Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (19)

Сред облаците

Изминаха осем години. През това време император Сиенфън се пресели в отвъдното, император Тунджъ се възкачи на престола, а бунтът на тайпините бе потушен в далечна провинция. Най-големият ми син се ожени, съпругата му забременя, заживя в дома ни и роди мъжка рожба — първия от многобройните ми скъпоценни внуци. Освен това синът ми издържа първите си изпити и получи титлата шънюен^[1]. Веднага започна да се подготвя за изпитите за сиуцай^[2] в нашата провинция. Нямаше време за съпругата си, но мисля, че тя успя да намери утеха в женските покои. Бе млада жена, добре образована, владееща домашните умения. Много я харесвах. Дъщеря ми, вече шестнайсетгодишна девойка с отдавна прибрани коси, бе сгодена за сина на един търговец на ориз в далечния Гуейлин. Когато Нефрит се омъжеше, можеше повече да не я видя, но този брак щеше да заздрави връзките ни в търговията със сол. Семейство Лу бяха заможни, високо уважавани и късметът не им изменяше. Аз бях на четиридесет и две години и се бях постарала да забравя за Снежно цвете.

В един ден през късната есен от четвъртата година от царстването на император Тунджъ, Юнган влезе в женските покои и ми прошепна, че ме търсят. Казах й да покани гостенката, но очите на прислужницата се плъзнаха по снаха ми и дъщеря ми, които бродираха заедно, и поклати отрицателно глава. Това или бе безочие от нейна страна, или имаше много сериозна причина. Без дума към другите, слязох долу. Щом влязох в главната стая, едно младо момиче в износени дрехи падна на колене и опря чело о пода. На вратата ни често идваха просякини като нея, защото бях известна с великодушието си.

— Господарке Лу, само вие можете да ми помогнете — умолително рече то, като примъкна сгърчената си фигурка към мен, така че челото му да допре нозете ми.

Протегнах се и я докоснах по рамото.

— Дай ми паничката си и ще я напълня.

— Нямам просешка паничка и не се нуждая от храна.

— Тогава какво те води тук?

Момичето се разрида. Помолих го да стане и когато то не помръдна, отново го потупах по рамото. До мен Юнган стоеше, забила поглед в земята.

— Стани! — наредих аз.

Девойката вдигна глава и ме погледна в очите. Бих я познала навсякъде. Дъщерята на Снежно цвете изглеждаше точно като майка си на същата възраст. Косите й отказваха да се подчинят на иглите и падаха на непокорни кичури край лицето й, което бе бледо и чисто като пролетната месечина, на която бе кръстено момичето. С тъга си спомних времето, преди тя да се роди. През мъглите на годините пред мен изплува образът на Пролетна луна като прекрасно бебенце, и после през ужасните дни и нощи на зимата в планината. Някога това красиво създание щеше да се врече като сродна душа с моята дъщеря. А сега бе пред мен и отново положила чело върху нозете ми, умоляваше за помощ.

— Майка ми е много болна. Няма да преживее зимата. Не можем да сторим нищо за нея, освен да омиротворим неспокойния й ум. Моля ви, елате при нея. Тя ви вика. Само вие можете да се отзовете.

Дори пет години по-рано болката ми все още щеше да е толкова дълбока, че може би щях да отпратя девойката, ала, докато изпълнявах задълженията си на господарка, бях видяла и научила много. Никога не бих могла да простя на Снежно цвете за скръбта, която ми причини, но заради положението си бях длъжна да проявя снизхождение. Казах на Пролетна луна да си върви у дома и дадох дума, че скоро ще я последвам, след което изпратих за паланкин, който да ме отнесе в Дзинтиен. По пътя натам се подготвих за срещата със Снежно цвете, касапина, техния син, който, както осъзнах, вече сигурно се бе задомил, и, разбира се, нейните посестрими.

Носилката ме остави пред прага на Снежно цвете. Мястото си беше същото. До къщата бе подредена купчина дърва. Платформата с гигантския уок стоеше в очакване на прясна кръв. Поколебах се, обхващайки гледката пред себе си. Фигурата на касапина се очерта в тъмния вход и той изведнъж изникна пред мен — остарял, по-жилав, но иначе същия.

