Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (8)

Обучението

През последните три години Снежно цвете ни гостуваше на всеки два-три месеца. Небесносинята туника на облачета бе сменена от костюм от бледолилава коприна, гарнирана с бяло — доста странна комбинация за толкова младо момиче. Щом влезеше в женската стая, тя се преобличаше в комплект, ушит за нея от майка ми. Така бяхме сестри не само духовно, но и на вид.

Все още не бях гостувала на Снежно цвете в Тункоу. Не разпитвах за това, нито пък някой от домашните ми обсъждаше странната договорка. Но ето че един ден, когато бях на девет, чух как мама заобиколно се опитваше да подпитва госпожа Уан. Стояха на външната врата и гласовете им долитаха до прозореца на горния етаж.

— Съпругът ми казва, че все ние храним Снежно цвете — рече мама тихо, надявайки се никой друг да не я чуе. — А пък и се налага да носим повече вода за пиене, готвене и миене. Той иска да знае кога Лилия ще иде в Тункоу. Такъв е обичаят.

— Според обичая осемте йероглифа трябва да си съответстват напълно — напомни й госпожа Уан, — а двете много добре знаем, че в едно от най-важните отношения се разминават. Снежно цвете се свърза с момиче от по-нископоставено семейство.

Тя замълча за момент, след което добави:

— Не помня да сте се оплаквали, когато за първи път повдигнах въпроса.

— Да, но…

— Ясно е, че не разбирате как стоят нещата — продължи госпожа Уан с негодувание. — От самото начало ви казах, че се надявам да намеря съпруг за Лилия в Тункоу, но за брак в това село и дума не може да става, ако потенциалният жених дори зърне дъщеря ви преди сватбения ден. Пък и семейството на Снежно цвете страда поради неравнопоставеността на двете момичета. Трябва да сте благодарни, че не са пожелали споразумението да се разтрогне. Разбира се, никога не е късно това да стане, ако наистина така иска съпругът ви. Просто ще ми причините известно неудобство.

Какво можеше да отговори майка ми освен:

— Госпожо Уан, думите ми бяха неуместни. Моля влезте. Бихте ли желали чаша чай?

В онзи ден в гласа на майка ми усетих срам и страх. Тя не можеше да позволи връзката между мен и Снежно цвете да бъде застрашена по никакъв начин, дори ако това означаваше допълнително бреме за семейството ни.

Искате ли да знаете как се почувствах, когато разбрах, че семейството на Снежно цвете не ме смята достойна за нея? Това не ме обезпокои, защото аз знаех, че не заслужавам любовта й. Всеки ден се трудех усилено, за да я накарам да ме обича така, както аз нея. Стана ми жал, или, не, по-скоро неловко, заради майка ми. Тя се посрами силно пред госпожа Уан. Но истината е, че не ме бе грижа за тревогите на татко, неудобството на мама, упорството на посредницата или странностите около нашия съюз, защото дори да можех да ида в Тункоу без опасност бъдещият ми съпруг да ме види, чувствах, че това не ми е нужно, за да опозная живота на моята сродна душа. Тя вече ми бе разказала за селото, семейството и прекрасния си дом повече, отколкото бих могла да науча сама. Но въпросът не приключи с този разговор.

Госпожа Уан и госпожа Гао водеха непрестанна битка за територия. Местната сватовница бе договорила изгоден брак за голямата ми сестра и бе намерила подходящо момиче за съпруга на брат ми. Тя бе очаквала, че уреждането на женитбата на Красива луна и моята също ще бъде възложено на нея. Ала госпожа Уан с нейните представи за моето бъдеще се бе намесила не само в съдбата на братовчедка ми и на мен самата, но и в тази на госпожа Гао. Възнаграждението за нашите две сватби нямаше да идат в джоба на селската сватовница. Както казват, сърцето на алчната жена винаги таи мъст.

Госпожа Гао отишла в Тункоу и предложила услугите си на семейството на Снежно цвете. Много скоро новината достигна до ушите на госпожа Уан. И макар тяхната разправия да нямаше нищо общо с нас, развръзката й се състоя в нашия дом. Един ден, когато бе дошла да отведе Снежно цвете, госпожа Уан се натъкна на местната посредница, която се бе курдисала насред главната стая, ядеше тиквени семки и обсъждаше с татко подробностите по организирането на церемонията за представянето на дата за сватбата^[1] на голямата ми сестра. Пред баща ми двете не издумаха и дума. Никоя от тях не бе толкова недодялана. Госпожа Гао можеше да избегне кавгата, ако бе имала благоразумието да си тръгне, щом работата й в дома ни приключи. Вместо това, тя взе, че се качи в женската стая, пльосна се върху един стол и започна да се перчи с вещината си на сватовница. Това бе като да бърка с пръст в жива рана. Накрая госпожа Уан не се стърпя.

