Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (13)

Храмът на Гупо

Родителите ми се зарадваха на моето завръщане. Още по-доволни бяха заради сладкишите, изпратени им от сватовете. Но ако трябва да съм честна, аз не бях много щастлива да ги видя. Бяха ме лъгали в продължение на десет години и сега у мен се надигаха противни чувства, които караха вътрешностите ми да се бунтуват. Вече не бях момиченцето, което можеше да отмие неприятните изживявания в речните води. Исках да ги изоблича, но заради собственото си благополучие трябваше да продължавам да им засвидетелствам синовната си почит. Затова моят бунт прие формата на малки жестове, като този, да се отчуждя от семейството си емоционално и физически, колкото бе възможно.

В началото те като че не забелязваха промяната, настъпила у мен. Продължиха да се държат и да говорят по обичайния начин, а аз се стараех да отблъсквам техните опити за близост. Майка ми пожела да огледа половите ми органи, но аз отказах, под предлог, че ми е неудобно. Леля ме попита за съпружеските задължения, но аз й обърнах гръб, уж че се стеснявах. Когато баща ми се опита да ме хване за ръка, му намекнах, че сега, когато съм омъжена, подобни изрази на привързаност не са уместни. По-големият ми брат търсеше компанията ми, за да се посмеем и да си разказваме истории, а аз му рекох, че трябва да го прави с жена си. Малкият ми брат забеляза израза на лицето ми и се отдръпна, а аз не сторих нищо да поправя нещата, като скромно подхвърлих, че когато самият той си вземе жена, ще ме разбере. Единствено чичо с объркания си поглед и нервни подскоци предизвика известно съжаление у мен, но не споделих нищо и с него. Вършех ежедневните си задачи. Трудех се тихо в горната стая. Бях учтива. Сдържах езика си, защото всички в семейството, с изключение на малкия ми брат бяха по-възрастни от мен. Дори като омъжена жена аз нямах право да ги обвинявам в каквото и да било.

Но това поведение не можеше да остане незабелязано дълго време. За мама държанието ми, макар и благовъзпитано във всяко отношение, не бе приемливо. Бяхме прекалено много народ в малкия ни дом, че да гнетя атмосферата с, както смяташе тя в случая, дребнавостта си.

Бях у дома от пет дни, когато мама помоли леля да слезе долу за чай. Щом видя гърба й, тя прекоси стаята, облегна бастуна си на масата, където седях, сграбчи ръката ми и заби нокти в плътта ми.

— Да не си се възгордяла и да си решила, че си повече от нас? — изсъска обвинително тя, както и очаквах. — Да ни би да си по-добра от нас, понеже си се въргаляла със сина на някакъв управител?

Вдигнах очи и срещнах погледа й. Никога не бях проявявала неуважение към нея. Сега позволих на лицето ми да се изпише гневът, който изпитвах. Тя задържа погледа ми, мислейки, че ще ме пречупи със студения си взор, но аз не отместих очи. После с бързо движение освободи ръката ми, отдръпна се и силно ме зашлеви през лицето. Главата ми се отметна настрани и пак се върна напред. Очите ми отново потърсиха нейните, което само още повече я подразни.

— Петниш дома ни с поведението си — рече тя. — Ти си същински позор.

— Позор — казах замислено с тих глас, знаейки, че спокойното отекване на думите ми ще я вбеси още повече. След това сграбчих ръката й и я дръпнах надолу, така че лицата ни да се изравнят. Бастунът й изтропа на пода.

Отдолу долетя гласът на леля:

— Всичко наред ли е, сестро?

Мама отговори безгрижно:

— Да, просто донеси чая, като стане.

Тялото ми се тресеше от чувствата, бушуващи под кожата ми. Мама усети това и се усмихна по характерния й многозначителен начин. Забих нокти в ръката й, както бе сторила тя преди това. Говорех тихо, така че никой в къщата да не чуе думите ми:

— Ти си лъжкиня. Ти и всички в това семейство ме излъгахте. Да не би да си мислеше, че няма да узная за Снежно цвете?

— Не ти казахме от добри чувства към нея — изскимтя тя. — Обичаме Снежно цвете. Тя бе щастлива в дома ни. Защо трябваше да променяме отношението ти към нея?

— Нищо нямаше да се промени. Тя е моя лаотун.

Майка ми инатливо вирна брадичка и смени тактиката.

