Майкъл Ридпат
Борсов посредник (28)

27.

Намирахме се в един от кабинетите на администраторите на Кралската болница „Пърт“. Бях в болнична пижама. Пред мен бяха Кер и Доналдсън; очите на Кер бяха зачервени, а Доналдсън изглеждаше така, сякаш беше понеделник девет сутринта, а не седем в неделя.

Рейчъл беше на системи в едно от отделенията.

Оказа се, че сме били захвърлени в едно езеро в планините на Пертшир.

— А сега, сигурен ли сте, че не можете да ни кажете нищо повече, за което да се захванем? Поне някакво описание? — повтори въпроса си Доналдсън.

— Не — отвърнах нетърпеливо. — Просто бяха двама едри мъже. Не можах да видя лицата им.

— Дрехи? Цвят на косата? Глас?

— Не съм ги чул да си приказват. Мисля, че единият беше с къса кестенява коса.

— Нямате представа каква кола са карали?

— Не, бях упоен. — Внезапно ми хрумна нещо. — Вчера следобед, когато се прибирахме от Гленротс, ни се стори, че ни следят. Бяха двама работници в един микробус. Но на разклона за Къркхейвън те просто продължиха напред.

— А, сега това вече е по-добре — каза Доналдсън. — Можете ли да опишете микробуса?

— Мисля, че беше бяла „Астра“.

— А номера не видяхте ли?

— Не, не съм го видял! — Това вече почваше да ме изнервя.

— Добре, добре. Е, ако си спомните още нещо, известете ни.

— Не мисля, че ще си направя труда — изсумтях.

— Не ви разбрах — изрече остро той.

Кер само повдигна вежди.

Бях изтощен, разтревожен за Рейчъл и търпението ми почваше да се изчерпва.

— Вие само ми задавате въпроси, аз ви отговарям и после някой загива. Както вече ви казах, не знам дали ще си направя труда.

Доналдсън ме прониза с поглед, стана и излезе. Кер остана на мястото си.

— Това не беше най-разумното нещо от твоя страна, синко. Ние правим всичко, което е по силите ни.

— Знам — казах примирено. Отпих от кафето си без захар. Кер просто седеше и чакаше. Имаше нещо предразполагащо в уморения до смърт полицай в измачкан костюм. — Мога ли да ви питам за нещо?

— Давай.

— Проверихте ли историята на Ишида?

— Да, проверихме я. Той е казал истината. Мениджърът на „Робъртс Армс“ потвърди, че японецът е бил там, за да играе голф през уикенда.

— Но това би могло да бъде само прикритие. Мога да се закълна, че той не искаше Акама да разбере къде е бил тогава.

Кер се изкикоти.

— Проверихме и това. Причината, поради която не е искал да се вдига шум около тази история, е, че не е бил сам. Бил е със съпругата на един от колегите си. Това едва ли би се отразило добре на репутацията му.

— Настина ли? — Замислих се над думите му. — Не е много логично да води любовница със себе си, ако се кани убива човек, нали?

— Мога да кажа, че го изключваме от по-нататъшните си сметки.

— А какво ще кажете за Дейвид Бейкър? Успяхте ли да го откриете?

— Да. В Бостън. Отишъл на гости на един стар приятел от Харвард. Казва, че бил в много трудна ситуация. Загубил си работата и открил, че му е трудно да свикне с тази мисъл. Жена му казва, че двамата в последно време са имали големи разправии заради сделката с „Онада“. Не е възможно да е убил Дуги Фишър. Съмнява ме да е убил и брат ви.

Въздъхнах и разтрих очите си.

— Виж, синко. Който и да го е направил, ще опита пак. През следващите няколко дни ще сложа човек да наблюдава къщата ви и ще предам на сержант Кокрейн да си държи очите отворени на четири. Не можем да те охраняваме цяла вечност, но ще направим каквото е по силите ни.

— Благодаря ви — казах.

— А сега да те откарам у дома.

 

 

Рейчъл беше наред. Два дни я държаха на системи с леки обезболяващи, след което изкара още два дни в болницата под наблюдение. Лекарят каза, че ще се оправи бързо.