— Само разгонена кучка може да си загуби ума дотам, че да се домъкне в моето село, за да краде една от малките ми племенници — сопна се тя.

— Тункоу не е твое село, лелче — отвърна госпожа Гао с фалшива любезност. — Щом се разпореждаш там, защо си дошла да душиш в Пууей? По твоите сметки Лилия и Красива луна се падат на мен. Но да си ме видяла да цивря като бебе, че ми ги отне?

— Ще намеря чудесни женихи за тези момичета. Както и за Снежно цвете. Не би могла да сториш толкова за тях.

— Не бъди толкова сигурна. Не си се представила чак така добре с по-голямата сестра на Снежно цвете. Аз съм по-подходяща предвид положението й.

Споменах ли, че Снежно цвете присъстваше на тази сцена и чу как двете сватовници се карат за нея и сестра й подобно на безсъвестни търговци, които се препират за чували долнокачествен ориз? Тя бе застанала до госпожа Уан, готова да си вървят. В ръцете си държеше парче плат, което бе бродирала. Пръстите й усукваха материята и разтегляха шевовете. Не вдигаше поглед, но аз видях, че лицето и ушите й бяха поруменели. В този момент кавгата можеше да прерасне в нещо по-сериозно, но госпожа Уан протегна набраздената си от вени ръка и нежно я постави на кръста на Снежно цвете. Дотогава не подозирах, че е способна да изпитва жал или да отстъпи.

— Не разговарям с пропаднали жени — сряза съперницата си тя. — Хайде, момичето ми, чака ни дълъг път.

Тази случка щеше да бъде забравена, ако оттогава двете сватовници не се бяха хванали за гушите. Узнаеше ли госпожа Гао, че паланкинът на госпожа Уан е пристигнал в Пууей, тя се нагиздваше в крещящите си одежди, слагаше руж на бузите си и пристигаше да души около дома ни като някаква, ами… като разгонена кучка.

На единайсет години краката ни бяха напълно заздравели. Моите бяха силни и напълно съвършени, с дължина от точно седем сантиметра. Стъпалата на Снежно цвете бяха малко по-големи, а тези на Красива луна — дори още повече, ала бяха изящно оформени. Това, наред с високите й домакински умения, правеха братовчедка ми много добра партия. Сега, когато бяхме оставили бинтоването в миналото, госпожа Уан уреди предложения за трите ни. Съвместимостта на осемте ни йероглифа с тези на бъдещите ни съпрузи бе проверена и бяха избрани дати за годеж.

 

 

Както бе предрекла госпожа Уан, съвършенството на златните ми лотоси ми осигури изключително благоприятно предложение. Бъдещият ми жених произхождаше от най-доброто семейство в Тункоу. Чичото на съпруга ми бе дзиншъ, на когото императорът бе предоставил в ленно владение голямо количество земя. Чичо Лу, както го наричаха, бе бездетен. Живееше в столицата и бе поверил на брат си грижата за именията. И тъй като моят бъдещ свекър изпълняваше службата на управител на селото — даваше земя под аренда и събираше парите от нея, — всички приемаха за дадено, че годеникът ми щеше да го наследи един ден. Красива луна щеше да се омъжи в едно по-нископоставено семейство от рода Лу, което живееше в близост. Нейният избраник бе син на земеделец, който обработваше четири пъти повече земя от татко и чичо. На нас това ни се струваше голяма заможност, но въпреки това бе далеч, далеч по-малко в сравнение с имотите, които бъдещият ми свекър управляваше от името на брат си.

— Красива луна, Лилия — казваше мадам Уан, — вие сте си като сестри. Сега ще бъдете като мен и сестра ми. И двете се омъжихме в Тункоу. Макар и двете да сме познали нещастие, имахме късмета да останем неразделни през целия си живот.

Наистина, ние бяхме благодарни, че и за в бъдеще ще споделяме всичко, от дните на ориза и солта като майки и съпруги до вдовишките години на безмълвен покой.

Снежно цвете трябваше да се ожени на друго място, но щеше да живее наблизо — в Дзинтиен — село Открито поле. Госпожа Уан даде думата си, че от решетестите прозорци в бъдещите ни домове двете с Красива луна щяхме да виждаме Дзинтиен и може би дори къщата на Снежно цвете. Не узнахме много за семейството, в което се омъжваше тя, освен че годеникът й бе роден в годината на Петела. Това ни притесни — общоизвестно е, че това не е идеалната двойка, понеже петелът се стреми да яхне коня.

 

 

— Не се безпокойте, момичета — увери ни госпожа Уан. — Гадателят изследва взаимодействието на петте елемента — вода, огън, метал, земя и дърво. Давам ви дума, че няма да се наложи вода и огън да живеят под един покрив. Всичко ще бъде наред — каза тя и аз й повярвах.