— Сторихме всичко само за твое добро.

Задълбах с нокти в кожата й още по-силно:

— Имаш предвид за твое.

Знаех колко силно страдание й причинявам, но вместо в болезнена гримаса, лицето й се изкриви в някакво добродушно и умолително изражение. Щеше да се опита да оправдае действията си, но извинението, което измисли, никога не би ми хрумнало.

— Съюзът със Снежно цвете и съвършените ти стъпала щяха да осигурят добър брак не само за теб, но и за братовчедка ти. Красива луна щеше да бъде щастлива.

Опитът да отвлече вниманието ми от това, което ме бе разстроило, почти преля чашата, но аз запазих хладнокръвие.

— Красива луна почина преди две години. — Гласът ми предрезгавя. — Снежно цвете дойде в този дом преди десет. Но ти никога не намери време да ми кажеш.

— Красива луна…

— Красива луна няма нищо общо!

— Ти я изведе навън. Ако не беше го сторила, щеше още да е жива. Ти разби сърцето на леля си.

Трябваше да очаквам такова изопачаване на истината от маймунския характер на майка ми. Въпреки това обвинението бе прекалено тежко, твърде жестоко, за да повярвам на ушите си. Но какво можех да сторя? Бях покорна дъщеря. Все още се налагаше да разчитам на семейството си, докато забременея и заживея в дома на съпруга си. Как би могло момиче, родено под знака на Коня, да победи в схватка лукавата маймуна?

Майка ми сигурно бе почувствала преимуществото си, защото продължи:

— Една достойна дъщеря би ми благодарила…

— За какво?

— Осигурих ти живот, какъвто аз не можах да имам заради това — тя посочи към обезобразените си нозе. — Аз пових и бинтовах стъпалата ти, а сега ти жънеш плодовете.

Думите й ме пренесоха в часовете на най-ужасната болка при бинтоването, когато тя често повтаряше това обещание. С ужас осъзнах, че в онези дни на агония изобщо не бе ми показвала майчинска любов. По някакъв отвратителен начин болката, която ми бе причинила, бе свързана със собствените й егоистични нужди и желания.

Яростта и разочарованието, които ме връхлетяха, изглеждаха непоносими.

— Никога вече няма да чакам някаква добрина от теб. — Изплюх се и с отвращение освободих ръката й. — Но запомни. Ти стори така, че един ден аз да имам власт над това семейство. Ще бъда добра и великодушна жена, но и за миг не си помисляй, че ще забравя стореното от теб.

Тя се наведе, вдигна бастуна си и се облегна на него.

— Жал ми е за семейство Лу, че ще трябва да те търпят в дома си. Денят, в който напуснеш тази къща, ще е най-благословеният в живота ми. А дотогава не пробвай повече тези глупости.

— Или какво? Ще ме оставиш без храна?

Мама ме изгледа, както се гледа непознат. После се обърна и накуцвайки, се върна на мястото си. Когато леля влезе с чая, никой не продума.

В общи линии нещата си останаха така и занапред. Смекчих отношението си към останалите: братята ми, леля, чичо и татко. Исках да пропъдя майка си изцяло от живота си, но положението ми не би го позволило. Трябваше да остана в дома си, докато забременея и раждането наближи. Даже и след като заживеех при съпруга си, традицията повеляваше да прекарвам в родния си дом няколко пъти в годината. Ала се опитвах да се държа настрана от нея, макар през по-голямата част от времето да се намирахме на едва няколко сантиметра една от друга, като се преструвах, че вече съм съзряла и не се нуждая от ласките й. Тогава бе първият път, когато го сторих — привидно следвах правилата, както е редно, за няколко страшни мига давах воля на чувствата си, след което скрито се вкопчвах в мъката си като октопод в скала — и това устройваше всички. Семейството ми прие поведението ми и аз запазих маската на покорство. Впоследствие щях да направя нещо подобно, но по съвсем други причини и с катастрофални последствия.

Сега Снежно цвете ми бе по-скъпа от всякога. Пишехме си често, а госпожа Уан пренасяше писмата ни. Тревожех се за положението й — отнасяше ли се свекърва й добре с нея и ако да, как й понасяха съпружеските задължения, бяха ли се влошили нещата в родния й дом. Нея пък я гнетеше мисълта, че вече не я обичам както преди. Искахме да се видим, но нямахме предлог да се посещаваме, както когато стягахме чеиза си, и единствените пътувания, които ни бяха позволени, бяха брачните посещения в домовете на съпрузите ни.

