Майкъл Ридпат
Борсов посредник (17)

16.

Сутрешните вестници споменаваха за демонстрацията, но новината не бе на първа страница. Бяха внимателни с твърденията на Дуги. Подобно на Ройтер те говореха за „непотвърдени сведения“. Във „Файненшъл Таймс“ имаше малка статия. Според Сюзан в „Скотланд Тудей“ — регионалната информационна програма, имало материал. Тя каза, че сблъсъкът ми с „тоя Дуги“ бил доста драматичен. Явно сред служителите на компанията той не се ползваше с добро име.

Около единайсет в кабинета ми влезе Рейчъл.

— Тази сутрин изглеждаш далеч по-добре — забелязах.

Тя се усмихна.

— Изумително е какво могат да направят дванайсет часа сън. Видя ли вестниците?

— Да. Не е добра реклама, нали? И все пак можеше и да е по-зле. Те поне не твърдят, че историята е достоверна.

— Аха. Чудя се защо ли Дуги не им е показал писмото.

— Ти не вярваш на историята, че семейството на момчето искало да остане анонимно?

— Дрън-дрън.

— Знаеш ли, снощи го видях.

— Къде?

— Пред Инч Лодж. С кучето му. Каза, че щял да унищожи „Феър Систъмс“. Каза ми да се връщам в Лондон.

— Че защо ти е да се връщаш в Лондон?

— Двамата с кучето си бяха доста убедителни.

— О! — Рейчъл присви очи. — Каза ли на полицията?

— Той ме предупреди да не го правя, но аз не го послушах. Тази сутрин се срещнах със сержант Кокрейн. На Дуги ще му се види тесен светът. Но тъй като нямаше никакви свидетели, те не могат да го накажат реално. А и според Кокрейн Дуги умирал да го разпитват полицаи. Това един вид го узаконявало като истински революционер. Очевидно е спец по правата си. А и на кучето си.

— Няма ли да го послушаш поне веднъж?

— Не — ухилих се аз. — Не обичам да ме заплашват.

— Добре. Но внимавай. Човек никога не може да е сигурен с Дуги.

— Ще внимавам, не се тревожи.

Появи се Сюзан.

— Карл Дженсън пак е тук. Иска да ви види.

— Дженсън ли? — Обърнах се към Рейчъл. Тя вдигна рамене. — Добре, изпрати го горе. Можеш ли да останеш, Рейчъл?

След минута Дженсън нахлу в кабинета ми.

— Здравейте, Марк, Рейчъл. Как е?

Посочих му стола, но той не седна.

— Това ми харесва — заяви, сочейки виртуалния прозорец. — Виждам, че слънцето пътува по небето в зависимост от часа. Но дали денят намалява през зимата?

Нямах представа.

— Не — отвърна Рейчъл.

Дженсън кимна на себе си.

— Добре. Трябва да си взема един такъв прозорец.

Той седна и се приведе напред.

— Тревожа се за компанията ви, Марк.

— О, така ли?

— Да. Скоро ще станете наши основни доставчици. А ние трябва да сме сигурни, че ще ви има и през следващото десетилетие. Ще ви има ли?

Ето го въпросът, който не ми бе давал и миг покой след смъртта на Ричард.

— Ами тази сутрин преглеждахме документите с Уили Дънкан, нашият финансов директор, и…

— Не ме интересуват никакви такива.

— Така мисля.

Очите му се забиха в мен.

— О, така ли? Е, аз пък си мисля, че може и да ви няма. Виждал съм доста компютърни компании да фалират, а вие показвате всички признаци за това. Срив на цените на акциите, опасност от съдебен процес, слухове за укривания, основателят, заменен от финансов изпълнителен директор. Всичко това ми е толкова познато.

— Мога да го обясня — запротестирах аз. — Едва ли имате право да ни обвинявате за смъртта на Ричард. В техническо отношение нещата се развиват бързо…

— Дрън-дрън — изсумтя Дженсън. — Вие сте тръгнали нагоре по реката без гребла и двамата го знаем много добре. Не можете да се справите със ситуацията. Вие самият вчера ми казахте, че ви е много трудно да ръководите „Феър Систъмс“.