Семействата на бъдещите ни женихи проводиха първите дарове — пари, сладкиши и месо. Леля и чичо получиха свински бут, а мама и татко — цяло печено прасе, което бе нарязано и раздадено на роднините ни в Пууей. В отговор родителите ни изпратиха като подарък за бъдещите си сватове яйца и ориз, символизиращи плодовитостта ни. След тази размяна зачакахме да започне вторият етап от сватбения ритуал, когато родителите на момчетата щяха да предложат дата за женитбата.

Представете си нашето щастие. Бъдещето ни бе уредено. Новите ни семейства щяха да ни издигнат в обществото. Все още бяхме достатъчно млади, за да вярваме, че с благо сърце можем да преодолеем всички трудности, с които щяхме да се сблъскаме при съжителството със свекървите си. Трудехме се над чеиза си. Ала повече от всичко бяхме щастливи, че сме заедно.

Леля продължаваше да ни преподава нюшу, но се учехме и от Снежно цвете, която при всяко свое гостуване ни запознаваше с нови йероглифи. Някои научаваше от книгите на брат си, в които бе надничала крадешком, понеже много от знаците в нюшу са стилизирани ръкописни варианти на мъжкото писмо, а други усвояваше от майка си, която владееше до съвършенство изкуството на женския тайнопис. С часове се упражнявахме да изписваме чертиците на йероглифите с пръст по дланите си. Леля винаги ни предупреждаваше да подбираме думите внимателно, защото при използването на фонетични знаци вместо пиктографските символи на мъжете смисълът можеше да се изгуби или обърка.

 

 

— Всяка дума трябва да бъде поставена в контекст — напомняше ни тя всекидневно в края на урока. — Погрешното тълкуване може да повлече много нещастия след себе си.

След като ни повтореше това предупреждение, леля ни възнаграждаваше с романтичната легенда за жената от нашия край, която изобретила женския тайнопис.

— Много отдавна, по времето на династията Сун, преди може би повече от хиляда години — разказваше тя, — император Джъдзун обикалял страната, за да си търси нова наложница. Бродил надлъж и нашир, докато пристигнал в нашия окръг, където чул за един земеделец на име Ху — много разумен и начетен човек, който живеел в Дзинтиен — да, момичета, в Дзинтиен, където нашата Снежно цвете ще заживее, след като се омъжи. Господарят Ху имал син — много изтъкнат млад чиновник, който се бил представил добре на държавните изпити, ала императорът бил най-силно заинтригуван от друга личност — най-голямата дъщеря на земеделеца. Името й било Юсиу. Тя не била напълно безплодна издънка, тъй като баща й се бил погрижил да й даде образование. Рецитирала класическа поезия и владеела мъжкото писмо. Умеела да пее и танцува. Бродерията й била великолепна и изящна. Всички тези нейни качества убедили владетеля, че от нея щяло да стане идеална императорска наложница. Той посетил господаря Ху, споразумял се с него и не след дълго Юсиу отпътувала за столицата. Щастлив завършек? В някои отношения — да. Господарят Ху получил щедри дарове, а на Юсиу й бил осигурен изискан живот сред нефрит и коприна. Но, момичета, знайте, дори такава умна и културна жена като Юсиу не била подмината от скръбта от разлъката с близките си хора. О, как бликали сълзите от очите на майка й! Как ридаели от мъка сестрите й! Ала никоя от тях не била тъй печална както самата Юсиу.

Знаехме тази част от историята отлично. Раздялата на Юсиу със семейството й била едва началото на нейните злочестини. При всичките й таланти тя не била в състояние да задържи вниманието на императора завинаги. Хубавото й лунообразно лице, бадемови очи и черешови устни му дотегнали, а дарованията й, колкото и забележителни да били за окръг Юнмин, били посредствени в сравнение с тези на останалите дами в двора. Бедната Юсиу. Тя не можела да се мери с дворцовите интригантки. Останалите съпруги и наложници презирали селянката. Била самотна и тъжна, но нямало как да общува с майка си и сестрите си, без да бъдат разкрити. Една непредпазлива забележка от нея, и можело да бъде обезглавена или хвърлена в някой кладенец, за да й бъде затворена устата.

— Ден и нощ Юсиу таяла чувствата си — продължаваше леля. — Злите жени в двора и евнусите я наблюдавали, докато тихо бродирала или се упражнявала в калиграфия. Непрекъснато й се присмивали: „Ама че нескопосно“ или пък: „Вижте, маймуната от село се опитва да подражава на писмото на мъжете“. Всяка изречена от тях дума била жестока, ала Юсиу не се опитвала да имитира мъжките йероглифи. Тя ги променяла, накланяла ги настрани, придавала им женственост и накрая започнала да създава съвсем нови символи, които почти или изобщо не напомняли мъжкото писмо. Скришом от околиите тя създавала таен шифър, който щял да й позволи да си пише с майка си и сестрите си.

