Майкъл Ридпат
Борсов посредник (30)

29.

Стояхме пред малката къща с тераси в Джерихо, бивш квартал на работническата класа в Оксфорд, сега зает от студенти и млади преподаватели. Бях нервен. Също и Рейчъл. Натиснах звънеца.

Франсис отвори и ни покани вътре.

Мащехата ми беше тъмнокоса и красива и само няколко години по-възрастна от мен. Това беше нелепа ситуация.

Баща ми беше щастлив да ни види и се ухили широко, докато представях Рейчъл.

— Какво ще пиете?

Рейчъл, Франсис и аз предпочетохме бира, докато баща ми избра неизбежното си сухо шери. Той имаше имидж, който трябваше да поддържа. Помислих си, че изглеждаше далеч по-добре, отколкото тогава, когато бях разговарял с него в „Кингс Армс“. Не толкова износен, не толкова обезсърчен. 

Франсис бе приготвила традиционния неделен обяд от печено агнешко. Спомних си, че имаше години, откакто не бях вкусвал такова нещо, и го очаквах с нетърпение.

— Значи ти реши да не оставаш повече като управителен директор на „Феър Систъмс“? — запита баща ми, докато си режеше от месото.

— Справих се с кризата, но съм сигурен, че Рейчъл ще върши далеч по-добра работа от мен на този пост. А и освен това търговията с ценни книжа е в кръвта ми. — Бях успял да я убедя, че това е нещо, което тя не само можеше да върши, но беше длъжна да го прави. Виждах как идеята назряваше у нея.

— В Ситито ли ще останеш?

— Не. — Усмихнах се. — Току-що приех предложение за работа в „Хънтър Мърчант“. Те са фирма за управление на фондове в Единбург. Парите са по-малко, но в замяна на това имат отлична репутация. А и толкова ще ми е хубаво да живея в Шотландия. Ще ми позволят да прекарвам по няколко дни на месец във „Феър Систъмс“. Схемата е добра. — Усмихнах се на Рейчъл.

— Как върви разследването? — запита баща ми.

— Не е много лесно — отвърнах. — Соренсън си държи устата затворена, а когато я отвори, го прави само за да отрича всичко. Карън твърди, че тя е отговорна за всичко.

— Какво мислиш, че се е случило? — запита Франсис.

— Мога да възстановя по-голямата част от картината. Соренсън се е запознал с Карън преди няколко години, вероятно на някоя от конференциите на „Харисън Брадърс“. Той управлява американски компании, тя продава техни ценни книжа, така че не е изненадващо, че са се запознали. И тогава я зарязва, тя преживява истинска трагедия и тогава се появявам аз да лепя счупените грънци. Соренсън се забъркал в играта с търговията посредством вътрешнофирмена информация поради липсата на пари. Водил е разточителен живот и по-голямата част от богатството му е била в акциите на „Софтач“, която изгърмяла. Тогава среща Хартман и започва да му подава вътрешнофирмена информация. Било е толкова лесно. В този момент обаче Ричард заподозира нещо около акциите на „Феър Систъмс“ и помоли мен и Карън да му помогнем да разбере какво става. Карън предполага, че в тая работа е замесен Соренсън, и се свързва с него, за да го предупреди. Само дни преди това се среща с него на празненството на Женевско-лозанската банка. После възстановяват връзката си.

Усещах как горчивината се промъква в гласа ми. Спомних си внезапните пътувания на Карън до Париж и Амстердам, вечерите й, на които забавляваше клиентите си.