Целият пламнах. Ако целта му беше да ме ядоса, той наистина успяваше. По-страшното обаче беше внезапното чувство на паника, което ме сграбчи. Канеше се да ни отнеме контракта за проект „Платформа“. А без него ние определено бяхме загинали. Хвърлих поглед към Рейчъл. Даже и тя беше разтревожена.

— Не се тревожете, ще ви оставя проекта „Платформа“ — каза Дженсън. — Мисля си обаче нещо друго. Дали няма да е най-добре, ако задържа плащанията на авансовите вноски до септември.

За нас беше невъзможно да чакаме до септември. Припомних си цифрите, които двамата с Уили бяхме разглеждали рано сутринта. В края на юни компанията оставаше практически без пукнат петак.

— Господин Дженсън — започнах аз. — Знаете колко са важни паричните постъпления за една малка разрастваща се компания като нашата. Ще бъде истинска катастрофа, ако не получим навреме парите, които ни дължите. Това ще бъде нарушаване на договора и може да ни се наложи да прекратим изцяло работата по проекта „Платформа“. — Разбира се, нямах си и представа за какво ставаше дума в проекта, но бях длъжен да блъфирам.

— Хей, момче, ще завършите работата по проект „Платформа“, или няма да имате никакво бъдеще.

Бях притиснат в ъгъла, нямах друг изход, освен да направя опит за компромис.

— Не е ли по-добре, ако ни платите двеста и петдесет сега, а остатъка през юли? — предложих аз.

— Не. — Дженсън беше категоричен. — Нямам никакво намерение да хвърлям на вятъра седемстотин и петдесет хиляди долара и да провалям такъв проект само защото си отивате следващия месец. Това ще е тъпо, а аз не съм тъп. Оцелеете ли до септември, тогава вече ще съм сигурен, че ще ви има дълго време, и ще си получите парите. — Той ми се ухили. — Ти си момче, дето върти пари. Ще намериш парите. Никакъв проблем, обаждаш се на приятелчетата си от Уолстрийт и мангизите цъфват на масата!

— Карл, не можеш да говориш така — намеси се Рейчъл.

— Напълно сериозен съм — отвърна той. — Ще ме извиняваш, Рейчъл.

— Откажете ли да ни изплатите парите, които ни дължите, ще отложим работата по проекта „Платформа“ — казах — и след това ще ви съдим.

Дженсън вдигна ръце.

— Няма проблеми, както желаете. Помисли си върху това, което ти казах. Сега се връщам в Щатите. Обади ми се утре и ми кажи дали искаш да продължаваме работата или не. Довиждане. — Вратата се захлопна подире му.

Хванах се за главата. Ето, това е. Това беше краят. Сега вече нямаше дори и теоретичен шанс „Феър Систъмс“ да оцелее. Нямаше и две седмици, откакто бях поел ръководството на компанията на Ричард, и тя вече бе свършена.

Станах. Рейчъл още не се бе съвзела от удара.

— Май си изненадана, а? — запитах.

— Не, това просто няма никакъв смисъл. Прекалено сме важни за Дженсън, за да ни отхвърли с лека ръка.

— Е, точно това май ще направи.

— Да продължаваме ли работата по проект „Платформа“? — запита Рейчъл.

— Да продължаваме ли, по дяволите! — избухнах. След момент обаче се овладях. — Е, може би трябва да продължиш работата. Само че от този момент нататък не искам да даваш на Дженсън нищо ново. Възможно ли е това?

— Предполагам, че е възможно.

— Добре. Иска ми се работата по проекта да не прекъсва, в случай че Дженсън размисли, за да можем да реагираме своевременно. Надявам се никога повече да си нямам работа с него, но може да се окаже, че не сме в състояние да го избегнем. Той е прав; това е единствената ни надежда. Сега мисля, че вече трябва да известим и останалите.

