Майкъл Ридпат
Борсов посредник (25)

24.

Бяхме натъпкани в металната кутия на двадесет метра под земята с още най-малко сто други човешки същества. Беше пиков час. С Рейчъл бяхме пристигнали предната нощ в Ню Йорк. Самолетът ни бе закъснял четири часа, така че се настанихме в един хотел до летището. Взехме метрото до града, за да намалим разходите.

Вагонът беше тих. Бях на сантиметри от един банкер, който беше ял нещо силно подправено предната нощ. Климатичната инсталация водеше една предварително загубена битка с жегата; тук направо беше като в парен котел. Дори и с най-лекия си летен костюм се потях здравата. Рейчъл беше на около метър от мен. Изглеждаше добре в плътно прилепналата си черна фланелка с къси ръкави и панталони. Не носеше сутиен. Това сигурно й беше летният костюм, предположих.

Веждите й внезапно се вдигнаха и тя се пресегна зад себе си.

— Извинете ме — изрече високо с чистия си шотландски акцент. Натискът на хората около нея намаля. — Извинете ме, но някой да си познава загубената вещ? Намерих я отзад!

Тя вдигна една ръка, която беше на един дребен човечец с очила и куфарче. Той изглеждаше така, сякаш нямаше нищо общо с ръката си.

— А, това било ваше, сър. Моля ви за в бъдеще да си я държите в джоба. Така има по-големи шансове да не я загубите.

Дребосъкът стана червен като рак и всички във вагона избухнаха в смях. Той побърза да слезе още на следващата спирка.

 

 

Кантората на Хартман се помещаваше в невзрачен блок близо до центъра „Рокфелер“. Държеше цял етаж, двадесет и шести. На вратата имаше табелка „Хартман Капитал“.

Почакахме в приемната, следени бдително от елегантно облечена чернокожа жена. От едната страна се намираше врата с надпис „Само за служители на Хартман Капитал“.

През нея сновеше непрекъснат човешки поток. При отварянето на вратите успявахме да зърнем малък борсов салон, може би с двадесетина бюра. Но това беше само мигновено впечатление.

След тридесет минути един мъж на около четиридесет и пет години си проби път през вратата. Беше висок и слаб, оплешивяващ, късо подстриган. Той се насочи право към нас и каза само:

— Влизайте.

Въведе ни през срещуположната врата на тази за борсовия салон в една малка зала за конференции с изглед към съседния небостъргач.

— Сядайте. Той ни посочи столовете. Заобиколи от другата страна на масата, издърпа един стол, седна и ни загледа през очилата си.

— Искали сте да ме видите. Разполагам само с десет минути, така че да минаваме направо на въпроса.

Последвах съвета му.

— Господин Хартман, знам, че имате дял в компанията ми.

— „Хартман Капитал“ има малък дял във „Феър Систъмс“, така е. Пункт и две десети, ако си спомням правилно.

— Ние смятаме, че когато го добавите към дела на компаниите, асоциирани с вас, той става доста по-голям.

Хартман леко повдигна вежди.

— Другите ми финансови интереси не са ваша работа, господин Феърфакс.

— Те стават моя грижа, когато общо съставляват голям дял от компанията ми.

Той само изсумтя. Зачаках, като се надявах да каже нещо. Но той също чакаше. Нямаше намерение да казва каквото и да било.

— Знам, че вие посредством различните си инвестиционни интереси гласувахте срещу мен на последното извънредно генерално събрание. Това, което искам да знам, е, какво правите с компанията ми?

Хартман се поусмихна.

— Нищо. Това е просто една инвестиция като всички останали. Компанията сама по себе си няма някакъв специален статут. Тя трябва да се свърже с друг партньор, който е финансово по-силен. И когато това става, цената на акцията ще скочи. Аз ще направя известни пари и ще продам. Толкова е просто.

— А какво ще стане с хората, застанали на пътя ви?

— Ако те не действат в полза на интересите на акционерите и има предложение да бъдат отстранени от съвета на директорите, тогава аз ще подкрепя това предложение, толкова е естествено.

— А какво ще кажете за другите начини за отстраняването им?

— Какво искате да кажете?

— Вие знаете, че брат ми Ричард беше убит?

— Да. Чух.

Тунеядец. Опитваше се да ме предизвика, но не се улових.

Той се раздвижи.

