Майкъл Ридпат
Борсов посредник (6)

5.

Той лежеше на пода, с отнесена горна половина на черепа си.

Не знам колко време прекарах така втренчен в него. Секунда? Десет? Главата му представляваше страховита гледка.

Шампанското и вечерята на британските въздушни линии се надигнаха в стомаха ми и аз се втурнах към вратата. Стигнах до пътеката и започнах да повръщам.

Поех си няколко пъти дълбоко дъх и бавно тръгнах по пътя. Спрях пред първата къща в края на една каменна тераса и натиснах звънеца. После започнах да блъскам голямата халка на вратата, докато не чух глас отвътре:

— Кой е там? Какво искате?

— Аз съм братът на Ричард Феърфакс — изрекох. — Мъжът, който живее в Инч Лодж. Мъртъв е. Трябва да се обадя на полицията.

Вратата леко се отвори. Показа се възрастен плешив мъж, който ме огледа подозрително.

— Влез, момче. Телефонът е хей там.

Набрах 999 и отговорих на всички въпроси на оператора. Когато се обърнах, видях една жена, която каза:

— О, не ми изглеждаш никак добре. Защо не седнеш? Ей сега ще ти приготвя чай.

Седнах до кухненската маса.

— Ами, той има нужда от няколко капки сироп — възрази съпругът й и след миг помести пред мен една водна чаша пълна до половината с кехлибарена течност. Отпих. Течността опърли гърлото ми и остърга лигавицата на възпаления ми стомах. Погълнах и останалото.

След малко звънецът на входа иззвъня и един полицай влезе. Беше дребен, слаб сержант с добре оформени мустаци и пронизващи очи. Той ме огледа и проговори твърдо, макар и внимателно.

— Марк Феърфакс?

Кимнах.

— Аз съм сержант Кокрейн. Вие ли се обадихте, че брат ви е мъртъв?

— Да.

— Къде се намира? — запита меко той.

— Искате да ви заведа ли?

Кокрейн кимна. Излязохме; отвън чакаха четирима полицаи. Заведох ги зад къщата до помещението за лодки. Не смеех дори да се доближа до вратата. Оставих ги да влязат и да огледат. След няколко секунди Кокрейн се измъкна навън. Дори и в мрака видях колко бе пребледнял. По мустаците му се бяха оформили капчици пот.

— Съжалявам, господин Феърфакс. Там вътре наистина е ужасно. Да се върнем до къщата на Макалистър.

Той ме улови за лакътя и ме поведе към съседите. Мъжът вече бе успял да нахлузи риза и някакви панталони. Жената се суетеше из кухнята. Приветстваха ни и ни поканиха да седнем на кухненската маса.

Сержантът бързо ме разпита кога и къде съм открил тялото, и откъде идвам, дали съм видял някого, дали съм докосвал нещо вътре в къщичката. После ми каза да почакам, докато дойдат хората от следствието.

Седях на масата и отпивах от чая, докато през това време госпожа Макалистър пърхаше над мен и отскачаше навън да обсъжда събитията със съседите си. Господин Макалистър поемаше щедри дози от лекарството, което ми бе предложил. Не се докоснах повече до чашата си с уиски. Исках да приведа мислите си в някакво подобие на порядък.

Бях като изтръпнал. Едва осъзнавах какво ставаше около мен; шумът от пътя почти не докосваше съзнанието ми.

Ричард беше мъртъв.

Изглеждаше ми като нещо безкрайно нереално. Като някакъв телевизионен филм от късните часове, наблюдаван от коридора в затъмнена стая.

Внезапно усетих нечие присъствие до себе си. Вдигнах глава. От другата страна на масата беше седнал мъж в смачкан, лошо скроен кафяв костюм и вратовръзка в кафяво и жълто. Притежаваше русолява безцветна коса и мустаци, които просто плачеха за оформяне. Над яката му надвисваха гривни тлъстина. Топчестият му нос беше изпъстрен със сложна мрежа от спукани капиляри.

— Господин Феърфакс — каза той, — може ли да поговорим?

