Майкъл Ридпат
Борсов посредник (4)

3.

На следващата сутрин в седем и петнадесет вече бях на бюрото си. Не бях изненадан да видя още няколко души подранили като мен. Имахме толкова много работа.

С трепет включих компютъра пред себе си. Мониторът му беше с голям светлосив екран, върху който можех да викам целия диапазон на цените от Ройтер и „Телерейт“, и после да си играя с тях колкото и както си искам. До него беше малкият квадратен „Бломберг“, който ми осигуряваше графичния израз на взаимоотношенията на всичко спрямо всичко. И докато мониторите загреят, хвърлих поглед на онова, което пазарът ми бе скроил през нощта.

И така, нещата в Ню Йорк се бяха задържали, но в Токио отново се бяха сринали. Акциите на „Рено“, които бях купил вчера, бяха открили с по-ниски стойности, причинявайки ми дребни загуби. Все пак това беше едва в началото на деня. Осемпроцентните на Грег от двайсет и първа година също бяха паднали малко.

Хвърлих поглед към бюрото му. Той току-що бе затворил телефона си и вече пишеше квитанция, за да зарегистрира продажбата си.

— Грег, съжалявам за облигациите, които купи вчера! — извиках му аз.

Той се извърна и се ухили.

— Хей, това бяха продажби със сезонно намаление! Те са с четвърт пункт по-евтини, така че закупих още петдесет милиона!

Бях длъжен да призная, че Грег беше по-голям оптимист от мен. И двамата в крайна сметка свършвахме с една и съща сума, но печалбите ми обикновено се реализираха с еднакви месечни вноски, докато неговите идваха с гръм и трясък.

В този момент в залата влезе Ед, силно изненадан да ме види толкова рано. Под очите му имаше тъмни кръгове.

— Май не си лягал, а? — запитах го.

Изглеждаше смутен.

— Почти през цялата нощ разговарях с Токио по телефона.

Модерната технология означава, че вие можете да поддържате връзка с пазара двадесет и четири часа в денонощието. Естеството на човешката природа обаче е такова, че ако някой реши да сключва сделки в полунощ, то вероятността да допусне грешка е много голяма. Така че аз обикновено спях и оставях пазарът сам да се оправя.

Появи се и Боб Форестър.

— Е, какво каза машинката ти? — запита, кимайки към компютъра със системата „Бондскейп“.

— Още е прекалено рано, за да бъдем сигурни — отвърнах. — Позициите ни обаче съдържат голям потенциал. Ще си върнем парите, сигурен съм.

— Трябва да го направим. Ти си добър борсов посредник, синко. Не искам да си губиш времето със скъпоструващи дивотии. Можеш да си го задържиш тук до края на следващата седмица, но ако дотогава нямаш резултат, не искам повече да го виждам. Ясно ли е?

— Добре, нека го включим — обърнах се към Ед, докато шефът ми се отдалечаваше. — Все отнякъде трябва да изкараме два милиона долара, за да компенсираме загубите. Остава само да разберем откъде.

Нахлузихме върху главите си подобията на шлемове и включихме компютъра. Познатият ландшафт се разстла пред очите ни. Предния ден бяхме търсили облигации, които временно бяха променили позициите си. Сега исках да се съсредоточим върху новите тенденции, задействали ни рязкото повишаване на лихвените проценти.

Вниманието ми беше привлечено от изглаждането на целия склон. Това беше особено забележимо в американския сектор. Разликата в процентните доходи между американските двегодишни и десетгодишни правителствени облигации се бе свила от 1,6 до 1,4 процента. Преди появата на съобщението на Грийнспан американските лихвени проценти бяха паднали твърде ниско и съществуваше риск от инфлация. Сега обаче шефът на Федералния резерв явно изглеждаше решен да вдигне краткосрочните лихвени проценти въпреки опозицията от Министерството на финансите. Краткосрочните проценти щяха да се повишат още и опасността от инфлация щеше да отмине. Продавай двегодишни правителствени облигации и купувай десетгодишни.

И така ние продадохме двегодишни съкровищни бонове на стойност четиристотин милиона долара и купихме десетгодишни за сто и двайсет милиона.

