Майкъл Ридпат
Борсов посредник (26)

25.

Къщата на Соренсън се намираше в Лос Алтос Хилс, едно градче на около десет километра от Менло Парк, от другата страна на студентското градче на Станфордския университет.

Карахме по един спокоен път, който се виеше през дърветата. Къщите изглеждаха по-големи от всички други виждани до този момент. Пътят накрая влезе в задънен участък с пощенска кутия с името на Соренсън.

Къщата беше просторна, едноетажна дървена постройка, обградена от дъбове и екзотични храсти. Натиснах звънеца; след малко Соренсън ни отвори.

— Марк, Рейчъл, заповядайте.

Коридорът преминаваше в просторна всекидневна с голям прозорец, заемащ цялата стена.

— Можете да погледнете — подкани ни домакинът.

Приближихме се до прозореца. От него се откриваше страхотна гледка към дърветата и ниските сгради на Пало Алто чак до залива на Сан Франциско. Между тенискорта и къщата се простираше една широка поляна. До къщата имаше дървена пейка и плувен басейн с бисерно прозрачна вода. Хрумна ми, че всеки един от тези елементи е страшно скъп.

— Прекрасно — възкликна Рейчъл. — От колко време живееш тук?

— О, от пет години. За долината това е прекрасно място. Харесва ни особено много. Но, разбира се, много често отсъствам.

— Повтори го, скъпи. Тези дни ти прекарваш времето си в Европа.

Обърнах се и видях слаба, добре гледана жена, на възраст някъде между четиридесетте и шейсетте. Беше руса, със стегнато и леко загоряло лице. Не бях сигурен колко от това беше естествено, и колко изкуствено, но все пак можех да заключа, че навремето е била голяма красавица. Но и сега не беше за изхвърляне.

— Това е съпругата ми Шърли. Шърли, запознай се с Марк Феърфакс и Рейчъл Уокър. Марк е синът на Джефри.

— О, толкова се радвам да се запозная с вас — каза госпожа Соренсън, протягайки ръка. — Просто бях ужасена от вестта за смъртта на брат ви. Как е баща ви?

— Много му е трудно — отвърнах.

— Предайте му моите поздрави, когато го видите, нали? Той е прекрасен човек.

Чудех се как ли са се разбирали четиримата навремето: баща ми, майка ми, Соренсън и съпругата му.

— Мога ли да ви донеса кафе?

Потвърдихме и след малко тя вече беше в кухнята.

— И така, как мина в Ню Йорк? — запита Соренсън.

Разказах му всичко за разговорите си с Хартман и хората от комисията. Той слушаше с голям интерес.

— Изглежда, Ричард е разкрил голяма операция. Мислите ли, че ще ги арестуват?

— Все още не. Но ще стигнат и до там. На мен ми се сториха напълно решени.

— Но до този момент не са открили нищо, което да свързва цялата тая история със смъртта на Ричард?

— Не. Запитах ги как се справя Доналдсън. По всичко личи, че шотландската полиция разследва този случай много внимателно, но до този момент не е открила нищо съществено. А и съществуват и други възможности. — Разказах му за Дуги и смъртта му, за посещението на Йоши в „Инч“ и за изчезването на Дейвид Бейкър.

— Човек не може да е напълно сигурен, но предполагам, че това има нещо общо с японеца — каза Соренсън. — Този Йоши винаги се появява там, дето не му е мястото. А и аз мисля, че ти наистина се оказа прав за Дейвид Бейкър. Трябваше да го разкараме по-рано.

В този момент госпожа Соренсън донесе кафетата. Тъкмо се накани да седне при нас, когато съпругът й й отправи злобен поглед. Той продължи не повече от секунда, но тя го забеляза и за миг в очите й припламна гняв. Това беше един от онези моменти, когато човек зърва действителното състояние на нещата в един брак зад една така грижливо поддържана фасада.

— Ще ви оставя да си поприказвате — каза тя, като отново се усмихна. — Аз ще бъда на двора. — И напусна стаята.

— И така, имате ли някакви теории за случилото се? — запита Соренсън.

— Не. Но си мисля, че вече сме близо до решението. От комисията ни дадоха списък на подозрителните компании, за които им е известно, че Хартман си има работа с тях. Ето го. — Извадих листа. — Познаваш ли някои от тях?

— За някои от тях съм чувал. Мисля, че „Фючърнет“ произвежда мрежов софтуер. Две от другите са ми познати.

— Но не знаеш нищо, което да ги свързва?