Той ми зададе още въпроси. Същите като онези на сержанта преди малко. Задаваше ги внимателно и деликатно. Мисля, че отговорих на тях. Всичко, което си спомнях от тази вечер, бяха спуканите венички по носа му.

— Имате ли къде да отседнете тази нощ? — запита ме накрая.

— Не. Е, всъщност не зная. Мислех, че мога да отседна в къщата на Ричард.

— Съжалявам, синко, но е невъзможно. Трябва да я огледаме хубаво. Но сержант Кокрейн ти е уредил да се настаниш в „Робъртс Армс“. Ще те откара дотам.

Намериха ми стая. Притворих с въздишка вратата след себе си. Тя беше на хълма над Инч Лодж. През прозореца виждах къщата в подножието, обградена от сенките около нея. Откъм страната на кея имаше струпани множество коли, много от тях с включени сини светлини, които се въртяха нетърпеливо.

Стоях така, загледан в къщата на Ричард, и усещах как безчувствието бавно ме напуска. Сълзите опариха очите ми. Хвърлих се на малкото легло. Някой почука на вратата, отвори я и после бързо я затвори.

Плаках известно време. После се изправих, съблякох се, измих си зъбите и си легнах. Не можах да заспя. Не можех дори да затворя очи. Щом го направех, виждах Ричард на пода в къщичката за лодките.

След няколко минути станах и закрачих напред-назад в стаята, като хвърлях погледи към Инч Лодж. Бяха останали неколцина полицаи, а любопитните съседи се бяха прибрали по къщите.

Накрая спрях пред прозореца, поех си няколко пъти дълбоко дъх и реших да си легна.

Когато започна да се зазорява, станах, навлякох дрехите си и излязох. Спуснах се по тесните улички, покрай един масонски храм и ярко осветените магазини. Фиестата ми стоеше паркирана пред къщата на Ричард. Жълта найлонова лента, потръпваща под вятъра, я опасваше от всички страни. Двама полицаи стояха на пост.

— Добро утро — обърнах се към единия.

Той явно знаеше кой съм.

— Добро утро, сър — отвърна и извърна погледа си; явно не искаше да става свидетел на нечия мъка толкова рано събота сутринта.

Загледах се в къщата: в съзнанието ми нахлуха спомени от посещенията ми. Брат ми беше купил къщата преди няколко години с парите, които майка ми му бе оставила. Беше любимото място на Ричард за размишления; тук го бяха споходили някои от най-добрите му идеи.

Прогоних спомените си и закрачих по кея покрай закусвалните, предлагащи пържени картофи и риба. Градчето сякаш беше безлюдно. В заливчето се поклащаха няколко риболовни корабчета, но в този ранен час не се виждаше жива душа.

Вървях по вълнолома към къщичката на фара, който сочеше към Северно море. Спрях до една червена драга, чийто двигател тихо бучеше.

Притворих очи. Веднага си представих тялото на Ричард, проснато на пода в къщичката. Мигновено ги отворих. Никога ли повече нямаше да мога да ги затворя?

Лявата му ръка бе застинала отворена, стиснала конвулсивно нещо, а чуканчетата на липсващите му два пръста сочеха нагоре. Онези пръсти с отсъствието си се бяха превърнали в тотем на дружбата ни, в зависимостта ни един от друг.

Тогава бях на шест, а Ричард — на единадесет. Баща ми майстореше тераса в градината. Аз се катерех по струпаната купчина камъни. Купчината се размърда. Ричард се хвърли към мен и успя да ме избута от пътя на миниатюрната каменна лавина, но в същия момент се подхлъзна и камъните се стовариха върху ръката му. В болницата не успяха да спасят пръстите му.

Той бе спасил живота ми. Бих ли могъл аз да спася неговия?

Мъката често води след себе си две силни чувства: гняв и вина. Тази сутрин се чувствах дяволски виновен.

Замислих се за „Феър Систъмс“. Компанията се занимаваше с най-вълнуващата авангардна технология в света. Беше изпреварила компании далеч по-големи и по-богати. С неколцина други гении в Америка и Англия Ричард бе превърнал виртуалната реалност в действителност. Бях го укорявал за финансовите неблагополучия на компанията му, но дали това наистина имаше някакво значение?

