Майкъл Ридпат
Борсов посредник (20)

19.

Вятърът ме блъскаше по лицето, докато гледах как рибарското селище бавно се пробужда. Беше сиво и студено. Остър вятър запращаше вълните към стената на кея. Потреперих и напъхах ръцете си дълбоко в джобовете на якето. Бях уморен и объркан.

Бях се завърнал в Къркхейвън след полунощ и обзет от различни чувства, почти не бях спал. Малко след пет вече не издържах. Станах, навлякох някакви дрехи и минах покрай руините на къщичката за лодки към тясната ивица от пясък на брега.

Предния ден бях прекарал много време с Рейчъл и чувствах, че трябва да я опозная още по-добре. Тя ме очарова. Да прекараш определено време с нея беше все едно да общуваш с друго човешко същество по начин, който беше напълно непознат за мен до този момент. Започвах да осъзнавам факта, че тя беше красива. Това беше красота, ревниво укривана: безформените й блузи, празният поглед на съвещанията, часовете, прекарани зад компютърните екрани. Но докато я гледах предната нощ, открих в нея една красива жена със стройно тяло, водопад от тъмна коса, чиста златиста кожа, широка усмивка и онези тъмнокафяви очи, които излъчваха чувство, разбиране и интелигентност.

Усещах как се увличам в нещо и това едновременно ме възбуждаше и плашеше.

Тръгнах по брега, като се пазех от нетърпеливите вълни, връхлитащи по чистия жълт пясък на ранното утро. Какво правех? За какво мислех? Рейчъл можеше и да ме впечатлява и да ме очарова, но тя беше странна жена. Част от нереалния свят, в който бях навлязъл през изминалия месец, свят, къпан от тази сива северна светлина, свят на машините с виртуална реалност, на убийства, на една компания, която можеше да заработи стотици милиони долари, но можеше и да банкрутира. В последно време се намирах под изключително силен натиск. Заплашваше ме опасност да изгубя усета си за перспектива.

Опитах се да се захвана за нещо, да си спомня кой съм. Прогресиращ млад търговец на ценни книжа в „Харисън Брадърс“ с отлични перспективи. Имах прекрасна приятелка. Последната година се бях скъсал от работа, за да установя едни стабилни, щастливи взаимоотношения и за двама ни. Разбира се, последните няколко седмици бяха минали при изключителни трудности, но това си беше основно моя грешка, загдето бях отворил кутията на Пандора, наречена „Феър Систъмс“. Имах пълно доверие на Карън и знаех, че и тя ми вярва. Не можех да предам доверието й и още съхранявах самоуважението си. Това щеше да е една безкрайно глупава постъпка.

Трябваше да намеря начин да покажа на Рейчъл, че помежду ни не може да има нищо.

 

 

Изчаках до десет, преди да телефонирам на Карън. Гласът й прозвуча още сънен, изпълнен с чувственост.

— Прощавай, че те събудих — казах. — Мислех, че вече си станала. — В неделните сутрини умирах да се излежавам до единадесет, но още в осем тя беше на крак.

— О, Марк, добро утро. Не, тъкмо си мислех, че ми се полага малко излежаване тази сутрин — отвърна ми малко напрегнато.

— Какво прави снощи?

— Нищо — отвърна тя. — Бях си вкъщи и гледах телевизия. Защо питаш? Да не би да правиш някаква проверка?

Брей, тази сутрин нещо сякаш я беше ухапало. Свих се. Бях се обадил просто така, да си побъбрим, но нещата се бяха развили различно.

— Не, просто питах. Исках малко да си побъбрим.

— Е, вече ти казах, че гледах телевизия. А ти какво прави?

О, господи! Изпросих си го. Исках да й кажа истината. В края на краищата нямах нищо да крия и тъкмо това беше поводът да й се обадя.

— Четох поезия.

— Какво? Чел си поезия? Наред ли си, Марк?

— Понякога си чета поезия — заинатих се аз.

— О, така ли? И като кога например?