Оставах у съпруга си четири-пет нощи годишно. Всеки път, когато отпътувах натам, жените в родния ми дом плачеха за мен. Всеки път вземах със себе си храна, тъй като семейството на съпруга ми нямаше да ми осигурява прехрана, докато не заживея за постоянно при тях. При всеки свой престой в Тункоу се чувствах окуражена от начина, по който се отнасяха там с мен. Винаги, когато се върнех у дома след тези посещения, семейството ми ме посрещаше с радост, примесена с горчивина, защото всяка нощ, прекарана далеч от тях, ме правеше още по-ценна в техните очи и превръщаше в реалност факта, че скоро ще ги напусна завинаги.

При всяко следващо пътуване аз все по-смело надзъртах през прозорчето на паланкина, докато опознах маршрута. Той следваше един път, който през повечето време представляваше изровен кален коловоз. От двете страни се редуваха оризища и тук-там ниви с таро. В покрайнините на Тункоу един бор, протягащ извито стъбло над пътя, приветстваше пътниците. По-нататък отляво се простираше селското езерце. Назад, откъдето идвах, се виеше река Сяо. Пред погледа ми, точно както бе описала Снежно цвете, селото се гушеше сред хълмовете.

Щом носачите оставеха паланкина пред главните порти на Тункоу, аз излизах на калдъръма, подреден в сложни мотиви, оформени като рибешки люспи. Мястото бе подковообразно, обградено отдясно от сградата за лющене на ориз, а отляво — от селската конюшня. Стълбовете на портите, украсени с цветна резба, поддържаха великолепен покрив, чиито стрехи се издигаха високо в небето. Върху стените бяха изобразени сцени от живота на божествата. Прагът на портата бе висок, което даваше на посетителите да разберат, че Тункоу е най-личното село в окръга. Два оникса с изсечени върху тях скачащи риби бяха поставени от двете страни на портата за улеснение на пристигащите ездачи.

Току отвъд прага се простираше главният двор на селото, просторен и приветлив, при това увенчан с покрив, представляващ резбован оцветен осемстенен купол, който имаше идеален фън шуй. Ако се минеше през страничната порта вдясно, се стигаше до главната зала на селото, където се посрещаха обикновените пътници и се състояваха по-скромни събирания. Отвъд нея се намираше родовият храм, отреден за подслоняване на пратеници и държавни служители по време на посещенията им и за провеждане на празненства като женитбите. По-бедните къщи, някои от които издигнати от дърво, бяха скупчени точно след храма.

Домът на съпруга ми се извисяваше гордо отвъд лявата странична порта. Всички къщи в този район бяха внушителни, но нашата бе особено представителна. Дори днес съм щастлива да живея в нея. Както е обичайно, къщата е на два етажа. Построена е от тухли, а отвън е измазана с хоросан. Високо под стрехите са изрисувани сцени, в които прекрасни девици и напети мъже учат, свирят, калиграфисват или преглеждат сметки — все дейности, които винаги са се извършвали в този дом, така че картините отправяха послание към минувачите за класата на хората, които го обитават, и техните благородни занимания. Отвътре стените са облицовани с чудесната дървесина, която се добива от хълмовете около селото, а стаите са изящно украсени с резбовани колони, решетести прозорци и парапети.

Когато пристигнах за пръв път, главното помещение изглеждаше почти по същия начин както днес, с елегантна мебелировка, дървен под, високи прозорци, от които полъхва свеж ветрец, и стълби, издигащи се покрай източната стена, които завършват с дървен балкон, украсен с ромбовидни мотиви. По онова време моите свекър и свекърва спяха в най-голямото помещение в дъното на първия етаж. Зетьовете ми имаха собствени стаи, опасващи главната зала. След време там с тях заживяха снахите ми. Ако не родяха синове, след време те биваха премествани в други покои, а мястото им в съпружеското ложе се заемаше от наложници или осиновени снахи.

Когато пребивавах там, нощите бяха посветени на съпружеските ни задължения. Трябваше да заченем син и двамата се стараехме упорито да успеем. През останалото време с мъжа ми не се виждахме много — той прекарваше дните с баща си, докато моите преминаваха в компанията на майка му, — но с течение на времето се опознахме по-добре, което направи нощните ни занимания по-поносими.