Спомних си последната ни среща у дома. Бяхме се разделили доста зле. Не си спомнях какво точно му бях казал, но не бях забравил гневния тон, с които го бях изрекъл. О, господи, как ми се искаше това да не е било така!

Само преди един ден бях имал възможност да отида да го видя, да му помогна — на брат си, който толкова пъти ми бе протягал ръка в миналото, а аз му бях отказал. Ако бях дошъл, щеше ли да остане жив? Не знаех дали ще мога да си простя, че не се отзовах веднага на молбата му.

Бях длъжник на Ричард. Щях да се погрижа за всичко, което бе останало след него, за къщата му, за нещата му. И за „Феър Систъмс“.

Стана ми студено. Изправих се и закрачих обратно към „Робъртс Армс“. На влизане някой ме поздрави:

— Добро утро.

Спрях. Висок слаб мъж с добре оформена бяла брада се бе спрял на вратата.

— Спахте ли през нощта? — запита той.

— Не съвсем — промърморих.

Огледа ме изпитателно.

— Искате ли закуска?

Кимнах.

— Седнете там. Ей сега ще дойда. — Седнах в малката трапезария и след няколко минути в помещението се разнесе миризмата на пържен бекон.

Десет минути по-късно мъжът се завърна с чаша чай и едно голямо блюдо с яйца, кренвирши, бекон, домат.

— Заповядайте. И нищичко да не остане — каза и се отдалечи.

Макар че от свежия въздух и храната се почувствах малко по-добре, все още бях замаян от прекараната безсънна нощ. Качих се в стаята си да използвам телефона.

Беше осем часът събота сутринта, но Дафне Чилкът отговори сякаш беше будна от часове. Тя беше от хората, които нямат търпение да скочат в шест часа сутринта, за да подрязват розите си.

— Добро утро, Дафне. Марк е на телефона. Мога ли да говоря с Карън?

Отне й известно време, преди да се сети кой съм.

— А, Марк. Как сте? Как мислите, не е ли малко рано да звъните? Карън още спи. Защо не се обадите малко по-късно?

— Бих искал да разговарям с нея, Дафне. Много е важно.

— Добре.

След малко се разнесе съненият глас на Карън:

— Какво има, Марк?

— Ричард е мъртъв.

— Не! Не може да бъде!

— Убили са го. Снощи. В къщата му.

Дочух я как прошепна само: „О, господи!“. Внезапно проумях, че тази сутрин нямаше смисъл да търся помощ от Карън, защото тя самата щеше да се нуждае от нея.

— Как?

Разказах й. Започна да плаче. Чувах я как хълца на километри от мен.

— Карън, Карън, всичко е наред — повтарях безсмислено.

Хълцанията й скоро преминаха в спазми, сякаш нещо й пречеше да диша.

— Не знам какво сте казали на Карън, но тя е разстроена — прогърмя в слушалката гласът на майка й. — А сега дочуване. — Бързо ми затвори телефона.

Следващият разговор щеше да е още по-труден. Набрах номера.

Телефонът иззвъня няколко пъти, преди да го вдигнат.

— Франсес Феърфакс.

Не познавах гласа. Беше женски, на млада жена. Тази, която беше съсипала семейството ми.

— Мога ли да говоря с доктор Феърфакс?

— Кой се обажда?

— Синът му.

— О, Ричард. Гласът ти е променен.

— Не е Ричард — произнесох мрачно.

Последва тишина, докато извика баща ми.

— Марк? — Гласът му ме разтърси като електрически ток. — Здравей. Марк, ти ли си?

— Да, татко. Толкова се радвам да те чуя. — Гласът ми прозвуча съвсем искрено. Имах да му казвам толкова много, но не беше сега моментът. — Имам лоши новини, татко.

— Да? — Радостта му се замени от безпокойство.

— Ричард е мъртъв — изрекох направо.

Последва кратка тишина.

— О, не!… Какво е станало?

— Убит е.

— Господи! Кога?

— Снощи.

— Как?