Сега ни оставаше само да чакаме.

 

 

По-късно се обади брат ми.

— Днес пробвах „Бондскейп“ в реална обстановка — казах.

— О! И как мина?

— Страхотно! Сякаш в действителност се намирах в лоното на пазара и го усещах с цялото си същество как се движи.

— Как беше метафората на ландшафта? Работеше ли? Или беше само за украса?

— Не, работеше отлично.

Започнах да му разказвам. Ричард слуша внимателно в продължение на две минути и после ме прекъсна:

— Трябва да тръгвам, за да не изпусна самолета за Лондон. Имам среща. Искаш ли после да се видим?

— Добре, ще се срещнем в „Уиндзор Касъл“ в седем и после ще вечеряме заедно. Можеш да останеш да спиш у дома.

— Благодаря ти. Непременно. Ще се видим в седем.

Радвах се. Съвместната ни работа върху „Бондскейп“ беше истинско удоволствие и сега ми липсваше много онзи толкова чест контакт. Компанията му „Феър Систъмс“ беше със седалище в Гленротс, едно градче във Файф. Но въпреки разстоянието ние си оставахме близки. През месец-два се срещахме, обикновено в Лондон, но от време на време пътувах до Шотландия, за да прекарам там уикенда.

Усмихнах се. Успехът на „Бондскейп“ в ситуация като тази бе зарадвал много Ричард, а аз обичах да доставям радост на брат си.

 

 

На излизане казах на Грег, че ми се пие вода. Той ме придружи и ние си побъбрихме покрай водоохладителя. При колегите, търгуващи обикновени акции, не всичко беше наред.

Джак Тенко стоеше до бюрото си и крещеше на една жена.

— Господи, Сали! Знам, че тия шотландски задници притежават Кеърмарк. Сигурно са луди, за да не продават на тази цена. Всичко, което трябва да направиш, е да ги накараш да ги продадат на мен!

Карън седеше до Сали и говореше по телефона, но следеше и двамата.

— Но, Джак, те няма да ми кажат какво съдържа портфейлът им. Заявиха, че не дават такава информация — през сълзи отговори момичето.

— Е, как, по дяволите, тогава мислиш, че съм го научил? — изръмжа мъжът. — Грабвай телефона и ми намери информацията!

Тя погледна отчаяно телефона си. Знаеше, че ако позвъни отново на клиента си, той ще се ядоса. Не го ли направеше, Джак щеше да побеснее. Посегна към слушалката.

Карън затвори телефона и протегна ръка.

— Почакай малко, Сали! Джак, ти си мислиш, че знаеш какво притежава клиентът на Сали, защото някой ти го е прошушнал в кръчмата на обяд? Нали така?

— Имам си източници — изръмжа той.

— Знаеш много добре, че тия момчета са много трудни. Те не търгуват с всички брокери, а ние не сме в списъка им. Можеш да крещиш колкото си искаш на Сали, но това няма да промени нещата.

— Е, тогава да ни включи в шибания им списък.

— Може и да успее, но може и да не стане — каза Карън. — Но трябва да й дадеш време и да я окуражаваш, а не да й крещиш.

Тенко изгледа злобно двете жени, после се обърна към бюрото си.

— Хей, някой от вас да ми намери известно количество от Кеърмарк — извика той. — Имам да изпълнявам голяма поръчка.

Двамата с Грег се спогледахме и излязохме.

 

 

Настанихме се в бара на „Уиндзор Касъл“ и си поръчахме бира. Това беше една малка стара кръчма в Кенсингтън с три разкривени барплота и истински пиячи, които не допускаха топлата й атмосфера да бъде повлияна от световната безлична мода. Грег ми беше споменал, че иска да го запозная с Ричард, така че го бях взел със себе си. Бяхме подранили доста. Умирахме от жажда.

Зърнах брат ми да се промъква през тълпата към пренаселения бар и му махнах.

— Какво ще кажеш за една пинта?