Както при повечето бракове, най-важният член на семейството, с когото трябваше да изградя добри отношения, бе свекърва ми. Всичко, което Снежно цвете ми бе разказала за господарката Лу и нейното стриктно следване на традициите, бе вярно. Тя надзираваше как върша работата, на която бях навикнала в родния си дом: да правя чай и закуска, да пера дрехите и завивките, да приготвям обеда, както и да шия, бродирам и тъка в следобедните часове, а накрая — да правя вечерята. Тя без притеснение ми нареждаше, например: „Режи по-малки кубчета“, докато готвех супа от зимен пъпеш, „Накълцала си ги като за прасета“. Или пък: „Кръвта от цикъла ми е протекла по завивките. Търкай здраво, за да изкараш петната“. Подушваше храната, която носех от дома си, и казваше: „Другия път вземи нещо, което не вони така. Миризмата на храната ти убива апетита на съпруга и синовете ми“. Веднага щом приключеше посещението ми, ме провождаха обратно, без благодарности или прощални думи.

Това кажи-речи обобщава как се развиваше животът ми — нито твърде лошо, нито много хубаво, просто следваше обичайния ход. Господарката Лу бе справедлива, а аз — покорна и изпълнена с готовност да се уча. С други думи, всяка от нас разбираше какво се иска от нея и се стараеше да изпълни задълженията си възможно най-добре. Така например на втория ден от настъпването на новата година свекърва ми покани на гости всички незадомени девойки в Тункоу, както и всички новоомъжени в селото жени. Бе се подготвила с чай и лакомства. Държеше се учтиво и изискано. Когато всички си тръгнаха, ние поехме с тях. Гостувахме на пет семейства, където се запознах с пет млади снахи. Ако не бях свързана със Снежно цвете, може би бих потърсила измежду лицата им онези, които биха пожелали да намерят посестрима след брака.

Със Снежно цвете се срещнахме за пръв път след женитбата й по време на ежегодното ни поклонение в храма на Гупо. Човек би си помислил, че трябваше да имаме много за споделяне, но и двете бяхме умълчани. Мислех, че се чувства гузна, задето ме бе лъгала през всички тези години, както и заради недостойния си брак. Но и аз самата се чувствах неловко. Не знаех как да заговоря за чувствата към майка си, без с това да напомня на Снежно цвете за нейната измама. И ако тези тайни не бяха достатъчни да угнетят разговора, сега имахме съпрузи и вършехме с тях разни неща, които ни караха да се чувстваме неудобно. Стигаше ни, че свекърите ни слухтят пред вратата на спалнята, а свекървите ни проверяват завивките сутрин. Въпреки това с нея трябваше да обсъдим един въпрос, а и разговорът за нуждата да изпълним дълга си да забременеем, изглеждаше по-безопасен от дълбаенето в по-щекотливи теми.

Заприказвахме тактично за задължителните елементи, които трябва да се осигурят, за да се захване плодът, и доколко съпрузите ни се придържат към тези ритуали. Общоизвестно е, че човешкото тяло е миниатюрно копие на вселената — очите и ушите са слънцето и луната, дъхът е въздухът, кръвта е дъждът. И обратно, природните елементи играят важна роля в развитието на детето. Ето защо съвкупяването не бива да се извършва, когато по покрива се излива дъжд, защото това ще накара бебето да се чувства като уловено в капан или в плен; нито пък по време на буря, тъй като у него ще се развият склонност към разрушителност и страх. Не бива да се прави и когато единият от съпрузите е натъжен от нещо, за да не се вселят мрачните духове в потомството.

— Чувала съм, че не бива със съпруга ти да го правите, след като сте работили прекалено — каза Снежно цвете, — но не мисля, че свекърва ми е запозната с това.

Изглеждаше изтощена. Аз се чувствах по подобен начин след посещенията в дома на мъжа ми — от непрекъснатата работа, напрягането да бъда учтива и от непрестанното наблюдение, на което бях подложена.

— Това е единственото правило, което моята свекърва не зачита — съчувствах й аз. — Не знаят ли, че от изчерпан кладенец не се вади вода?

Поклатихме глава — такива са свекървите, но ни тревожеше и друго — че дори и да забременеем, може да не родим здрави и умни синове.