— Ударили са го по главата. Открих го в къщичката за лодките. Той… — Пред очите ми се появи разбитият череп на Ричард. Не можех да продължа. Поех си няколко пъти дълбоко дъх. — Просто реших, че трябва да ти кажа — завърших.

— Да, разбира се — отчаяно изрече баща ми.

Исках да споделя мъката си с него, но беше невъзможно. Беше прекалено за едно телефонно обаждане.

— Има неща, които трябва да се уредят — произнесох накрая.

— Да.

— Аз ще го направя.

— Не, не се тревожи. Аз ще го свърша.

— Моля те, татко. Нека аз да се оправя. Сега съм в Къркхейвън.

— И аз ще дойда.

— Не! — възразих остро. Това вече нямаше да го понеса. — Виж, ще уредя всичко и ти ще можеш да дойдеш за погребението. Тогава вече ще обсъдим нещата.

Последва кратка пауза.

— Добре, Марк, щом искаш, така да бъде.

— Тогава се разбрахме. Дочуване.

— Дочуване.

Останах загледан в телефона. Бях доволен, че Ричард бе поддържал нормални отношения с баща ни. Ние не си бяхме говорили десет години. Как ли би се почувствал, ако аз бях загинал? А как ли бих се чувствал аз, ако той бе умрял?

Ужасни мисли, но не и изненадващи. В края на краищата бяха убили човек. Някакво копеле бе убило брат ми. Знаех, че в повечето случаи престъпниците биваха залавяни. Молех се на Господ да пипнат този изрод.

На вратата се почука. Оказа се сержантът от предната нощ. Изглаждаше уморен, но униформата му беше безупречна.

— Господин Феърфакс? Бихте ли дошли с мен до участъка, сър? Вероятно там ще е по-лесно да разговаряме, отколкото тук.

Въведоха ме в едно малко и тясно помещение. Мъжът със смачканите дрехи беше там. Изглеждаше още по-зле. А щом влязох, от стола зад бюрото се надигна висок и плешив мъж в безупречен костюм от туид, също като униформата на сержант Кокрейн.

— Добро утро, господин Феърфакс. Аз съм детектив Доналдсън. Предполагам, че вече се познавате с инспектор Кер? — Познавах се, но не бях успял да запомня името му. — Заповядайте, седнете.

Седнахме всички.

— Аз ръководя разследването по убийството на брат ви — продължи едрият мъж. Говореше със силен шотландски акцент. — Първо, нека да ви изразя съболезнованията си.

Кимнах. В следващите дни щеше да ми се наложи да изслушвам множество съболезнования. Трудни за изричане и трудни за изслушване.

— Нека да започнем с няколко въпроса.

— Вече отговарях два пъти на по няколко въпроса през последните дванайсет часа — отвърнах с раздразнение.

Доналдсън вдигна ръка.

— Знам, синко, но трябва да ви зададем още няколко. Ще открием кой го е направил. Миналата година във Файф имаше девет убийства и успяхме да открием извършителите им. Но за да го сторим, се нуждаем от помощта ви.

Той имаше право.

— Добре, съжалявам за избухването си. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна да го заловите.

— Това вече е добре. А засега искам да ми отговорите на няколко въпроса. Според лекаря смъртта е настъпила в събота следобед. Къде бяхте по това време?

— Какво, да не мислите, че аз съм го извършил?

Доналдсън примигна. Кер, мъжът с измачкания костюм, се приведе напред.

— Разбира се, че не, синко — отвърна уморено. — Но повечето убийства се извършват от хора, познавали жертвата. Затова искаме да елиминираме всички, които са го познавали. Искаме да започнем с вас. Детективът просто иска да е изчерпателен при елиминирането на хората, нали така, сър?

Доналдсън се изкашля.

— Напълно. А сега ни кажете къде бяхте по това време?

— У дома си в Лондон, до около единадесет. После отидох на конни състезания в Аскът.

— Сам ли бяхте или с приятел?

Дадох им името на Грег и телефонния му номер. Кер си ги записа. Показах им също така остатъка от бордовата си карта за совалката в осем часа от „Хийтроу“ до Единбург.

Продължиха разпита:

— Познавате ли някого, който да мрази брат ви? Който и да е? Помислете внимателно.