Две минути по-късно Дейвид и Уили пристигнаха в кабинета ми. Предадох им новините.

Уили си пое шумно въздух и избъбри: „Майко мила“. Дейвид обаче изобщо не се притесни, дори се зарадва.

— Какво ще правим сега? — запита Уили.

— Колко време мислиш, че ще издържим без парите на Дженсън?

Той извади сметките си.

— Можем да изкараме още четири седмици, но се съмнявам, че ще изплатим юнските заплати.

Беше 19 май. „Феър Систъмс“ плащаше на служителите си на петнадесето число. Имахме на разположение по-малко от месец.

 

 

Същата вечер се прибрах силно потиснат в Къркхейвън. Карах бавно покрай кея, но не виждах и следа от Дуги. И от кучето му, което беше по-важно. Тръгнах покрай стената на вълнолома и седнах да помисля или по-скоро да се поразсея.

Бях се провалил. Нямаше друга дума. Бях подвел всичките си най-близки хора: Карън, баща ми, Ричард. Компанията му щеше да извади голям късмет, ако го надживееше с два месеца.

Знаех, че вината не е изцяло моя. Но аз бях свикнал да побеждавам, да имам късмета на своя страна, да правя пари. Тайничко вярвах, че човек е ковач на собствения си късмет и че само неудачниците губят, защото „обстоятелствата излизали извън контрола им“.

Истината беше, че аз не знаех нищичко за виртуалната реалност и за управлението на едно предприятие. Бях направил всичко възможно, за да загърбя този факт, доверявайки се на разума и здравия смисъл, за да превъзмогна всички проблеми, но от първоначалната ми самоувереност не бе останало нищо. Не бях оправдал доверието на Соренсън.

Все още нямах представа кой може да е убил Ричард.

Погледнах към морето. Вятърът брулеше лицето ми. Небето беше покрито с тъмни облаци. Внезапно усетих по лицето ми да се стича вода. Валеше силен дъжд. Сгуших се в якето си.

Какво, по дяволите, правех тук?

Ако бях в Лондон, можех да си пия бирата на терасата в очакване Карън да се прибере всеки момент. Внезапно осъзнах колко ми липсват гълчавата на „Харисън Брадърс“ и борсовият му салон, Грег, Ед, другите борсови посредници, екраните, покупките и продажбите.

И Карън. Бях толкова далеч от нея. Може и да бе от настроението ми, но аз усетих, че разстоянието влияе на връзката ни. Е, ако това беше вярно, какво правех тогава тук, измъчвайки се над една загубена кауза? Трябваше да си прекарвам времето с нея.

Уредих си да прекарам, уикенда с Карън, а понеделника — в „Харисън Брадърс“.

 

 

— Разказвай — каза Карън.

Беше се свила на дивана с чаша вино. Изглеждаше прелестно с гъстата си руса коса, разпиляна по раменете, които вече придобиваха лек загар под първите лъчи на майското слънце.

Бяхме прекарали следобеда на конни състезания в Сандаун. Денят беше наистина чудесен.

Бях приготвил вечеря и се наслаждавахме на компанията си. До този момент Карън не ме бе попитала за „Феър Систъмс“ и й бях благодарен за това.

Сега обаче изпитвах желание да говоря.

— Мисля, че „Феър Систъмс“ ще фалира — казах.

— Е, щом акциите са паднали на три долара, значи наистина е зле.

— О, не мисля, че пазарът си дава наистина сметка за реалното положение на компанията. Този срив се дължеше на страховете на хората, че системите с виртуална реалност могат да убиват хора. Което само по себе си е достатъчно лошо. Това обаче, което е още по-зле, е, че ние току-що се простихме с най-големия си клиент.

Разказах й всичко за Дженсън и онова, което ми беше известно за проект „Платформа“. Разказах й също и за заплахите на Дуги.

— Вината не е твоя.

— Разбира се, че не е — изсумтях.

Карън ме изгледа разтревожено.

— Прощавай — казах. — Аз те предадох, предадох всички.