— Леля ми каза кое е най-доброто време за зачеване — рекох. Макар всичките й деца, с изключение на Красива луна да бяха починали, за нас тя все още бе авторитет по тези въпроси. — В живота ти не бива да има неприятни усещания…

— Зная — Снежно цвете въздъхна. — „Когато водите са тихи, рибата диша с лекота, щом вятърът утихне, дървото се извисява непоклатимо“ — изрецитира тя. — „На всяка от нас й трябва тиха нощ с ясна пълна месечина, която напомня заоблеността на корема на бременна жена и светостта на майчинството“.

— „И когато небето е ясно — добави Снежно цвете, — знак, че вселената е омиротворена и готова“.

— А ние и съпрузите ни да сме щастливи, което ще позволи на стрелата да излети към целта. Тогава според леля дори най-смъртоносните насекоми си търсят партньор.

— Зная какво е нужно — въздъхна пак Снежно цвете, — но е трудно всички тези условия да се осигурят едновременно.

— Но трябва да се стараем.

И така, при първото си поклонение в храма на Гупо след женитбата ни ние поднесохме дарове и се помолихме за благоприятни условия за зачеване. Ала въпреки че се придържахме към правилата, не забременяхме. Мислите ли, че е лесно да се зачене, когато прекарваш с мъжа си само няколко нощи в годината? Понякога той бе толкова разпален, че семето му не проникваше в мен.

При второто ни посещение в храма като омъжени жени молитвите ни бяха по-дълбоки, а даровете ни — по-щедри. После, по наша стара традиция, се спряхме при човека, който продаваше таро, за обичайния специален обяд — пиле, последвано от любимия ни десерт. Колкото и да обичахме неговите лакомства, те не ни се усладиха. Сравнявахме записките си и се опитвахме да изнамерим нова тактика за забременяване.

През последвалите месеци при посещенията си в семейство Лу се стараех с всички сили да угаждам на свекърва си. В родния си дом се мъчех да се държа колкото може по-добре. Ала навсякъде хората започваха да ми отправят погледи, които тълкувах като натяквания за моята безплодност. Няколко месеца след това госпожа Уан ми донесе писмо. Изчаках сватовницата да си тръгне и разгънах листа. Снежно цвете бе написала:

„Бременна съм. Всеки ден стомахът ми се бунтува. Според майка ми това е знак, че бебето се чувства щастливо в утробата ми. Дано бъде момче. Желая ти същото.“

Не можех да повярвам, че Снежно цвете ме бе изпреварила. Аз стоях по-високо от нея. Трябваше аз да забременея първа. Толкова дълбоко унизена се почувствах, че не съобщих на мама и леля хубавата новина. Знаех каква ще е реакцията им. Мама щеше да ме укорява, а леля щеше да ликува заради Снежно цвете.

Следващия път, когато посетих семейство Лу и се отдадохме на съпружеските си задължения, аз обвих крака около тялото на мъжа си и го стисках в обятията си, докато той изпразни семето си в утробата ми. Държах го толкова дълго върху себе си, че той заспа отпуснат, както бе в мен. Лежах будна дълго след това и дишах спокойно, замислена за пълната луна на небето и заслушана в шумоленето на бамбука пред прозореца. На сутринта той се бе претърколил и спеше на една страна. Вече знаех какво да правя. Протегнах ръка под завивките, обхванах члена му и го задържах, докато се втвърди. Когато почувствах, че е на път да се събуди, отдръпнах се и притворих очи. Позволих му отново да си свърши работата, а когато стана и се облече, останах да лежа неподвижна в леглото. Чувахме майка му да шета из кухнята — работа, която вече отдавна трябваше да съм подхванала. Съпругът ми ми хвърли един поглед, в който се четеше гръмко предупреждение: ако не се надигнех скоро и не се заемех със задълженията си, щеше да има сериозни последствия. Той не ми се разкрещя или удари, както правят някои мъже, но напусна стаята, без да се сбогува. Няколко мига по-късно чух тихия шепот, който размениха с майка му. Никой не дойде при мен. Когато най-после станах, облякох се и отидох в кухнята, свекърва ми ме посрещна с щастлива усмивка, а Юнган и другите момичета се спогледаха многозначително.

Две седмици по-късно, докато лежах в леглото в родния ми дом, се събудих с чувството, като че демони лисици разтърсваха къщата. Успях да стигна до полупълното нощно гърне и повърнах. Леля влезе в стаята, коленичи до мен и избърса потта от челото ми с опакото на дланта си.

