Майкъл Ридпат
Борсов посредник (21)

20.

Отговорът ме чакаше на бюрото ми следващата сутрин.

Това беше факс от „Бърнс Стивънс“, адвокатската кантора, чиито услуги ползваше „Феър Систъмс“. Той гласеше, че следващия вторник се свиква извънредно събрание в кантората им в Единбург. Щеше да се направи предложение да бъда отстранен от поста изпълнителен директор на компанията. В писмото се казваше, че продажбата на компанията била най-изгодното предложение за акционерите, а аз съм се бил обявил против това. Беше подписано от Уолтър Соренсън като председател и единствения друг неизпълнителен директор Найджъл Йънг.

Към него беше прикрепена форма, която отлагаше временно правата на акционерите за двадесет и едно дневното предизвестие за ИГС с обяснението, че такова забавяне няма да отговаря на най-добрите интереси на компанията, независимо от резултата на събранието.

Повиках Уили и Рейчъл в кабинета си и помолих Уили да донесе въпросния договор.

Показах им факса.

— Може ли да го направи? — запита Рейчъл.

Кимнах към Уили. Той се зарови сред документите.

— Мисля, че може. Трябваше да променим договора, когато направихме първоначалното публично предлагане на акциите миналата година. Той дава на неизпълнителните директори властта да свикват извънредни събрания за отстраняване от постовете на изпълнителни директори, ако се смята, че те действат срещу интересите на публичните акционери. — Той се спря на една страница и бързо я прегледа. — Да, ето го.

— И какво е това отказване от право?

— В техническо отношение трябва да има предизвестие двадесет и един дни преди провеждането на ИГС. Тук те настояват само за шест дни. Но ако достатъчно на брой акционери възразят, тогава ще трябва да изчакат три седмици.

Замислих се. Соренсън имаше право. След като имаше несигурност по отношение на ръководството на компанията, колкото по-скоро се разрешеше то, толкова по-добре.

— Не, шест дни са достатъчни — казах. — Но какво става на това извънредно генерално събрание?

— Предложението се отправя към акционерите и те гласуват. Едно просто мнозинство ще е достатъчно за прокарването му. Повечето от тях ще гласуват с пълномощно, разбира се.

— Значи ако успея да си осигуря малко над петдесет процента от гласовете, ще си запазя мястото?

— Точно така — потвърди Уили. — Имам списък на основните акционери. Да го донеса ли?

Кимнах и той излезе.

Погледнах Рейчъл.

— Няма да е лесно.

Тя ме дари с усмивка.

— Благодарна съм ти за опита.

— Искам компанията да остане независима, точно както желаеш и ти.

Уили се върна с едно извлечение на акционерите. Списъкът беше следният:

Марк Феърфакс 23,75%

Д-р Джефри Феърфакс 20,00%

Уолтър Соренсън 4,00%

Карън Чилкът 3,75%

Рейчъл Уокър 3,50%

Дейвид Бейкър 2,00%

Уилям Дънкан 1,00%

Служители на „Феър Систъмс“ 2,00%

Публично притежание 40,00%

Общо 100,00%

Посочих към четиридесетте процента публично притежание.

— Какво знаем за тях?

— Не повече от последния път, когато ме питахте — отвърна Уили. — С тази разлика, че сега вече знаем, че Дженсън притежава пет цяло и седем процента според формата 13 Д, която е регистрирал вчера. Всички останали са анонимни.

— Франк Хартман е сред тях — процедих.

— Кой е той? — запита Уили.

— Един арбитражьор, който акумулира акциите ни.

Уили направи гримаса.

— А сега да направим преглед на разположението на силите. — Взех лист хартия и направих две колони с надписи над тях съответно ПРОДАВАМЕ и НЕ ПРОДАВАМЕ.

Поставих Соренсън, Бейкър и всички публично притежавани акции в колоната ПРОДАВАМЕ. Бях сигурен, че Уагнър ще препоръча продажба на клиентите си, така че нямаше логика Дженсън или Хартман или който още притежаваше от акциите ни да мисли по различен начин.

В колоната НЕ ПРОДАВАМЕ сложих себе си, Рейчъл, баща ми и Карън.

— Запиши и служителите — каза Рейчъл.

— Наистина ли?

— Те ще те подкрепят, ще видиш.

— Добре. — Вписах ги и тях при мен. — Уили?

Той беше разкъсван от чувството си за лоялност и счетоводителския си здрав разум.