Със Снежно цвете често питахме как те са успели да разчетат тайнописа и днес леля втъка своето тълкувание в канавата на разказа.

— Може би някой състрадателен евнух тайно им е предал писмо от Юсиу, което обяснявало замисъла й. Или пък сестрите й отпървом не разбрали какво пише и захвърлили бележката, която се завъртяла под подходящия ъгъл и те успели да разчетат знаците. Впоследствие, с течение на времето, жените от семейството й измислили нови фонетични йероглифи и се научили да извличат значението от контекста, както го правите вие сега. Но това са подробности, от каквито се интересуват мъжете. — Тя изрече този укор сурово, припомняйки ни, че тези въпроси не ни влизаха в работата. — Това, което трябва да запомните от историята на Юсиу, е, че тя открила начин да споделя онова, което се случвало с нея под гладката повърхност на живота й, и че нейният дар се съхранил и се предавал през безброй поколения жени, та чак до наши дни.

Замълчахме за миг, замислени за съдбата на самотната наложница. После леля запя, а ние трите се присъединихме, докато мама слушаше отстрани. Това бе жаловита песен, за която се предполагаше, че е съчинена от самата Ху Юсиу. Чрез гласовете ни се изливаше нейната скръб:

Листът напоен е със сълзи, що сърце ми проля.

Скрит бунт, за който невиждащи са мъжките очи.

Нека ориста ни превърне се в трагична творба.

О, майко, сестрици, чуйте воплите ми.

Последните тонове политнаха през решетестите прозорци и отзвучаха надолу по пътя.

— Помнете, момичета — рече леля. — Не всички мъже са императори, но всички момичета се омъжват далеч от дома. Юсиу създала нюшу, за да могат жените от нашия край да съхранят връзката със семейството си.

Хванахме иглите и се заловихме да бродираме. На следния ден леля отново щеше да ни разкаже историята на Юсиу.

През годината, когато със Снежно цвете станахме на тринайсет, трупахме познания от всичко около нас, като се очакваше да извършваме и обичайните си задължения. И докато жените от семейството на Снежно цвете я бяха подготвили превъзходно в изящните изкуства, то по отношение на домакинските умения се бяха провалили напълно. Ето защо тя ме следваше неотлъчно, докато вършех къщната работа. Ставахме призори и най-напред наклаждахме огъня в огнището. След като измиехме чиниите, приготвяхме храна за прасето. По обед излизахме за малко, да наберем зеленчуци от градината, а после приготвяхме обяда. Преди цялата тази работа се вършеше от мама и леля, но сега те само ни надзираваха. Следобедите прекарвахме в женската стая, а вечер помагахме за приготвянето и сервирането на вечерята.

Всяка минута от всеки един ден бе запълнена с уроци. Ние, момичетата от нашия дом, и тук причислявам и Снежно цвете, се стараехме да бъдем добри ученички. Красива луна се справяше най-добре с преденето, задача, за която аз и Снежно цвете нямахме достатъчно търпение. Обичах да готвя, но да преда, шия и майсторя обувки — не чак толкова. Никоя от нас не обичаше да чисти, но Снежно цвете се справяше ужасно. Мама и леля не я наказваха, както нас с Красива луна, ако се случеше да не сме помели пода достатъчно добре или да не сме почистили хубаво мръсотията от туниките на бащите си. Мислех, че са по-меки към нея, защото знаят, че един ден ще има прислуга и никога няма да й се наложи да върши тези неща сама. Аз имах друго обяснение. Тя никога нямаше да се научи да чисти както трябва, защото като че ли се рееше някъде далеч над баналното в живота.

Учехме се и от мъжете в семейството, макар и не по начина, който може да се очаква. Татко и чичо никога не ни възпитаваха пряко, тъй като това би било неуместно. Искам да кажа по-скоро, че узнах много за мъжете от поведението на Снежно цвете и от начина, по който те й отвръщаха. Конджи е едно от най-простите ястия — трябва само ориз, много вода и бъркане, бъркане, бъркане, така че позволявахме на Снежно цвете да приготвя кашата за закуска. Щом разбра, че татко я обича с повече зелен лук, тя се погрижи да добавя допълнително шепа от него в купичката му. На вечеря, докато мама и леля безмълвно поставяха блюдата с храна на трапезата и изчакваха татко и чичо да си сипят, Снежно цвете обикаляше масата и със сведена глава предлагаше всяка от гозбите първо на татко, после на чичо, на големия ми брат и накрая на малкия ми брат. Винаги се държеше на точно такова разстояние, че да излъчва изисканост, без да нарушава приличието. Научих, че тези дребни жестове на внимание от нейна страна ги карат да се въздържат да тъпчат храната в устата си, да плюят по пода и да почесват ситите си тумбаци. Вместо това се усмихваха на Снежно цвете и разговаряха с нея.