— Едва ли има нещо, което можеше да направиш. Къде е онова прословуто хладнокръвие на борсовите посредници? Та ти направо се вживяваш!

— Разбира се, че се вживявам! Та нали става дума за компанията на брат ми в края на краищата!

— Добре, добре — опита се да ме успокои тя. — Марк, знам колко е важна за теб „Феър Систъмс“! Но ти направи всичко, което бе по силите ти. Нищо повече не може да се направи. Вярно, не си направил възможно най-добрата сделка, но все още има време да се измъкнеш без голяма загуба. Примири се със загубите. Колко време имаш още преди да секне паричният поток?

— Около месец, може би и по-малко.

— И това време ти е достатъчно да продадеш компанията. Ти спомена, че има купувачи. Продавай и гледай да спасиш каквото можеш. Забрави „Феър Систъмс“. Забрави онзи откачалник Дуги. Върни се в Лондон.

Размислих върху думите й. Нищо, освен чудо не можеше да спаси компанията. Банкрутираме ли, това нямаше да помогне никому. А ако бъдеше продадена, поне хората щяха да си запазят работата и технологията на Ричард нямаше да загине. На татко това можеше да не му хареса. Също и на Рейчъл. Избор обаче нямаше.

— Права си — казах. — Ще продам компанията.

 

 

Същата нощ се любихме. Беше минало много време от последните ни ласки. Карън страшно ми беше липсвала и бяхме прекарали заедно един чудесен ден. Но дори и това не стигна, за да се върнем към предишните ни нощи.

Дали причината беше в мен? Или в нея? Не знаех.

— Нещо не е ли наред? — запитах я след това.

— Не — отвърна тя. — Всичко е наред.

Озадачен се отместих в своята половина на леглото и заспах.

 

 

Беше наистина изумително колко трезво разсъждавах сега, след като бях взел решение да продавам. Още се чувствах гузен. Бях се провалил. Изпитвах вина, че предавах Ричард и желанието му „Феър Систъмс“ да остане независима. И бях подвел баща си.

Бях се провалил напълно и в опитите си да открия нещо за смъртта на Ричард. Бях сигурен, че по някакъв начин тя беше свързана с компанията, но нямах представа как. И след като петдесет от най-добрите детективи на Файф не можеха да го разкрият, какво можех да направя аз?

Карън беше права. Позицията ми беше губеща и нищо не можеше да я превърне в печеливша. Бях длъжен да преглътна загубите, да приключа със случая и да се захвана със следващата работа.

Едно нещо обаче никак не ми се нравеше — това, че Дуги може да си въобрази, че е успял да ме сплаши. Но тук щеше да пострада единствено гордостта ми. А и честно казано, нямах никакво желание да се сблъсквам с онзи кръвожаден пес.

В неделя вечер позвъних на Соренсън и му казах за решението си. Той ме окуражи. Не бе успял да изнамери някакво чудотворно решение, когато му бях съобщил, че Дженсън отлага изплащането на авансовите вноски. Изобщо не ме обвини за станалото и подкрепи решението ми да продавам. Каза ми, че ще поговори с баща ми, който половин час по-късно ми позвъни.

— Току-що разговарях с Уолтър.

— Съжалявам, татко. Но се налага да продаваме.

Той въздъхна:

— Да, знам. Какъв срам!

Последва тишина.

— Уолтър ми каза, че това няма нищо общо с теб. Благодаря ти, че направи всичко възможно да спасиш компанията.

— Не се тревожи. — Все още се чувствах виновен, че го бях подвел. Освен това още се тревожех.

 

 

Потопих се в познатата гълчава на борсовия салон на „Харисън Брадърс“. Запътих се към бюрото си с някакво приятно очакване. Според вестниците от почивните дни сделката, която двамата с Ед бяхме направили предния месец, най-после даваше плодове.

Стигнах до бюрото си и включих машините си.

— Здравей, Ед — казах, докато набирах номера на страницата за пазара на американски съкровищни облигации.

Той говореше по телефона, но ми махна с ръка.

