Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (12)

Истината

При нормални обстоятелства на четвъртия ден след сватбата трябваше да се върна обратно при семейството си в Пууей, но аз отдавна бях планирала да отида направо в дома на Снежно цвете за седенкуването. Сега, когато срещата ни бе така близка, бях по-разтревожена от всякога. Облякох един от хубавите си ежедневни костюми — горница от морскозелена коприна и панталони с извезани бамбукови мотиви. Исках да направя добро впечатление не само на всеки, когото щях да срещна по пътя, но и на семейството на Снежно цвете, за което бях слушала толкова много. Юнган, слугинчето, ме поведе през улиците на селото. Носеше кошница с дрехи за мен, конци за бродиране, платове и книгата за третата сутрин, която бях направила за Снежно цвете. Радвах се, че имам спътница като Юнган, но в същото време изпитвах и неловкост. Тя бе едно от многото нови неща в живота ми, с които трябваше да свикна.

Тункоу бе много по-голямо и процъфтяващо село от Пууей. Улиците бяха чисти, нямаше скитащи на воля кокошки, патици и прасета. Спряхме се пред една къща, която изглеждаше точно както в описанията на Снежно цвете — двуетажна, тиха и елегантна. Още не познавах обичаите в селото, но едно нещо бе досущ като в Пууей: хората нямаха навика да поздравят високо или да почукат, за да известят за присъствието си, преди да влязат. Юнган просто отвори вратата на главния вход на къщата и пристъпи вътре.

Следвах я плътно и щом прекрачих прага, ме връхлетя странна миризма, смесица от мириса на изпражнения, гниещо месо и някакъв отвратително сладникав привкус.

Нямах представа какъв може да е източникът на тази смрад, освен че някак си се усещаше, че е човешка. Стомахът ми се разбунтува, а очите ми отказваха да повярват на това, което виждат.

Главната стая на дома бе много по-голяма от нашата в Пууей, но далеч по-оскъдно обзаведена. Видях маса, но не и столове. Стълбището към женските покои имаше резбовани перила, но с изключение на тези няколко неща, които се отличаваха с далеч по-изкусна изработка от всичко в родния ми дом, помещението бе празно. Дори огън не бе напален. Вече бе късна есен и времето бе студено. Освен това стаята бе мръсна, а по пода се въргаляха остатъци от храна. Видях и други врати, които сигурно водеха към спалните.

Обстановката не само бе в пълна противоположност с очакванията на случайния минувач, впечатлен от фасадата, но и бе коренно различна от описанията на Снежно цвете. Сигурно бях сбъркала дома.

Близо до тавана имаше няколко прозореца, но всички, с изключение на един бяха запечатани. Един-единствен лъч светлина се процеждаше и пронизваше мрака. В мрачните сенки на стаята забелязах жена, приклекнала над един леген. Бе облечена като скромна селянка в мръсни и дрипави ватирани дрехи. Погледите ни се срещнаха и тя бързо отклони взора си. Застана със сведена глава в осветеното от снопа слънчева светлина пространство. Кожата й бе красива, бледа и чиста като порцелан. Сви длани една върху друга и се поклони.

— Госпожице Лилия, добре дошла, добре дошла.

Говореше тихо, но не от почит към новото ми положение, а с тембър, който като че ли бе приглушен от някакъв постоянен страх.

— Изчакайте тук. Ще повикам Снежно цвете.

Това напълно ме порази. Тогава значи това трябваше да е домът на Снежно цвете. Но как би могло да е истина? Докато прекосяваше стаята, запътена към стълбите, забелязах фините й, малки почти колкото моите златни лотоси, които за невежото ми око изглеждаха забележителни за жена от кастата на прислугата.

Слушах напрегнато как жената разговаря с някого на горния етаж, а после слухът ми долови невъзможното — бе гласът на Снежно цвете с най-непреклонния и заядлив тон, който бях чувала от нея. Слисана, ето как се чувствах, напълно слисана. С изключение на този единствен познат звук къщата бе някак зловещо притихнала. И в нейната тишина усетих някакво дебнещо присъствие, подобно на зъл дух от отвъдното. Цялото ми тяло се възпротиви срещу това чувство. Тръпки на погнуса полазиха кожата ми. Треперех в морскозеления си костюм, в който се бях пременила, за да впечатля родителите на Снежно цвете, но който не бе никаква защита срещу влажния повей, нахлуващ през прозореца, или срещу страха, притаил се в сенките на това странно, сумрачно, зловонно, ужасяващо място.