Той се замисли за момент.

— Съжалявам, нищо не ми идва наум. Имате ли някаква представа?

— Още не. Но ще ги проверим, щом се приберем в Шотландия.

— Сега при Дженсън ли отивате? — запита Соренсън.

— Да. Имаме уговорена среща в единайсет.

— И какво сте му подготвили?

В продължение на половин час обсъждахме стратегията за срещата с Дженсън и след това си тръгнахме, като махнахме за сбогом на госпожа Соренсън. Тя седеше на една пейка и четеше роман на Джаки Колинс, а долината Санта Клара се простираше в далечината под имението им.

 

 

Слънцето се отрази от блестящите конструкции, накацали от двете страни на Пейдж Мил Роуд. Не се виждаше никаква къща; всяка сграда беше посветена на могъщия компютър. Не напомняше с нищо за Гленротс; тези сгради бяха по-високи и по-тайнствени. Растителността беше богата и екзотична: палми, евкалипти, странни червени дървета, сочещи нагоре в небесата.

От лявата страна се намираше студентското градче на Станфордския университет, а от дясната подминахме внушителния вход към заводите „Хюлет Пакард“. Те представляваха ключов модел за Силиконовата долина. Компанията беше започнала от един гараж, но сега помещаваше администрацията си в този вълшебен комплекс. Заводът на „Дженсън Компютър“ се намираше малко по-нататък, точно до Камино Реал, гръбнака на Долината. От пътя беше трудно да се види кой знае колко; високите храсти и една дискретна ограда осигуряваха надеждна защита. Представихме се на пазача. Той беше въоръжен и се отнасяше сериозно към работата си. Поиска документи за самоличност и телефонира, преди да ни пропусне.

Накрая вратата се вдигна и ние навлязохме в един паркинг пред шестетажно бяло шестоъгълно здание.

Паркирах в секцията за посетители пред бялата сграда, разменихме погледи с Рейчъл, поех си дълбоко дъх и влязохме. Минаха десет минути и още две проверки, преди да се озовем в кабинета на Дженсън.

Беше огромен, но гол. Дженсън се измъкна от коженото си кресло и заобиколи писалището си да ни поздрави. Панталоните му и зелената риза поло бяха безупречно изгладени. Очите му светнаха при вида ни.

— Марк, Рейчъл, как сте? Сядайте, сядайте.

Настанихме се около кръгла стъклена маса.

— И така, какво искате?

— Искахме да поговорим за проект „Платформа“ — казах.

— О, значи и вие знаете вече за него, така ли?

— Реших, че няма защо да крием повече от него, особено като се има предвид постът, който заема — отвърна Рейчъл.

— Предполагам, че е правилно. Но доколкото си спомням, вие обещахте да спирате работата върху проекта?

— Не, продължаваме — отвърнах. — Всъщност сме готови да изпълним нашата част от сделката.

— Чудесно! Знаех си, че няма да се предадете.

— Първо обаче трябва да се споразумеем за едно нещо. Нещо, което има значение и за двете страни.

— Разбира се, разбира се. Ще разговаряме за това. Но нека да ви кажа, че и ние сме заети. Всичко вече се оформя. Съвсем скоро ще вдигнем голям шум. Операционната система минава добре изпитанията при новите машини. Това нещо е по-мощно, отколкото съм предполагал.

Рейчъл се усмихна учтиво.

— Тази жена е истински гений, Марк. Истински гений. Не, говоря съвсем сериозно. Никой от момчетата ми не би могъл да свърши такава работа, а ние разполагаме с някои от най-добрите в бранша.

— Не се и съмнявам — казах.

— Елате сега да му хвърлите един поглед. — Дженсън скочи на крака и бързо излезе от кабинета. Едва успявахме да го следваме.

Тръгнахме по чакълената пътека към единия от стройните космически кораби с голям надпис „Сграда А“. Минахме къс коридор, след което се озовахме в едно обширно пространство, изпълнено с плотове, пластмасови и метални. Напомняше много на производствения цех в нашата фабрика в Гленротс, мисъл, която донякъде ме успокои. В цеха обаче имаше разпръснато някакво много скъпо оборудване.

— Тук конструираме, сглобяваме и тестваме — започна обясненията си Дженсън. — Всички компоненти се произвеждат от други хора, често в Далечния изток. Освен чиповете. Тях ги получаваме от нашата фабрика „Интерсърк“ само на няколко километра по-надолу на пътя. Това е залата, където конструираме компютрите си. Ела и виж това, Рейчъл.