— Не мога да гледам как страда — бяха първите думи, които ми каза след цели осем години. Грубо избърса влагата от очите си с опакото на дланта. — Тя ме дари със син, който ми помага в занаята. Роди добра и полезна дъщеря. Внесе красота в дома ми. Грижеше се за майка ми до смъртта й. Вършеше всичко, което се иска от една съпруга, а аз бях жесток с нея, господарке Лу. Сега го разбирам.

Той се стрелна край мен, като добави:

— По-добре й е, когато е сред други жени.

Наблюдавах го как крачи към полето, единственото място, където мъжът може да се усамоти с чувствата си.

Трудно ми е да мисля за това дори след толкова години. Мислех си, че съм изличила образа на Снежно цвете от паметта си и съм изтръгнала любовта към нея от сърцето си. Наистина си бях вярвала, че никога не ще й простя, задето е обикнала посестримите си повече от мен, ала в мига, когато я видях в леглото, всички тези мисли и чувства отлетяха. Времето — животът — се бяха отнесли жестоко с нея. Стоях сред стаята, вярно, вече по-възрастна жена, но кожата ми все още бе гладка благодарение на помадите, пудрата и почти десет години избягване на слънчевата светлина, а дрехите ми показваха на всички коя съм. В леглото отсреща лежеше Снежно цвете, съсухрена женица в парцаливи дрехи. За разлика от дъщеря й, чието лице разпознах незабавно, сигурно бих я отминала, ако я бях срещнала на улицата пред храма на Гупо.

И, да, останалите бяха тук — Лотос, Върба и Сливов цвят. Както бях подозирала, посестримите на Снежно цвете бяха същите жени, с които деляхме подслон в планината. Не се поздравихме.

Щом се доближих до леглото, Пролетна луна стана и отстъпи настрани. Очите на Снежно цвете бяха притворени, а кожата й бе мъртвешки бледа. Несигурна какво да правя, погледнах към дъщеря й. Момичето ми кимна и аз поех ръката на сродната си душа в дланта си. Тя се размърда, без да отваря очи, а после облиза напуканите си устни.

— Чувствам… — Тя поклати глава, като че се опитваше да прогони някаква мисъл.

Нежно я повиках по име и лекичко стиснах пръстите й.

Тя примигна и отвори очи, като се опитваше да фокусира погледа си върху мен, първоначално невярваща, че ме вижда.

— Усетих докосването ти — прошепна най-накрая. — Знаех, че си ти.

Гласът й бе слаб, но когато заговори, годините, преживени в болка и ужас, се стопиха. Под опустошеното от болестта тяло отново виждах и чувах малкото момиче, което преди много, много години ми бе отправило покана да бъда негова лаотун.

— Чух, че ме зовеш — излъгах я аз. — Дойдох веднага.

— Чаках те.

Лицето й се изкриви от болка. Другата й ръка притисна корема, а краката й инстинктивно се свиха. Дъщеря й безмълвно потопи една кърпа в купа с вода, изстиска я и ми я подаде. Взех я и изтрих потта, избила по челото на Снежно цвете от спазъма.

През агонизиращата болка тя проговори.

— Съжалявам за всичко, но трябва да знаеш, че любовта ми към теб никога не се е разколебавала.

Докато приемах извинението, нов спазъм, този път по-жесток, разтърси тялото й. Очите на Снежно цвете се притвориха от болка и тя отново замълча за известно време. Намокрих кърпата и я положих на челото й. След това пак поех дланта й в своята и останах седнала до нея, докато слънцето залезе. Междувременно останалите жени си бяха отишли, а Пролетна луна бе слязла да приготви вечеря. Насаме със Снежно цвете, аз отметнах завивката. Болестта бе прояла плътта около костите и тя се бе изродила в тумор с големината на бебе.