— Да, благодаря — отвърна той. — Имам нужда. Прекарах два часа с един японски клиент. Господи, направо ме съсипа. Всъщност момчето, с което разговарях, си е съвсем наред, дори ми харесва. Но шефовете му в Япония… Те просто не искат да търгуваме.

Бързо му поръчах бирата. Той жадно отпи. Ричард беше пет години по-голям и доста по-висок от мене. Беше с руса коса и сини очи като на баща ни, докато аз бях наследил тъмната къдрава коса и почти черните очи на майка ни, която беше италианка. Често ме вземаха за италианец, а Ричард — за норвежец. Притежаваше забележителна външност и излъчваше чар, на който хората трудно устояваха. Беше брат, с когото се гордеех.

Представих му Грег.

— Значи имате лошия късмет да работите заедно с брат ми? — запита Ричард.

— Да — отвърна Грег. — Не е лъжа, че е много труден. Но за един твърдоглав британец не е толкова лош. Пък и от време на време ми спасява задника. — И той ми се ухили.

— Наистина ли?

— Разбира се. През втората ми седмица в Лондон вече направо бях изгърмял. Имах дълга позиция от един милиард долара правителствени облигации, които американското финансово министерство изведнъж реши да предложи за повторно договаряне по време на един аукцион. Това означава, че вместо да изкара една нова емисия облигации, за да събере пари, правителството реши да продаде още на стойност осем милиарда долара. Това беше емисията, която притежавах. Не беше изненадващо, че облигациите ми потънаха. Навсякъде бюджетни дефицити. И тогава този момък неочаквано предложи да поеме половината ми позиция. През следващите няколко седмици се поизпотихме, но накрая излязохме на чисто.

Бях доволен, че тогава му помогнах, макар и рискът за мен да беше много голям. В много компании, в това число и в „Харисън Брадърс“, борсовите посредници се конкурират помежду си за слава и премии. Според мен пазарите и без това са си достатъчно тежки; човек има нужда от приятел, на когото може да разчита. Грег също ме бе спасявал няколко пъти.

— Грег също използва „Бондскейп“ — казах.

— Наистина ли? И какво мислите за нея? — запита Ричард заинтригуван.

— О, страхотна е — възкликна приятелят ми. — Тия малки сградички са направо бонбон, а и всичко останало. Мога да си играя цял ден и пак няма да ми омръзне. Имам само една молба.

— Да?

— Не бихте ли могли да я пипнете тук-там, така че да има и един хубав бял бряг, малко палми и някое гадже? Сигурен съм, че тогава ще е още по-интересно. Нали знаете, блондинките ще означават купувай, а брюнетките — продавай. Нещо такова.

— Тогава времето за проучване няма да ви стига — засмя се брат ми.

— Въпреки това не е зле да помислите върху предложението ми. Ако трябва да говорим сериозно обаче, тя работи отлично. Надявам се само, че няма да я правите достояние на много хора?

— Мисля, че ще са ни нужни минимум шест месеца, преди да успеем да пуснем системата на пазара.

— Добре.

Ричард се ухили.

Грег отпи от бирата си.

— Какво представлява все пак тази дяволска виртуална реалност? Искам да кажа, че „Бондскейп“ е виртуална реалност, нали? Какво още може да прави?

— Можете да използвате виртуалната реалност за всякакви неща. Повечето от тях са далеч по-близки до реалния живот от пазарите за облигации.

— Като?

— Ами като медицината. Хирурзите могат да изпълняват виртуални операции, пациентите, възстановяващи се от тежки наранявания, могат да минат през виртуалния свят, преди да се върнат към реалния. Архитектите могат да конструират виртуални сгради или виртуални кухни и да се движат из тях, за да разберат как изглеждат и как функционират. Инженерите могат да създават виртуални прототипи на двигатели или автомобили и после да се опитват да ги поддържат.

— А какво ще кажете за онези хитроумни игри, които съм виждал по телевизията?

— Това също е виртуална реалност. В действителност до този момент виртуалната реалност се прилага предимно в развлекателната индустрия.

— Ха! — възкликна Грег. — Сигурно е необходим един много мощен компютър?