Той ни дръпна до едно място, където младеж в черна фланелка с къси ръкави се бе привел над разтворения корпус на един от компютрите. Той се усмихна на Рейчъл и двамата заобсъждаха резултатите от изпитанията, които той провеждаше. После се срещнахме с друга група инженери, които разговаряха оживено за графични чипове.

След около двадесетина минути Дженсън ни поведе обратно към кабинета си. Докато бързаше пред нас, Рейчъл ми прошепна в ухото:

— Той е прав. Те са вече на последния етап. Системата Феър Рендър работи добре с последния им нов модел. Има още няколко бъгове, но нищо страшно. — Очите й блестяха; възбудата й беше не по-малка от тази на Дженсън.

— И така, искам да чуя мнението ти, Рейчъл — каза той, когато влязохме в кабинета му.

— Всичко е наред. Щом добавим подобренията си към софтуерния интерфейс, системата ще работи брилянтно. Но, разбира се, ти не ще можеш да я използваш без наше разрешение.

— Хей, знам го.

— Тогава можем ли вече да говорим делово? — запитах.

Дженсън не ми отговори веднага.

— Има още нещо, което искам да ви покажа. Елате.

Натисна някакъв клавиш и стъклените прозорци зад него се отвориха. Изведе ни на ливадата. Тревата беше влажна; сигурно съвсем скоро беше поливана. Поведе ни към дървена постройка, която бях забелязал и по-рано.

Стигнахме до някакви стъпала и Дженсън свали обувките си. Последвахме примера му. После той положи портативния си телефон до тях. Запита ни с очи. Поклатихме отрицателно глави.

Постройката беше конструирана да наподобява японски храм. Прекрачихме по татамитата до другата страна на хладното дървено помещение, което се откриваше към една миниатюрна градина от пръскаща вода, лишеи и мъхове.

— Сядайте — изкомандва той.

Седнахме, Рейчъл с кръстосани крака, Дженсън в поза лотос, а аз с присвити неудобно под себе си крака.

— Преди няколко години се запознах с един човек. Той ми каза да забавя темпото или ще ми се скъса пружината. Каза, че трябва да медитирам всеки ден. И аз го правя. Медитацията твори чудеса. — Притвори очи. — А сега нека се отпуснем няколко минути.

И ние се отпуснахме. Дженсън дишаше дълбоко, вдишваше през носа си и издишваше през устата. Беше странно да се наблюдава тази енергийна буца в състояние на покой. Нямаше и съмнение, че беше наложително да прекарва в покой по няколко минути на ден. Както не бях изненадан, че той медитираше със същата стръв, с която правеше всичко останало.

След няколко минути покоят и ромоленето на течащата вода започнаха да ме отпускат. Намерих едно по-удобно положение за краката си. Ручейчето и папратите ме върнаха мислено на един влажен шотландски хълм.

Накрая Дженсън се размърда. Пое си дълбоко дъх и се обърна към нас:

— Така е по-добре. А сега ще ми продадете ли „Феър Систъмс“?

Запитах се дали този странен ритуал не беше част от методиката му за пазарене. Намирахме се на негова територия, защитната ни преграда не съществуваше, значи той трябваше да успее.

Но ако това му беше целта, просто не бе улучил.

— Не — отвърнах просто.

— Хей, ти нямаш избор. Не ми ли продадеш, автобусът няма да те чака. Продаваш и заминаваш на най-страхотното парти в града. Става ли?

— Хъм. Не мисля, че нещата са толкова прости. Разбираш ли, ние съвсем скоро сключихме сделка с една японска фирма — Онада Индъстрийз? Споразумяхме се да им дадем достъп до нашия симулационен мениджър и графичната ни система. А те в замяна ще ни дадат достатъчно средства, за да продължим работата си.

Дженсън нетърпеливо замахна с ръка, сякаш прогонвайки нахална муха.

— Но те нямат съоръженията, за да произвеждат чиповете, поне на този етап, нали така? При тях става дума за пробив само на пазара за игри, а аз говоря за проникване на всички пазари на системи с виртуална реалност.

— Прав си, Карл. Ние бихме били далеч по-добре, ако работим съвместно с теб. Но не за това ми е думата. Просто исках да ти посоча, че можем да оцелеем и без теб.

Дженсън ме наблюдаваше много внимателно.

— И въпреки всичко за вас е по-добре да продадете.