— Уф, просто не знам, Марк. Искам да кажа, че ще се радвам да те подкрепя. Но ако Уолтър се окаже прав за паричната ситуация, ще бъде много рисковано да се отказваме от продажбата. Не знам.

Погледнах го и се усмихнах. Наистина беше нереалистично да очаквам, че Уили ще поеме такъв голям риск, а той наистина не ми дължеше нищо. Така че го сложих в колоната на продавачите.

Той видя какво направих, смути се, но не ме спря.

Рейчъл мигновено пресметна сбора на колоните. Въздъхна с облекчение.

— Е, всичко е наред. Четиридесет и седем процента „за“ и петдесет и три „против“.

Аз не бях толкова сигурен.

— Зависи от него. — Посочих името на баща ми.

— Не се безпокой, ще те подкрепи. Винаги е бил против продажбата, нали?

— Не знам. Не сме чак толкова близки. А и той има голямо доверие на Соренсън. Ще трябва да разговарям с него.

— Е, ако е с нас, значи работата е наред.

Те си тръгнаха. Не се тревожех, че Уили искаше да запази неутрална позиция. Той беше финансов директор и това си беше негово право. Бях сигурен в подкрепата на Рейчъл.

Не бях сигурен обаче за баща си. Не можех да разчитам на петдесет процента, ако нямах подкрепата му.

Така че му позвъних. Той действително беше разговарял със Соренсън предната нощ и се съгласил, че компанията трябва да се продаде. Изрази съжаление от евентуалното ми отстраняване; стори ми се искрено. Казах му, че искам да разговаряме. Той каза, че винаги съм добре дошъл и мога да се опитам да го убедя да размисли, но това няма да промени нещата. Разбрахме се да се срещнем в „Кингс Армс“ в Оксфорд на обяд следващия ден.

Следобед Соренсън се обади. Каза, че няма нищо лично срещу мен, но като председател бил длъжен да действа съгласно най-добрите интереси на акционерите. Ако променя решението си, той би бил щастлив да препоръча оставането ми на поста. Каза, че ще се видим в Единбург на извънредното събрание. Бях учтив, но му заявих, че не съм променил мнението си.

На излизане се сблъсках с Дейвид Бейкър.

— Трябва да си щастлив, Дейвид — не можах да сдържа горчивината в гласа си аз. — Най-после имаш възможност да заемеш поста изпълнителен директор.

— Хей, не съм молил за това. Това беше предложение на Соренсън. Но да ти кажа честно, това е единственият нормален изход от ситуацията.

Той се навъси и се промъкна покрай мен. Такова арогантно копеле!

Същата вечер разговарях с Карън. Разказах й за събранието, което бе свикал Соренсън, за да ме отстрани от поста. Тя изрази съчувствие:

— О, Марк, това е чудовищно. Но ти си най-големият акционер. Не можеш ли просто да гласуваш против него?

— Направих сметката. Не е толкова просто. Трябват ми и гласовете на баща ми. Когато разговарях с него днес за това, не изглеждаше много убеден, че трябва да ме подкрепи.

И тогава зададох въпроса, който ме измъчваше, откакто бях пресмятал гласовете с Уили и Рейчъл.

— Ти ще гласуваш за мен, нали?

— Разбира се, че ще гласувам.

Олекна ми.

— Благодаря ти. Знаех, че ще го направиш, но исках да съм сигурен.

— Не се тревожи.

— Какво ще кажеш да дойдеш в Къркхейвън този уикенд?

— Бих искала, Марк, наистина бих искала. Но имаме уговорка с Хедър да играем тенис.

— Карън, мисля, че непременно трябва да дойдеш. От доста време насам не сме прекарвали заедно, а това е лошо и за двама ни. Бих искал да дойдеш.

За момент настъпи тишина.

— Да, всъщност, защо не? Мога да отложа тениса с Хедър.

— Чудесно! Хвани совалката в десет часа. Ще те посрещна на летището.

Не й казах за нападението, за да не я безпокоя.

 

 

В дъното на Брод Роуд, на гърба на „Кингс Армс“ има един спокоен бар, любимо местенце на декани и портиери на колежи. Те обикновено пият сами, понякога разменят по някоя дума. Знаех, че преди много години баща ми също е обичал да се отбива тук.

Поръчах бира и седнахме един срещу друг на малка маса. Той беше изнервен. Беше по-блед, отколкото при последната ни среща. Очите му изглеждаха замръзнали, сякаш мъртви.

— Благодаря ти, че дойде — казах.

Той вдигна ръка.