Прекарах седмицата съсредоточен върху проект „Платформа“.

Проектът „Платформа“ беше готов за демонстрация. Обявяването беше насрочено за търговското изложение във Флорида в края на юли. Процесът на масово производство можеше да стартира точно преди него, когато дизайнът на компонентите щеше да е подготвен за производство в Сингапур, Япония и Тайван. Американските фирми, които ни снабдяваха, щяха да бъдат задействани скоро след това. Ние искахме да имаме продукта асемблиран и готов за експедиция през септември.

На телефонния ми секретар имаше записано ново съобщение от майката на Карън.

Марк, обажда се Дафне Чилкът. Много съм разтревожена за Карън. Трябва да разговарям с вас. Моля заповядайте за среща в Годалминг колкото можете по-скоро.

Благодаря ви.

Изобщо не ме развълнува. Вече не давах пет пари за Карън. И тази мисъл ми доставяше удоволствие.

Взех Рейчъл от болницата и я откарах в квартирата й в Гленротс да си вземе някои вещи. Настоявах да се пренесе при мен. Макар да ни бяха отвлекли от Инч Лодж, бях сигурен, че при мен ще е в по-голяма безопасност, след като имаше полицай, който да наблюдава къщата. Бях поставил брави на всички прозорци. Не исках да й се случи повече нищо лошо.

Седяхме в кухнята и пиехме чай.

— Размишлявам — каза Рейчъл.

— Да?

— За смъртта на Ричард. И за пожара в къщичката за лодки. И за смъртта на Дуги. Мисля, че мога да направя връзката.

— Какво? — извиках развълнувано.

— Свързано е с някаква информация — каза тя. — Ричард е притежавал информация, заради която са го убили. Но убиецът не е успял да извлече цялата информация, така че се е върнал да подпали къщичката за лодките.

— Може би — казах.

Тя продължи:

— И тогава Дуги открива тази информация. И бива убит.

— Добре — казах. — Но защо тогава на някого ще му е притрябвало да убива и нас?

— Защото явно и ние разполагаме с нея.

Размислих над думите й.

— Може и да си права. Но каква ще е тогава тази информация?

— Не знам — въздъхна Рейчъл. — Знам само, че е много важна. Дуги каза, че тя може да унищожи „Феър Систъмс“. Следователно можем да приемем, че и ние разполагаме с нея, но просто не осъзнаваме значението й.

— А какво ще кажеш за онзи списък от компании, който ни дадоха от комисията?

— Мислех и за тях. Знаем, че и Ричард е имал списъка. А сега, както казваш, и ние разполагаме с него. Но не сме сигурни дали Дуги го е имал. А това е информация, с която разполагат и самите власти.

Дълго време седяхме мълчаливо. Колкото повече мислех над теорията на Рейчъл, толкова повече ми изглеждаше смислена. Така че какво се е намирало в къщичката за лодки, после у Дуги и накрая у нас?

— Компютърът на Ричард! — възкликнах изведнъж аз.

— Какво?

— Каквато и да е била тази информация, Ричард не може да не я вкарал в някой файл в компютъра си. Претърси ли всичките му файлове?

— Само някои от тях. Нямах време. Те са толкова много.

— Е, обзалагам се, че е там някъде. Пожарът, причинен с цел да унищожи компютъра, но аз успях да го спася. А тогава, когато Дуги се е вмъкнал във фабриката, той е копирал файла от компютъра и го е прочел. Трябва да е изнудвал някого с тази информация и затова е бил убит. А сега компютърът е в кабинета ти!

— Да тръгваме!

 

 

След като стигнахме, Рейчъл включи компютъра на Ричард.

— Ха! Ти беше прав. Твърдият диск е реформатиран.

— Как е могло това да се случи?

— Дуги е оставил някаква програма със задача да форматира диска, но замаскирана. Всичко би изглеждало нормално за някакъв период, да кажем седмица. И тогава програмата задава командата на компютъра да форматира твърдия диск.

Сърцето ми се сви.

— Означава ли това, че сме изгубили всички данни?

— Това означава, че данните в него са били толкова важни, че този някой не се е поколебал да ги изтрие.

— Но можем ли да ги възстановим?

Рейчъл се усмихна и отвори долното чекмедже на бюрото си, откъдето измъкна малка касета.

— Лента за архивиране.

Тя изчезна и се върна след малко с едно лентово архивиращо устройство, способно да качи отново същата информация в компютъра на Ричард. След няколко минути всичко беше наред.

Рейчъл отвори списъка на директориите. Половината от тях ми звучаха направо като на китайски.

— Нека се концентрираме върху текстовите файлове. Другите не ни трябват — каза тя.

Отвори поддиректориите на директорията с файловете от текстообработващата програма. Бяха шест. Всяка от тях съдържаше по десетина дузина файлове.

— Уф! — възкликнах. — Да не си проверявала всички?

— Не. Само тези в поддиректориите „Феър Сим“ и „Платформа“.

— Е, обзалагам се, че и Дуги ги е чел. Хайде. Да търсим.

Проверихме подробно всеки файл. Повечето бяха отегчителни: плащания по сметки, писма до застрахователни компании. Някои обаче бяха впечатляващи: Ричард бе имал навика да си записва бележки по определени теми и да ги съхранява, за да бъдат редактирани по-късно.

Един от тях носеше името „Бейкър“. Бях имал право! Ричард бе подозирал Дейвид Бейкър в двойна игра с „Онада“.

— Мислиш ли, че е това? — запита Рейчъл.

— Не знам — отвърнах. — Подозирахме го, но това би било новина за Дуги. А и той би могъл да ни причини известна вреда с тази информация. Би могъл също така да се опита да изнудва Дейвид.

— Но би ли било това достатъчно, за да причини смъртта му?

Размислих върху въпроса й.

— Съмнявам се. Дейвид си знаеше, че го подозираме. Просто не мога да си представя защо той би убил Дуги заради тая информация. Не. Следващият файл.

Имаше доста файлове, свързани с лигата „Прекрасният стар свят“. Ричард очевидно се бе тревожил за Дуги и дейностите му. Но и там не открихме нищо.

Една бележка се отнасяше за инцидента с мотоциклета. Но там нямаше нищо ново.

Препрочетох анализа на Ричард за движенията на цената на акциите на „Феър Систъмс“. В него се съдържаше далеч повече материал, отколкото той ни бе показал по-рано. Искаше време, за да го прочетем по-подробно.

Файловете с най-очевидните имена не ни бяха дали нищо. Бележки до Кийт и Рейчъл. Преговори за наема на фабриката. Онова странно писмо, което ми бе изпратил. Писма до баща ми. Огромни списъци с неотложни задачи. Започвахме да губим надежда.

И изведнъж го открихме.

Разбрахме каква е била работата. Но трябваше да решим какво да правим. Не разполагахме с абсолютните доказателства, а и в това, което имахме, съществуваха големи дупки. Не исках да ходим веднага в полицията. Беше ми писнало да използват информацията само за да ни засипват с още въпроси. Исках да им дадем готовите отговори. Така че двамата с Рейчъл замислихме един план. Той щеше да изисква усилия и щеше да е отклонение от проект „Платформа“, но ако станеше, щеше да си струва.

Свързахме се с всички крупни акционери, за да им съобщим, че след една седмица ще има демонстрация на проект „Платформа“. Свързахме се с Уагнър, Дженсън, Хартман, баща ми и Соренсън. Исках да оставя Карън настрана, но Рейчъл настоя за присъствието й, като каза, че то е важно, и убеди Уили да я повика.

За моя изненада тя обещала, че ще дойде. Единственият отказ дойде от Хартман. Нямаше смисъл да го уговаряме.

Демонстрацията щеше да се проведе под формата на виртуална конференция, като участниците в нея щяха да се намират на две места: в „Дженсън Компютър“ в Пало Алто и в нашата фабрика в Гленротс.

Няколко души под ръководството на Рейчъл работеха денонощно. Кийт и Анди отлетяха за Калифорния да подготвят всичко там.

Седмица по-късно вече бяхме готови.