— Феърфакс, ако си мислите, че съм убил някого заради въшливата ви фирмичка, значи трябва да сте луд. — Посочи зад нас към коридора, откъдето бяхме дошли, към борсовия салон. — Там се управляват два милиарда долара мои пари. Вашата компания струва общо, колко, петнайсетина милиона? Защо ми е да убивам някого заради нея?

Повярвах му донякъде.

— Имате репутацията на човек, изключително добре информиран за компаниите, в които инвестирате.

Хартман се изсмя остро.

— Харесва ми начинът, по който се изразихте. Да, аз съм добре информиран. Правя всичко, което ми е по силите, за да получа колкото мога повече информация, законно. Това естествено дразни някои хора. Но е добро за пазарите.

— Виж ти — казах.

— Да, виж ти. Да сте чували някога за водач на стадото? — Бях чувал, но едва ли можех да взема думата от устата му в момента. — Пазарът е също като стадо добитък при бягство. Те са свикнали само да следват някого. Все някое хитро животно ще се озове отпред, като решава накъде да бягат. А това съм аз. Аз съм водачът на стадото. Много бързо научавам информацията и показвам на останалите момчета накъде да бягат. Те имат нужда от мен. — Той вече оживено размахваше ръце. — Тези закони за ценните книжа са пълна глупост. Всеки път някой ще научава за акциите повече от всички останали тъпанари. По дяволите, никой не знае повече за „Феър Систъмс“ от вас, а вие имате право да купувате и продавате акции, нали.

— Да, така е, но не по-рано от две години след пускането им на пазара — поправих го аз.

— Добре, добре, подробности. Но след това? Вие можете да купувате и продавате акции по цял ден на хора като мен, които си блъскат главата да разберат какво става. Кой може да ни обвини, ако се опитаме да се доберем до някаква информация?

— Дори и това да е забранено от закона?

— Не, аз не нарушавам закона. Обаче този шибан закон трябва да се промени. Така, вие се опитвате да разберете какво искам от компанията ви. То е много просто. Искам да престанете да въртите номера и да я продадете. Тогава ще мога да си получа парите, за да инвестирам във вече нещо по-интересно. Ясно ли е?

— Няма да продавам.

— Господи! — избухна Хартман. — Още един от ония нещастни номерджии, дето се опитват да изиграят дявола! Готови са на какво ли не, само и само да запазят жалката си службица! Управници като вас докараха тази страна на колене, докато ние инвеститорите поумняхме и започнахме да изискваме определена акционерна стойност от нашите компании. Значи трепериш да не те изритат от мизерната ти службица, а?

— Няма смисъл да продължаваме повече разговора си, господин Хартман — казах; вече бях разбрал какво е намислил. — Сбогом.

— Уу! — възкликна Рейчъл, когато се озовахме извън сградата. — Неслучайно хората говорят за капиталистическото чудовище! Хора като този трябва да ги изправят до стената и да им пръскат черепите. Къде си, другарю Ленин?

— Възможно е да е така. Но не мислиш, че той е убил Ричард, нали?

— Не — призна тя. — Не бих го обвинила в нищо по-тежко от сатанинското му желание да поглъща компания подир компания. Но „Феър Систъмс“ е прекалено дребна за него.

— Знаеш ли кое е най-лошото? — запитах.

— Кое?

— Когато проект „Платформа“ излезе на пазара и акциите скочат на сто долара, това копеле ще направи истинско състояние.

— О, да, така е — съгласи се тъжно Рейчъл. Но след миг се усмихна. — Поне можем да помогнем в разследванията на Комисията по ценните книжа и борсите.

— Това ще бъде истинско удоволствие.

 

 

Излязохме от станция „Чеймбърс“ на метрото на площад „Фоли“ под внушителните колони на сградата на Федералния съд. Заобиколихме го, подминахме редица от павилиончета за бързи закуски, откъдето стигнахме до малък площад, изпълнен с отегчени полицаи. От другата страна на голяма и грозна червена статуя се издигаше една още по-грозна кафява сграда, където беше кабинетът на главния прокурор на САЩ. Това беше мястото, откъдето бяха произнесени присъдите на Иван Боевски, Денис Левайн и Мартин Зигел. Присъдите бяха донесли страхотна популярност на Рудолф Джулиани, бившия прокурор на САЩ. Сега той беше кмет на Ню Йорк.

Когато позвъних в седалището на Комисията по ценните книжа и борсите във Вашингтон, ме свързаха с една адвокатка на име Адел Стивънсън, която се съгласи да ни приеме в тази кантора.