— Не, не. Благодаря на теб, че дойде. — Замълча, загледан в бирата. Въздъхна. — Съжалявам за гласуването следващия вторник. Моля те, не го разглеждай като липса на подкрепа за теб. Аз просто знам кога да се предавам. Уолтър разгледа всички възможни варианти и на практика нямаме избор. Победиха ни.

И той наистина изглеждаше победен. С посивяло лице, прегърбени рамене, сякаш се бе смалил, и състарен с двадесет години.

— Ти самият твърдеше, че „Феър Систъмс“ е всичко, което ни е останало от Ричард. Че сме длъжни да доведем делото му до успешен край — настоях аз.

Татко кимна.

— Да, знам. Но това беше просто романтично настроение. — Той говореше бавно, с отчаяние в гласа. — Ричард не е между нас. След като се налага да продадем „Феър Систъмс“, така да бъде. Нито ти, нито аз можем да променим нещата.

— Не, можем — изрекох с твърдост, която го сепна. Приведох се напред. — Споделял ли е някога Ричард с теб мечтите си за система с виртуална реалност върху всяко бюро?

Татко се усмихна тъжно на спомена.

— Непрекъснато.

— Знаеш ли колко близо е бил до целта си?

— Той винаги твърдеше, че е много близо.

— Е, това е истина. Само четири месеца всъщност. — Разказах му накратко за проект „Платформа“. Това все още беше поверителна информация, но аз трябваше да използвам всичко, с което да го разубедя и да си осигуря подкрепата му. Той може и да живееше в друг свят, но притежаваше интелигентност. Веднага схващаше бъдещия развой на нещата. Стори ми се, че зървам блясък в очите му.

И в същия миг искрицата изчезна.

— Жалко, че Ричард няма да го види.

— Но аз съм жив, татко, аз съм жив! — Сграбчих го за ръката в желанието си да ме последва. — Ако не можеш да го направиш заради Ричард, направи го заради мен. Толкова е важно за мен. Сега това е най-важното нещо в живота ми. Моля те, помогни ми. Моля те.

Той ме погледна. Съзрях в очите му нерешителност, несигурност, недоверието към един син, който го бе отхвърлял цели десет години. Той също така ме и преценяваше. Какво видя и какво почувства, не можех да знам.

— За майка ти… — започна.

— Не, татко, не сега.

— Да, сега! — Внезапно гласът му се изпълни с решителност. — Ти ме молиш да направя нещо за теб. Добре, аз искам ти да направиш нещо за мен. Изслушай ме. Никога не си ми давал възможност да ти обясня.

Загледах го. Сигурно имаше право. Неохотно се отпуснах назад със скръстени ръце.

— Обичах майка ти. Тя беше толкова жизнена, темпераментна и весела. Но не беше лесна за съжителстване. Нали си спомняш колко често се карахме?

Кимнах. Спомнях си. Бях длъжен да призная, че повечето пъти тя вдигаше скандалите. Но те бързо приключваха и тя отново се преобразяваше в слънчевата, топла и любяща майка и съпруга.

— Толкова много се старах — каза татко, — но така и не стигнахме доникъде. И тогава срещнах Франсис.

— И тогава мама умря — произнесох.

Той се сви като ударен.

— Да, тя умря. И аз се почувствах виновен. Не бях постъпил правилно. Знаех го през цялото време, знам го и сега. Но ти не можеш ли да ми простиш?

— Защо? — запитах с кръстосани ръце. Разбира се, че в миналото многократно се бях изкушавал да го направя. Но всеки път бях размислял. Щеше да е нечестно спрямо паметта на майка ми, а това просто беше нещо, което никога не бих направил.

Баща ми се поколеба, загледан в чашата си.

— Има нещо, което чувствам, че би трябвало да ти кажа, Марк. Не е особено приятно, но е нещо, което би трябвало да знаеш.

Зачаках.

— Майка ти също невинаги ми е била вярна.

— Татко! Как смееш! — извиках гневно.

Той кимна тъжно.

— Вярно е.

— Не ти вярвам.

— Случвало се е поне три пъти, за които знам. Веднъж с човек, когото познаваш.

— О, така ли? И кой е той?

— Уолтър.

— Уолтър Соренсън? Не ставай смешен!

— Не ставам смешен! Това се случи, когато бяхме в Станфорд. Ти беше тогава само на две години.

— Значи ти смяташ, че мама е имала връзка със Соренсън?

— Разбира се, че е имала. Навремето му беше навик да прави такива неща и мисля, че още не се е отказал.