— Карън отново е изпаднала под властта му. Когато Ричард заплашва да разкрие Соренсън, тя изпада в отчаяние. Не може дори да си представи, че ще го загуби повторно. И отлита в Шотландия, за да разубеди Ричард да не прави това. И когато той отказва, тя го убива. Трябва да е уведомила Соренсън какво е направила. Тя твърди, че се гордее с постъпката си; това е било начин да му покаже до каква степен е влюбена в него. — Целият потреперих. — Сигурен съм, че Соренсън не е имал представа какво ще направи Карън. Нито пък тя, вероятно. Но след като вече Ричард е убит, и двамата са дълбоко свързани. Наложило се е да убият и Дуги, както се опитаха да премахнат и мен, и Рейчъл, за да заличат следите си. Най-вероятно Соренсън е убил Дуги. В края на краищата тогава Карън беше все още в къщата ми, но той би могъл да отскочи до Шотландия. Всеки един от двамата би могъл да наеме онези мъже, за да ни убият.

— Все още не мога да повярвам, че Уолтър би могъл да се замеси в нещо подобно — каза баща ми. — Той винаги беше толкова прям, толкова над нещата.

— Аз смятам, че той се е опитвал да запази именно тази си репутация — казах. — Ако бъде разкрит, че търгува с вътрешнофирмена информация, това би означавало края му.

Татко кимна.

— Това мога да го разбера. Той винаги се е гордеел с постиженията си. Но да убие?

— След като Карън е убила Ричард, на него вероятно вече му се е струвало, че няма друг избор. А и той определено беше човек на действието.

— Тя трябва да е била с много объркан мозък.

— Да — казах. — Много повече, отколкото можех да предполагам.

Въздъхнах.

— Ходих да се видя с майка й миналата седмица. Тя ми се обади преди време, за да ми съобщи, че се тревожи за Карън, но аз не я потърсих. Имах си други неща, за които да мисля. Но тя ми съобщи, че навремето, когато бащата на Карън ги зарязал, това имало далеч по-сериозни последствия при Карън, отколкото предполагах. Явно къщата на „другата жена“ е била запалена предумишлено. Карън била обявена за непричастна, но само защото майка й я прикрила. Когато Карън отишла при нея през нощта, след като убила Ричард, била в ужасно състояние. Макар и Дафне да не си го признава, аз мисля, че тя е подозирала дъщеря си в убийството на Ричард. — Една мисъл ме прониза. — Ти предполагаше ли нещо, Рейчъл? Затова ли настоя за присъствието на Карън на демонстрацията?

Тя се усмихна.

— Беше само предположение, защото нямах доказателства. Реших да не ти казвам, защото можеше и да съм допуснала грешка. Но аз бях напълно убедена, че ако Карън бъде пред нас, ще разберем дали е замесена или не.

И тримата не отделяха поглед от мен: Франсис, баща ми и Рейчъл. Отговорих на незададения им въпрос:

— Просто изпитвах жалост към нея. Знаех, че бе преживяла много жестоко раздялата и че уязвимостта й я правеше по-привлекателна, караше ме да се чувствам, че й помагам.

— Надявам се, че няма да запалиш къщата ни — каза Франсис.

— Няма — обещах. Усмихнах й се и после на баща ми. — Не, няма да го направя.

Германецът свали виртуалните си очила и се отпусна на стола си.

— Това наистина е изумително — изрече той, втренчен в компютъра „Дженсън“ пред себе си.

Току-що го бях развел из „Виртуална сграда“, една програма, която симулираше всички подробности от конструкцията на една служебна сграда.

— Вие сте сигурни, че аз мога да включа всичките си архитекти в една и съща мрежа, за да могат да работят върху един и същ проект?

— Напълно. Програмата ще работи с всички основни операционни мрежови системи. Вашите хора ще бъдат в състояние да се разхождат и едновременно с това да работят в една и съща виртуална сграда или пък ще могат да пробват собствени варианти.

— А какво да кажем за софтуера, който вече имаме на персоналните си компютри? Ще работи ли на тази машина?

— Всичко, което ще работи на един персонален компютър съвместим с Ай Би Ем с процесор „Пентиум“, ще работи и на този — уверих го аз. — А вие ще можете да викате програмата директно от среда на Уиндоус. След време клиентите ви ще могат да разглеждат конструкциите ви с помощта на компютрите си.

Мъжът се изправи. Той работеше в една от най-големите архитектурни фирми в Германия и очевидно беше силно впечатлен.