Вече бях размишлявал над това.

— Не познавам такъв човек. Той не беше от хората, които си създават врагове. — Гласът ми потрепери. Очите ми се насълзиха. Поех си дълбоко дъх. — Не познавам такъв.

Доналдсън изчака за момент, докато се съвзема.

— Знаете ли дали брат ви е бил разтревожен за нещо?

— Да. Беше — отвърнах. — Всъщност това беше и причината, поради която пристигнах тук.

Детективът повдигна вежди.

— Обади ми се миналата седмица и ми каза, че иска да разговаряме. Не ми каза за какво. Спомена само, че било важно и не може да говори по телефона.

— Имате ли представа за какво е бил разтревожен?

— Не, не съвсем.

— Все трябва да имате.

— Ами — поколебах се аз. — Имаше проблеми с компанията си. Компанията му може да е на косъм от банкрута. При последната ни среща той ми каза, че парите му отново привършвали.

— Отново?

— Да. „Феър Систъмс“ беше изправена пред сериозен финансов проблем миналата година, тогава и аз успях да му помогнах. По-скоро го направихме двамата с Карън, приятелката ми. Възможно е пак да е имал същия проблем.

— А този път щяхте ли да му помогнете?

Поколебах се.

— Не знам. — Не признах, че не бях имал никакво намерение да прахосвам пари. Потръпнах при тази мисъл.

Доналдсън ме наблюдаваше внимателно.

— А втората вероятност?

— Той беше на мнение, че ценните книжа на „Феър Систъмс“ са обект на някаква манипулация. Спомена го пред мен и Карън. Имаше какви ли не статистически анализи, за които твърдеше, че доказвали странното поведение на ценните книжа на компанията.

— Каква беше причината според него?

— Не знаеше. Просто беше забелязал някаква странна закономерност, която като добър учен искаше да изследва.

— А вие имате ли някакви идеи за това?

— Не. Проверихме обстойно пазара, но никой не беше дочул каквото и да било. Мисля, че Ричард просто си е въобразявал.

— Разбирам. Анализите му при вас ли са?

— Да. В къщата ми в Лондон.

— Можем ли да ги видим?

— Разбира се. Ще ви ги изпратя, ако желаете.

— Благодаря ви. — Доналдсън погледна към Кер и се изправи. — Това е всичко засега, господин Феърфакс. Бяхте много отзивчив. Моля само да ни държите в течение къде можем да ви открием, в случай, че се наложи да ви зададем още въпроси. А ако случайно се сетите за някого, който би желал злото на брат ви, ще ни съобщите, нали?

— Разбира се — заявих и се изправих. — Аз… ще мога ли да вляза в къщата на Ричард?

— Да, разбира се. Но след няколко дни. Когато приключат съдебномедицинските експерти. Обаче, преди да си тръгнете, ще ви помоля да дадете на инспектор Кер името и адреса на приятелката ви и адреса на всеки, който мислите, че е познавал брат ви.

Кер ме изведе навън и аз му надрасках на един лист хартия имената и адресите.

— Надявам се, че ще го откриете — казах.

Той разтри зачервените си очи.

— Ще проверим всяка следа, която ни дадохте. Шефът не се спира пред нищо. И винаги има резултат. Ще пипнем копелето, можете да не се съмнявате.

— Добре.

По-нататъшният ми престой в Къркхейвън вече нямаше особен смисъл, особено след като не можех да вляза в къщата на Ричард.

Така че откарах колата обратно на летището и хванах първия самолет за Лондон. Почувствах се малко по-добре, отдалечавайки се от мястото, където бе умрял Ричард. Болката се притъпи.

Карън ме посрещна на летището. Притиснах я към себе си и дълго не я пуснах.

— О, Марк, Марк — шепнеше тя в ухото ми, — толкова ми е мъчно, толкова много.

Хвана ме за ръката и ме поведе към колата си. Пътувахме в мълчание. Нямах сили да проговоря, а тя не настояваше.

Вкъщи тя ми наля уиски, седна до мен и ме прегърна.

— Разкажи ми за него.