Бях прав! Разликата между дву- и десетгодишните съкровищни бонове на американското правителство се бе свила от 1,40 до 1,28 процента. Направих набързо няколко изчисления наум. Това представляваше почти един пункт печалба на сто милиона долара, или без малко цял милион! Съвсем не беше зле!

Ед приключи с телефонния си разговор.

— Погледни това! — повиках го. — Успяхме ли или не?

Той примига и се почеса по тила. Нещо не беше наред.

Погледнах го и се замислих.

— Нали сделката все още е в сила?

— Не съвсем — каза Ед.

— Какво искаш да кажеш с това, не съвсем?

— Оттеглих я миналата седмица.

— Така ли? Че с каква печалба приключи?

— Беше повече като загуба. Двеста и четиридесет хиляди, ако бъдем точни.

Не можех да повярвам на ушите си. Бях му казал да движи сделката. Как е могъл да загуби толкова много? Съжалих, че му се доверих. Това момче явно беше пълен галфон.

Ед прочете чувствата, изписани по лицето ми.

— Етиен ми каза да я приключвам.

— Етиен ли? Какво искаш да кажеш?

— Ами, откакто ти си тръгна, той всеки ден ме дебнеше. Веднага щом сделката взе да регистрира загуби, Етиен го забеляза и ми нареди да я приключвам.

— Защо не ми се обади във „Феър Систъмс“?

— Направих го, но ти не беше там. — Спомних си за съобщението му. — А и освен това Етиен ми нареди да я прекратя веднага. Два часа след като продадох позицията, нещата тръгнаха в наша полза.

Бях бесен, но не на Ед. Най-вече се гневях на себе си. Направо бях готов да убия Етиен.

— Добре, Ед, не се тревожи — казах и тръгнах да търся Етиен.

Ед вдигна телефона, сви се на стола си и се залепи за екрана на компютъра си.

— Етиен, можеш ли да ми отделиш няколко минути — попитах, сварвайки го застанал до Грег.

— Не сега, зает съм — изрече той със странния си акцент на френски търговец на ценни книжа. Английският му беше отличен, но в речника му се съдържаха определени думи, смесица от кокни и парижки диалект. Те имаха странен ефект при един толкова елегантно облечен човек.

— Не, сега — заявих. — Защо си казал на Ед Бейлис да продаде позицията ми от съкровищни бонове?

— Казах ти, че сега не мога да разговарям. Зает съм — отвърна той, без да ме погледне, като вдигна слушалката на телефона на Грег.

Дръпнах рязко шнура. Етиен се извърна към мен с пламнали от гняв очи.

— Можехме да направим един милион долара от тази сделка, вместо да губим двеста и четиридесет хиляди! — Внезапно осъзнах, че всички в залата са се заслушали в разговора ни.

— Сделката беше прекалено трудна за Ед да се справи. Той е още хлапак. Вече загуби двеста хиляди. Колко време според теб трябваше да го чакам? Докато загуби половин милион?

— Аз държах сделката в ръцете си. Можеше да ми позвъниш.

Етиен се извърна целият към мен.

— Колко пъти си се обаждал през изминалите две седмици?

За момент останах без думи.

— Нито веднъж! — изкрещя той. — Ти оставяш едно дете с тримесечен опит да управлява позиция на стойност четиристотин милиона долара в най-опасните пазари, които сме имали от години, и дори не се обаждаш! Ти си много опасен. Ама страшно опасен!

Не казах нищо. Ако Етиен бе оставил Ед да се оправи, сега вече щяхме почти да сме възстановили загубите от онези 2,4 милиона долара. Бях страшно разгневен на Етиен, но се ядосвах и на себе си. Съзнавах, че в известен смисъл има право, защото наистина бях длъжен да се обадя. Защо не отговорих тогава на обаждането на Ед?

Обърнах се и отидох при бюрото си. Ед се мъчеше да стане незабележим до мен.

Етиен напусна залата и Грег дойде при нас.

— Оная сделка май не се разви според очакванията, а?

— Разкарай се — казах.