— Но с него сте такива приятели!

Баща ми кимна.

— Така е. Или поне сме такива сега.

— Въпреки това, което ти е причинил тогава?

Погледнах смутено баща си. Той не ми отговори веднага.

— Трябваше ми много време, но накрая му простих.

Бях объркан. Как беше възможно прекрасната ми майка да е била невярна? Баща ми беше чудовището на семейството. И въпреки това знаех, че говори истината. Видях съсипания възрастен мъж пред себе си и усетих съчувствие към него.

Съчувствие, последвано от вина. Той бе простил на мъжа, отнел съпругата му. А аз не му бях простил, не бях простил на своя баща. И в този момент старата увереност се възвърна. Той бе изоставил майка ми да умре. Сега се опитваше да си играе с чувствата ми. Е, нямаше да успее, нямаше да му позволя. Трябваше да си тръгна. Веднага.

Оставих чашата си на масата.

— Благодаря ти за срещата — измърморих, — но трябва да тръгвам. — Изправих се, като внимавах да не срещна погледа му. — Довиждане, татко.

 

 

Посрещнах Карън на летището в Единбург в 11:15 неделя сутринта. С такава надежда очаквах уикенда. Тя бе идвала само веднъж, и то беше за погребението на Ричард. Исках да я разведа из Къркхейвън и фабриката в Гленротс. Опитах се да не мисля за нападението от последната седмица и да се убедя, че ще бъдем в безопасност. Определено не желаех да й разказвам каквото и да било за това, защото разказът ми едва ли щеше да я убеди в необходимостта от оставането ми във „Феър Систъмс“.

Във вторник вечерта се бях върнал от Оксфорд направо съсипан. Пътуването ми дотам щеше да има смисъл само ако баща ми гласуваше за мен. Сега обаче това ми се струваше невъзможно. След разговора ни бях объркан и смутен. Подозирах, че баща ми е разочарован от мен.

Черните ми мисли ме напуснаха, щом зърнах Карън да бърза към мен. Тя ме прегърна и ме целуна, като потрепери под пронизващия шотландски вятър.

— Хайде да тръгваме — каза тя.

Настани се удобно в беемвето.

— Много обичам тази кола — призна ми. — Жалко, че я държиш тук. Липсва ми.

Излязохме от летището и се насочихме на север през моста на Форт Роуд, покрай Каудънбийт и Къркалди, а оттам към крайбрежието на Ийст Файф.

— Стигнахме — казах и я въведох в къщата.

— Мога ли да огледам?

— Разбира се.

Тя се разходи наоколо.

— Прав си, къщата и мястото са прекрасни. Човек се чувства много добре. Спокойно е. Безметежно.

Усмихнах се.

— Привързах се доста към нея.

— Гладна съм — каза тя и отидохме в кухнята.

Стоплих супа за обяд и я изядохме на старата дъбова маса, като гледахме обезсърчени дъжда, който зашиба яростно прозорците. Тъй като не можехме да се разхождаме край морето, предложих да я разведа из фабриката. Прие с удоволствие, защото никога не била влизала във фабрика.

Минавахме през сивите предградия на Гленротс. Карън беше разочарована.

— Гленротс е такова романтично име. Очаквах нещо повече от това.

— Какво, вериги, ровове и монарси?

— Да. Още не съм видяла и един мъж с поличка.

Изсмях се.

— Няма и да видиш. Повечето от местните жители са се преселили тук от околностите на Глазгоу. Дошли са тук, за да работят, а това го правят много добре. И мога да те уверя, че това място е по-зелено и от Глазгоу.

Спряхме до фабриката. Дори и в събота на паркинга имаше много коли. Разведох я из фабриката, като й обяснявах как се вписваше всяка секция в цялото. Мисълта ми течеше плавно и самият аз бях удивен колко много бях научил за компанията.

Спряхме пред залата на проект „Платформа“. Без да навлизам в подробности, й разказах малко за нея и как „Феър Систъмс“ и „Дженсън Компютър“ ще променят света. За мое голямо разочарование това не й направи никакво впечатление.

— Не виждаш ли? Това е страхотна възможност за компанията. Да бъдем водещите в световния пазар за виртуална реалност през следващото столетие!

Карън въздъхна.

— Това е една наистина добра перспектива. Но ти започваш да говориш като Ричард. И двамата се хванахме навремето, но сега вече е непростимо.

— Но виж какво става с „Майкрософт“!

