават и Соренсън. Рейчъл? Глупости!

О, господи! Не. Не.

— Върни ни обратно на срещата!

Рейчъл ни върна. Отново седяхме около махагоновата маса. Във виртуалния свят всички носехме безизразни лица.

Обърнах се към Карън:

— Ти си го убила!

Последва тишина. Очите на всички се втренчиха в нея. Тя премести погледа си от Соренсън върху мен. Във виртуалния свят беше невъзможно да се разбере истинското изражение на лицето й.

— Трябваше — проговори накрая. — Той щеше да предаде Уолтър. Това би означавало края на кариерата му. А това би означавало край и на съвместното ни бъдеще с него.

— Но как си могла да го направиш?

— Не възнамерявах да го убивам. Опитвах се да го разубедя да не отива в комисията. Но той не искаше да слуша. И брадвата се оказа под ръка. Това беше единственият начин да му запуша устата.

Останах безмълвен. Значи любовникът й в крайна сметка не се бе оказал Боб Форестър, това беше Соренсън. Карън бе убила брат ми. И дори след това ние пак бяхме спали заедно, бяхме се любили. Това беше отвратително. Беше прекалено ужасно, за да повярвам.

Смътно долових гласа на Рейчъл, докато вземаше думата:

— А Дуги? А Марк и аз?

— Аз убих Дуги. Аз организирах онези двама мъже да убият теб и Марк. Уолтър не знаеше нищо за това. Както вече казах, още от началото това беше моя идея.

— Беше ли ти известно нещо за това, Уолтър?

— Не искам да казвам каквото и да било без адвокат — отвърна с равен глас той.

— Струваше си — каза Карън. — Струваше си заради теб, Уолтър. Моля те, не го забравяй.

Гневът избухна в мен.

— Ти, кучко! — изкрещях аз и издърпах виртуалните си очила. Скочих към Карън, чието лице оставаше скрито под виртуалния шлем.

Рейчъл ме сграбчи за ръката.

— Недей, Марк! Остави я! Полицията ще се погрижи!

Спрях. Не виждах лицето й, скрито под шлема. Но устата й беше открита. Тя се усмихваше.