Дори днес не мога да обясня какво почувствах. Бях таила обида и гняв много дълго. Мислех, че никога няма да простя на Снежно цвете, ала вместо да мисля за това, умът ми се стъписа от осъзнаването, че утробата й отново я бе предала и че туморът трябва да е расъл в нея години наред. Имах дълг да се погрижа…

Не! Не бе това. През цялото време се бях чувствала оскърбена, защото продължавах да я обичам. Тя бе единственият човек, който бе виждал моите недостатъци и ме бе обичал въпреки тях. Бях изпитвала любов към нея дори когато я мразех най-много.

Подпъхнах завивката обратно и започнах да обмислям планове. Трябваше да повикам истински лекар. Нужно е Снежно цвете да се храни, трябва да доведем и гадател. Исках да се бори, както бих направила аз. Виждате ли, все още не разбирах, че не е във властта на човек да контролира проявленията на любовта, нито да промени съдбата на другиго.

Поднесох студената й ръка към устните си, след което слязох долу. Касапинът седеше край масата с отпуснати рамене. Синът на Снежно цвете, вече голям мъж, стоеше до сестра си. Двамата ме гледаха с поглед, наследен от майка им — горд, издръжлив, търпелив, умолителен.

— Сега ще си вървя — обявих. Лицето на сина на Снежно цвете се сви в разочаровано изражение, но аз вдигнах ръка помирително. — Ще се върна утре. Моля ви, подгответе ми място за спане. Няма да си тръгна оттук, докато… — нямах сили да изрека края на мисълта си.

Вярвах, че щом веднъж вземех нещата в свои ръце, ще спечелим битката срещу болестта, ала разполагахме само с две седмици. Две седмици от, както се оказа, осемдесет години, в които да покажа на Снежно цвете цялата любов, която изпитвах към нея. Не напуснах стаята й нито веднъж. Каквото влизаше в тялото ми, се носеше в стаята от дъщеря й. Каквото излизаше от него, се изхвърляше от нея. Всеки ден миех Снежно цвете, а после използвах същата вода за себе си. Поделена купа вода преди много години бе знакът, от който узнах, че ме обича. Надявах се, че сега тя ще види това, ще си припомни миналото и ще разбере, че от онзи далечен ден между нас нищо не се бе променило.

Нощем, след като останалите напуснеха стаята, аз се премествах от постелята, приготвена за мен, в леглото до Снежно цвете. Обвивах ръце около нея и се опитвах да влея топлина в съсухрената й фигурка и да облекча страданието, което терзаеше тялото й толкова силно, че проплакваше от болка дори в съня си. Всяка нощ заспивах с желанието ръцете ми да се превърнат в гъба, която да изсмуче тумора от корема й. Всяка сутрин, когато се събудех, дланта й лежеше върху бузата ми, а хлътналите й очи се взираха в мен.

Години наред за нея се бе грижил селският лекар. Изпратих да доведат моя. Той хвърли един поглед и поклати глава.

— Господарке Лу, лечението не е възможно — рече той. — Остава ви единствено да чакате смъртта. Вече можете да видите първите признаци по лилавия оттенък на кожата точно над бинтовете. Най-напред глезените, после краката й ще подпухнат и кожата ще поморавее със забавянето на потока на жизнената й сила. Скоро, подозирам, дишането ще се промени. Ще познаете. Вдишване, издишване, после нищо. Точно като решите, че си е отишла, ново вдишване. Не плачете, господарке Лу. Когато това се случи, краят ще е съвсем близо и тя дори няма да усеща болката.

Докторът ми остави билки за лековити отвари. Платих му и се заклех повече да не ползвам услугите му. След като той си отиде, Лотос, най-възрастната от посестримите, се опита да ме утеши.

— Мъжът на Снежно цвете извика много лекари, но сега и сто не могат да сторят нищо за нея.

Старата ярост заплашваше отново да се надигне у мен, ала на лицето й бе изписано съчувствие и състрадание не само към Снежно цвете, но и към мен.

