Майкъл Ридпат
Борсов посредник (13)

12.

Скот Уагнър изглеждаше великолепно: с широки рамене, изпъващи отлично скроен и ушит костюм; с бронзов загар на лицето. Сините му очи не се отделяха и за миг от моите, докато говореше. Гъстата му коса беше добре оформена. Стегнатото му тридесет и пет годишно тяло излъчваше сила.

Говореше с мек, приятен за ухото американски акцент и с ясна дикция. Искрен.

От три дни беше в Кралството, за да си избере възможен кандидат за емитиране чрез Националната асоциация на борсовите дилъри и искаше да се запознае с мен и Уили. Уили не криеше ужаса си от него, като ту се ласкаеше от оказаното му внимание, ту изпитваше безумен страх от присъствието му. Докато гостът ни се настаняваше, той ми напомни донякъде за Дейвид Бейкър, макар че притежаваше далеч по-висока класа от него. Той представляваше онова, което Дейвид лелееше да стане.

Намирахме се в ресторанта на хотела „Болбърни Хаус“, навремето представлявал резиденцията на местния земевладелец, когато Гленротс бил само едно имение между селца. Бяхме първите посетители в елегантната трапезария; Уагнър държеше да хване самолета в три часа от летището в Единбург.

Сервитьорът дойде и той си поръча пушена сьомга и салата. Никакъв алкохол, само вода.

— Тази сутрин имах забележителна среща със „Скотиш Ентърпрайсис“ — каза той.

— О?

— Знаете ли колко много неща са били изобретени от шотландци?

— Саздърмата от агнешки дреболии? Фустанелата? Експортът на Мак Юан?

Уагнър се усмихна.

— Далеч повече от това — телефона, телевизията, радара, настилката „тармакадам“, пеницилина, хлороформа, гумата за помпане. Дори и марката с лепило! Това обаче, което не проумявам, е защо тази страна не е богата като Калифорния.

— Може би защото тези хора са напуснали Шотландия, преди да направят изобретенията си?

— Предполагам, че това е била причината. Аз обаче продължавам да съм оптимист, че има големи възможности за фирми като нашите, които знаят как да финансират млади компании.

— Надявам се да сте прав — казах. — Разкажете ми нещо за „Уагнър Филипс“. Имате забележителна репутация при боравенето с ценни книжа на малки компании. Но вие не го правите отдавна, нали?

— Наближава четвъртата ни годишнина. С Дуейн Филипс сложихме началото с още половин дузина наши стари колеги. Сега служителите ни са стотина. Имахме няколко добри години. Нещата вървяха според замисъла ни.

— Много впечатляващо. А къде сте били преди това?

— В „Дрексел Бърам“. Сигурен съм, че я помните, нали сте в бизнеса.

— Разбира се, че я помня. — „Дрексел“ бързо бе станала една от най-могъщите инвестиционни банки на Уолстрийт. Именно тя беше организирала най-голямото кредитно изкупуване в историята, когато Колберг Крейвис и Робъртс бяха закупили Р. Дж. Р. Набиско за двайсет и пет милиарда долара. Бяха го постигнали посредством финансовия гений Майкъл Милкен, един независим дух, нарушил всички правила, като бе заплатил със затвор тази си смелост. „Дрексел“ също бяха приключили; през 1990 година бяха обявили банкрут.

— Вероятно сте чували лоши неща за „Дрексел“ — продължи Уагнър — и няма съмнение, че към края някои хора прекрачиха всякакви граници. Но там също така имаше и шепа изключително надарени личности, истински предприемачи. Хрумна ми, че тази култура би била много подходяща за финансирането на млади израстващи компании посредством обикновени акции. И така, ние създадохме „Уагнър Филипс“ именно с тази цел.

— И тя свърши ли работа?

— Разбира се. Откакто сме започнали, сме направили повече от сто първоначални публични оферти. Това са сто компании, събрали финанси от пазара на ценни книжа, за да разработват нови идеи и да създават работни места за Америка. — Той се поколеба и после добави: — И за Шотландия, разбира се.

— И кой купува тези акции?

— О, много институции и отделни лица. Не ни е страх да рискуваме, нито пък инвеститорите, с които разговаряме. В повечето случаи те са предприемачи, които имат успех в собствените си области. Те ни вярват. А ние се грижим за тях.

Ах, лапачите! Няма брокер, който да не умира за лапачи, инвеститори, които купуват всичко, което брокерът им подаде.