Снежно цвете се появи на стълбите на втория етаж.

— Качвай се — повика ме тя.

Стоях вцепенена и отчаяно се опитвах да възприема това, което очите ми виждаха. Нещо се докосна до ръкава на дрехата ми и аз се сепнах.

— Не мисля, че господарят би позволил да ви оставя тук — каза Юнган, чието лице бе застинало в тревожен израз.

— Господарят знае къде съм — отговорих, без да мисля.

— Лилия. — В гласа на Снежно цвете прозвуча нотка на тъжно отчаяние, която не бях долавяла друг път.

Тогава в паметта ми проблесна спомен отпреди едва няколко дни, когато майка ми ме предупреди, че когато стана жена, няма да мога да избегна грозната страна на живота и че трябва да бъда смела:

— Врекли сте се да бъдете свързани за цял живот — каза тя. — Дръж се като истинска дама, каквато ти е отредено да бъдеш.

Тя не бе имала предвид съпружеските ми задължения, а това тук. Снежно цвете бе моя сродна душа за цял живот. Към нея питаех по-голяма и дълбока любов, отколкото някога бих могла да чувствам към човека, който бе мой съпруг. Това бе истинският смисъл на съюза между сродните души.

Пристъпих напред и чух звук, подобен на скимтене, който идваше откъм Юнган. Не знаех какво да сторя. Никога не бях имала прислужница. Потупах я колебливо по рамото:

— Върви — опитах се да придам на гласа си заповедна нотка, каквото и да значеше това. — Всичко ще бъде наред.

— Ако се наложи да си тръгнете по каквато и да било причина, само излезте и извикайте за помощ — предложи Юнган, все още угрижена. — Всички познават господаря и господарката. Някой ще ви придружи до дома им.

Протегнах се и поех кошницата от ръката й. След като момичето не помръдна, аз му кимнах да върви. То въздъхна с примирение, поклони се бързо, тръгна заднишком към вратата, обърна се и излезе.

Здраво вкопчила ръка в кошницата, аз заизкачвах стълбите. Когато наближих Снежно цвете, видях, че страните й бяха набраздени от сълзи. И тя като прислужницата, която ме посрещна, бе облечена в сиви, зле закърпени и не по мярка ватирани дрехи. Спрях едно стъпало преди площадката.

— Нищо не се е променило — казах. — Ти и аз сме сродни души.

Снежно цвете пое ръката ми, помогна ми да изкача последното стъпало и ме отведе в женската стая. Виждаше се, че някога тя също е била прекрасна. Бе може би тройно по-просторна от тази в родния ми дом. Вместо решетка от вертикални летви прозорецът имаше капак от дърво, украсен със сложна резба. Иначе стаята бе празна, с изключение на един чекрък и легло. Красивата жена, която бях видяла долу, грациозно седеше на ръба на леглото, с изискано полегнали в скута ръце. Селските дрехи не можеха да скрият изящните й обноски.

— Лилия — каза Снежно цвете, — това е майка ми.

Прекосих стаята, събрах длани и се поклоних на жената, която бе дала живот на моята лаотун.

— Трябва да ни извиниш — рече майка й. — Мога да ти предложа единствено чай.

Тя се надигна от мястото си.

— Вие, момичета, имате много да си говорите.

С тези думи излезе, полюшвайки се с онази несравнима грация, която безупречно бинтованите стъпала придават на походката.

Когато преди четири дни напуснах родния си дом, от очите ми се лееха сълзи. Бях едновременно тъжна, щастлива и уплашена. Но сега, приседнала заедно със Снежно цвете на леглото й, върху страните й виждах сълзи на угризения, вина, срам и неловкост. Копнеех да й изкрещя: „Разкажи ми!“, но вместо това седях в очакване на истината, осъзнавайки, че с всяка дума, отронваща се от устните й, Снежно цвете щеше да губи и последните остатъци от достойнство.

— Много преди да се срещнем — каза тя най-после, — семейството ми бе едно от най-добрите в окръга. Сама виждаш — безпомощно посочи с ръка наоколо тя, — някога това бе великолепен дом. Семейството ми бе много преуспяващо. Прадядо ми, държавният чиновник, получил много моу земя от императора.

Слушах замаяна.