Действително през годината, откакто живеехме заедно, не бях прочел и един стих.

— Просто нещо се носеше във въздуха, което ме подбуди да го направя.

— Колко романтично — произнесе тя с равен глас.

Замълча. Аз бях позвънил и трябваше да измисля нещо, за да продължа разговора.

— Откри ли нещо за Хартман? — запитах, колкото да запълня паузата.

— Затова ли ми се обаждаш? Звъниш ми в десет сутринта в неделя, за да ме питаш за този мошеник Хартман? Е, Марк, не съм открила нищо за него, защото не съм питала никого. Нито се каня да го правя. Ти буквално си се оплел във въображаеми страхове за абсолютни глупости. А аз нямам никакво намерение да излагам репутацията си на излишни рискове заради развинтеното ти въображение.

Този разговор нямаше да ни доведе доникъде. Бях й се обадил да й кажа, а и на себе си, колко важна беше тя за мен, а вместо това разговорът ни бе преминал в кавга.

— Добре — изрекох примирително. — Съжалявам. Да забравим този разговор.

— Чудесно.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Добре. Дочуване.

И линията прекъсна.

 

 

Макар и да беше неделя, отидох на работа. Имах да върша сума неща. Освен това поне половината личен състав беше по работните си места.

На вратата ми се почука. Беше Рейчъл.

— Здравей — произнесе тя с влизането си. Усмихваше се и може и да си въобразявах, но лицето й сякаш излъчваше някакво сияние. Направо беше невъзможно да не я забележи човек.

— О, здравей, Рейчъл. — Усмихнах се слабо и се опитах да укротя сърцето си.

Тя усети, че нещо не беше наред. Усмивката й угасна.

— Аз, а, исках да разбера дали имаш някакви идеи какво да правим с Дженсън.

Вдигнах един молив.

— Струва ми се, че точно сега нямаме кой знае какъв голям избор, не мислиш ли? Може би ще го обсъдим по-късно.

— Добре — отвърна тя и се обърна.

— Рейчъл?

— Да?

— За снощи.

— Какво за снощи? — запита, избягвайки погледа ми, докато палеше цигарата си.

Не бях сигурен как да се държа в момента. Трябваше да се уверя, че тя е проумяла, че не искам да влизам в никакви по-специални отношения с нея. Чувствах, че трябва да взема определено становище, да сдържа както себе си, така и нея.

Внимателно подбирах думите си.

— Аз, а, тази сутрин разговарях с Карън.

— О, така ли? — произнесе Рейчъл, издухвайки дима към тавана по онзи нехаен начин, който вече познавах.

— Да. — А сега какво? Очите й се срещнаха с моите. Студена и безразлична, тя стоеше пред мен. — Да. Надявам се, че скоро ще дойде в Къркхейвън. Бих искал да ви запозная.

— Това ще бъде вълшебно.

— Да. Може би на вечеря, какво ще кажеш?

— Обичам вечерите.

— Чудесно. Добре. — Вдигнах един лист от писалището пред мен и се престорих, че чета с внимание. Беше ръководството за работа с фотокопирна машина.

Рейчъл сведе поглед и видя заглавието.

— Е, няма да ти преча — изрече тя без следа от ирония и излезе.

Десет минути по-късно минах покрай кабинета й. Щорите бяха пуснати.

 

 

Същата вечер обърнах доста халби бира. Но в „Инч“ беше уютно, компанията — приятна и с напредването на вечерта ставаше все по-приятна. Много обичах да се потапям в историите на Къркхейвън, да слушам клюките му.

Беше вече късно, когато си тръгнах. Студеният вятър брулеше лицето ми. Спрях се и вдигнах яката си. Погледнах нагоре. На небето блестяха хиляди звезди.

Къркхейвън беше прекрасно селце. Дружелюбно място. Все едно си бях у дома. Бавно слизах по склона на хълма от кръчмата. Толкова беше хубаво, че има местенце, където човек можеше да се отпусне. Последните дни бях започнал да вземам живота много на сериозно.