— Значи вие разполагате с голям обем дискреционни пари? — запитах невинно.

Уагнър се усмихна.

— Нека кажем, че обичаме чувството, което изпитваме при създаването на едно малко общество от инвеститори и компании със сходни цели и амбиции. По мое мнение това беше едно от нещата, с които Майк се справяше много успешно в „Дрексел“. И всички имаха изгода.

— И „Феър Систъмс“ са част от тази общност?

— Разбира се — отвърна той, без усмивката да слиза от устните му. — И аз съм сигурен, че ние ще бъдем до вас, докато израствате.

Изобщо не бях сигурен дали искам „Феър Систъмс“ да бъде част от малката им котерия. Той беше прав, че успехът на Майкъл Милкен беше изграден върху мрежа от клиенти, които му бяха задължени. Тази мрежа бе правила чудеса за Милкен; тя му бе дала властта да застрашава най-големите корпорации на Америка. Вярно, нещата се бяха развивали добре при някои от клиентите му, но повечето бяха свършили или с банкрут, или в затвора.

— Разкажете ми за пласирането на акциите миналия ноември.

— Останахме много доволни — отвърна той. — Постигнахме отлична цена от десет долара и, разбира се, акциите се търгуваха с двайсетпроцентна премия през първите два дни. Привлякохме отлична инвестиционна база, акциите са притежание на много фирми. Чудесен резултат.

Който бе струвал на „Феър Систъмс“ повече от един милион от събраните осем милиона, помислих си.

— Изяснете ми движението на цените на акциите — казах.

— След онзи първоначален скок акциите се закрепиха на дванайсет долара в продължение на два месеца и после паднаха до шест, нали така? — Те бяха паднали след смъртта на Ричард, но това вече едва ли беше по вина на „Уагнър Филипс“.

— Да, за съжаление. Но знаете ли, компанията не се развиваше така, както бе обещала в проспектите.

Нямах намерение да го оставям да ми се изплъзне.

— Но компанията не беше излъчвала абсолютно никаква информация, преди цените да паднат или до смъртта на брат ми.

— Американските пазари очакват бързи резултати, Марк. — Уагнър беше учтив, но в тона му се долавяше някаква острота, с която ми се заявяваше, че трябва да оставя проблема на експертите.

— Наблюдавах внимателно движението на цените на акциите — казах. — Трябва да е имало още нещо, което да ускори срива на цената, особено при този голям обем изтъргувани акции. Какво е то? — Според мен прямият въпрос изискваше и прям отговор.

Изискваше, но не получи.

— Господи, Марк, предполагам, че понякога пазарите не се ръководят от никаква логика. Просто ще трябва да свикнем с това.

— Какво казвате на клиентите си за нас?

Уагнър направи кратка пауза.

— Предполагам, че в момента сме малко предпазливи. — Той видя как се навъсих. — Разберете, Марк! Нашите анализатори трябва да са свободни, за да изграждат преценката си за ценните книжа. На мен също би ми се нравило повече, ако бяха доста по-положителни, но не мога да им нареждам какво да мислят.

По дяволите, не можел! Той беше наредил на агентите си по продажбите и анализаторите да окалят „Феър Систъмс“ и в резултат на това цените на акциите падаха.

— И така, кой купува?

— Страхувам се, че не мога да кажа.

— Не можете да кажете? Но не сте ли вие нашият брокер?

— Това е трудна ситуация — изрече Уагнър с извинителен глас. — Клиентите очакват от нас да пазим в тайна сделките си. Трябва да уважаваме това тяхно право.

— Един купувач ли е или са много?

— Не съм сигурен. Предполагам, че трябва да са доста хора.

Не му повярвах, но беше ясно, че нямаше да ми каже нищо повече.

— Съжалявам за смъртта на Ричард — произнесе той. — Беше прекрасен момък. Как виждате сега нещата от работното му място?

— Интересни — отвърнах.

— Трябва да е доста объркващо.

— Не съвсем — излъгах. — Тук има много добри хора, особено в технологичния ресор. Справяме се чудесно.

В погледа му ясно се четеше, че не ми вярва.

— Аха. Е, ако нещата се влошат, има възможност да ви намеря купувач.

Хитро. Знаех, че вече има купувач. Той обаче искаше аз да го помоля. Още комисиони, без съмнение.

— Да, Ричард ми спомена, че сте разполагали с перспективен купувач. Кой е той?

