Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (6)

Снежно цвете

През последвалите дни ми бе трудно да седя кротко, за да почиват краката ми, както се искаше от мен, понеже можех да мисля единствено за предстоящата среща със Снежно цвете. Дори мама и леля се увлякоха от моето вълнение и предлагаха идеи какво да включим в договора, макар никога да не бяха виждали подобен документ. Когато паланкинът на госпожа Уан спря пред прага ни, аз чаках чистичка и пременена в скромни селски дрехи. Мама ме свали по стълбите и ме изнесе навън. Десет години по-късно, когато се омъжвах, щях да направя подобно пътуване с паланкин. При втория повод изпитвах боязън от новия живот, който ми предстоеше, и тъга от раздялата с познатия ми свят, докато при настоящата среща се чувствах замаяна от нервна възбуда. Дали Снежно цвете щеше да ме хареса?

Госпожа Уан задържа вратата на носилката, мама ме свали на земята и аз пристъпих в тясната кабинка. Наяве Снежно цвете бе далеч по-хубава отколкото в представите ми. Очите й бяха със съвършена бадемовидна форма. Бледата й кожа показваше, че не бе прекарвала дълго навън, за разлика от мен през ранното ми детство. От другата й страна висеше червена завеска, от която по черните коси на Снежно цвете играеха розовеещи отблясъци. Носеше небесносиня копринена туника с избродирани облачета. Изпод панталоните й надзъртаха пантофките, които бях направила за нея. Не каза нищо. Може би бе също толкова нервна като мен. Усмихна ми се и аз й отвърнах.

Паланкинът беше за един човек и трябваше да се сгъстим. За да не се накланя, госпожа Уан седна по средата. Носачите ни вдигнаха и скоро вече подтичваха по моста, който извеждаше от Пууей. Никога преди не бях пътувала с паланкин. Четиримата носачи се мъчеха да тичат така, че люлеенето да бъде възможно най-малко, но от спуснатите завеси, горещината, вътрешното ми безпокойство и странното ритмично движение започна да ми прилошава. Досега не бях напускала дома си, така че дори и да можех да надникна през прозореца, не бих се ориентирала къде се намираме или колко още път ни остава. Бях чувала за панаира при храма на Гупо. Та кой не го знае? Всяка година на десетия ден от петия месец там се стичаха жени от околността, за да отправят молитви към богинята да ги дари със синове. Казваха, че хиляди хора посещават панаира. Не можех да си го представя. Когато през завесите до нас започнаха да достигат шумовете от звънчетата на конските коли, подвикванията „Отдръпнете се!“, които носачите ни отправяха към минувачите, и възгласите на уличните търговци, които подканяха хората да си купят пръчици тамян, свещи и други дарове за храма, разбрах, че пътуването ни е стигнало до своя край.

Паланкинът спря и носачите ни свалиха на земята с тежко тупване. Госпожа Уан се надвеси през мен, бутна вратичката, нареди ни да мируваме и излезе. Затворих очи, като благодарях наум, че пътуването свърши, и се опитвах да успокоя бунтуващия ми се стомах, когато един глас изрече собствените ми мисли:

— Толкова се радвам, че пристигнахме. Имах чувството, че ще повърна. Какво щеше да си помислиш за мен тогава?!

Отворих очите си и погледнах към Снежно цвете. Бледата й кожа бе придобила същия зеленикав цвят, какъвто си представях, че има моята, но в погледа й проблясваше неприкрит интерес. Със заговорнически вид тя вдигна рамене до ушите си, усмихна ми се по начин, който, както скоро щях да науча, означаваше, че хрумването й ще ни вкара в беля, поотупа възглавничката до нея и каза:

— Да видим какво става навън.