И аз й разказах. Отначало се опитвах да сдържа сълзите си. Накрая обаче се предадох и стенанията ме разтърсиха, докато й разказвах. Разговаряхме, по-скоро само аз говорех, до късно през нощта.

Нуждаех се от нея. Майка ми си бе отишла завинаги, а с нея и баща ми. Докато Ричард беше жив, не бях осъзнавал колко бях разчитал на него за всичко, което дава семейството: любов, чувство за пълноценност, сигурност. Сега вече бях съвсем сам на света.

През следващите няколко дни живеех благодарение на подкрепата на Карън. Може би така ми се отплащаше за всичко, което бях направил за нея, когато приятелят й я беше изоставил. Въпреки че беше потресена от смъртта на Ричард, тя бе съумяла да се съвземе и бе изградила непробиваема защита около себе си. Повече никога не плака и не спомена за него. Само слушаше.

В понеделник работата ме грабна. Последното нещо, което желаех, беше да прекарам деня сам у дома. Исках да съм сред хора, за да се откъсна от мислите си.

Беше хубаво да се озова отново в борсовата зала и да се заема с цени, проценти, прогнози, месечни печалби и загуби.

Всички ми изказаха съчувствието си, особено Грег. Ед не ми каза нищо направо, но се опитваше да предугажда всяко мое желание. Улових го да ме наблюдава с тъжно изражение. Хората ме оставиха на компютрите ми. Нямаха нищо против да идвам на работа. Но не очакваха от мен да правя чудеса; просто ме оставиха да правя каквото си поискам. Мисля, че се държах нормално, макар и да подозирам, че не съм успял. Но въпреки всичко не ме закачаха и им бях благодарен за това.

Болката от загубата на Ричард беше почти непоносима, но аз бях твърдо решен да не й позволявам да ме съсипе. Съзнавах, че бях уязвим психически: никога не бях успял да превъзмогна развода на родителите ми и смъртта на майка ми. Сега обаче със зъби и нокти щях да воювам с новия удар.

Изпитвах едновременно гняв и вина. Гневът извираше от вината, че не бях успял да предугадя и предотвратя смъртта на Ричард. И по някаква странна прищявка на съдбата той бе насочен към самия Ричард. Големият ми брат, единственият ми защитник на света, ме бе изоставил, загинал заради тъпата си компания. Ако бе проявил здрав разум и бе продал както му бях казал, щеше да е жив. Добре съзнавах колко нелепи са мислите ми и предателски по отношение на него, но осъзнаването на факта само подсилваше гнева ми.

Майка ми умееше да вдига скандали. Все намираше някакъв незначителен домашен проблем, върху който да излее гнева си. Когато избухваше, тя представляваше фантастична гледка, пороят й от английски ругатни преминаваше в италиански, следвани от гневни жестове и сълзи, дори и купища строшени съдове и чаши (винаги от наследството на баща ми, никога от нейните). Но бързо й минаваше. Само след час отново беше спокойна, а на следващия ден вече се усмихваше и смееше. С изключение на един-единствен случай. Когато баща ми ни напусна, експлозията продължи цяла седмица, а гневът я държеше чак докато почина.

След което премина в мен.

Аз бях наследил нейната избухливост. Това наистина беше проблем, особено в училище. Редовно се сбивах със съучениците си. Редовно се карах с приятелките си. Когато пораснах, започнах да правя опити да сдържам нервите си. Търговията с ценни книжа ми бе помогнала; бързо разбрах, че се налага да овладявам импулсивните си реакции, ако исках да правя пари месец след месец. При взаимоотношенията ми с Карън аз бях образец на търпението. Но гневът не беше ме напуснал, а само се бе притаил.

Колкото повече размишлявах, толкова повече гневът ми за смъртта на Ричард се насочваше върху копелето, което го беше убило. Молех се полицията да го спипа.

 

 

Полицейското разследване вървеше с пълен ход. Инспектор Кер се появи в „Харисън Брадърс“, за да разговаря с Карън и Грег, след което по всяка вероятност отскочи до Годалминг да си побъбри с несравнимата Дафне Чилкът. Само за да ни елиминира като потенциални заподозрени, разбира се. Бях сигурен, че всички останали, чиито имена бях дал на полицията, също бяха разследвани.