Спомних си, че горчивото съдържа най-много ин. Предизвиква свиване, понижава треската и успокоява сърцето и духа. Убедена, че горчивият пъпеш може да забави хода на болестта, повиках посестримите на Снежно цвете да ми помогнат да приготвя задушен горчив пъпеш със сос от черен фасул, както и супа от горчив пъпеш. Трите изпълниха, каквото поисках. Седнах на леглото на Снежно цвете и я храних лъжичка по лъжичка. В началото тя се подчиняваше. Но след това стисна уста и извърна поглед от мен, все едно не бях там.

Средната по възраст посестрима, Върба, ме дръпна настрана, изведе ме на стълбищната площадка, взе паничката от ръцете ми и прошепна:

— Прекалено късно е за това. Тя не желае да се храни. Трябва да се опитате да й позволите да си отиде.

Върба ме потупа добронамерено по бузата. По-късно през деня именно тя щеше да почисти повърнатия от Снежно цвете горчив пъпеш.

Следващият ми и последен план бе да повикаме гадател. Щом дойде, той влезе в стаята и обяви:

— Един дух се е прилепил към тялото на вашата приятелка. Не се безпокойте. Заедно ще го пропъдим от стаята и тя ще оздравее. Госпожице Снежно цвете — каза той, навеждайки се над леглото, — припявайте си тези думи.

На останалите от нас нареди:

— Коленичете и се молете.

И така, Пролетна луна, госпожа Уан — да, старата сватовница бе тук през повечето време, — трите посестрими и аз паднахме на колене около леглото и започнахме да отправяме молитви и песнопения към богинята на милосърдието, докато Снежно цвете със слаб глас повтаряше думите, дадени й от гадателя. Щом се увери, че изпълняваме заръките му, гадателят извади парче хартия от джоба си, написа някакви заклинания, след което запали листчето и затича напред-назад из стаята, за да отпъди гладния дух. После извади една сабя и захвана да сече дима с думите:

— Дух, върви си! Дух, върви си! Дух, върви си!

Но и това не помогна. Платих му и го отпратих, а после наблюдавах от прозореца на Снежно цвете как се качва на теглената си от пони кола и потегля в тръс надолу по пътя. Дадох си дума оттук нататък да ползвам гадатели единствено за определянето на щастливи дати.

Сливов цвят, най-младата от посестримите, се приближи и застана до мен.

— Снежно цвете изпълнява всичко, което поискате от нея. Но, надявам се, виждате, господарке Лу, че го прави само заради вас. Страданието й продължи твърде дълго. Ако беше куче, нима щяхте да я оставите да се мъчи така?

Болката съществува на много нива: физическата агония, която Снежно цвете понасяше; скръбта ми, докато гледах как се мъчи и си мислех, че не бих могла да изтърпя и миг повече гледката; терзаещото разкаяние, което изпитвах заради онова, което й бях наговорила преди осем години — и за какво? За да ме уважават жените в моето село? За да я нараня така, както тя мен? Или нещата опираха до моята гордост — щом нямаше да е с мен, не трябваше да е с никого? Бях сбъркала за всичко, включително за последното, защото през онези дълги дни видях каква утеха й носеше присъствието на тези жени. За разлика от мен, която бях с нея в сетните й мигове, те се бяха грижили за нея години наред. Щедростта им под формата на торбички ориз, нарязани зеленчуци и дърва й бе помогнала да оцелее. Сега бяха край нея всекидневно, като загърбваха домашните си задължения. Не се натрапваха в нашата необикновена връзка. Вместо това кръжаха наоколо като добри духове, молеха се, палеха огньове, за да изплашат демоните, които жадно дебнеха Снежно цвете, ала винаги ни оставяха да бъдем насаме.

Сигурно съм спала, макар че нямам спомен. Когато не се грижех за Снежно цвете, изработвах погребални обувки за нея. Подбрах багри, които знаех, че ще хареса. Взех иглата и бродирах върху едната лотосов цвят, за да означа „вечен“, и стълба за „изкачване“, за да изразя идеята, че Снежно цвете бе започнала своето вечно изкачване към небесата. Върху другата обувка извезах миниатюрен елен и прилепи, символи на дълъг живот — същите, каквито се изобразяват върху сватбените одеяния и се окачват по случай рождени дни — за да знае, че дори след смъртта й нейната кръв ще живее чрез сина й и дъщеря й.