Очите му за момент се разшириха леко; не бе очаквал, че брат ми може да е споделил това с мен. Той обаче се окопитваше бързо.

— Съжалявам, но в момента не мога да кажа. Те са особено чувствителни в пункта за запазване на анонимността си.

— Но вие сте нашият брокер — не отстъпвах аз. — Не е ли ваш дълг да ни кажете?

Уагнър се усмихна и повдигна рамене.

— С вързани ръце съм.

— Каква цена ще платят?

— Ами цената на акция днес е четири и половина долара и продължава да спада. Не съм сигурен, че ще можете да получите повече от трийсет процента премия. Така че някъде около шест долара, предполагам.

Шест долара. Това беше далеч по-малко от емитираната цена от десет долара. Аз обаче в момента притежавах около четиристотин и осемстотин хиляди акции, което представляваше над два и половина милиона долара за моя пълен дял. Продажбата на цена шест долара за акция можеше да се окаже най-добрата оферта, която можехме да получим. Не трябваше да гоня кокошката със златните яйца, която в момента представляваше Уагнър. Не биваше да се държа толкова агресивно. Опитах се да бъда сдържан.

Започвах да съжалявам, че съм препоръчал „Уагнър Филипс“ на Ричард. В действителност не знаех почти нищо за тях, освен онова, което ми бе съобщила Карън: че са агресивна, бързо развиваща се фирма, с множество клиенти от висшите технологии. Вярно, до този момент бяха успявали с набирането на финанси за „Феър Систъмс“ при трудни обстоятелства. Но на каква цена? Изпитвах гадното усещане, че тепърва ми предстои да откривам.

По време на срещата Уили беше мълчал. Когато се разделихме с Уагнър, аз го попитах:

— Какво мислиш?

Той се поколеба. Накрая събра кураж.

— Може и да греша, но никак не ми харесва.

Изсмях се. Биваше си го тоя Уили.

 

 

— Как върви? — запита Карън.

— Доста добре — отвърнах. — Налага ми се да уча страшно много неща страшно бързо. Освен това вече имах първата си среща с инвестиционните банкери. Беше очарователно. — Разказах й за обяда със Скот Уагнър.

— Струва ми се, че ще се чувства като риба във вода в „Харисън Брадърс“.

— Според мен ще бъде нещо прекалено дори и за нас. А иначе какво става в Лондон?

— Големи новини.

— Какво?

— Джак уволни Сали!

— Не думай! Какъв гадняр!

— Почакай, не е толкова страшно — отвърна възбудено тя.

— Защо? Какво стана?

— Ами, както можеш да предположиш, бях страшно ядосана заради това. В един миг момичето седи до мен и в следващия изчезва. Не й дадоха възможност дори да се сбогува.

— Да. И преди съм ставал свидетел на такива гадости. — Всеки от нас имаше такива преживявания.

— И така, отивам при Боб Форестър. Казвам му, че според мен от Сали ще излезе отличен агент по продажбите, ако й дадем възможност, разбира се. Казах му, че ще й отделям повече време, и аз ще нося отговорността, ако нищо не се получи. И тогава представи си какво ми изтърсва той.

— Какво?

— Казва, че след уикенда ще има голяма реорганизация и в понеделник Джак Тенко вече няма да е на работа при нас.

— Ура!

— Точно. Каза ми да позвъня на Сали у дома й и да й кажа да си вземе няколко дни отпуск и както обикновено в понеделник да дойде на работа.

— Добре свършено — казах. — Гордея се с теб.

— В действителност и аз се гордея със себе си.

— И какво се канят да правят с теб?

— Ще ме държат в Лондон, като по всяка вероятност ще ме натоварят и с нови отговорности, каза ми Боб. Освен това ме помоли да държа под око собствения му портфейл.

— Това е добре. — Карън си я биваше доста повече от мен и политиката. Изобщо не бях изненадан, че в резултат на цялата работа щеше да получи повишение. Може би трябваше да я докарам в Шотландия да се оправя с Дейвид Бейкър, което ме подсети да й кажа: — Канен съм на вечеря в събота в Единбург. Искаш ли да дойдеш?

— Съжалявам, но приех поканата на Питър Тусън. Не мога да му откажа. Клиент е.

— О, хайде, Карън — замолих я.

Тя се поколеба.

— Не, просто не мога. След като съм дала дума, нямам сърце да го излъжа. По-добре да не го правя.

Въздъхнах. Толкова ми липсваше.

— Е, добре. Ще се чуем по-късно.