— Не, изобщо не е нужен. Повечето разпространени системи са подобни на „Бондскейп“. Достатъчен е компютър със специален софтуер, който да управлява виртуалния свят. Освен това са необходими шлем с два миниатюрни екрана, по един за всяко око, слушалки, за да има стереоефект, и сензор, който да следи погледа. Така че когато човек се обърне наляво, изображението, което се открива пред очите му, да съответства на лявото във виртуалния свят. Специално конструирани ръкавици могат да пресъздават усещането за допир. И след като сетивата ви за зрение, слух и допир са напълно потопени в създадения от компютъра виртуален свят, човек наистина ще се намира във виртуална реалност.

— Страхотно — възкликна приятелят ми.

Погледнах часовника си и казах на Ричард:

— Трябва да тръгваме. Карън сигурно е приготвила вечерята. Хайде.

Излязохме от кръчмата. Разделихме се с Грег и тръгнахме пеш към къщата ми, която бе съвсем наблизо.

— Чудесно момче — отбеляза Ричард.

— Да, така е.

Известно време вървяхме мълчаливо.

— Видях татко — изрече внезапно брат ми.

— Кога?

— Преди една седмица. В Оксфорд.

— И как е той? — Бях изненадан от своя интерес.

— Добре е. Иска да те види.

— О!

Ричард не настоя. Знаеше, че няма да отстъпя. През последните десет години само веднъж се бях срещал с баща си и това беше на погребението на майка ми. Нямах желание да го виждам.

Докато навърша седемнадесет, ние представлявахме едно съвсем типично университетско семейство. Баща ми преподаваше математика в един оксфордски колеж. Запознал се с майка ми, когато бил на двайсет и пет години. Тя била красива двадесетгодишна студентка от Милано, която карала летен курс в Оксфорд. Като се изключат няколкото години в Станфордския университет в Калифорния, ние бяхме отраснали в Оксфорд. Понякога родителите ми вдигаха шумни скандали. Майка ми беше много избухлива. Но ни обграждаше с любов и топлота и домът ни беше едно сигурно кътче за двама подрастващи, несигурни за мястото си в света.

И един ден баща ми внезапно си тръгна. Увлякъл се по една от студентките си. Тя беше на двадесет и четири, само две години по-възрастна от Ричард. Преместиха се да живеят в малка къща в Джерихо, съвсем наблизо до къщата ни. Това беше голям удар за майка ни. Тя отказа да разговаря повече с баща ми и скоро и аз постъпих като нея. Шест месеца по-късно откриха рак на гърдата й и след две години майка ми почина. За разлика от Ричард аз още не бях простил на баща ни. Бях наследил темперамента на майка ми.

Брат ми наруши мълчанието.

— Как е работата?

— Чудесно — отвърнах. — Миналата година направихме доста удари, когато пазарът направо беше пощурял. Тази година обаче ще се срива и всички ще загубим маса пари. Толкова е просто: трябва да ни пуснат до края на годината в неплатен отпуск, за да не ни позволят да правим повече глупости.

Ричард се изсмя.

— Значи край на големите премии?

— Ще се справя — отвърнах.

— Е, трябва да ти благодаря за помощта от миналата година.

— Всичко е наред. Радвам се, че не успях да пропилея за глупости всичките си пари. — Честно казано, премиите ме смущаваха. Но след като само за една година бях спечелил петнадесет милиона долара за „Харисън Брадърс“, съвсем естествено ми се полагаше процент от тях. Просто не исках да свиквам с това.

— А шефът ти не те ли тормози?

— Боб ли? Няма проблеми. Понякога става малко досаден. Всъщност не е очарован от „Бондскейп“.

— О! — възкликна разочаровано Ричард.

— Не се безпокой, с Грег ще му докажем, че греши. Работата в „Харисън Брадърс“ ми харесва. Има няколко души, с които е приятно да се работи: Грег, едно момче, което е прикрепено към мен, и още няколко.

— Включително и Карън?

— Включително и Карън — усмихнах се.

— Как върви?

— Доста добре. Мисля, че тя наистина го е превъзмогнала.

— Кого? Оня педал, с когото се е срещала преди теб ли?