— Е, аз се надявам, че ще продължим съвместната си работа върху проект „Платформа“ с теб. Но ние имаме нужда от още финансови средства, а аз не искам да продавам компанията. Така че ако ти не ни окажеш помощ, тогава ще се наложи да сключа още една сделка с „Онада“, като този път ще им дам изключителните права върху графичната система. Сигурен съм, че те ще бъдат щастливи да си разтворят кесиите широко в този случай.

— И така, какво искаш?

— Като начало петстотинте хиляди лири стерлинги, които ни дължиш.

Зачаках. Една катеричка пробяга по дървените стъпала към градинката.

— Това няма да е достатъчно — изрече бавно Дженсън. — Проектът „Платформа“ ще промени света, сигурен съм в това. Бъдещето на цялата ми компания зависи от него. Не искам „Дженсън Компютър“ да бъде зависима от някаква компанийка на хиляди километри от мен, която или ще изгърми всеки момент, или може да бъде налапана от японците, когато за миг обърна гръб. Искам да упражнявам някакъв контрол.

Седях неподвижно и го слушах.

— Искам петдесет процента — произнесе той.

Погледнах Рейчъл. Аз трябваше да решавам.

Изпитах познатия приток на адреналин. Беше заложено толкова много на карта. Стотици милиони долари можеха да бъдат спечелени или изгубени през следващата минута. Вече знаех, че Дженсън е готов да преговаря.

— Десет.

— Това не е контрол. Това е само счетоводен проблем.

— Добре. Двайсет процента. Плюс партида преференциални акции.

Той познаваше позицията ми, а аз — неговата. Можехме да загубим дни или седмици в пазарене или да решим въпроса веднага. Той искаше да реши проблема още на секундата, усещах го.

— Двайсет и пет процента на сегашните пазарни цени. Плюс два милиона долара в преференциални акции, плюс два гласа в съвета на директорите. Ще спя по-спокойно, ако знам, че имате пари в банката.

Поколебах се, като трескаво обмислях предложението.

— Имаш една минута да вземеш решение или в противен случай всички се разотиваме — каза Дженсън. Тонът му не оставяше никакво място за съмнение.

При шест долара за акция той трябваше да вложи четири милиона свежи пари в компанията за своите двайсет и пет процента. Това, както и двата милиона долара преференциални акции правеше общо шест милиона. Това щеше да даде добра възможност на „Феър Систъмс“. И ако проектът „Платформа“ свършеше работата си, тогава цената на акциите ни щеше да скочи до небесата. Компанията щеше да остане независима и мечтата на Ричард щеше да стане реалност.

Но при това враждебно обкръжение от публични акционери не можех повече да разчитам на мнозинството от гласовете без подкрепата на Дженсън. Трябваше да му се доверя.

Той веднъж вече ме беше предал, отказвайки да плати авансовите вноски съгласно договора за проекта „Платформа“.

Замислих се за смъртта на Ричард. За Хартман, който си играеше с компанията ми от кантората си в Ню Йорк. За Дейвид, сключил тайна сделка с „Онада“ зад гърба ми. На кого можех да се доверя, по дяволите?

Погледнах към мъжа, седнал пред мен. Неговите мотиви бяха ясни. Той искаше компанията му да успее. А можеше да постигне това само с помощта на „Феър Систъмс“. А ние, без значение дали ни харесваше или не, се намирахме в същото положение.

— Готово.

Приведох се напред и протегнах ръка.

Той се усмихна, стисна я и ме погледна право в очите.

— Имам чувството, че ще бъдем отлични партньори. И да ти кажа честно, Рейчъл, мозъкът ти ни е потребен, и то по най-бързия начин. Момчетата ми са изправени пред проблеми, които нямат търпение да разискват с теб.

 

 

Върнахме се в Шотландия в събота сутринта капнали от умора. Оставих Рейчъл в квартирата й и се върнах в Къркхейвън да взема душ и да поспя. На телефонния ми секретар имаше записано съобщение да се обадя на Дафне, майката на Карън. Нямаше да стане. Никога повече нямаше да има нужда да разговарям с нея. Зарадвах се на мисълта.

Докато лежах във ваната, се върнах на последните два дни. Споделях възбудата на Рейчъл за проект „Платформа“. Изглеждаше така, сякаш „Феър Систъмс“ най-после се беше измъкнала от мрачния лабиринт.

Но аз знаех, че не всичко е наред. Съвсем не. Все още нямах представа какво се е случило в нощта, когато Ричард беше убит. Убиецът все още беше на свобода. А аз изпитвах гадничкото усещане, че който бе искал смъртта му, сега щеше да поиска и моя живот.