Жаждата ми за знания се простираше отвъд пределите на това, което ми бе потребно за дейностите в женската стая, за домакинската работа и дори отвъд обучението по нюшу. Исках да узная повече за бъдещето си. За щастие Снежно цвете бе приказлива и говореше много за Тункоу. Тя вече бе пътувала многократно между двете села и познаваше пътя добре.

— Когато потеглиш към дома на съпруга си — разказваше тя, — ще прекосиш моста над реката, ще преминеш през много оризови ниви по посока към ниските възвишения, които се виждат от края на Пууей. Тункоу е приютен в обятията на тези хълмове. Те винаги ще пребъдат, а заедно с тях и ние, поне така твърди татко. Селото е защитено от земетресения, глад и мародери. Има идеален фън шуй.

Докато слушах думите на Снежно цвете, Тункоу растеше във въображението ми, но това бе нищо в сравнение с чувството, което ме изпълваше, когато тя заговореше за бъдещия ми съпруг и неговото семейство. Нито аз, нито Красива луна бяхме присъствали при договарянето на браковете между госпожа Уан и бащите ни, но основното ни бе известно: всички в Тункоу бяха от рода Лу и двете семейства, в които отивахме, бяха заможни. Тези неща бяха важни за родителите ни, но ние се интересувахме повече от годениците, свекървите ни и останалите жени, с които щяхме да обитаваме горните стаи. Единствена Снежно цвете можеше да ни осветли по тези въпроси.

— Ти си късметлийка, Лилия — рече тя един ден. — Виждала съм това момче. Пада ми се братовчед. Косата му има синкавочерния цвят на нощта. Мил е с момичетата. Веднъж си подели едно лунно кексче с мен. Не беше длъжен.

Разказа ми още, че бъдещият ми мъж е роден в годината на Тигъра, знак, също така енергичен като моя, поради което щяхме да сме идеална двойка. Разкри ми неща, които щяха да ми бъдат от полза, за да успея да се впиша в семейство Лу.

— Домът е много оживен — обясни тя. — Тъй като е управител на селото, господарят Лу приема многобройни посетители от близо и далеч. Освен това в къщата живеят много хора. Нямат дъщери, но скоро ще дойдат снахи. Ти ще си първата. Ще имаш високо положение още при влизането си в дома. Ако добиеш син първа, първенството ти ще бъде затвърдено завинаги. Това не значи, че няма да се сблъскваш със същите беди като императорската наложница Юсиу. Макар съпругата на господаря Лу да го е дарила с четирима синове, той издържа три наложници. Така трябва, защото е главният в селото. Те доказват силата му пред хората.

Би трябвало да се обезпокоя повече за това. В крайна сметка, щом бащата имаше държанки, вероятно и синът щеше да си вземе. Ала тогава бях млада и невинна и тази мисъл не ми мина през ума. А дори и да ми беше минала, нямаше да си дам сметка какви конфликти биха могли да произтекат от това. Моят свят все още се изчерпваше с мама и тате, леля и чичо — толкова просто бе всичко.

Снежно цвете се обърна към Красива луна, която, както винаги, слушаше кротко и изчакваше да я включим в разговора. Снежно цвете й каза:

— Красива луна, радвам се за теб. Познавам семейството, в което отиваш, много добре. Бъдещият ти съпруг, както знаеш, е роден в годината на Свинята. Той е як, галантен и грижлив, а пък природата на твоя знак — Овцата, ще те накара да го обичаш безумно. Вие също сте идеални един за друг.

— Ами свекърва ми каква е? — попита Красива луна колебливо.

— Тази дама посещава майка ми всеки ден. Тя има добро сърце, не бих могла да ти опиша колко е мила.

Внезапно в очите й бликнаха сълзи. Бе толкова странно, че ние с Красива луна се разкискахме, мислейки си, че това е някаква шега. Моята лаотун примигна бързо, за да ги прогони.

— Влезе ми дух в окото! — възкликна Снежно цвете и също се разсмя. После продължи нататък: — Красива луна, ще бъдеш много доволна. Новото ти семейство ще те обича от все сърце. А най-хубавото е, че всеки ден ще можеш да ходиш при Лилия пеша. Домовете ви са съвсем близо.

После пак обърна поглед към мен.

— Твоята свекърва е много старомодна — рече тя. — Съблюдава всички предписания за жените. Подбира думите си. Облича се добре. А когато й дойдат гости, винаги има готов горещ чай.

Тъй като Снежно цвете ме бе обучавала на тези неща, не се страхувах, че може да сбъркам нещо.

— В къщата има повече прислуга, отколкото в моя дом — продължи Снежно цвете. — Няма да се налага да готвиш, освен за да приготвиш специални ястия за господарката Лу. Можеш да кърмиш децата си само ако пожелаеш.

Помислих си, че е полудяла.