— Да.

— Как му беше името?

— Не знам. Не иска да ми каже. Всъщност тя не желае да говори за него.

— Странно.

— Не е толкова странно. Предполагам, че е доста болезнено.

— Хм. Знаеш ли какво й е причинил?

Аз също си бях задавал този въпрос.

— Не съм сигурен, че е направил каквото и да било. Мисля, че тя просто много го е обичала.

— Ревнуваш ли? — попита Ричард.

Повдигнах рамене.

— Вероятно. Снощи го видяла и това я разстрои много. Мислех, че след толкова време влиянието му върху нея ще е изчезнало.

Ревнувах, разбира се. През цялата година безуспешно се опитвах да преодолея това чувство. Надявах се, че любовта на Карън към мен ще надделее над страстта й към този мъж. Но се страхувах, че това няма да стане.

— Извинявай за нетактичния въпрос — каза брат ми.

— Не се тревожи, нямам нищо против. — И наистина нямах. С брат ми често си говорехме за неща, които бяха трудни за споделяне с други хора.

Влязохме у дома и Карън ни посрещна.

— Здравей, Ричард — каза тя, поднасяйки бузата си. Въпреки че беше с избелелите си джинси и една моя стара бяла риза, тя пак изглеждаше елегантна.

— О, Марк. Брайън тъкмо си тръгва. Мисля, че ще иска пари — прошепна тя. — Бихте ли ме извинили. Сега ще бъде готова вечерята. Има отворена бутилка сансере, Ричард.

Брат ми наля две чаши и допълни тази на Карън, а аз потърсих Брайън.

Той прибираше четките си в стаята за гости. Беше дребен мъж, но жилест и способен, след като бе съумял да организира бандата главорези, които работеха под ръководството му в един отличен екип. Беше се поддал на чара на Карън и нямаше нищо против да пипне тук-там нещата, които според нея не бяха съвсем наред. Тя бе открила, че той е бивш затворник, върнал се в правия път. Във второто малко се съмнявах, но той наистина се бе справил бързо и добре.

— Оставих сметката върху кухненската маса — каза той. — Ще мина да си прибера парите утре вечер, ако нямате нищо напротив. И, а-а, нали ще бъде в брой, Марк?

— Разбира се — отвърнах, като се чудех как да намеря две хиляди лири в брой до утре вечер. — Благодаря ти, Брайън. Свърши наистина чудесна работа. Приятна вечер.

Когато се върнах в кухнята, заварих на масата чудесно агнешко къри.

— Къщата ми хареса, Ричард. Не е като онези дупки, които обитаваше.

Усмихнах се. Имаше право.

— Разбира се. Завеси във всяка стая. — В действителност това беше малко излишен лукс, за който бе настоявала Карън, тъй като прекарваше повече време у дома. Повечето крушки също се бяха сдобили с абажури.

— Какъв беше целият този шум днес следобед? — запитах Карън.

— Нали ти казах, че всички мислят само за реорганизацията. Е, смятам, че Джак иска да уволни Сали, за да покаже, че икономисва от разходите. Това наистина ме ядосва. Тя действително няма богат опит, но съм сигурна, че след време ще си стъпи на краката.

— Ед твърди, че подготовката й е добра — казах.

— Е, да се надяваме, че скоро ще има възможност да го покаже. Уф! — възкликна тя. — Не мога да го понасям този Тенко. В това отношение си късметлия, Ричард. Имаш собствена компания и не ти се налага да търпиш такива хора.

Той се изсмя.

— В малките компании хората не са ангели. Мога да те уверя в това.

— И как се справя малката ни компания? — запита Карън. Тя наричаше „Феър Систъмс“ „Нашата малка компания“, защото това беше наистина така. Двамата с нея притежавахме 7,5 процента от нея.

— Наистина е добре — оживено изрече Ричард. — Имаше голяма борба, но мисля, че вече сме близо.

— Близо до къде?

— Спомняте ли си, когато инвестирахте преди година и ви казах, че целта ми е да осигуря по една система за виртуална реалност за всяко бюро и във всяка къща? Е, мисля, че това ще стане съвсем скоро.