Основното, което предопределяше съвпадението на осемте ни йероглифа, бе, че и двете бяхме родени в годината на Коня. Това означаваше, че би трябвало да притежаваме приключенски дух. Снежно цвете ме погледна отново, преценявайки пределите на моята смелост, които, трябва да призная, не се простираха много далеч. Поех дълбоко дъх и скочих в нейната част на носилката, а тя дръпна завесата. Сега вече виждах лицата, чиито гласове бях чула преди това, а пред погледа ми се разкриха невероятни гледки. Хора от народа яо се суетяха около опънати платнени павилиони, натруфени с диплещи се планини от платове, в много по-ярки цветове от тези на мама и леля. Трупа музиканти в пищни костюми мина покрай нас на път към операта. Един човек водеше прасе на каишка. Никога не ми бе хрумвало, че някой може да докара прасето си за продан на панаира. На всеки няколко секунди покрай нас завиваха паланкини, които, както предположихме, возеха жени, идващи да сторят жертвоприношения на олтара на Гупо. Много други вървяха по улицата — посестрими, омъжени из нови села, които се бяха срещнали отново в този специален ден, — облечени в най-хубавите си премени и с пищно избродирани украшения на главите. Те се полюшваха на златните си лотоси. Отвсякъде ни заливаха многобройни прекрасни гледки, подсилвани от някаква невероятно сладостна миризма, която полъхваше в паланкина, изкушавайки обонянието ми и успокоявайки стомаха ми.

— Идвала ли си тук преди? — попита Снежно цвете.

Поклатих отрицателно глава и тя продължи да бърбори:

— Аз съм идвала с майка си няколко пъти. Винаги е много забавно. Посещаваме храма. Мислиш ли, че ще идем в него днес? Не ми се вярва, дотам има да се върви много, но се надявам да можем да навестим сергията за таро. Мама винаги ме води там. Усещаш ли миризмата? Старият господин Дзуо, това е собственикът, прави най-вкусното лакомство в целия окръг.

Идвала е тук много пъти?

— Ето как го приготвя: най-напред изпържва кубчетата таро, докато отгоре не се получи твърда хрупкава коричка, а вътре останат крехки. После, на силен огън разтопява захар в голям уок^[1]. Опитвала ли си захар, Лилия? Това е най-вкусното нещо на света. Та той я разтопява, докато стане кафява, после мята парчетата таро вътре и хубаво ги овалва в захарта, докато се получи глазура. После ги изсипва в чиния и ти я сервира с купа студена вода. Няма да повярваш колко е горещо тарото под захарта. Направо може да ти пробие дупка в гърлото, ако се опиташ да го изядеш веднага, затова вземаш парченце с пръчиците и го топваш във водата. Пук, пук, пук! Така прави захарта, когато се втвърдява. А като отхапеш, най-напред усещаш хрускането на захарната коричка, после хрупкавината на пърженото таро и накрая меката сърцевина. Леличка непременно трябва да ни заведе, не мислиш ли?

— Леличка?

— Ама ти си можела да говориш? Помислих си, че може би знаеш само да пишеш красиви думи.

— Може би не говоря толкова, колкото теб — отговорих тихо, жегната от думите й. Тя бе правнучката на имперски чиновник и притежаваше много по-широки познания от дъщерята на прост земеделец.

Снежно цвете взе ръката ми в своите ръце. Дланите й бяха сухи и горещи — жизнената й енергия, ци, пламтеше силно.

— Не се безпокой. Няма значение дали говориш, или пък мълчиш. Моята бъбривост често ми създава неприятности, защото обикновено не мисля, преди да изрека нещо, а ти ще станеш идеална съпруга, която винаги подбира думите си изключително внимателно.

Виждате ли? Още там, в първия ден, между нас възникна разбирателство, но нима това ни попречи да правим грешки в бъдеще?

Госпожа Уан отвори вратата на паланкина.

— Хайде, момичета. Всичко е уредено. Десет крачки и сме стигнали. Една повече и ще наруша обещанието, което дадох на майките ви.