Прекосих моста над реката. Бях изминал няколко стъпки, когато дочух неясен стон. Спрях и се огледах. Пътят зад мен беше пуст.

Стонът се разнесе отново. Идваше от храстите долу край реката. Там беше тъмно. Може би някой беше паднал от моста.

Смъкнах се по невисокия склон и се втренчих в мрака. Зачаках очите ми да свикнат с тъмнината.

Дочух леко шумолене зад себе си и в следващия миг усетих ужасна болка в тила, след което мракът погълна всичко.

 

 

Когато дойдох в съзнание, имах ужасно главоболие. Опитах се да се изправя, но не ми се удаде от първия път. Когато най-сетне се изправих, залитнах. Гадеше ми се. Останах неподвижен, задишах дълбоко и после изпълзях горе до пътя. Добрах се до вкъщи и се стоварих върху леглото. Спах до единайсет. Когато най-сетне се събудих, главата ми се пръскаше. Позвъних на сержант Кокрейн, който веднага пристигна. Казах му всичко, което си спомнях.

— Ще направим разследване да разберем дали някой е видял непознати по времето, когато са ви нападнали — каза той. — Особено хора, приличащи на Дуги Фишър. И ще информирам инспектор Кер.

Кимнах.

— Но, момчето ми, ако бях на твое място, щях да съм нащрек. — Огледа прозорците в кухнята. — Трябва да сложиш здрави ключалки. В тази къща може да влезе всеки, който пожелае. А междувременно ще те откарам при хирурга.

Докторът ми се скара, загдето не съм извикал линейка веднага след нападението, и ми нареди да прекарам остатъка от деня в затъмнена стая. Щеше да ми се обади по-късно вечерта.

Направих както ми каза. Комбинацията от удара по главата ми и махмурлукът беше ужасяваща. Спах колкото можех повече.

На следващия ден се почувствах далеч по-добре. Сутринта отидох направо във фабриката. На бюрото ми се бе натрупала солидна купчина документи от предния ден.

Включих компютъра и проверих електронната си поща. Едно от съобщенията веднага прикова погледа ми. Беше озаглавено „предупреждение“ с дата понеделник, предния ден.

Снощи можеше да бъдеш убит. Следващия път ще бъдеш мъртъв. Спомни си какво се случи на брат ти.

Върни се в Лондон. Забрави, че съществува компания с името „Феър Систъмс“. Остани жив.

Подпис нямаше.

Потърсих адреса на подателя. Всички съобщения от електронната поща по Интернет имаха адрес. Този беше [email protected].

Обадих се на Рейчъл.

— Добре ли си? Чух, че са те нападнали снощи.

За момент изпитах радост, че чувам гласа й, изпълнен с тревога.

— О, нищо ми няма — отвърнах студено. — Само една цицина на главата. Можеш ли да дойдеш при мен? Току-що получих едно предупреждение.

Тя пристигна веднага. След като се увери, че още съм цял, избягна погледа ми. Показах й съобщението.

— Гадна работа — каза тя.

— От кого е?

Тя погледна адреса в Интернет.

— От Финландия.

— Финландия?

— Да. Почти съм сигурна, че това е някакъв анонимен сървър.

— Какво е това?

— Това е начин да се изпращат анонимни съобщения по Интернет. Предполага се, че е за хората, които искат да се свържат с групи, оказващи помощ за болни от СПИН, на алкохолици или на дисиденти в потиснически режими. Но могат да ги използват за всичко.

— Но защо ще му е на някого във Финландия да ме убива? — Бях объркан.

— Подателят може да се намира навсякъде по света. Сървърът само е базиран във Финландия.

— И, разбира се, този, който го управлява, няма да ни каже самоличността на подателя на това съобщение.

— Не. Точно там е цялата работа.

— Ами полицията?

— Предполагам, че дори и за тях ще е непосилно да го открият. Хората, които осигуряват такива услуги, чувстват, че защитават едно фундаментално право.