— Сега наистина ще ни напуснеш — рече тя и за първи път от много време насам огромната й пещера зейна в широка усмивка.

Същия следобед взех четката и съчиних писмо до Снежно цвете:

„Когато се срещнем при храма на Гупо тази година, и двете ще сме закръглени като месечината.“

Както можете да си представите, мама прояви същата строгост през месеците на бременността ми, както по време на бинтоването. Мисля си, че просто бе в нейната природа да мисли само за лошото, което може да се случи.

— Не се катери по височините — гълчеше ме тя, като че това някога ми е било позволено. — Не минавай по тесни мостове, не заставай на един крак, не гледай затъмнения и не се къпи в гореща вода.

Нямаше опасност да сторя, както и да наруша някое от тези правила, но ограниченията за храната бяха друга работа. Нашият край се гордее с пикантната си кухня, но на мен не ми се позволяваше да ям нищо, което е подправено с чесън, люти чушки или пипер, тъй като това би могло да забави изхвърлянето на плацентата. Не можех да ям агнешко, за да не се роди детето болнаво, или риба с люспите, което можеше да доведе до тежко раждане. Забранено ми бе прекалено соленото, горчивото, сладкото, киселото и лютото, така че не можех да ям ферментирал черен боб, горчив пъпеш, извара с бадеми, гореща и кисела супа, както и нищо дори леко подправено. Позволяваше ми се лека супа, задушен ориз със зеленчуци и чай. Приех тези ограничения със съзнанието, че стойността ми се определяше изцяло от детето, което растеше в утробата ми.

Съпругът ми и семейството му, разбира се, бяха въодушевени и започнаха да се подготвят за пристигането ми. Бебето се очакваше в края на седмия лунен месец. Възнамерявах да ида на ежегодния фестивал при храма на Гупо, за да се помоля за син, и след това да продължа към Тункоу. Семейството на съпруга ми се съгласи да направя това поклонение — бяха готови на всичко, за да осигурят наследник, — при условие че останех да нощувам в гостоприемница по пътя и не се преуморявам. Изпратиха паланкин да ме вземе от дома на родителите ми. Излязох пред къщата и след прощалните сълзи и прегръдки, които получих от семейството си, се качих в паланкина и отпътувах, знаейки, че ще се завръщам отново и отново в следващите години за празника „Търсене на разхлада“, за Фестивала на духовете, на птиците и на реколтата, както и за всички тържества, които можеше да произтекат в родния ми дом. Не се сбогувах с тях завинаги, а само временно, както вече бе станало с голямата ми сестра.

По това време Снежно цвете, чиято бременност бе далеч по-напреднала, вече живееше в Дзинтиен и аз минах да я взема с паланкина си. Коремът й бе толкова огромен, че не можех да повярвам, че й бяха позволили да пътува дори и за да се помоли за мъжка рожба. Представлявахме смешна картинка — стояхме насред мръсотията пред къщата на касапина, протягахме ръце да се прегърнем през изпъкналите кореми и се смеехме неспирно. Тя бе по-красива от всякога и от нея като че пулсираше истинско щастие.

Снежно цвете не спря да бъбри през цялото пътуване до храма и разказваше как усеща тялото си, колко обича бебето, което расте в утробата й, и колко мили са всички в новото й семейство, откакто заживяла при тях. Стисна белия нефрит, провесен на врата й, който трябваше да дари детето с бледа като цвета на камъка кожа, вместо с червендалестия тен на съпруга й. И аз носех такова бижу, но за разлика от нея се надявах то да предпази детето да не наследи моя цвят на лицето, който въпреки годините, прекарани на закрито, по рождение бе по-мургав от млечнобялата кожа на моята лаотун.

Друг път посещението ни в храма ставаше набързо — покланяхме се и докосвахме пода с глава, докато отправяхме смирени молитви към богинята. Сега влязохме с гордо изпъчени кореми, като крадешком оглеждахме другите бъдещи майки — коя имаше по-голям корем, на коя бебето беше по-високо и на коя по-ниско, като внимавахме мислите и думите ни да бъдат благородни и доброжелателни, за да наследят синовете ни тези качества.