Разтърси ръката ми.

— Много интересно, господин Феърфакс. Кога ще излезе на пазара системата?

— През септември — отвърнах. — Да се свържем ли с вас тогава?

— Ще се радвам. — Той ми връчи визитната си картичка. Докато се отдалечаваше от щанда, непрекъснато се обръщаше през рамо към системата.

— Дали ще купи?

Обърнах се към Рейчъл, която бе застанала до рамото ми.

— Разбира се, че ще купи. Хайде, да се поразходим. Умирам за една цигара.

Поколебах се. Щандът беше обкръжен с изгарящи от желание да пробват системата зрители, много от тях потенциални клиенти.

— Хей, вече четири часа как не сме мръднали от щанда, имаме нужда от почивка.

Промъкнахме се през изпълненото с тълпи изложение, като си проправяхме път към знаците на изхода. Големи лозунги висяха от тавана. Това беше главното изложение в годината на виртуалната реалност, а тази година в Орландо се очертаваше още по-голямо. Дженсън не беше пестил средства за съвместния щанд на „Феър Систъмс“ и „Дженсън Компютър“ и това беше центърът на вниманието на изложението. Имаше още няколко продукта, които вършеха същата работа като нашия, но нито един от тях не можеше да ни конкурира по отношение на цената. И никой, който да се съдържа във всяко продадено копие на Уиндоус. Ние наистина доведохме реалната виртуалност до хората.

Беше третият ден от изложението. Проектът „Платформа“ беше обявен в първия ден, с което предизвика изключителен интерес. Акциите на компанията ни бяха скочили вече на осемнадесет долара и продължаваха да растат. Заявките валяха като град и монтажните линии на фабриката на Дженсън в Пало Алто направо димяха. Мечтата на Рейчъл се превръщаше в действителност.

Излязохме в ранния слънчев следобед. Беше горещо и задушно. Рейчъл измъкна цигара и запали, като пое дълбоко дима. Седяхме на стъпалата точно пред залата. Хората се придвижваха бавно в нажежения юлски следобед. Наблизо десетина души ядяха сандвичи, седнали на мократа трева.

Погледнах лицето на Рейчъл. Знаех, че не беше спала много през последната седмица, но страничен човек трудно би го разбрал. Тъмните й очи продължаваха да блестят живо под разрошената й коса. Тя забеляза, че я наблюдавам, и ме прегърна. Седяхме така в мълчание минута или две.

Всичко се развиваше според плана. Дженсън се бе оказал енергичен съюзник и бе убедил Рейчъл да поеме поста изпълнителен директор на „Феър Систъмс“. С радост й го отстъпвах, като се ангажирах да й помагам. Предпочитах пазарите на облигации.

Хората, седнали на тревата, станаха, приближиха се към нас и започнаха да обикалят в кръг пред залата на изложението. Носеха значките на лигата „Прекрасният стар свят“. Те се въртяха наоколо, смееха се и бъбреха, като подаваха листовки на всеки, който ги приближеше. Някои от тях носеха плакати с надписи: „СПАСЕТЕ ДЕЦАТА НИ“, „ТУК Е ВИРТУАЛНИЯТ АД“, „ОСТАВЕТЕ РЕАЛНОСТТА РЕАЛНА“.

Наблюдавах ги замислен. Спомнях си какво изпитах, когато за пръв път се потопих във виртуалния свят на „Бондскейп“, и изтезанието, на което бяхме подложили Соренсън. Ричард беше прав; виртуалната реалност носеше блага. Но аз си спомнях и думите на Дуги. Какво щеше да се случи, когато виртуалната реалност станеше достъпна на всекиго, на душевноболните, на мързеливите, на перверзните типове, на психопатите, на садистите?

— Знам какво мислиш — обади се Рейчъл. — Но вече е прекалено късно. — Смачка угарката си. — Хайде, да тръгваме. Имаме да продадем още няколко машини с виртуална реалност.