— О, Марк — поклати глава тя. — „Майкрософт“ прави софтуер за компютри. Всички имат компютри. Компютрите са полезни. „Феър Систъмс“ произвежда играчки. Не го ли разбираш, Марк? Това е компания за играчки. Нека да я закупи някоя по-голяма компания, а ние да се върнем в реалния свят.

— Това не са играчки…

— Марк, ти си обзет от маниакална идея, също като брат си — прекъсна ме тя. — Всичко това е само една хипотеза и колкото по-скоро се приземиш, толкова по-добре.

— Но, Карън, аз си помислих, че ти се съгласи с мен, че не трябва да продаваме.

— Казах, че ще те подкрепя — изрече с раздразнение. — Но никога не съм била съгласна с теб. Трябва да запазиш усета си за перспектива. Може би за мен това е по-лесно, защото аз не съм толкова ангажирана с нещата.

Разбрах, че беше безсмислено да споря, и я изведох от сградата. Подминахме кабинета на Рейчъл. Тя беше вътре и работеше. Вдигна глава и ни видя.

Поколебах се смутен за секунда. Щеше ли да изглежда странно, ако ги запознаех? Карън реши колебанията ми.

— Коя е тази, дето ни е зяпнала?

— Рейчъл Уокър, техническият ни директор. Разказвал съм ти за нея. Ела да те запозная.

И ние влязохме в кабинета. Тя очевидно бе прекарала нощта тук. На бюрото й имаше празна бутилка от вино и два пепелника, пълни с угарки. Пушеше, когато влязохме. Изглеждаше зле: косата й беше разрошена и влизаше в очите й; беше намъкнала черен безформен пуловер върху стари джинси с кръпки.

Карън неохотно пристъпи прага. Мразеше цигарения дим и разпростираше чувствата си върху всички, които го излъчваха.

— Рейчъл Уокър, това е Карън Чилкът.

Рейчъл се изправи.

— Приятно ми е да се запознаем — произнесе тя с известна студенина в гласа. — Какво мислите за фабриката?

— Не е това, което очаквах. Мислех си, че ще видя повече машини, конвейерни линии и всичко останало.

— Да — каза Рейчъл. — Права сте, би трябвало да има повече конвейерни линии, не мислиш ли, Марк?

Карън ме изгледа остро. Реших да променя темата.

— Не можеш ли да разкажеш на Карън върху какво работиш? — помолих я аз и моментално съжалих за молбата си.

— О, разбира се. Ето, сложете си това — Посочи към виртуалните очила, включени в компютъра й.

Докато спра Карън, тя вече ги беше сложила. Рейчъл бързо натисна няколко клавиша. Внезапно върху екрана пред нея изплува блестяща маса от сиво, зелено-кафяво и червено. Карън нададе писък.

— Сега се намирате във вътрешността на черния дроб на един пациент. Вие виждате, че онова там — продължи Рейчъл, сочейки към една голяма твърда сиво-бяла топка, покрита с тънки нишки — е тумор, и той трябва да бъде отстранен. Това е програма, която позволява на хирурзите да използват ендоскоп, за да изследват черния дроб непосредствено преди операция. Това е страхотно научно откритие. Поразгледайте наоколо.

Изображението започна да се издува и да се върти. Ставаше ми лошо само като го гледах върху екрана, а да не говорим за Карън. Тя издържа на гледката пет секунди и после дръпна очилата.

— Уууу — възкликна пребледняла, изправяйки се. — Благодаря ви. Мисля, че схванах идеята.

— О, съжалявам — отвърна Рейчъл. — Това е толкова реалистично, нали? Имам още един, който лекарите използват за диагностика на рака на дебелото черво. Искате ли да видите и него?

— Не, благодаря — простена Карън, докато я изтиквах от кабинета и хвърлях зверски погледи на Рейчъл.

Тя само ми се усмихна мило и каза:

— Чао засега, пак заповядайте, беше ми много приятно.

— Уф, каква ужасна жена! — възкликна Карън. — Господи, сигурно е ужасно да работиш с нея. Веднага ме изведи оттук.

На връщане в Къркхейвън мълчахме. Бях ядосан и на двете: на Карън, че отказваше да види колко важна можеше да бъде „Феър Систъмс“, и на Рейчъл за гаврата, която си позволи. Какво ли беше намислила?

Дъждът спря, докато готвех вечерята, и слънцето изплува бледо и воднисто, хвърляйки розови и златисти отблясъци върху все още развълнуваната повърхност на морето. Вечеряхме и после отскочихме до кръчмата „Инч“.