Намирахме се недалеч от павилион за хартия, украсен с червени знаменца, украшения с благопожелания за късмет, червено-златни йероглифи „двойно щастие“^[2] и изрисувани образи на богинята Гупо. Отпред стоеше масичка, отрупана с най-ярките стоки. От двете й страни минаваха пътеки, които позволяваха на купувачите да влязат във вътрешността на сергията, закътана от уличната глъч с помощта на дълги маси, ограждащи я от трите страни. Вътре, в средата, имаше малка масичка, върху която бяха поставени мастило, калиграфски четчици и два стола с прави облегалки. Госпожа Уан ни нареди да изберем хартия за договора. Като всяко дете, досега бях правила избор само за разни дреболии, като например кое парче зеленчук да си взема от купата, след като татко, чичо, големият ми брат и всички по-възрастни членове на семейството вече бяха топнали своите клечки в блюдото. Зашеметена от богатия избор, ръцете ми жадуваха да докоснат всяка стока, докато Снежно цвете, макар едва на седем и половина години, подбираше вещо, проявявайки по-богатите си познания.

Госпожа Уан рече:

— Помнете, момичета, днес аз плащам за всичко. Това е само едно решение. Очакват ви и други, така че не се помайвайте.

— Разбира се, леличко — отвърна Снежно цвете вместо двете ни.

После се обърна към мен:

— Коя ти харесва?

Посочих към голям лист хартия, която заради самия си размер изглеждаше най-подобаваща за този важен случай. Снежно цвете прокара показалец по златния ръб.

— Качеството на златото е лошо — каза тя, взе листа и го вдигна към светлината. — Хартията е тънка и ефирна като крилце на насекомо. Виждаш ли как слънцето прозира?

Тя остави листа на масата и впи поглед в очите ми с онази нейна типична сериозност.

— Трябва ни хартия, която завинаги да символизира скъпоценността и трайността на нашия съюз.

Почти не разбирах думите й. Диалектът, на който говореше, бе малко по-различен от този, на който бях свикнала в Пууей, но това не бе единствената причина. Бях недодялана и глупава, докато тя бе изтънчена, а познанията й вече бяха надминали тези на мама и дори на леля.

Снежно цвете ме дръпна по-навътре в сергията и прошепна:

— Винаги държат по-добрата стока тук отзад.

А после с обичайния си глас рече:

— Приятелко моя, какво ще кажеш за тази?

Това бе първият път, когато някой бе поискал да погледна — наистина да погледна — нещо, и аз го сторих. Дори за неопитното ми око разликата между моя избор от външната сергия и това тук бе повече от видима. Листът бе с по-малки размери и с по-семпла украса.

— Пробвай я — каза Снежно цвете.

Взех листа, солиден на допир, и го вдигнах към светлината, както бе направила Снежно цвете. Хартията бе толкова плътна, че слънцето бе само слаб червен блясък.

Без дума повече и двете подадохме листа на търговеца. Госпожа Уан плати за хартията и за написването на договора, което щеше да се извърши на приготвената за случая масичка в средата. Двете седнахме една срещу друга.

— Как мислиш, колко ли момичета са седели на тези столове и са съчинявали договорите си? — попита Снежно цвете. — Нашият трябва да бъде най-хубавият, сътворяван някога.

Тя се посмръщи и рече:

— Как мислиш, какво трябва да пише в него?

Спомних си предложенията на мама и леля:

— Ние сме момичета — изрекох — и трябва да следваме правилата…

— Да, да, обичайните неща — каза леко нетърпеливо Снежно цвете, — но не ти ли се иска в договора ни да се говори за нас самите?

Изпитвах несигурност, докато тя явно знаеше толкова много неща. Бе идвала на панаира преди, а аз никога не бях напускала Пууей. Като че бе наясно какво трябва да съдържа договорът, докато аз разчитах само на догадките на леля и мама. Всяко мое предложение звучеше като въпрос.

— Ще бъдем сродни души за цял живот? Ще бъдем предани навеки? Ще се трудим заедно в горната стая?

Снежно цвете ме наблюдаваше със същия прям поглед, който ми бе отправила преди малко в паланкина. Не можех да се догадя какво си мислеше. Нещо погрешно ли бях казала? Или го бях изрекла по неподходящ начин?