— Какво, значи ще изхвърлим микровълновата печка и тостера, като ги заменим с машина за виртуална реалност?

— Не — отвърна с усмивка той. — Но след година всеки собственик на персонален компютър ще може да си купи система за виртуална реалност. И в рамките на пет години това ще бъде реалност за всички.

— В какво се състои голямото откритие? — запитах.

— Страхувам се, че засега не мога да ви кажа. Но ще бъде нещо грандиозно.

— О, хайде, кажи ми.

— Съжалявам. Наистина е строго поверително. Това, за което говоря, ще промени цялата индустрия за виртуална реалност и начина, по който тази технология въздейства на всички ни. А аз нямам правото да изнасям информация за това извън малкия кръг от служители на компанията, които са посветени.

Дискретността му ме засегна. Все пак можеше да ми има доверие.

— О, това е чудесно! — възкликна Карън, потривайки ръце. — Значи акциите ни отново ще скочат.

Тази история си имаше и своето предисловие. Преди година Ричард ми се обади отчаян. „Феър Систъмс“ останала почти без пари, но една емисия на лондонската фондова борса имаше за цел да събере още средства. Изведнъж обаче брокерите на компанията я бяха изтеглили от обръщение с аргумента, че условията на пазара не били съвсем подходящи. „Феър Систъмс“ беше на косъм. Перспективите на компанията бяха отлични, но всичките пари, които правеше от нарастващите продажби на съществуващите продукти, отиваха за нови разработки.

Тогава двамата с Карън вложихме в компанията седемдесет и пет хиляди лири. Инвестирахме на цена от петдесет пенса на акция. Освен това посъветвах Ричард да се обърне към Уагнър Филипс, един борсов агент от Сан Франциско, за когото бях чувал, че се е специализирал в малки технологични компании. Филипс свърши отлична работа и компанията пусна емисия от акции през ноември същата година чрез американската фондова борса. Акциите бяха емитирани на цена десет долара и през първите два дни търговия стигнаха до дванадесет. Като се имаше предвид инвестиционната ни цена от петдесет пенса, или приблизително седемдесет и пет цента, това представляваше голяма потенциална печалба от около осемстотин и петдесет хиляди долара на всеки.

Все пак при емитирането бяхме задължени да декларираме, че няма да продаваме от акциите в продължение на две години. В течение на три месеца всичко беше наред, после внезапно цената на акциите бе започнала да пада, докато стигне до днешните шест долара. А ни оставаха още осемнадесет месеца до края на задължението да не продаваме.

Ричард се поколеба.

— Да, ще скочат — произнесе той с тон, с който се мъчеше да убеди и себе си.

Лицето на Карън веднага я издаде, че и преди й се е случвало да чува подобни приказки. В действителност се бе случвало и на двама ни. Ричард винаги бе твърдял, че „Феър Систъмс“ ще струва стотици милиони само да успеем да издържим. До този момент бях склонен да му вярвам, но не и Карън.

Когато инвестира, тя знаеше какво прави. В края на краищата беше агент по продажбите на обикновени акции. И тя все още имаше отлична потенциална печалба. Осемнадесет месеца обаче в света на информационните технологии са твърде дълъг срок, а Карън не беше убедена, че „Феър Систъмс“ ще присъства на пазара, когато те изминеха. За кратката си кариера бе ставала свидетел как множество компании на авангардни технологии блясват и угасват.

— Всъщност исках да разговарям с вас за цената на акциите на „Феър Систъмс“ — каза Ричард. — Направих анализ на движението на цените от момента на емитирането и го сравних с подобни акции, чиито цени също паднаха. В нашата компания се забелязва нещо странно.

— Какво?

— Ще ви покажа.

Донесе куфарчето си и извади няколко разпечатки на графики и статистически изчисления. Те бяха трудни за разчитане, дори и с обясненията на Ричард.

— И така, какво означава всичко това? — запита Карън.

— Изглежда така, сякаш цената на „Феър Систъмс“ е паднала с необичайно голям процент при структурирането на пакета си от акции.