Сержант Кокрейн позвъни, за да ми съобщи, че полицията е приключила огледа на къщата на Ричард и вече можех да вляза в нея. Разследването продължаваше, макар че до този момент не бяха открили почти нищо.

Позвъних на съдебния изпълнител в Купар. Той ми съобщи, че макар и да е направена аутопсия, не може да се разреши да се извърши погребението, защото е възможно един бъдещ адвокат на защитата да поиска нова експертиза. И тъй като подсъдим все още нямаше, погребението трябваше да изчака, докато се появеше такъв.

Греъм Стивънс, адвокат от юридическата фирма „Бърнс Стивънс“ от Единбург, ми телефонира, за да ми прочете съдържанието на завещанието на брат ми. Той държеше осемстотин хиляди от двата милиона акции на „Феър Систъмс“, или четиридесет процента от компанията. Цената на една акция беше паднала до четири и половина долара след вестта за смъртта му, така че този дял технически струваше около три и половина милиона долара. Те се разпределяха поравно между мен и баща ми. Единственото друго наследство с някаква стойност беше къщата, която Ричард оставяше на мен. За щастие полицата върху нея щеше да бъде изплатена от полицата му „Застраховка живот“.

Не мислех, че заслужавам тези почти два милиона долара. Ричард бе подписал документ, с който се задължаваше да не продава акциите си в рамките на две години след емитирането. А и освен това щеше да е невъзможно да се продаде толкова голям дял посредством брокерска компания. За да се спечелят тези пари, трябваше да се продаде цялата компания. Данъци трябваше да се плащат. А аз все още не бях убеден, че „Феър Систъмс“ щеше да съществува след осемнадесет месеца.

В сряда ми се обади още един човек. Гласът ми беше непознат: висок, силен, на американец.

— Марк Феърфакс?

— Да.

— Добър ден, Марк, обажда се Уолтър Соренсън. Приятел съм на баща ви и на Ричард.

Никога не се бях срещал с Уолтър Соренсън, но бях чувал за него. Баща ми се беше запознал с него, когато преподаваше в Станфордския университет през шейсетте. Навремето Соренсън бил блестящ физик и страхотен футболист в отбора на колежа, нещо действително рядко дори и за онези дни. През седемдесетте се бе превърнал в изключително уважавана фигура в компютърната индустрия, като си бе извоювал репутацията на наставник на младите гении, наводняващи гаражите на Силициевата долина. Заедно с един такъв гений в средата на седемдесетте бе основал софтуерна компания на име „Цицеро Сайънтифик“ и няколко години по-късно я бе продал с голяма печалба. Понастоящем беше директор на една група бързо развиващи се компютърни компании, към които се проявяваше интерес в Америка и Европа. Така че когато „Феър Систъмс“ емитира акциите си посредством Националната асоциация на борсовите дилъри и имаше нужда от представителен председател, баща ми предложил на Ричард стария си приятел Уолтър Соренсън.

Американецът с удоволствие бе приел работата. Виртуалната реалност беше близо до Сейнт Андрюс и курсовете за голф.

Ричард беше споделил, че в негово лице е открил полезен съветник. „Феър Систъмс“ със сигурност щеше да се ползва от опита му през следващите няколко седмици.

— Искам да изразя съболезнованията си за смъртта на брат ви. Той беше голям мъж и невероятен учен. Информационните технологии понесоха тежък удар. — Думите на Соренсън звучаха искрено. Обзе ме гордост заради брат ми. — Работя с предприемачи в Калифорния от двадесет години и мога да кажа, че Ричард беше един от най-добрите.

— Благодаря ви.

— Както можете да си представите, случилото се е тежък удар за „Феър Систъмс“. В компанията просто не знаят какво да правят. Определих двама от директорския екип, Рейчъл Уокър и Дейвид Бейкър, като действащи управляващи. Както вероятно знаете, седалището ми е в Щатите, но следващата седмица ще дойда в Европа.

— Добре — казах.

— Двамата с баща ви сте главните акционери сега. Колко добре познавате компанията?