Разпитах я още за бащата на съпруга си. Тя помисли за минута и отговори:

— Господарят Лу е щедър и милостив, но също и умен, затова и е управител. Всички го почитат. Всички ще уважават и неговия син и съпругата му.

Тя ме погледна с онзи неин дълбок поглед и повтори:

— Голяма късметлийка си.

След словесните портрети, които Снежно цвете бе направила, нима можех да не си се представя сред новото си семейство в Тункоу, заобиколена от любящ съпруг и безукорни синове?

Познанията ми започнаха да се разпростират далеч извън пределите на родното ми село. Със Снежно цвете вече пет пъти бяхме посещавали храма на Гупо в Шъся. Всяка година изкачвахме стълбите, които водеха към него, полагахме даровете си пред олтара на богинята и запалвахме тамян. После отивахме на пазара, където си купувахме конци за бродиране и хартия. Накрая винаги се отбивахме при стария господин Дзуо, за да се засладим с карамеленото таро. По време на пътуванията си дотам и обратно, когато госпожа Уан спеше, ние надзъртахме през завеските на паланкина. Виждаха се пътища, които се отбиваха и се виеха към други села. Имаше реки и канали. От носачите разбрахме, че това са водни пътища, които свързват нашия окръг с останалата част на страната. В горната стая единственото, което можехме да видим, бяха четирите стени, докато мъжете от нашия край не бяха толкова откъснати от света. Ако поискаха, можеха да стигнат почти навсякъде с помощта на лодка.

През това време госпожа Уан и госпожа Гао току прихождаха и се суетяха като квачки. Какво? Да не мислите, че след като годежите ни бяха уредени, щяхме да се отървем от тях? Те трябваше да наблюдават, да изчакват, да заговорничат и да уговарят, за да защитят и подсигурят вложенията си. Всичко можеше да се обърка. Очевидно бяха загрижени заради четирите брака, които предстояха в семейството, и за това дали татко ще е в състояние да даде обещания откуп за годеницата на големия брат, приемлива зестра за трите момичета, и най-вече — да осигури възнаграждението за сватовниците. Но през лятото на тринайсетата ми година битката между двете посредници внезапно се изостри.

Всичко започна съвсем просто. Седяхме в горната стая, когато госпожа Гао започна да се жалва, че семействата в нашето село не плащали своевременно полагаемото й се възнаграждение, намеквайки, че и нашето не прави изключение.

— Селският бунт в планините направи времената трудни за всички ни — заяви сватовницата. — Потокът на стоки към и от селата секна. Никой няма пари. Чух, че някои момичета трябвало да развалят годежите си, тъй като семействата им вече не били в състояние да подсигурят зестрата. Тези девойки ще трябва да станат осиновени снахи.

Че времената бяха тежки, не бе новост, ала последвалите й думи изумиха всички ни:

— Дори малката госпожица Снежно цвете не е в безопасност. Все още не е късно да й потърся по-подходящ жених.

Радвах се, че Снежно цвете не може да чуе тези хули.

— Говорите за едно от най-добрите семейства в окръга — възрази госпожа Уан и този път в гласа й вместо мазния й тон прозвуча стържеща нотка, като от търкащи се камъни.

— Сигурно искаш да кажеш „беше“, леличко. Господарят на този дом е попрекалил с комара и наложниците.

— Вършил е само това, което положението му е налагало. Но на теб невежеството трябва да ти бъде простено. Какво разбираш ти от висок обществен ранг?

— Ха! Не ме разсмивай! Говориш лъжи, като че сама си вярваш. Целият окръг знае накъде е тръгнало това семейство. Вълненията в планините, плюс лошата реколта и безхаберието — и какво може да очакваш от един слаб мъж, освен да се хване за лулата.

Майка ми се надигна рязко:

— Госпожо Гао, благодарна съм ви за това, което сторихте за децата ми, но те са деца и не бива да чуват това. Ще ви изпратя до вратата, сигурна съм, че ви чакат и в други семейства.

Мама направо сграбчи госпожа Гао от стола и почти я натири по стълбите. В мига, в който се скриха, леля наля чай на госпожа Уан, която, дълбоко потънала в мислите си, седеше напълно застинала с отнесен поглед. После изведнъж примигна три пъти, огледа стаята и ме привика при себе си. Бях на тринайсет и все още се боях от нея. Бях се научила да я наричам „лельо“, но в мислите ми тя си оставаше страховитата госпожа Уан. Щом я приближих, тя рязко ме дръпна към себе си, захвана ме между краката си, сграбчи раменете ми, както при първата ни среща.

— Никога, запомни, никога не повтаряй това, което чу, пред Снежно цвете. Тя е невинно дете. Гнусните приказки на тази жена не бива да прояждат ума й.

— Да, леличко.

Тя ме разтърси здраво:

— Никога!

— Обещавам.