Карън гледаше диаграмите, таблиците и гръцките букви и кимаше с глава.

— Добре. И какво от това?

— Ами това, че бих ти бил страшно благодарен, ако успееш да откриеш. Искам да кажа, че ме бива само да гледам числата. Ти можеш да използваш връзките си на пазара и да разбереш дали знаят нещо.

— Разговарял ли си с „Уагнър Филипс“? Като брокери на „Феър Систъмс“ те би трябвало да могат да обяснят и най-странните сделки с акции.

— Да. Те твърдят, че това просто е резултат от лошата дейност на компанията.

Не откъсвахме поглед от Карън. Тя се взираше в числата и напрегнато размишляваше.

— С колко налични средства разполагате?

— Ами, не са много.

— Не са много ли! — възкликнах аз, намесвайки се в разговора. — Та само преди половин година имаше пет милиона долара? Всичко ли отиде?

— Почти — отвърна Ричард. — Но ние очакваме авансово плащане от един наш клиент — „Дженсън Компютър“, с което ще издържим до есента.

— И после какво? — Бях страшно ядосан. Компанията пак беше пред банкрут!

Ричард повдигна рамене.

— Какво казват от „Уагнър Филипс“?

— Твърдят, че е прекалено рано да се излиза на пазара на ценни книжа за още пари. Но имат един потенциален купувач на компанията.

— Кой е той?

— Заявиха ми, че клиентът им настоявал да не разкриват самоличността му.

— А ти? Ще продаваш ли?

Брат ми се загледа в ръцете си. Четвъртият и петият пръст от лявата му ръка бяха с липсващи крайни фаланги.

— Не.

— Но, Ричард, ти ще фалираш, ако не направиш нещо!

— Не мога да продавам точно в този момент, повярвайте ми.

— Е, въпреки всичко смятам, че трябва да продаваш, докато имаш възможност — казах. — Банкрутът не е шега работа. Има опасност никога да не осъществиш идеите си. Хората ще загубят работните си места, а ние — парите си.

Въпреки цялата му интелигентност ми се струваше, че не преценява реално нещата. Беше затънал и трябваше да сведе загубите си до минимум. Аз бях борсов посредник и познавах добре тези неща. Ричард беше изобретател и на него му беше простено, но на мен — не.

— Знам, че банкрутът е сериозна работа! — сопна се той. — И вярвайте ми, не съм толкова безотговорен, колкото ви изглеждам. Особено към работещите в компанията. Работили са по седем дни в седмицата и са сътворявали чудеса, за да спазим сроковете. И аз нямам намерение да ги изхвърля на улицата. Ще се погрижа за тях. Да, съзнавам, че няма да ми е никак леко, но ще се справим, ще видите. И когато успеем, акциите ви ще струват далеч повече, отколкото са в този момент! — Последва тишина. И двамата с Карън бяхме като зашеметени. Никога до този момент Ричард не беше избухвал. Той си пое дълбоко дъх и се обърна към Карън: — Е? Какво решаваш? Ще поразпиташ ли тук-там?

— Добре, ще го направя — успокои го тя. — Но може да се окаже, че хората продават само защото смятат, че ти ще фалираш. Ще те известя.

Направих кафе и бързо го изпихме преди лягане. Бях ядосан на брат си. Щяхме да изгубим сума пари както поради финансовото му безгрижие, така и поради други причини. Бях повярвал на историите му за виртуалната реалност. Все още имах вяра в техническите му способности, макар и да започвах да изпитвам съмнения относно „големите му открития“, които не искаше да сподели дори и с брат си. Дано да имаше достатъчно разум да продаде, преди загубите му да станат големи.

На следващата сутрин, когато се разделяхме с Ричард, той ми каза:

— Карън е много привлекателна, нали?

— Да, така е.

— Внимавай с нея, братче.

Какви бяха тези думи! Карън бе рискувала спестяванията си, за да го спаси от финансов банкрут, и той бе пропилял парите й. А снощи не тя се бе ядосала, а аз! Имах пълното право да му се сърдя, а той нямаше право да ме поучава. За съжаление обаче брат ми винаги се бе оказвал прав.