— Когато владетелят се преселил в отвъдното, прадядо ми изпаднал в немилост и се оттеглил у дома в Тункоу. Животът му бил хубав. Когато починал, неговият син, дядо, заел мястото му. Притежавал много работници и слуги. Имал три наложници, но те го дарявали само с дъщери. Най-накрая баба ми родила син и подсигурила положението си. Майка ми е омъжена за този син. Хората казвали, че била като Ху Юсиу, която с таланта и чара си запленила императора. Баща ми не стана държавен чиновник, но има големи познания по класическите произведения. Разправяли за него, че някой ден ще стане управител на Тункоу. Мама го вярвала. Но според някои го чакало друго бъдеще. Дядо и баба виждали у него слабохарактерността на единствен син, отгледан в къща, пълна със сестри и наложници, а леля ми подозирала, че е страхлив и склонен към пороци.

С отсъстващ поглед Снежно цвете преживяваше отново безвъзвратно отминалите времена.

— Две години след раждането ми дядо и баба починали — продължи тя. — Семейството ми имаше всичко — разкошни дрехи, изобилна храна, многобройна прислуга. Баща ми ме вземаше със себе си при своите пътувания, майка ми ме водеше в храма на Гупо. Видях и научих много като дете. Ала той трябваше да се грижи за трите наложници на дядо и да омъжи четирите си сестри и петте полусестри, родени от държанките. Трябваше да осигури работа, храна и подслон на полските работници и домашната прислуга. Женитбите на сестрите му бяха договорени. Той искаше да покаже на всички какъв големец е. При всяка следваща сватба даровете бяха все по-разточителни. Започна да продава нивите си на земевладелеца от западната част на провинцията, за да купи повече коприна или поредното прасе като подарък за сватовете. Майка ми — ти я видя — е красива външно, ала в душата си е каквато бях аз, преди да те срещна: гледана, разглезена и напълно невежа в женската работа, с изключение на бродирането и нюшу. Баща ми…

Снежно цвете се поколеба, после изтърси:

— Баща ми се пристрасти към лулата.

 

 

Спомних си отново онзи ден, когато майка ми се видя принудена да изпъди госпожа Гао заради приказките й за семейството на Снежно цвете. Тя бе споменала за хазарт и наложници, както и че бащата на Снежно цвете обичал лулата. Тогава бях на девет и си помислих, че е пушел много тютюн. Сега осъзнах не само че той бе станал жертва на страстта си към опиума, но и че в онзи ден всички в женската стая, с изключение на мен са били наясно какво точно значат думите на госпожа Гао. Майка ми, леля ми, госпожа Уан са знаели. И въпреки това всяка от тях се бе съгласила, че истината не бива да ми бъде разкривана.

— Баща ти жив ли е още? — попитах колебливо. Със сигурност би ми казала, ако бе починал, но, от друга страна, при всичките й останали лъжи — можеше да е премълчала.

Тя кимна, но не даде повече обяснения.

— Долу ли е? — попитах, сещайки се за странната отблъскваща миризма, която пропиваше главната стая.

Чертите на лицето й застинаха напълно, след което повдигна вежди. Реших, че това ще рече „да“.

— Повратът дойде след глада — отново проговори Снежно цвете. — Помниш ли? Тогава още не се познавахме, имаше една година с особено слаба реколта, последвана от жестока зима.

Как бих могла да забравя? Най-хубавото, което имахме на трапезата, бе оризова каша, подправена със сушена ряпа. Мама пестеше храната, татко и чичо почти не кусваха и така успяхме да оцелеем.

— Баща ми не бе подготвен — призна Снежно цвете. — Имаше своята лула и забрави за нас. Един ден наложниците на дядо ни напуснаха. Може би са се върнали в родните си домове. Може да ги е застигнала смърт в преспите. Никой не знае. Когато пролетта настъпи, в къщата бяхме останали единствено родителите ми, двамата ми братя, сестрите ми и аз. На пръв поглед все още водехме елегантния си начин на живот, но в действителност събирачите на дългове станаха редовни посетители в дома ни. Баща ми продаде още ниви. Накрая ни остана само къщата. Но тогава него вече го бе грижа повече за лулата, отколкото за нас. Преди да заложи мебелите, о, Лилия, не можеш да си представиш колко прекрасно бе всичко някога, той реши първо да продаде мен.

— Нямаш предвид като прислужница, нали!

— По-лошо. Като осиновена снаха.

В представите ми това винаги е било най-тежката участ за едно момиче: да не бинтоват нозете ти, да бъдеш отгледана от непознати, които са толкова паднали нравствено, че да не искат да вземат истинска снаха, да се отнасят с теб като с прислужница. А сега, когато бях омъжена, разбрах най-ужасната част от този живот. Възможно бе да се превърнеш в парче плът, с която всеки мъж в семейството може да си достави удоволствие.