След миг тя взе четчицата и я топна в мастилото. И без недостатъците ми, които лъснаха през този ден, тя вече знаеше от посланието ми върху ветрилото, че почеркът ми не е така красив като нейния. Но щом започна да пише, видях, че бе приела моите предложения. Чувствата, които ме изпълваха, и нейният красив изказ се сляха и завихриха и в техния танц от двете момичешки души се роди една обща мисъл.

Вярвахме, че чувствата, запечатани върху онзи лист хартия, ще траят вечно, ала не можехме да предвидим трусовете, които ни чакаха. Все още помня по-голямата част от договора. Как бих могла да забравя тези слова? Та те се превърнаха в думите на сърцето ми.

Ние, госпожица Снежно цвете от село Тункоу и госпожица Лилия от село Пууей, се вричаме да бъдем предани една на друга. Ще се тешим с мили думи. Ще разтушаваме сърцата си. Ще си шепнем и ще бродираме в женската стая. Ще съблюдаваме трите принципа на послушанието и четирите добродетели. Ще следваме конфуцианските поучения за женското възпитание и ще се държим като достойни жени. В този ден ние, госпожица Снежно цвете от село Тункоу и госпожица Лилия от село Пууей, изричаме истинни слова. Даваме следния обет. По протежението на десет хиляди ли^[3] ще бъдем неразделни като два потока, които се вливат заедно в река. В течение на десет хиляди години ще бъдем като два цвята в градина. Вричаме се да не се разлъчваме и на крачка, ни една горчива дума да не застане помежду ни. Ще бъдем сродни души до смъртта си. Сърцата ни са щастливи.

Госпожа Уан ни наблюдаваше сериозно, докато изписвахме имената си под договора с йероглифите на нюшу.

— Доволна съм от този съюз — обяви тя. — Както при брака между мъж и жена, добрите отиват при добри, красивите — при красиви, и умните — при умни. За разлика от женитбата обаче, вашата връзка трябва да си остане само между вас двете. Никакви — тук тя си позволи да се изкикоти — никакви наложници. Разбирате ли ме, момичета? Лаотун е съединяване на две сърца, което разстоянията, разногласията, самотата, разликата в общественото положение или пък появата на други момичета или жени в живота ви не могат да разкъсат.

Извървяхме десетте крачки обратно до паланкина. В течение на толкова месеци ходенето бе мъчение, но в онзи момент се почувствах като Яо Нян, първата жена с миниатюрни стъпала. Когато тази легендарна жена танцувала върху златен лотосов цвят, създавала илюзията, че се носи върху облак. Всяка моя стъпка бе окрилявана от огромното щастие.

Носачите ни отведоха в центъра на панаира. Този път, щом пристъпихме извън паланкина, се намерихме в сърцето на пазарището. Върху едно малко възвишение се издигаха червените стени с позлатена декоративна резба и зеленият керемиден покрив на храма. Госпожа Уан плъзна в дланта на всяка от нас по една монета и ни изпрати да си купим подаръци, за да ознаменуваме деня. Ако досега не бях имала възможност да правя собствен избор, то със сигурност никога не ми бе възлагана и такава отговорност като харченето на пари. В едната си ръка държах монетата, а в другата — дланта на Снежно цвете. Мъчех се да позная какво би зарадвало момичето, което вървеше до мен, ала многообразието от изумителни неща, което ни заливаше отвсякъде, замъгляваше мисълта ми.

За щастие Снежно цвете отново взе нещата в свои ръце.

— Зная точно какво ни трябва! — изписка тя.

Направи две-три бързи крачки, като че да се затича, но закуцука и спря.

— Понякога все още забравям за бинтовете — рече с изопнато от болка лице.

Моите крака вероятно са се възстановявали малко по-бързо от нейните и изпитах леко разочарование, че няма да можем да изследваме наоколо толкова, колкото ни — или по-скоро колкото на мен ми — се искаше.

— Да вървим бавно — казах аз. — Не е казано, че трябва да видим всичко този път…

— … понеже ще идваме на панаира всяка година до края на живота си — довърши Снежно цвете вместо мен и стисна ръката ми.