Пробихме си път до олтара, където бяха подредени може би стотина чифта бебешки обувчици. И двете щяхме да принесем на богинята по едно ветрило, изписано със стихове. Моето възхваляваше благодатта на мъжката рожба, която ще продължи рода Лу и ще тачи своите деди. Завършвах с: „Богиньо, ти ни удостояваш с милостта си. Мнозина се обръщат към теб с молитви за син, но аз храня надежда, че ще чуеш моите просби. Моля те, удовлетвори желанието ми“. Когато ги бях писала, тези думи звучаха уместно, но сега си представих ветрилото на Снежно цвете. Вероятно то бе изпълнено с прекрасни слова и великолепна украса. Помолих се богинята да не бъде прекалено благосклонна към дара й. „Моля те, чуй ме, чуй ме, чуй ме“, напевно шепнех аз отново и отново.

Двете едновременно положихме ветрилата върху олтара с дясната си ръка, докато с лявата мушнахме в ръкава си по един чифт бебешки обувки. После бързо напуснахме храма с надеждата, че не сме били забелязани. В окръг Юнмин имаме поверието, че бъдещите майки трябва открито, но в същото време, без да бъдат хванати, да откраднат чифт обувки от олтара на богинята, за да бъде детето здраво. Защо ли? Както знаете, на нашия диалект думата за „обувка“ звучи като думата за „дете“. Когато родим, принасяме чифт обувки на олтара на богинята — ето откъде идваха тези, които отмъкнахме — и правим благодарствени жертви.

Излязохме навън, където бе прекрасен ден, и си пробихме път до павилиона за конци. Както всеки път през последните дванайсет години, потърсихме цветове, които смятахме, че ще уловят идеите, които искахме да въплътим в ръкоделията си. Снежно цвете ми подаде да разгледам подбрани от нея зелени нюанси: ярки като пролетта, сухи като повехнала трева, землисти като листата в края на лятото, искрящи като мъх след дъжд, както и убити тонове, като цвета на зеленината, преди да отстъпи пред златните и червените багри на есента.

— Нека утре на път към дома — каза Снежно цвете — да поспрем край реката. Ще наблюдаваме облаците, които се носят над нас, ще слушаме ромона на реката, която мие камъчетата, ще бродираме и ще пеем заедно. Така синовете ни ще придобият изтънчен и фин вкус.

Целунах я по бузата. Далеч от нея, понякога позволявах на мислите си да се отклоняват в мрачни посоки, но сега я обичах силно както винаги. О, как само ми липсваше сродната ми душа!

Посещението ни в храма на Гупо не би било завършено без традиционния обяд на сергията за таро. Старецът Дзуо ни посрещна с беззъба усмивка, щом видя коремите ни. Приготви за нас специална гощавка, като се погрижи да бъдат спазени всички хранителни препоръки. Вкусвахме с наслада всяка хапка. После ни поднесе любимия ни десерт — пържено таро, оваляно в карамелизирана захар. Чувствахме се по-скоро като лекомислени момиченца, отколкото като омъжени дами, на които скоро им предстои да родят.

Вечерта в хана навлякохме нощниците си и легнахме с лице една към друга. Това бе последната ни нощ заедно, преди да станем майки. Бяхме научили много уроци какво трябва или не трябва да вършим и как това би повлияло на неродените ни рожби. Ако синът ми бе в състояние да усеща грубия език или докосването на белия нефрит върху кожата ми, тогава мъничкото му телце сигурно можеше да почувства и любовта ми към Снежно цвете.

Тя положи длани върху корема ми. Аз сторих същото. Бях свикнала с ритането и мушкането на бебето в утробата ми, особено нощем. Сега с ръцете си почувствах как детето й помръдва в нея. Това бе върховен миг на близост между две жени.

— Щастлива съм, че сме заедно — каза тя, после с пръст проследи очертанията на мястото, където бебето ми протягаше лакът или коленце към нея.

— И аз съм щастлива.

— Усещам сина ти. Силен е. Също като майка си.

Думите й ме накараха да се почувствам горда и преизпълнена с живот. Пръстът й спря да се движи и тя отново обхвана корема ми с топлите си ръце.

— Ще го обичам, колкото и теб — рече.

След което, както всяка нощ, откакто бяхме малки, тя повдигна едната си ръка, постави я върху бузата ми и останахме така, докато и двете заспахме.

След няколко седмици щях да навърша двайсет, скоро бебето щеше да дойде на бял свят и истинският ми живот щеше да започне.