Състоянието на Снежно цвете се влошаваше. Когато дойдох и за първи път я измих и смених бинтовете на нозете й, забелязах, че подвитите пръсти бяха придобили тъмноморав цвят. Както бе описал докторът, ужасяващият мъртвешки цвят пропълзя нагоре по прасците й. Опитах се да я накарам да се бори с болестта. В първите дни я умолявах да призове духа на Коня у себе си, за да изрита от нея демоните, които искаха да я отнесат в отвъдното. Сега осъзнавах, че единственото, което ми оставаше, бе да облекча прехода й в задгробния живот, доколкото бе възможно.

Юнган виждаше всичко това, когато идваше всяка сутрин да ме посети и да донесе пресни яйца, чисти дрехи и писма от съпруга ми. Тя ми бе покорна и предана в продължение на много години, ала в онези дни открих, че веднъж бе престъпила дълга си към мен, за което ще й бъда вечно благодарна. Три дни преди Снежно цвете да почине, Юнган пристигна за поредното си утринно посещение, коленичи пред мен и постави в нозете ми една кошница.

— Видях ви, господарке, преди много години — рече тя с предрезгавял от страх глас. — Знаех, че не може наистина да желаете онова, което сторихте.

Не знаех за какво говори, нито пък защо бе избрала настоящия момент, за да си признае. Тогава тя дръпна покривалото от кошницата, пресегна се и измъкна оттам писма, кърпички, бродерии и нашето тайно ветрило. Това бяха вещи, които бях търсила, за да изгоря заедно с останалите спомени за общото ни минало в дните, когато изрязвах болестта от сърцето си, ала прислужницата бе рискувала да бъде изхвърлена на улицата и ги бе спасила, а след това години наред ги бе съхранявала.

Като видяха това, Пролетна луна и посестримите се разтичаха из стаята, започнаха да ровят из кошничката за бродерия на Снежно цвете, да тършуват из чекмеджетата й, да опипват под леглото за тайни скривалища. Скоро пред мен лежаха всички писма, които някога бях писала до Снежно цвете, и всяка една вещ, която бях направила за нея. В крайна сметка всичко, без унищоженото някога от мен, бе налице.

През последните дни на живота й аз отведох Снежно цвете на далечно пътешествие през спомените от съвместния ни живот. И двете бяхме запомнили наизуст толкова много от написаното, че бяхме в състояние да рецитираме цели пасажи, ала силите й бързо я напускаха и през останалото време само държеше ръката ми и слушаше.

Нощем, легнали заедно в леглото под решетестия прозорец, окъпани от лунната светлина, ние се пренасяхме в дните ни като девойки с прибрани коси. Изписах йероглиф върху дланта й: „Леглото озарено е от лунна светлина…“

— Какво написах? — попитах. — Кажи ми кои са йероглифите.

— Не зная — прошепна тя. — Не мога да позная…

Тогава изрецитирах поемата и наблюдавах как сълзите се отронват от ъгълчетата на очите й, стичат се по слепоочията и се изгубват край ушите й.

По време на последния ни разговор тя ме попита:

— Ще направиш ли нещо за мен?

— Всичко — отговорих и наистина го мислех.

— Моля те, бъди леля на децата ми.

Обещах й.

Нищо не помогна и не облекчи страданията на Снежно цвете. В последните й часове аз й прочетох договора ни, припомняйки й как отидохме до храма на Гупо, как купихме червената хартия, седнахме една срещу друга и съчинихме обета си. Препрочетох писмата, които си бяхме пращали, както и щастливи откъси от писанията ни върху ветрилото. Тананиках отколешни мелодии от нашето детство. Казах й колко я обичам и че се надявам да ме очаква в отвъдното. Говорих й през цялото време, докато достигна прага на небесата, раздвоявана между нежеланието все още да й позволя да си отиде и копнежа да я пусна на воля сред облаците.