— Слабо — отвърнах. — Искам да кажа, имам някаква бегла представа какво правят там, но никога не съм стъпвал в Гленротс. Инвестирах, за да подкрепя Ричард.

— Е, мисля, че няма да е зле, ако отскочите до Гленротс. Ще можете ли да го уредите? — попита Соренсън.

— Разбира се — казах. — Така и така мислех следващата седмица да отида в къщата на Ричард.

— Добре. В неделя пристигам в Шотландия. Ще играя голф в Сейнт Андрюс. Ще ми направите ли компания? Тъкмо ще имаме случай да се поопознаем.

— Ще се видим там — съгласих се аз.

 

 

В събота пристигнах в Къркхейвън. Чувствах се далеч по-добре в моето БМВ, отколкото в самолета.

Бях предупредил Боб Форестър, че не съм сигурен колко време ще отсъствам от работа. Той нямаше нищо против пътуването ми; честно казано, нямаха особена полза от присъствието ми. Оставих на Ед напътствия в кой точно пункт да продава позициите ни, ако пазарът се раздвижи.

Слънцето вече се бе снишило над горните склонове, докато прекосявах моста Форт Роуд във Файф. Подминах скупчените сиви блокове на Каудънбийт, свърнах на юг от Гленротс и поех по пътя, който водеше към крайбрежието на Къркхейвън. Отбих се до полицейското управление да взема ключовете за къщата и подкарах по тесните улички към дома на брат ми.

Къщата носеше отпечатъка на Ричард. Спретната, функционална, с почти нищо излишно. Първо влязох в кухнята. Беше стара и дървена. Старата дъбова маса, на която бяхме закусвали толкова пъти в съботните следобеди и бяхме изчели толкова много вестници, си беше на мястото. Залязващото слънце се втурваше с цялата си мощ през прозорците, отразено от нежно развълнуваното море. Върнах се обратно в коридора и след няколко стъпала се озовах във всекидневната. Очите ми първо се спряха върху каменния плот и аз примигах, когато зърнах прилежно подредените цепеници в кошницата. Стаята беше мебелирана с отделни вещи, които си спомнях още от детството: часовника на дядо ми, кухненския шкаф, писалището на майка ми.

По стените висяха няколко фотографии на морски птици. Ричард никога не бе изпитвал интерес към птиците, но те бяха страстното увлечение на баща ми и той бе прекарал множество следобеди с него, търсейки спотайващите се блатни птици покрай забравените и от бога крайбрежни ивици. Картините ни бяха подаръци от баща ни. По моите стени обаче нямаше нито една от тях. Още от самото начало съвсем ясно и недвусмислено бях дал да се разбере, че не желая никакви пернати.

По мебелите бяха пръснати няколко снимки. Навсякъде се търкаляха книги и списания, като почти всички бяха свързани с информационните технологии.

На дивана лежеше захлупена биография на Бил Гейтс, милиардерът, основател на Майкрософт. Вдигнах я. Брат ми бе стигнал до трета глава.

През прозореца се виждаше Инч Бърн и квадратната каменна църква на отсрещния бряг. Гледката донякъде се закриваше от къщичката за лодки. Влязох в коридора да потърся ключа. Нямаше го на мястото му. Надзърнах в кухнята и го видях върху шкафа. Взех го и излязох, като заобиколих къщата отзад. Спрях пред вратата и си поех дълбоко дъх.

Още щом прекрачих прага, погледът ми се насочи към мястото, където за последен път видях Ричард. Старият килим беше изрязан и събран, откривайки правоъгълник от гол бетон. С усилие откъснах очи и огледах къщичката. Цареше пълен хаос: купища терминали, компютри, печатни платки, разглобени шлемни комплекти, кабели и хартия. Знаех, че брат ми съзнателно държеше нещата си в този вид. Той с гордост ми бе представил мястото преди няколко години. Обичаше да размишлява сред този хаос, да пише, да експериментира със софтуера и хардуера си. До прозореца имаше компютър „Компак 486“ със замърсена от непрекъсната работа клавиатура. Останах така за момент.

Внезапно изпитах силен студ. Потреперих и бързо излязох от къщичката. Не желаех да се връщам в нея.