Вътре беше топло и уютно и Джим Робъртсън ни махна приятелски. Карън се отпусна. Бузите й бяха поруменели от разходката, а златистата й коса и бели зъби блестяха под приглушените лампи на кръчмата.

— Срещнах се с баща ми в четвъртък — казах.

— Така ли? Как мина?

— Не много добре.

— Няма ли да те подкрепи на извънредното заседание?

— Не знам. Но след разговора ни се съмнявам.

— Защо? Какво се случи?

— Каза ми, че майка ми имала връзки с други мъже.

— Наистина ли? И ти му повярва?

— Склонен съм.

Карън набърчи нослето си.

— Защо мислиш, че ти е разказал всичко това?

— Заради единия от мъжете.

— Кой е той?

— Уолтър Соренсън.

— Не! Шегуваш се!

— Не се. Това, което искаше да ми каже, беше, че той е простил на Уолтър. И че аз пък трябва да простя на него. Но няма да го направя. — Усетих как гневът отново се надига у мен. — Той ме манипулира, а това не ми харесва. — Отпих от бирата си. — Ти простила ли си на баща си?

Погледнах я и се удивих на промяната в нея. Очите й пламнаха гневно.

— Няма ли да престанеш най-сетне да ме питаш за баща ми! И всички тия глупости за бягството с уличници! Не виждаш ли, че не желая да говорим за това?

Протегнах ръка.

— Карън, съжалявам.

— Не ме докосвай! Вече не искам да имам нищо общо с теб! А сега ме остави на мира!

Тя скочи от масата и се втурна покрай зяпналите пиячи към вратата. Последвах я, пламнал като божур, под погледите им.

Вън вече валеше силно. Карън стоеше на паважа и дишаше дълбоко.

— Карън, да се прибираме. Нека поговорим — казах, полагайки ръка върху рамото й.

— Няма да разговарям с теб! — изкрещя, рязко отблъсквайки ръката ми, и забърза под хълма по дъжда.

Гледах подир нея, докато стройното й тяло не се скри зад един ъгъл, и тогава се върнах в кръчмата.

Замислих се над думите й и постъпката й. И друг път я бях виждал изпаднала в гняв и наранена, но до този момент гневът й никога не е бил насочен към мен. А това никак не ми хареса.

Около полунощ някой почука на входната врата. Тя бе мокра до кости, водата се стичаше от цялото й тяло.

— Карън…

— Дори не си и помисляй да лягаш при мен — заяви, шмугна се покрай мен и се втурна по стълбите.

След две минути чух водата в банята да шурти.

Седях във всекидневната, докато чух затръшването на вратата на спалнята. Тогава станах и отидох да си легна в стаята за гости.

 

 

На другата сутрин Карън стана късно. Под очите й имаше тъмни кръгове и подсмърчаше; явно беше настинала. Аз самият не бях спал много и седях напрегнат с чаша кафе и вестник, разтворен на масата пред мен.

Чаках.

— Съжалявам, Марк.

Тя се приближи и ние се прегърнахме.

— Не знам какво ми стана. Наистина съжалявам.

— Всичко е наред — казах, отмятайки косата от лицето й. — Не се тревожи за това.

Обаче нищо не беше наред. През целия ден се опитвахме да се държим така, сякаш нищо не се бе случило.

Денят беше истинска катастрофа. Вятърът и дъждът се върнаха с удвоена сила, като заблъскаха прозорците на къщата. Прекарахме по-голямата част от деня вътре, като четяхме вестници или гледахме телевизия; разменяхме само по някоя дума. Когато накрая дойде часът да я откарам на летището и я видях да се отправя към вратата на заминаващите пътници, изпитах облекчение.

Бях в мрачно настроение, докато пътувах към Къркхейвън през неспирния дъжд. Плановете ми за един хубав уикенд се бяха провалили. Карън бе останала напълно равнодушна към прелестите на Къркхейвън и бе изразила недвусмислено негативното си мнение за „Феър Систъмс“. Това обаче, което наистина не ми даваше покой, беше избухването й.

Донякъде я разбирах. Знаех, че бягството на баща й бе оставило незараснала рана. И преди бях виждал как само едно напомняне за това можеше да я извади от равновесие. Но до този момент гневът й никога не беше насочван към мен. Винаги я подкрепях в мъката й и й помагах да се справя с болката. Всъщност върху това се беше развила и връзката ни.

Сега обаче гневът й беше насочен към мен.

Какво бях сторил? Какво се бе променило?