От призрачно бяла кожата на Снежно цвете стана златиста. Цял живот на грижи се свлече от лицето й. Заедно с посестримите, Пролетна луна и госпожа Уан се вслушвахме в дишането й: вдишване, издишване, тишина. Изминаха секунди и отново: вдишване, издишване, тишина. Нови мъчителни мигове и пак: вдишване, издишване, тишина. През цялото време дланта ми лежеше върху бузата на Снежно цвете така, както тя бе полагала своята върху лицето ми, за да чувства, че сродната й душа е до нея до последното вдишване и издишване, последвани от ненарушима тишина.

Много от случилото се ми напомняше за поучителния разказ, който леля ни пееше за жената с тримата братя. Сега разбрах, че ни учеха на тези песни и истории не само за да сме подготвени да се държим подобаващо, но и защото през живота си щяхме многократно да ставаме героини в наши собствени варианти на тези сюжети.

Отнесоха Снежно цвете в долната стая. Аз я измих и облякох в одеждите й за вечността — всички опърпани и избелели, но все още върху тях личаха мотиви, които познавах от детството ни. Най-възрастната посестрима среса косите й. Средната сложи пудра върху лицето й и оцвети устните й. Най-младата украси главата й с цветя. Тялото на Снежно цвете бе положено в ковчег. Малък оркестър свиреше траурна музика, докато седяхме край тялото й в главната стая. Най-голямата посестрима имаше достатъчно пари да купи тамян да прекадим. Втората — за хартия, която да изгорим. Най-младата нямаше пари за тамян или хартия, но се справи много добре като оплаквачка.

Три дни по-късно касапинът, синът му и съпрузите и синовете на посестримите отнесоха ковчега до гроба. Вървяха много бързо, като че летяха. Взех със себе си на гроба й почти всички писания на Снежно цвете, включително повечето от моите послания до нея, и ги изгорих, за да я последват в задгробния й живот.

Върнахме се в дома на касапина. Пролетна луна направи чай, докато аз и трите посестрими на Снежно цвете се качихме горе, за да прочистим помещението от белезите на смъртта.

Именно от тях узнах за най-големия си срам. Снежно цвете не бе станала тяхна посестрима. Не им повярвах. Опитаха се да ме убедят, че казват истината.

— Ами ветрилото? — извиках разстроена. — Тя ми писа, че ще се присъедини към вашия съюз.

— Не — поправи ме Лотос. — Писа ви, че не желае да се безпокоите повече за нея, че тук е намерила приятели, които да й дават утеха.

Поискаха да се уверят сами в твърденията ми. Както разбрах, Снежно цвете ги бе научила да четат нюшу. Скупчиха се над ветрилото като ято кокошки и започнаха да възклицават и да си посочват пасажи относно неща, за които тя им бе разказвала през годините. Но когато стигнаха до последната гънка, станаха сериозни.

— Вижте — рече Лотос, като сочеше йероглифите. — Нищо такова не пише.

Грабнах ветрилото и се отдалечих в един ъгъл, където можех със собствените си очи да разгледам написаното. „Твърде много грижи ми тежат, пишеше тя. Не мога да съм каквато ме искаш. Вече не ще е нужно да слушаш моите болки. Три посестрими ми дадоха дума да ме обичат такава, каквато съм…“

— Виждате ли, господарке Лу? — подхвърли Лотос към мен от другия край на стаята. — Снежно цвете искаше да бъдем отдушник на мъката й. В замяна ни учеше на тайното писмо. Бе наша учителка и ние я уважавахме и обичахме за това. Но тя не ни отвръщаше със същото, милееше за вас. Искаше любовта й към вас да бъде взаимна, необременена от съжалението и раздразнителността ви.

Фактът, че бях повърхностна, упорита и себична, не намаляваше тежестта и глупостта на деянията ми. Бях допуснала най-голямата грешка за жена, владееща нюшу: бях пренебрегнала структурата, контекста и отсенките на значението. По-лошо дори, от самомнителност бях забравила онова, което бях научила при първата ни среща: изказът на Снежно цвете винаги е бил много по-нюансиран и сложен от този на глупавата втора дъщеря на прост земеделец. Осем години тя бе страдала заради моята слепота и невежество. През останалата част от живота си — а ми оставаха почти толкова години, на колкото бе тя, когато почина, щях да живея с разкаянието за стореното.