Тогава не разбрах и половината от изреченото. Но дори и да го бях разбрала, защо да изричам тези злостни клюки пред Снежно цвете? Та аз я обичах. Никога не бих я наранила, като повторя ехидните приказки на госпожа Гао.

Ще добавя още само следното: мама сигурно е говорила с татко, защото госпожа Гао повече не припари в дома ни. Всички по-нататъшни срещи с нея по семейни дела се провеждаха на столчета пред къщата. Ето колко силно мама и татко обичаха Снежно цвете. Тя бе моя сродна душа, ала за тях бе също толкова скъпа, колкото и аз.

 

 

Настъпи десетият месец от тринайсетата ми година. Отвън, зад решетестия прозорец нажеженото до бяло лятно небе изстина до наситеното синьо на есента. Само месец оставаше до сватбата на голямата ми сестра. Семейството на младоженеца проводи последните дарове. Посестримите й продадоха един от двайсет и петте дзина ориз и й купиха подаръци. Момичетата дойдоха у дома за ритуала „Седенкуване и песни в горната стая“. Жени от селото ни посещаваха, за да побъбрят, да напътстват и да съчувстват на невестата. В течение на двайсет и осем дни пеехме песни и си разказвахме истории. Посестримите помогнаха на другарката си да довърши последните юргани от чеиза си и да опакова обувките, които бе изработила за членовете на новото си семейство. Всички ние залягахме над книгите за третата сутрин, които майсторяхме за сестра ми. Те щяха да я представят пред женската челяд в новия й дом, ето защо се стараехме да намерим подходящите думи, за да опишем най-хубавите й качества и черти.

Три дни преди отпътуването на сестра ми към новия й дом настъпи денят за скръб и печал. Мама приседна на четвъртото стъпало на стълбите, водещи към горната стая, положи крака върху третото и започна да ридае.

— Голяма дъще, ти си бисер в дланта ми — се носеше напевът й. — Двойно преливат от сълзи очите ми. Две ручейчета се стичат по лицето ми. Ще опустее домът ни без теб.

Сестра ми, нейните дружки и жените от селото се присъединиха към скръбните й вопли. Ай, ай, ай!

Леля запя втора в ритъма, зададен от майка ми. Както винаги, тя се опита да внесе оптимизъм дори в този час на печал.

— Грозна съм и не тъй умна, но винаги съм се старала да бъда с добър нрав. Обичам съпруга си и той отвръща на любовта ми. Ние сме двойка грозновати и не много умни мандаринки. Забавлявали сме се много в кревата. Дано и ти случиш.

Когато дойде моят ред, аз издигнах глас:

— Сестрице, сърцето ми ридае за теб. Да бяхме се родили синове, бихме били неразлъчни. Щяхме да бъдем заедно навеки, тъй както татко и чичо, тъй както нашите братя. Семейството ни тъгува за теб. В женската стая ще е самотно без теб.

Тъй като желаех да й направя най-хубавия подарък, запях една мъдрост, научена от Снежно цвете:

— Всекиму са нужни дрехи — и сред лятната прохлада, и в най-меката зима, затуй майстори дрехи за близките си, без да чакаш да те молят. И ако трапезата ти е охолна, пак не забравяй родителите на съпруга ти да се нахранят първи. Труди се усърдно и помни три неща: бъди добра снаха и винаги засвидетелствай уважение на мъжовата си рода, бъди добра жена и винаги тъчи плат за съпруга си, бъди добра майка и винаги бъди образец за благоприличие за чедата си. Ако следваш тези заръки, новото ти семейство ще се отнася топло с теб. В този хубав дом нека на сърцето ти е леко.

След мен последваха посестримите й. Те обичали своята другарка. Тя била даровита и мила. Щом и последната измежду тях се омъжела, скъпоценният им съюз щял да се разпадне. Щели да останат само спомените за времето, когато са бродирали и тъкали задружно. Единствено словата в сватбените им книги щели да ги тешат през годините. Давали клетва, когато някоя от тях напусне този свят, другите да изгорят писмата й, за да отпътуват думите им заедно с духа й. И макар силна болка да терзаела душите им от раздялата, те таяли надежда да бъде щастлива.

След като всички присъстващи изпяха своите песни и много сълзи бяха пролети, Снежно цвете отправи специално обръщение.

— Няма да пея в твоя чест — рече тя. — Наместо туй ще ви покажа какъв начин открихме двете със сестра ти да те запазим завинаги сред нас.

От ръкава си тя извади ветрилото, разпери го с отривисто движение и прочете простото стихче, което бяхме написали заедно с нея: „Сестро и добра приятелко, тиха и блага. Ти си щастлив спомен“. И Снежно цвете посочи малкото розово цветче, вплетено в обточващия гирлянд, с което бе увековечила голямата ми сестра.