Следобед отидох във фабриката. Рейчъл, разбира се, ме беше изпреварила с няколко часа. Беше изумително колко много документация се бе натрупала върху бюрото ми за трите дни, докато ме нямаше.

В седем се отбих до кабинета й. Кийт и Анди бяха на компютрите си.

— Добри новини от платформата, шефе — обади се Кийт, докато минавах покрай него. — Браво!

— Благодаря ти — отвърнах и почуках на вратата на Рейчъл.

— Влизай.

Когато ме видя, на лицето й се появи широка усмивка.

— Как се чувстваш? — запитах.

— Чудесно. Но имам толкова много работа. А ти?

— Направо съм като пребит.

За момент замълчахме.

— Не искам да ти преча — казах, — но ще дойдеш ли с мен до Къркхейвън тази вечер?

Рейчъл се усмихна.

— Разбира се. Да тръгваме.

Качихме се в беемвето ми и излязохме от паркинга на компанията. Потеглих по каскадата от миниатюрни серпантини, които бранеха Гленротс от юг, и се включих в източния път за Къркхейвън.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Беше навик, който бях придобил през изминалите две седмици. Един малък бял фургон „Астра“ с двама мъже ни следваше. Той изостана, докато прекосявахме Маркинч, но след това ни настигна, докато подминавахме огромната спиртоварна в Левън.

— Мисля, че някой ни следи — казах.

Рейчъл се извърна да погледне.

— Кой? Зад нас има много коли.

— Белият фургон „Астра“. От Гленротс се е залепил за нас.

— Тогава намали. Да видим какво ще направи.

Намалих. Колите ни задминаваха една подир друга, но не и микробусът. Влачеше се със същата скорост като нашата.

Натиснах педала на газта. Микробусът не изоставаше.

— Мисля, че си прав — каза Рейчъл. — Какво ще правим?

— Завоят за Къркхейвън е след един километър. Ще спра на полицейския участък, ако микробусът завие подир нас.

На Т-образното кръстовище намалих скоростта и дадох мигач. Микробусът беше точно зад нас. Вътре имаше двама мъже. Приличаха на работници.

Завих надясно. Микробусът продължи направо към Крейл и Сейнт Андрюс.

Изсмях се, докато нервното напрежение ме напускаше.

— Мисля, че ни се привиждат призраци.

Рейчъл въздъхна.

— Не. Ти си прав да ти се привиждат призраци. Не искам пак да те удрят по главата.

Паркирах колата пред Инч Лодж, огледах кея и в двете посоки и влязохме в къщата. Тя се поразходи из нея.

— Някак си е зловещо без Ричард.

— Може би не трябваше да идваш?

— О, не. Радвам се, че съм тук. Мога ли да огледам на горния етаж?

Качихме до спалнята на Ричард.

— Това не ти изглежда познато, нали? — запитах нервно.

Тя се усмихна.

— О, не. Никога не съм била тук.

И ме целуна.

 

 

Нещо ме разбуди. Нещо беше хлопнало. Погледнах към спящата Рейчъл. Усмихнах се. И в този миг отново го чух, или може би подобен звук. Стори ми се, че идва от първия етаж.

Лежах и се ослушвах. Стори ми се, че долових леко шумолене. Реших да проверя какво става.

Халатът ми беше в банята, но в къщата беше достатъчно топло. Така че се промъкнах по стълбите както бях гол. Знаех, че там няма никой, че такива шумове редовно се разнасят нощем, но въпреки това реших да проверя.

Всекидневната беше добре осветена от луната. Не можах да видя нищо. Останах така цяла минута долепен до вратата, заслушан.

Нищо.

Проверих кухнята. Нищо.

Изпитах лека тръпка, като проумях, че обикалям къщата през нощта без никакви дрехи, и то в търсене на някакви злосторници. Ако се бяха вмъкнали в къщата, вече трябваше да съм се натъкнал на тях. Така че реших да се върна в спалнята.

На стълбището спрях. Някаква фигура се бе привела над леглото, притискайки Рейчъл. Секунда по-късно усетих нечия ръка около врата си. Отворих уста да изкрещя, но в същия миг силна ръка ми я затъкна с парцал. Носът ми също бе запушен и аз долових силен, сладникав мирис.

Опитах се да приклекна рязко и да препъна онзи, който беше зад мен.

Това беше последният ми спомен от сблъсъка.