Бяхме съпроводени през лабиринт от тесни коридори до една зала за конференции. Там ни очакваха четирима души. Когато влязохме, всички станаха на крака. Една жена ми протегна ръка.

— Добро утро, Марк. Казвам се Адел Стивънсън. Разговаряхме с вас по телефона. — Тя беше на около четиридесет, с живо, интелигентно лице. — Това е моят колега Майк Лавал, адвокат от филиала на комисията във Вашингтон. А това са Тони Чачия и Дан Джилиган от кабинета на главния прокурор на САЩ в Ню Йорк. Ние ръководим съвместно това разследване. Моля, седнете.

Двамата с Рейчъл седнахме. Бях заинтригуван от факта, че в разследването вземаха участие и комисията, и кабинетът на главния прокурор на САЩ в Ню Йорк. Стив имаше право, това не беше просто едно обикновено разследване.

— Благодаря ви, че се отзовахте на молбата ми за среща — започнах.

— Всъщност ние сме ви задължени, загдето сте изминали толкова път. И повярвайте ни, страшно ни интересува онова, което имате да ни съобщите.

— Както вече знаете, аз съм действащ управителен директор на „Феър Систъмс“. Както може би знаете, че брат ми беше убит преди два месеца.

— Да, научихме за това от полицията в Шотландия. Съжаляваме.

— Благодаря ви. Не знам само колко ви е известно за „Феър Систъмс“?

— Приемете, че не знаем почти нищо. Разкажете ни от самото начало.

И аз започнах с историята на компанията след смъртта на Ричард и интереса, проявен към компанията ни от „Дженсън“, „Онада“ и Хартман. Казах им, че съм сигурен, че активността в търговията на акциите сочи акумулирането на незаконни дялове, изграждани от Хартман и вероятно от „Дженсън Компютър“. Разказах им също така за подозренията на брат ми, че цената на акциите е станала обект на манипулация и за убийството му.

И четиримата слушаха внимателно, като си водеха бележки.

— Съвпада ли това с онова, което ви е известно? — запитах.

— До голяма степен. Вашият разказ ни беше особено полезен. Трябва да съберем колкото можем повече доказателства, преди да пристъпим вече към действие.

— Дочух, че разследвате Франк Хартман?

Адел се навъси.

— Да. Но се опитваме да го държим в тайна. От две години го държим под наблюдение. След като Боевски си получи заслуженото през 1987, търговията с вътрешнофирмена информация не престана, просто мина в нелегалност. Хората по-рано не се криеха и въпреки това ни трябваха години, преди да ги осъдим. Е, сега вече те поумняха. От движението на цените на акциите все още можем да разбираме кога се търгува с вътрешнофирмена информация; в действителност ние сме разработили сложни компютърни програми, с които да ги разкриваме. Но е страшно трудно да се разбере кой стои зад това, а още по-трудно е да се докаже. Но въпреки това името на Франк Хартман е замесено в голям брой случаи. Така че сме задействали план, чрез който ще можем да го заловим. — Стивънсън се бе привела напред. — Не искаме да бързаме, като използваме същите методики, с които спипахме Боевски накрая. Ние притискаме слабите звена във веригата. Предлагаме им имунитет, ако са съгласни да ни предават информация и да свидетелстват евентуално срещу Хартман. За последните три години сме разкрили три дребни търговци на ценни книжа, търгуващи с вътрешнофирмена информация. През април ни се обади брат ви, Ричард. Той подозираше, че в търговията с акциите на „Феър Систъмс“ има замесена вътрешнофирмена информация. Беше направил един много сложен статистически анализ, който според него подкрепял твърдението му.

— Значи Ричард се е свързал с вас? Това не го знаех.

— Да. Говорихме по телефона малко преди да загине.

— А анализът му откри ли нещо?

— Нашите системи не откриха нищо съмнително в търговията с акциите на компанията. Анализаторите ни обаче твърдяха, че брат ви може да има право. — Тя се усмихна. — Честно казано, те интегрираха някои от идеите му в нашите системи. Така или иначе, оттогава държим компанията под око. Както вече сте разбрали, Франк Хартман върти незаконна търговия, за да натрупа дял.

— Можете ли да го докажете?

— Трудно. Много е трудно да се докаже, че всички офшорни фондове, които закупуват вашите акции, са свързани в едно цяло. Нито можем да докажем, че Хартман разполага с някаква вътрешнофирмена информация. Има ли нещо, което той би могъл да знае за „Феър Систъмс“, което да не е публично достояние? Нещо, което би могло да накара акциите да скочат?