— Е, аз съм сигурен, че Кер ще опита всичко. — Зададох въпроса, който вълнуваше и мен, и тях. — Кой мислиш, че може да е бил? Дуги?

— Не знам — отвърна Рейчъл мрачно.

— Последното, което той ми изпрати, беше подписано.

— Аха. Но след това, което се е случило снощи, той би направил огромна глупост да ти праща ново писмо с името си отдолу. Със сигурност би използвал този начин за предаване на предупреждения. Но също и всеки друг, който има някаква най-обща представа за Интернет. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Имам толкова работа в момента.

Изчаках я да затвори вратата и се замислих.

Някой продължаваше безмилостно да ме тласка нанякъде, карайки ме да забравя Ричард и мечтата му. А аз пак не бях готов да се откажа.

Този път обаче беше различно. Този път едва не ме убиха. Така нещата ставаха изключително сериозни.

Дали си струваше съпротивата?

За мен беше страшно важно животът на Ричард да не се окаже, че е отишъл напразно. Толкова важно, че бях готов да рискувам своя, за да гарантирам, че мечтата му ще бъде осъществена.

А може би страдах от онова присъщо свръхсамочувствие на търговец на ценни книжа. Вярата, че накрая винаги ще успея да надхитря пазара. Който и да беше този тип, вярвах, че ще успея да го изпреваря.

 

 

Същия следобед Дейвид Бейкър дойде при мен да обсъждаме един нов договор. Отидохме до автомата за кафе.

— Още ли си решен да не бързаш? — запита той.

— Аха. Повече от всякога.

— Намери ли отнякъде пари в брой?

— Не. Налага се да изцедим нужните ни средства от вътрешни източници.

— Не разполагаме с такива.

— Дребен проблем, Дейвид — усмихнах се.

Видът му беше мрачен.

— Не разполагаме с много време, Марк. По-малко от три седмици.

— Е, нека това бъде моя грижа. — Зачудих се защо не споменаваше за нападението. Не можеше да не е разбрал. Нямаше ли това да бъде най-естественото нещо от негова страна? Може би. Но взаимоотношенията ни едва ли можеха да се нарекат естествени. — А сега какво имаш за мен?

Той измъкна някакви документи.

— Мисля, че най-после стигнахме донякъде с АРПА. Изглежда така, сякаш са готови да сключат договор с нас.

— Чудесно! — Това наистина беше добра новина. АРПА беше Агенцията по авангардни изследователски проекти към американското министерство на отбраната. Те бяха главният източник на доходи за дребните компании, занимаващи се с виртуална реалност, и следователно важен клиент. Но като британска компания за нас беше доста трудно да сключваме договори с тях. Дейвид наистина се беше справил добре до този етап. — Кога ще платят? — За компаниите, изпаднали в ситуация като нашата, първият въпрос винаги беше кога? А вторият — колко?

— Не по-рано от първи януари. Ако все още ни има, разбира се.

Пропуснах забележката му покрай ушите си. Знаех, че в момента, в който престанехме да работим с дългосрочна перспектива, бяхме загубени.

— Това ще е един наистина добър старт за следващата година — казах. — А сега да видим какво си донесъл.

Нещата бяха много сложни и двамата с Дейвид работихме върху сделката повече от два часа. Бях впечатлен от лекотата, с която схващаше проблемите, и също така бях доволен, че бе решил да се консултира. Между нас нямаше особени симпатии, но ако бяхме в състояние поне да говорим делово, това щеше да бъде най-доброто за „Феър Систъмс“.

Тъкмо приключвахме работата по оформянето на сделката, която щяхме да предложим на АРПА, когато телефонът иззвъня. Беше Скот Уагнър.

— Имам добри новини за вас — каза той. За момент си помислих, че е възможно да е решил да спонсорира най-сетне емисия от обикновени акции, но не беше това. — Днес рано сутринта бяха изтъргувани голям обем акции на „Феър Систъмс“. Цената е скочила от два до пет долара при добър обем. Това може да се окаже добра възможност за продажба.

Облекчението при новината за покачването на цената се смени с подозрение.