— Спасението дойде от сестрата на майка ми — каза Снежно цвете. — След като двете с теб станахме лаотун, успя да уреди що-годе сносен брак за по-голямата ми сестра. Тя спря да си идва у дома. По-късно леля изпрати по-големия ми брат да чиракува в Шандзянсю. По-малкият ми брат работи на нивите на новото ти семейство. Както знаеш, по-малката ми сестра почина…

Но мен не ме интересуваха хора, които никога не бях срещала и за които бях чувала само лъжи.

— Какво стана с теб?

— Леля промени бъдещето ми с помощта на ножици, бинтове и стипца. Баща ми възразяваше, но нали познаваш леля Уан. Кой може да й откаже, когато си е наумила нещо?

— Леля Уан? — главата ми се замая. — Имаш предвид леля Уан, сватовницата?

— Тя е сестра на майка ми.

Притиснах пръсти към слепоочията си. Още първия ден, когато се запознахме и посетихме храмовия панаир, Снежно цвете се бе обърнала към посредницата с „лельо“. Тогава си помислих, че го прави от уважение и любезност, и самата аз започнах да я наричам така. Почувствах се глупава и смешна.

— Не си ми казвала — рекох.

— За леля Уан ли? Това е едничкото, което бях убедена, че знаеш.

„Едничкото, което бях убедена, че знаеш“. Опитах се да проумея тези думи.

— Леля Уан прозряла истинската същност на баща ми — продължи Снежно цвете. — Разбрала, че е слабохарактерен. Огледала и мен. Прочела в чертите ми нежелание да се подчинявам и да внимавам, както и колко безнадеждна съм в домакинстването, но също съобразила, че майка ми може да ме научи да бродирам, да се обличам добре, да се държа изискано в присъствието на мъже, да овладея женското писмо. Леля е само жена, но като посредница има и делови нюх. Разбрала накъде вървят нещата за семейството ми, а и за мен самата. Започнала да търси подходящо момиче, което да стане моя сродна душа, с надеждата, че този съюз ще отправи ясно послание към хората в околността за това, че съм образована, предана, покорна…

— И годна за женитба — заключих аз. Същото важеше и за мен.

— Обикаляла окръга, бродила далеч извън района си на сватовница, докато един ден не чула за теб от гадателя. Щом те видяла, решила да свърже съдбите ни.

— Не разбирам.

Снежно цвете се усмихна печално.

— Ти щеше да се издигнеш, а аз вървях към падението. Когато се срещнахме за първи път, не знаех нищо за това. От мен се искаше да се уча от теб.

— Но нали ти учеше мен. Винаги си ме превъзхождала в бродирането. А и имаш огромни познания по нюшу. От тебе зная как да живея в дом с високи прагове…

— А от теб аз овладях уменията да вадя вода от кладенеца, да пера, готвя, чистя. Опитах се да науча майка си, но тя вижда живота такъв, какъвто беше.

Вече се досещах, че майка й се бе вкопчила в безвъзвратно отлетялото минало, но от онзи разказ на Снежно цвете за семейството й днес ми се струва, че самата тя гледаше света през милостивото було на спомена. От близостта ни през всички онези години знаех, че вярва, че домашният свят, обитаван от жените, трябва да бъде прекрасен и безметежен. Може би смяташе, че някак си прежните времена може да се завърнат.

— От теб получих уменията, които ми бяха необходими за новия ми живот — каза Снежно цвете, — само дето никога не съм можела да чистя така добре като теб.

Наистина в тази работа никак не я биваше. Винаги съм смятала, че това бе начин да си затваря очите за мръсотията, в която живеехме в моя дом. Сега разбрах, че за ума й бе по-лесно да се носи из небесата отвъд облаците, отколкото да признае грозотата, която се натрапваше пред очите й.

— Но вашата къща е много по-голяма, отколкото нашата, и чистенето й е по-тежка задача, а ти си била само девойка с прибрани коси — упорствах глупаво, опитвайки се да я разведря. — Имала си…

— Безпомощна майка, баща, пристрастен към опиума, и братя и сестри, които напуснаха дома ни един по един.

— Но ти се омъжваш…

Внезапно си спомних деня на последната разпра между госпожа Гао и госпожа Уан. Какво бе казала тя за годеника на Снежно цвете? Опитах се да си припомня какво знаех за нейната женитба, но тя много рядко или изобщо не говореше за бъдещия си съпруг. