Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (9)

В търсене на разхлада

Със Снежно цвете станахме на петнайсет години. Косите ни бяха сресани в прическа, наподобяваща фениксови криле, символ, че моминството ни е към края си. Добросъвестно залягахме над чеиза си. Говорехме с тих глас. Носехме се грациозно върху златните си лотоси. Бяхме овладели нюшу и когато бяхме разделени, си пишехме почти всекидневно. Менструацията ни бе редовна. Помагахме в домакинската работа — метяхме, беряхме зеленчуци от градината, приготвяхме храната, миехме съдовете, перяхме, тъчахме и шиехме. Възприемаха ни като жени, но нямахме отговорностите на омъжените. Все още бяхме свободни да ходим на гости, когато пожелаем, и с часове да си шепнем и да бродираме, свели глави една до друга. Обичахме се по онзи начин, за който бях копняла като дете.

Тази година Снежно цвете пристигна у нас за фестивала „Търсене на разхлада“, който се провежда през най-горещите летни дни, тогава, когато запасите от предишната реколта са почти привършени, а новата все още не е узряла. Омъжените жени, най-нисшите членове в дома, биват отпращани в родните си домове за дни, а понякога и за цели седмици. Наричаме го фестивал, но всъщност това е поредица от дни, през които семействата се отървават от нежеланите гърла на трапезата.

Голямата ми сестра тъкмо бе заживяла за постоянно в новото си семейство. Първото й дете се очакваше да се роди всеки момент и нямаше как да не е там. Мама бе отишла при своите родители заедно с малкия ми брат. Леля също бе заминала за родния си дом, а Красива луна щеше да прекара празника с посестримите си в другия край на селото. Жената на големия ми брат с новородената им дъщеричка се бе върнала при своите. Татко, чичо и брат ми бяха доволни да бъдат оставени на мира. От нас двете не се искаше нищо, освен да им сервираме горещ чай, тютюн и нарязана диня. Ето защо през трите нощи на фестивала Снежно цвете и аз бяхме сами в женската стая.

През първата вечер лежахме една до друга, облечени с долни и горни дрехи и обути с пантофките за спане върху бинтовете. Избутахме леглото под прозореца с надеждата да се разхладим, но в знойната нощ не излизаше никакъв полъх. Лунният диск бе почти изпълнен. Струящите лъчи на месечината се отразяваха от изпотените ни лица и от това ни ставаше още по-горещо. На следната нощ, която се случи още по-жежка, Снежно цвете предложи да съблечем горните си дрехи.

— Сами сме — рече тя, — никой няма да узнае.

Изпитахме облекчение, но жадувахме за повече прохлада.

Третата нощ бе пълнолунна и стаята бе обляна от ярко синкаво сияние. Щом се уверихме, че мъжете спят, свалихме горните и долните си дрехи и останахме само с бинтовете и пантофките си. Почувствахме полъха на въздуха върху кожата си, но той не разхлаждаше и ни бе също тъй горещо, както когато бяхме напълно облечени.

— Не е достатъчно — каза Снежно цвете, вземайки ми думите от устата.

Тя се понадигна и се протегна за ветрилото. Разтвори го бавно и започна да вее с него нагоре-надолу по тялото ми. Независимо че повеят, който милваше кожата ми, бе горещ, чувството бе разкошно. Снежно цвете обаче смръщи чело. Затвори ветрилото и го остави настрана. Взря се изучаващо в лицето ми, а после остави погледа си да се плъзне надолу, по шията и гърдите ми до хлътнатината на стомаха ми. Би трябвало да ми стане неловко от начина, по който ме гледаше, ала тя бе моята лаотун, моята сродна душа. Нямаше нищо срамно.

Вдигнах поглед и я видях да поднася показалец към устните си. Крайчето на езика й се стрелна, розово и лъскаво на лунната светлина. С изключително изящен жест тя плъзна връхчето на пръста си по влажната му повърхност и го поднесе към корема ми. Изрисува една чертица наляво, още една в обратната посока, после нещо като две кръстчета. Влажното докосване бе тъй разхлаждащо, че кожата ми настръхна. Притворих очи и оставих тръпката да премине през цялото ми тяло. После, много бързо, мокротата се изпари. Когато отворих очи, срещнах взора на Снежно цвете.

— Е? — ала не дочака отговора. — Това е йероглиф — обясни. — Кажи ми какво написах.

Изведнъж разбрах какво бе направила. Бе изрисувала върху стомаха ми йероглиф от нюшу. По подобен начин от години чертаехме знаците с пръчка в прахта или с пръст върху дланите и гърбовете си.

— Ще го повторя — каза тя, — но този път внимавай.

Снежно цвете близна пръста си със също толкова грациозно движение, както първия път. В мига, в който влажният й показалец докосна кожата ми, неволно притворих очи. Усещането ме остави отмаляла и бездиханна. Чертичка вляво, описваща тънък лунен сърп, още един под него в противоположната посока, две резки отдясно, оформящи първото кръстче, още две вляво за второто. И този път очите ми останаха затворени, докато мимолетната хладина изчезна. Когато ги отворих, Снежно цвете ме гледаше изпитателно.

— Легло — казах аз.

— Правилно — отвърна тя ниско. — Затвори очи, ще напиша друго.

Този път тя изрисува един много по-малък и тесен йероглиф точно до изпъкнатината на дясната ми бедрена кост. Познах го моментално. Това бе глагол, който означава „осветявам, озарявам“.

Когато го повторих гласно, тя сведе лицето си почти до моето и прошепна в ухото ми:

— Много добре.

Следващият йероглиф се завъртя и кацна на същото местенце върху другия ми хълбок.

— Лунна светлина — казах аз. Отворих очи: — Леглото озарено е от лунна светлина.

Тя се усмихна, когато разпознах първия стих от една поема от династията Тан, на която ме бе научила. Сменихме ролите си. Сега аз разгледах тялото й: изящната й шия, малките хълмчета на гърдите й, плоския й стомах, разстлал се приканващо като парче коприна, очакващо да бъде бродирано, силно изпъкналите бедрени кости, сянката на триъгълника, точно като моя, стройните й крака, които изтъняваха надолу и изчезваха под червените копринени спални пантофки.

Спомнете си, че все още бях неомъжена девойка. Не знаех нищо за отношенията между мъжа и жената. Едва по-късно разбрах, че няма нищо по-интимно за жената от тези обувки, както и че нищо не въздейства така възбуждащо на мъжа, както бялата кожа на гола жена, открояваща се върху червеното на спалните й пантофки, ала мога да ви кажа, че в онази нощ очите ми се спряха именно върху тях. Снежно цвете бе обула летния си чифт. За бродерията им бе потърсила вдъхновение в петте отровни твари — стоножки, жаби, скорпиони, змии и гущери, традиционните символи за прогонване на напастите, идващи с лятото — холера, чума, коремен тиф, малария и петнист тиф. Бодовете на бродерията бяха съвършени, също като цялото й тяло.

Близнах показалеца си и погледнах към белоснежната й кожа. Щом влажният ми пръст докосна стомаха й точно над пъпа, усетих как си пое дъх. Гърдите й се издигнаха, стомахът й хлътна, настръхналата й кожа проблесна на лунната светлина.

— Аз — каза Снежно цвете.

Правилен отговор. Изрисувах следващия йероглиф под пъпа й.

— Мисля — рече тя.

След това, точно като тя бе сторила преди малко, начертах следващия символ върху кожата в съседство с дясната бедрена кост.

— Лек.

И върху лявата.

— Сняг.

Тя знаеше поемата, затова в думите, които изписвах, нямаше нищо тайнствено, освен усещанията, които изписването и произнасянето на йероглифите възбуждаха. Бях използвала всяко местенце, където тя бе рисувала върху мен, и сега трябваше да харесам нова част от тялото й, където да продължа. Избрах нежното кътче над стомаха, където се събират ребрата. Знаех, че тази зона е чувствителна към допир, страх, любов. Тялото й потрепери при докосването, когато написах: „ранен“.

Само още две думи до края на стиха. Знаех точно какво искам да сторя, но се поколебах. Оставих върха на пръста ми да се плъзне върху крайчеца на езика. После, окуражена от горещината, месечината и допира на кожата й върху моята, започнах да рисувам с мокрия си пръст върху едната й гръд. Устните й се разтвориха и дъхът й се отрони в тихо стенание. Не изрече думата и не ме подкани да продължа. Преди да изпиша последния йероглиф на стиха, аз легнах до Снежно цвете, за да наблюдавам отблизо отклика на кожата й. Близнах пръста си, изписах думата и наблюдавах как зърното на гръдта й набъбва и се набръчква. За момент замряхме напълно неподвижни. След това с все още притворени очи, Снежно цвете прошепна целия стих: „Аз мисля, че снежецът е това във ранна зимна утрин“.

Тя се търкулна с лице към мен. Положи нежно длан върху бузата ми, както правеше всяка нощ, откакто преди много години започнахме да делим едно легло. Лицето й сияеше на лунната светлина. Ръката й се спусна по шията и гърдите и се спря върху бедрата ми.

— Остават още два стиха.

Изправи се в леглото, а аз се претърколих по гръб. Мислех си, че през предните две нощи ми е било горещо, ала сега, гола под лунните лъчи, почувствах, като че в мен гореше огън, по-жарък от всяко наказание, което боговете могат да ни пратят чрез стихиите.

Когато разбрах какво възнамерява да прави, се опитах да се съсредоточа. Бе се преместила в края на леглото и пое левия ми крак в скута си. Започна да пише върху вътрешната част на глезена ми, току над ръба на червената ми пантофка. Когато приключи, насочи вниманието си към десния. Продължи да изписва йероглифите ту върху единия, ту върху другия крак, винаги точно над бинтовете. Стъпалата ми — източник на толкова болка и мъка, толкова гордост и красота — тръпнеха от удоволствие. Бяхме сродни души от осем години, но никога не бяхме изпитвали подобна близост. Когато приключи, стихът гласеше: „Със поглед взрян във нощното небе, любувам се на пълната луна“.

Нямах търпение да й даря удоволствието, което бях изпитала. Поех златните й лотоси в ръцете си и ги положих върху бедрата си. Избрах онова най-деликатно за мен местенце — трапчинката между костта и сухожилието на глезена. Начертах йероглифа, който може да значи „привеждам се“, „коленича“ или „просвам се“. Върху другия й глезен написах „аз“.

Поставих крака й обратно върху леглото и изрисувах следващата дума върху прасеца. След това се преместих към вътрешната част на бедрото точно над коляното. Последните две думи изписах високо по бедрата й. Приведох се, за да мога да извая най-съвършените йероглифи. Осъзнавайки усещането, което действието ми ще предизвика, аз духнах върху чертиците и наблюдавах как косъмчетата между краката й се полюшнаха в ответ.

Накрая изрецитирахме цялото стихотворение:

Леглото озарено е от лунна светлина.

Аз мисля, че снежецът е това във ранна зимна утрин.

Със поглед взрян във нощното небе,

любувам се на пълната луна.

Коленича, обзет от тъга по дома.

Известно е, че в поемата се разказва за един учен, който е на път и изпитва носталгия по дома, но от онази нощ повярвах, че е била написана за нас. Снежно цвете бе моят дом, а аз — нейният.