Той се облегна на бюрото ми.

— Как я караш, приятел?

— Бил съм и по-добре — промърморих.

— Как са нещата в Шотландия?

— Не са много добре. Мисля, че май ще ми се наложи да продавам „Феър Систъмс“.

— Много лошо — забеляза Грег. — Означава ли това, че скоро пак ще бъдеш сред нас?

— Така предполагам.

— Добре. Липсваше ни много. — Той кимна към Ед. — Това момче се справяше добре. Съжалявам, че не успях да спра Етиен. Но Ед ме насочи към няколко страхотни възможности с онази машина „Бондскейп“.

— Браво на теб.

— Не, наистина. Той се справи добре. — И след тези думи Грег се запъти към автомата за кафе.

— Добре, признавам, че направих грешка — обърнах се аз към Ед. — От сега нататък не сключвай никакви сделки без първо да ме известиш, ясно ли е?

— Ясно.

— И така, какво ще правим сега? — запитах. — Сделката с покупко-продажба на десетгодишни и двугодишни облигации вече няма кой знае колко хляб и едва ли има смисъл да се връщаме на нея. Но аз съм решен да си върнем парите, които изгубихме миналия месец.

— Имам идея — произнесе той, като ме гледаше напрегнато.

Отпуснах се. Грег имаше право. Ед беше умно момче. След като имаше добра идея, не исках да го плаша.

— Добре, да я чуем — изрекох окуражително.

— Виж това. — Посочи към шлема за „Бондскейп“, който беше до него. „Бондскейп“ сега беше постоянно инсталирана на бюрото му, с което значително допринасяше за увеличението на и без това съществуващия хаос.

Преместих си стола до неговия и сложих очилата. Озовах се сред света на „Бондскейп“ от търкалящи се зелени хълмове и разхвърляни здания. Имаше нещо едновременно възбуждащо и стряскащо в нея. Възбудата идваше от факта, че човек се чувстваше буквално обграден от милиардите на световните финансови инструменти. Страховитите размери и могъщество на глобалните световни пазари притискаха отвсякъде човек. Когато пазарите се раздвижваха, това беше наистина страховита гледка, сякаш плъзгащите и изникващи или потъващи сгради навред можеха да се стоварят всеки момент върху човек.

Но в дни, спокойни като днешния, сградите блестяха миролюбиво под виртуалните слънчеви лъчи, изтягайки се върху полегатите склонове на хълмовете. Орелът лениво се рееше над тях.

Намирах се в подножието на една много висока сграда, обградена от множество ниски. Над всяка от тях се развяваха италиански знамена. Високата сграда покриваше една голяма площ. Това предполагаше голяма италианска правителствена емисия с далеч по-голяма доходоносност в сравнение с другите подобни такива.

— Това са ССТ от август нула първа година — каза Ед.

Облигациите, за които говореше той, бяха Сертификати ди Кредито дел Тезоро с падеж август 2001 година. Бяха изцяло гарантирани от италианското правителство.

Проверих покрива на сградата за доходоносността.

— Два и половина процента над лондонския междубанков лихвен процент по предлагани кредити! Това е смешно — казах аз. Два и половина процента означаваше, че е възможно да се вземат пари на заем, да се закупи тази облигация и с един малък риск да се направи печалба от два и половина процента, което технически се наричаше „безплатен обяд“.

Свалих шлема.

— Защо са толкова евтини?

— По много причини. Италианците току-що са решили да обложат с подоходен данък ССТ, така че всеки се отървава от тях. След това, понеже са много умни, италианското министерство на финансите решава да пусне на пазара най-голямата емисия ССТ до този момент.

— И се оказва неуспешно?

— Пълен крах. На цена деветдесет и пет са, а трябва да се търгуват на деветдесет и осем.

— Къде е засечката?

— Няма — отвърна просто Ед.

Прекарах цял час в подробното разглеждане на облигациите заедно с него. Той беше прав. Нямаше никаква засечка.

Така че закупихме сто милиона долара ССТ и аз заминах за Шотландия.