Каква гледка трябва да сме били само: две сродни души, поели на първото си пътешествие, които се опитват да вървят върху нозете си, каквито ги помнят, крепени единствено от радостта си, и възрастна жена, натруфена с пищни одежди, която крещи след тях:

— Престанете или веднага си тръгваме!

За щастие отивахме наблизо. Снежно цвете ме задърпа към едно дюкянче, където продаваха принадлежности за бродиране.

— Ние сме още момичета в родните си домове — каза Снежно цвете, докато изучаваше дъгоцветието от конци в павилиона. — Докато дойде време да се омъжим, ще прекарваме дните си в женската стая, ще си ходим на гости, ще бродираме и ще си шушукаме. Ако сега направим избора си внимателно, ще можем години наред да създаваме спомени за времето, прекарано заедно.

Относно конците бяхме единодушни. Харесахме едни и същи цветове, но също така подбрахме и няколко, които макар по общо съгласие да не ни бяха съвсем по сърце, бяха подходящи за изработването на детайл от някое листо или сянката, падаща от цвете. Подадохме монетите си на продавача и се върнахме в паланкина с покупки в ръце. Щом се качихме, Снежно цвете се примоли на госпожа Уан за едно последно удоволствие:

— Леличко, моля те, заведи ни при господина с тарото. Моля те, лельо, моля те!

Предположих, че Снежно цвете използва това почтително обръщение, за да смекчи строгостта на госпожа Уан, и за пореден път окуражена от нейното безстрашие, запригласях:

— Моля те, леличко, моля те!

Госпожа Уан нямаше как да откаже на двете обградили я момичета, които я дърпаха за ръкавите и я умоляваха с настойчивост, присъща на първороден син, да им угоди с още едно излишество.

Накрая се предаде с предупреждението, че това не бива да се повтаря.

— Аз съм една бедна вдовица и прахосването на пари за две безплодни издънки ще навреди на репутацията ми в окръга. Искате да ме докарате до просешка тояга ли? Искате да умра сам-сама? — Тя изрече всичко това с привичната си рязкост, ала когато стигнахме до сергията за таро, вече всичко бе приготвено специално за нас. Една малка масичка с три бъчонки вместо столове ни очакваше наредена.

Собственикът донесе едно живо пиле и го вдигна нагоре.

— За вас винаги най-доброто, госпожо Уан — рече старият господин Дзуо.

След няколко минути се появи със специално гърне, нагрявано от въглени в специално отделение на дъното. Бульон, джинджифил, зелен лук — и накълцаното на парчета пиле, което бяхме видели преди минути, вече къкреше. На масата се появи също сос за топене от дребно нарязан джинджифил, чесън, зелен лук и нагорещено масло. Поднос от свежи листа от грах, задушени с цели скилидки чесън, допълваха трапезата. Ядохме с наслада, ровейки с пръчиците за апетитни парченца месо, като дъвчехме щастливо и плюехме костите на земята. Ала колкото и възхитително да бе пиршеството, аз все пак си оставих място в стомаха за деликатеса от таро, за който Снежно цвете ми бе споменала. Всичко, казано от нея, бе истина — начинът, по който горещата захар припукваше при съприкосновението с водата, неустоимото хрупкане и мекотата, разливаща се в устата.

Както ме бяха учили у дома, взех чайника и налях чай на трите ни. Когато го поставих обратно, чух как Снежно цвете укорително засмука въздух. Отново бях сторила нещо нередно, но нямах представа какво. Тя положи длан върху моята, постави я върху чайника и го обърна така, че чучурът му да не сочи към госпожа Уан.

— Грубо е чучурът да гледа към някого — каза Снежно цвете меко.

Би трябвало да се засрамя. Вместо това изпитах единствено възхищение от познанията на моята лаотун.