Помислих за момент.

— Има две възможности.

— Да?

— Първата е едно поглъщане от „Дженсън Компютър“. Макар че те формално не са отправили оферта за компанията, са изкупили пет цяло и седем десети процента, може би и повече.

— Това ни е известно. Подадени са съответните документи. Но ние нямаме информация дали Хартман е знаел това предварително.

— Може и да му е било известно. Почти сигурен съм, че „Уагнър Филипс“ действат в полза на „Дженсън Компютър“, и, разбира се, те са брокерите, които помагат на Хартман да акумулира наши акции.

— Ние също имаме подозрения по отношение на Скот Уагнър. Наблюдаваме го отблизо. Но вие споменахте още нещо?

— Да. Има една нова технология, която „Феър Систъмс“ всеки момент ще обяви. Не мога да дам подробности, но кодовото наименование е проект „Платформа“. Така или иначе, ако този проект успее, компанията ще струва далеч повече над сегашната си цена.

Адел Стивънсън се приведе напред с интерес.

— Кой знае за този проект „Платформа“?

— Само няколко души от „Феър Систъмс“, а също и от „Дженсън Компютър“, включително и самият Карл Дженсън. Всъщност в „Майкрософт“ също трябва да има няколко души, на които това трябва да е известно.

Мачия ме прекъсна:

— Значи изтичането на информация би могло да произлиза отвсякъде?

— Предполагам — признах.

— Ние научихме много от методите на Хартман — продължи той. — Той е изградил система от офшорни фондове, управлявани или от него, или от хора, които вмъква в мрежата си. Това означава, че всички акции, които закупува, се разпределят на повече купувачи.

— Разбирам.

— Това е списък от осем компании, с които смятаме, че Хартман е бил свързан.

— Може ли да хвърля един поглед?

Той ми подаде списъка.

Двамата с Рейчъл се зачетохме. Разпознах само една. „Фючърнет“, придобита от „Дженсън Компютър“ през септември 1992.

— Винаги ли използва „Уагнър Филипс“ като брокер?

— Не — отвърна Адел, която явно отново вземаше нещата в свои ръце. — Той използва доста брокери, всички големи фирми, които още сключват сделки с него. От по-дребните фирми „Уагнър Филипс“ вероятно е единствената, чрез която върти повечето си операции, особено всичко, що се отнася до авангардните технологии.

— Замесени ли са с трансакцията на „Фючърнет“?

— Определено са замесени. Работят за „Дженсън Компютър“. А и Хартман е сключил редица сделки чрез тях.

Не бях изненадан.

— Мога ли да го запазя? — запитах, повдигайки листа.

— Трябва да знаете, че изпратихме копие от този списък на брат ви. След като беше убит, британската полиция влезе във връзка с нас. Също като вас те бяха загрижени, че смъртта му може да има връзка с подозренията му.

Значи Доналдсън бе провел разследването си, като се бе натъкнал на стена.

— Откриха ли нещо?

— Не, не са. Разговарях с детектив Доналдсън, когато разбрах, че ще се срещнем с вас. Той каза, че няма нищо против да ви дадем тази информация.

Това наистина е било благородно от негова страна. Тъй като Доналдсън ме бе подозирал, когато за пръв път ме разпитваше за търговията с акциите на „Феър Систъмс“, сега бях щастлив, че ме е зачеркнал от списъка на заподозрените. Чудех се кой ли бе останал в него сега, след смъртта на Дуги.

Адел Стивънсън кимна към листа в ръката ми.

— Изглежда, че вашата компания е поредната им цел. Бихме искали да съберем достатъчно сигурни доказателства, за да заведем дело по този случай. Всичко, което можете да откриете, ще ни бъде от голяма полза.

Когато приключихме, Адел ме предупреди:

— Внимавай, Марк. Когато типове като тези са притиснати, те са готови на всичко.

 

 

Същия следобед хванахме самолет на „Американ Еърлайнс“ от „Ла Гуардиа“ до Сан Франциско. Планът беше да се срещнем с Уолтър Соренсън на следващата сутрин и после да посетим Дженсън във фабриката му в Пало Алто. Едно такси ни отведе до един хотел в Менло Парк, в северния край на Силициевата долина. Беше едва шест следобед. Денят се бе оказал дълъг, а както изглеждаше, и следващият щеше да е същият.

Пристигнахме в хотела. Дежурната на рецепцията натисна няколко клавиша на компютъра си.