— Ще видим — казах. — Кой стои зад всичко това? Франк Хартман?

— Честно ти казвам, че не знам — каза Уагнър.

Не му повярвах.

— Добре, съобщи ми, ако процесът продължи.

— А какво ще стане с клиента ми, онзи, който иска купи цялата компания?

— Ще видим. — Затворих.

Дейвид Бейкър ме изгледа въпросително. Казах му какво става с цената на акциите.

— Уагнър е прав — каза той. — Сега е моментът да продадем.

Телефонът отново иззвъня.

— Здравей, Марк, обажда се Карл Дженсън. Как я карате?

— Добре, Карл. — Напрегнах се в очакване какво ще ми сервира.

— Добре. Обаждам ти се от учтивост, за да ти кажа нещо, което трябва да знаеш. Днес попълваме форма образец 13 Д за Комисията за ценните книжа и борсите, за да ги информираме, че сме събрали дял над пет процента от „Феър Систъмс“.

Сърцето ми лудо заби. Дали най-после Дженсън не се саморазкриваше?

— Да не възнамерявате да наддавате за цялата компания?

— Това е една чудесна малка компания. Просто бих искал да притежавам известно количество акции, това е всичко.

Реших да използвам добрия случай.

— Значи ще преразгледате решението да отложите изплащането на авансовите вноски за проект „Платформа“?

— Хей, Марк. Просто се обаждам от учтивост, нали разбираш? Не искам да започвам повторно обсъждането на нещо, върху което вече сме се разбрали. Дочуване. — И той затвори.

Оставих слушалката и си поех дълбоко дъх. Значи такава била работата. „Феър Систъмс“ беше на игрището.

„На игрището“ е жаргон на търговските банки. То означава, че една компания е заплашена от поглъщане и един потенциален хищник вече публично бе обявил интереса си. Това означаваше, че ако някой иска да закупи определената компания, беше по-добре да обявят намерението си. Това е желязно условие. Големите компании и арбитражьорите на Уолстрийт играят с цената на ценните книжа на компанията и в крайна сметка с бъдещето й. За една компания „на игрището“ е много трудно да остане независима.

Но точно това бях твърдо решен да направя. „Феър Систъмс“ щеше да остане независима.

Предадох на Дейвид думите на Дженсън. Повиках Рейчъл и Уили в кабинета си и уведомих и тях. Казах им, че съм решен да запазя независима „Феър Систъмс“. Рейчъл кимна, Уили придоби разтревожен вид. Дейвид само се усмихна. Това ме обезпокои, защото означаваше, че според него нямах никакъв шанс.

Обадих се на Соренсън в Калифорния. Той спокойно отвърна:

— Добре. Това е тъкмо онази възможност, която чакаме от толкова време. Тя ще вдигне цената на акциите. Нека се обадим на „Уагнър Филипс“ да се размърдат. Ако успеят да ни намерят купувач сега, можем да запазим контрола върху процеса и да издействаме най-добрата цена и всички останали условия.

В думите му имаше логика, но аз нямаше да го направя. Не можех да заблуждавам повече Соренсън.

— Не.

Последва пауза. Когато проговори, беше все така спокоен:

— Защо не, Марк?

— Защото искам да запазя компанията независима.

— Това наистина е хубаво — одобри той. — Само че не може да се осъществи. Понякога идва момент, когато нямаш избор. След три седмици „Феър Систъмс“ ще бъде само история, освен ако не направим нещо. По този начин поне оставаме в играта, Марк. Наистина нямаме друг избор.

— Двамата с баща ми можем да спрем всяка сделка — казах. — Няма да продавам.

Соренсън въздъхна:

— Това последната ти дума ли е, Марк?

Внезапно застанах нащрек. В гласа му имаше нещо, което ме предупреждаваше да не заставам на пътя му.

— Да — отвърнах.

— Добре, утре ще ти телефонирам. Разочарован съм от теб, Марк. — И той затвори.

Запитах се какво ли щеше да се случи сега.