На следния ден всички събрахме бамбукови листа и напълнихме ведра с вода. Когато сватовете пристигнаха, ги обсипахме с листенцата в символ на неповяхващата като бамбука любов между младоженците. После изляхме водата, с което показахме на роднините на съпруга й, че е чиста като бистрата течност. Тези закачки бяха съпроводени с много смях и одобрителни възгласи.

Още часове изминаха в гощавки и скърбене. Чеизът бе изваден на показ и всички изразиха мнението си за майсторството на сестра ми. През целия ден и цялата нощ тя изглеждаше прекрасна с блестящите си от сълзи очи. На следната утрин се качи в паланкина, който щеше да я отнесе в новия й дом. Гостите изливаха вода и подвикваха:

— Женитбата на дъщеря е като изливането на вода!

Вървяхме след процесията до края на селото и я следвахме с поглед, докато пресече моста и напусна Пууей. Три дни по-късно в новото й село бе проводена пратка от кексчета от лепкав ориз, дарове и измайсторените от нас книги за третата сутрин, които щяха да бъдат прочетени пред обитателките на женската стая в новия дом на сестра ми. На следващия ден, както повелява обичаят, големият ми брат впрегна талигата и върна сестра ми обратно у дома. С изключение на неколкократните брачни посещения през годината, тя щеше да продължи да живее с нас до края на първата си бременност.

От всички събития около женитбата й най-ясно се е запечатал в паметта ми един случай при завръщането на сестра ми от дома на съпруга й на следната пролет. Обикновено тя бе много тиха и прекарваше времето, седнала на столчето си в ъгъла, където кротко бродираше, бе винаги покорна и никога не предизвикваше кавги. Този път обаче тя коленичи на пода пред мама и със заровено в скута й лице изплака своите злочестини. Свекърва й била груба, вечно се оплаквала и упреквала сестра ми. Съпругът й пък бил прост и груб. Роднините й я карали да вади вода за всички и да пере на цялото семейство. Виждаме ли как са ожулени кокалчетата й от домакинската работа? Държали я гладна и хулели семейството ни, задето не изпращало достатъчно храна за нея по време на посещенията й.

С Красива луна и Снежно цвете се притиснахме една към друга, като цъкахме съчувствено, но при все че съжалявахме сестра ми, вътрешно бяхме убедени, че нас това няма да ни сполети. Мама приглади косата й и потупа треперещото й тяло. Очаквах, че ще й каже да не се тревожи, че това са само временни беди, ала тя не изрече и дума. С безпомощен поглед тя потърси с очи леля за напътствие.

— На трийсет и осем години съм — рече леля, но не със съчувствие, а с примирение. — Животът ми не бе щастлив. Израснах в добро семейство, ала нозете и лицето ми ми отредиха такава съдба. Дори жена като мен — не особено умна или хубава или дори обезобразена или няма — ще намери съпруг, защото и бавноразвиващият се може да прави синове. Нужен е само съсъд. Баща ми ме омъжи в най-доброто семейство, което ме прие. И аз плаках като теб. Ала жестокостите на съдбата нямаха край. Не успях да родя мъжки рожби. Бях бреме за семейството на съпруга си. Ще ми се да бях добила син и животът ми да бе щастлив. Ще ми се дъщеря ми да не трябваше да се омъжва надалеч, а да остане край мен, за да има с кого да споделям скръбта си. Ала така е отредено на жените. Не можеш да избегнеш съдбата си. Тя е предначертана.

Чувствата, избликнали от устата на леля — единствения човек в семейството, който винаги бе насреща да внесе добро настроение, леля, която все разправяше колко се забавляват с чичо в кревата и весело ни напътстваше в учението — бяха удар. Красива луна се пресегна и стисна ръката ми. Очите й се бяха налели със сълзи при тази горчива истина, неизричана досега гласно в женската стая. Никога преди това не се бях замисляла колко тежък е бил животът на леля, но ето че сега през ума ми пробягаха последните няколко години и осъзнах, че зад вечната си усмивка тя бе прикривала своето несъмнено разочарование от живота.

Разбира се, тези признания не утешиха сестра ми. Тя зарида още по-силно, закрила ушите си с длани. Мама бе длъжна да каже нещо, ала това, което изрече, бе изпълзяло от най-тайните дълбини на ин — отчайващо, безрадостно и типично женско.

— Ти се омъжи — каза мама със странно отчужден глас. — Отиваш в друго село. Свекърва ти се отнася жестоко с теб. Съпругът ти не те обича. Иска ни се да не ни напускаш никога, но всяка дъщеря се омъжва. Такъв е редът. Всички го следват. Можеш да плачеш и да умоляваш да се върнеш тук, може да скърбим за загубата ти, ала ти, а и ние — нямаме избор. Древната поговорка го казва ясно: „Не се ли омъжи една дъщеря, тя е безполезна, не изгори ли огън планината, почвата не ще даде богат плод“.