— Двойна стая ли ще искате?

Тъкмо щях да я поправя, когато спрях. Погледнах към Рейчъл. Тя също ме погледна. Ъгълчето на устата й се изви нагоре.

— Да, двойна — казах.

— Добре, ето ви картата с ключа. Стаята ви е на третия етаж. Всичко е готово.

Качихме се в асансьора. Изведнъж ме обзе някаква нервност и едновременно с това възбуда. Усмихнах се слабо на Рейчъл. Не си казахме нищо.

Стоварих куфарите на пода в стаята.

— Чудесно е — каза Рейчъл, докато обикаляше. Отвори шкафа, където беше поместен телевизорът, и провери съдържанието на едно минибарче. После изчезна в банята.

Не бях сигурен какво да правя със себе си, затова застанах до прозореца, вглеждайки се в хотелския паркинг и оживеното кръстовище до него. Сърцето ми щеше да изскочи. Опитвах се да бъда съвършено неподвижен, да я чакам.

Чух вратата на банята да се отваря и да се затваря зад мен и почувствах присъствието й до себе си.

— Няма кой знае какво за гледане.

— Аха.

Обърнах се към нея. Тя ме погледна. Бе загубила обичайната си самоувереност. Поруменя цялата; шията й пламна. Отметнах косата от лицето й и я погалих по бузата.

Усмихна ми се, сладка и щастлива усмивка, обърканост и нервност. Вдигна големите си кафяви очи към мен. Приведох се и я целунах. Устните ни се докоснаха нежно. В следващия миг тя жадно ме придърпа към себе си и ме зацелува силно.

Ръцете ми се протегнаха към гърдите й. Тя се дръпна от мен и направи опит да издърпа фланелката през главата си. Не стана от първия път и двамата се разсмяхме. Обхванах пълните й гърди в шепите си и усетих как зърната й се втвърдяват под дланите ми.

— Ела — прошепна дрезгаво тя, придърпвайки ме към леглото.

Любехме се трескаво, без да познаваме още тялото на другия, като и двамата изгаряхме от желание. По-късно тя се сгуши в прегръдката ми. Нежно я галех.

Дълго време прекарахме така в приятна и отморяваща тишина. После тя се размърда.

— Жадна съм.

Скочи от леглото и изтича до минибара. Следях я с поглед. Изглеждаше съвсем естествена без дрехите си. Искрена. Прозрачна. Тя взе бутилка вино и две чаши. Подаде ми едната и седна до мен с кръстосани крака. Протегна се за цигарите си и тъкмо щеше да запали, когато се спря.

— Имаш ли нещо против?

— Не, нямам.

— Сигурен ли си?

Усмихнах се на внезапната й загриженост.

— Не се притеснявай.

Погледнах черната й фланелка и панталоните на пода.

— Харесват ми летните ти дрехи — казах. — Дори и да беше трудно да ти ги свалим.

Рейчъл се ухили.

— Надявам се да ти харесат. Подбрах ги специално.

— Какво? Заради мен?

— Да, заради теб.

— Не знам — изсмях се. — Жените са толкова лукави.

— О, не. Просто работата е там, че мъжете са толкова лесни за манипулиране.

Усмихнах се. Представата за изкушаващата ме Рейчъл ми допадна много. Тя имаше вълшебно тяло. Бях поразен, когато за пръв го видях без дрехи.

— Можем ли да го повторим? — запитах.

— Какво, сега ли?

— Не сега. Утре. Вдругиден. Следващата седмица.

— Да, разбира се — изрече Рейчъл широко ухилена. — Но какво му е лошото, ако го направим и сега?

Казах си, че няма нищо лошо, и отново го направихме, бавно, нежно, опознавайки се един друг.

След това заспах почти мигновено.

 

 

Няколко часа по-късно се събудих. Беше 4:15 сутринта. В Шотландия беше обед. Гледах Рейчъл как спи до мен, дишайки нежно, с леко отворени устни и лице, непомрачено от нищо в съня, заобиколено от черната грива на косата й.

Чувствах се спокоен и въодушевен в същото време. Не изпитвах никакви угризение по отношение на Карън, нито ми липсваше. Беше ми толкова хубаво с човек като Рейчъл до мен, пряма, жена, която знаеше какво иска, а това, което искаше, бях аз.

Клепачите й трепнаха, тя отвори очи и ми се усмихна.

— Здравей — каза.

— Здравей — отвърнах и се наведох да я целуна.