Когато се върнахме, носачите спяха под прътите на паланкина, но пляскането с ръце и гръмкият глас на госпожа Уан ги разбудиха и скоро се носехме по пътя към дома. На връщане ни бе позволено да седнем една до друга, макар това да наруши равновесието и да затрудни носачите. Припомням си онова време и осъзнавам колко млади бяхме — просто две малки момичета, които се кикотят без причина, разпределят конците за бродиране, държат се за ръце, хвърлят крадливи погледи през завеската, докато сватовницата дреме, и наблюдават преминаващия край прозореца свят. Толкова погълнати бяхме, че този път на никоя не й прилоша от подтичването и блъскането на носачите по неравния път.

Това бе първото ни пътешествие до Шъся и храма на Гупо. Госпожа Уан ни заведе отново на следващата година, когато принесохме първите си дарове на богинята. Тя ни придружаваше дотам почти всяка година до края на моминството ни. Щом се омъжихме, започнахме да се срещаме в Шъся, ако обстоятелствата позволяваха, като винаги правехме жертвоприношения в храма, за да измолим синове, посещавахме търговеца на конци, за да се запасим с еднакви цветове за ръкоделията си, като винаги преживявахме отново подробностите от първото си посещение. Неизменно завършвахме деня със спирка при стареца Дзуо, където се наслаждавахме на карамелизираното таро.

Стигнахме Пууей по здрач. В онзи ден не просто бях намерила приятелка извън семейния си кръг. Бях се врекла чрез договора да бъда сродна душа на друго момиче. Не исках този ден да свършва, ала знаех, че това ще стане, щом стигнем у дома. Представях си как госпожа Уан и Снежно цвете ще ме оставят пред къщата, където ще остана да гледам подир носачите, които откарват моята лаотун, и само пръстите й, осмелили се да надникнат изпод ветреещата се завеска, ще ми помахват за сбогом, докато паланкинът се изгуби зад ъгъла. Тогава научих, че това не бе краят на моето щастие.

Спряхме пред нашия дом и аз слязох. Госпожа Уан нареди на Снежно цвете да ме последва.

— Довиждане, момичета. Ще се върна след няколко дни, за да взема Снежно цвете.

Тя се подаде от паланкина, щипна я по бузката и добави:

— Бъди послушна. Не се оплаквай. Използвай очите и ушите си, за да се учиш. Накарай майка си да се гордее с теб.

Как бих могла да опиша онова, което почувствах, докато стояхме само двете пред прага на родния ми дом?

Бях повече от щастлива, ала си давах сметка и какво ни очаква вътре. Колкото и да обичах семейството си, знаех, че Снежно цвете е привикнала на по-добър живот. А и тя не си бе донесла дрехи и принадлежности.

Мама излезе да ни посрещне. Целуна ме, след това постави ръка върху рамото на Снежно цвете и ни отведе вътре. Докато бяхме отсъствали, трите жени в дома здраво се бяха трудили, за да разтребят главната стая. Всичкият боклук бе изхвърлен, провесените дрехи бяха свалени, а съдовете — прибрани. Пръстеният под бе пометен и напръскан с вода, за да се утъпче и да внесе прохлада.

Снежно цвете се запозна с всички, включително и с големия ми брат. Когато вечерята бе сервирана, тя потопи клечките в чашата си с чай, за да ги измие, но с изключение на този малък белег на изтънченост, каквато никой в семейството ми не бе виждал, тя се постара добре да прикрие чувствата си. Ала в сърцето си аз вече познавах Снежно цвете твърде добре. Тя посрещаше несгодата с усмивка. В моите очи несъмнено бе ужасена от начина ни на живот.

Бяхме преживели дълъг ден и се чувствахме много изморени. Когато стана време за лягане, сърцето ми отново се сви, но жените не бяха стояли със скръстени ръце. Постелките бяха проветрени и цялата неразбория от вещи, свързана с обичайните ни занимания, бе подредена в спретнати купчинки. Мама ни посочи купа с чиста вода за миене, поставена редом с два комплекта мои дрехи и един на голямата ми сестра — всички току-що почистени, — предназначени за Снежно цвете по време на гостуването й. Оставих я да се измие първа, ала тя едва топна пръсти във водата, усъмнявайки се, както ми се стори, в чистотата й. Хвана нощницата, която й дадох, с два пръста, отдалечи я от себе си и я инспектира все едно бе развалена риба, а не най-новата дреха на сестра ми. После се огледа, видя очите ни върху себе си и без да издума и дума, се съблече и я нахлузи. Качихме се в леглото. Тази вечер, както през всички останали нощи, когато Снежно цвете ни посещаваше, сестра ми щеше да спи при Красива луна.