Но те все още не бяха казали всичко.

— Опитваше се да ви угоди всячески — каза Лотос, — дори като се отдаваше на съпруга си много скоро след раждането.

— Лъжеш!

— Всеки път, щом изгубеше бебе, не получаваше от вас повече съчувствие, отколкото от съпруга си или свекърва си — продължи Върба. — Винаги й казвахте, че стойността й зависи от способността й да ражда синове, и тя ви вярваше. Вие я съветвахте да опитва отново и тя ви слушаше.

— Това се очаква да кажем — възнегодувах. — Така ние, жените, утешаваме…

— Мислите ли, че тези думи са й донесли утеха при поредната загуба?

— Вие не бяхте там. Не сте чули…

— Опитай пак! Опитай пак! Опитай пак! — присмя се Сливов цвят. — Можете ли да отречете, че сте казали това?

Не можех.

— Настоявали сте да следва съветите ви за това, както и за много други неща — продължи Лотос. — А когато го е правила, сте я укорявали…

— Изопачавате думите ми.

— Нима? — попита Върба. — Тя говореше за вас непрекъснато. Никога не изрече лоша дума срещу вас, ала от чутото научихме истината.

— Обичала ви е с любовта на сродна душа заради всичко, което сте били и което не сте били — заключи Сливов цвят. — Ала вие мислите твърде много като мъж. Обичали сте я с любовта на съпруг, ценили сте я само когато е следвала правилата на мъжете.

След като третата свърши, отново Лотос взе думата.

— Помните ли бебето, което тя изгуби през зимата в планината? — попита с тон, от който ме побиха тръпки в очакване на онова, което щеше да последва.

— Разбира се, че помня.

— Вече е била болна.

— Не е възможно. Касапинът…

— Може и той да е причинил болестта в онзи ден — призна Върба. — Ала кръвта, която бликна от тялото й, бе черна, застояла, мъртва, а и никоя от нас не откри плод в това, което излезе от нея.

И пак Сливов цвят завърши:

— Ние бяхме край нея в течение на много години и онова се повтори още няколко пъти. Болестта й вече бе доста напреднала, когато съчинихте вашето заклеймително писмо.

Не бях успявала да надделея над тях преди. Как бих могла да оспоря това последно обвинение? Туморът трябва да е растял в тялото й много отдавна. Други подробности от онова време си дойдоха на мястото — загубата на апетит, силната й бледност, липсата на енергия, а аз тъкмо тогава я тормозех да се храни повече, да нащипе бузите си, за да им влее розовина, да върши домашните си задължения, за да внесе хармония в дома на мъжа си. А след това си спомних, че само преди две седмици, когато пристигнах тук, тя ми се бе извинила. Аз не бях сторила същото, дори в най-мъчителните й мигове, дори когато смъртта бе надвиснала над нея или когато самодоволствах, че все още я обичам. Сърцето й винаги е било чисто, ала моето бе спаружено, твърдо и сухо като стар орех.

Понякога си мисля за тези три жени, посестримите, днес мъртви, разбира се. Трябваше да внимават как ми говорят, защото аз бях господарката Лу. Ала те бяха решени да не ми позволят да си тръгна, без да узная истината.

Прибрах се у дома и се оттеглих в женските покои заедно с ветрилото и няколко съхранени писма. Стрих мастило, докато доби цвета на нощното небе. Разгърнах ветрилото, потопих четчицата и записах, както смятах, последното си послание.

„Ти, която винаги си познавала сърцето ми, лети над облаците под топлите лъчи на слънцето. Дано един ден се реем заедно в небесата“.

Очакваха ме дълги години, през които да мисля върху тези редове и да сторя каквото бе по силите ми, за да поправя злото, което бях причинила на най-скъпото ми същество.