Мама ни пожела лека нощ. След това се наведе, целуна ме и ми прошепна:

— Госпожа Уан ни предупреди как да се подготвим. Бъди щастлива, малката ми, бъди щастлива.

И ето че лежахме една до друга, завити с лек памучен юрган. Бяхме толкова малки, но при цялата ни умора не можехме да се наситим да си говорим. Шепнешком, Снежно цвете ме разпита за семейството ми, а аз разучих за нейното. Разказах й за смъртта на малката ми сестра и узнах, че нейната бе починала от круп^[4].

Поинтересува се за селото ни и аз й казах, че на местния ни диалект Пууей означава „всеобятна красота“. Тя ми обясни, че Тункоу значи „горското гърло“ и че когато й отида на гости, ще разбера защо.

Проникващата през решетките на прозореца светлина на месечината осветяваше лицето на Снежно цвете. Голямата ми сестра и Красива луна заспаха, но ние продължавахме да си приказваме. Когато станем жени, ни се казва, че не бива да обсъждаме бинтованите си нозе, защото е неприлично и не подобава на дами, както и че подобни разговори само разпалват страстта на мъжете. Но ние бяхме момичета, за които бинтоването не бе приключило. За нас това не бе спомен, както сега, когато разказвам, а болка и страдание, които преживявахме в настоящето. Снежно цвете ми довери как се била скрила от майка си и умолявала баща си да я пожали. Той почти се поддал на молбите й, което би обрекло Снежно цвете на живот като стара мома в собствения й дом или като слугиня в чужда къща.

— Но когато баща ми започна да пуши лулата си — обясни ми тя, — забрави обещанието, което ми бе дал. Умът му винаги блуждаеше далеч. Тогава майка ми и леля ми ме заведоха в горната стая и ме завързаха за един стол. Затова и аз като теб бях бинтована година по-късно.

Това не значело, че щом съдбата й била подпечатана, тя щяла да я приеме безропотно. О, не, в първите месеци се борила срещу всичко, дори веднъж успяла да разкъса бинтовете си.

— Следващия път майка ми превърза нозете ми още по-здраво, а мен самата завърза за стола.

— Не можеш да победиш съдбата си — казах аз. — Всичко е предначертано.

— И майка ми така казва — отвърна Снежно цвете. — Развързваше ме само когато ме разхождаше из стаята, за да се счупят костите, и когато се налагаше да използвам гърнето. През цялото време съзерцавах света през решетката на прозореца. Наблюдавах птиците, които прелитаха. Следвах облаците в техните пътешествия. Изучавах луната — как нараства до изпълнен диск, а после намалява до тънък сърп. Толкова неща се случваха отвън, че почти забравих онова, което ставаше в стаята.

Колко ме уплашиха тези нейни чувства! Снежно цвете притежаваше волния дух, който тече в жилите на родените под знака на Коня, само че нейният бе крилат вихрогон, който я носеше към далечни простори, докато моят имаше муден нрав. Ала някакво чувство под лъжичката, някакво зараждащо се усещане за непокорство, за бунт срещу ограниченията на предначертания ни живот, ме изпълни с вътрешен трепет, който с времето щеше да прерасне в дълбока жажда.

Снежно цвете се сгуши близо до мен, с лице към моето. Постави длан върху бузата ми и рече:

— Щастлива съм, че сме сродни души.

После затвори очи и потъна в сън.

Легнала до нея, аз съзерцавах лицето й, озарявано от лунните лъчи, усещах лекия натиск на малката й ръчица върху бузата ми, слушах как дишането й става дълбоко и равномерно и се чудех как да я накарам да ме обича по начина, за който копнеех.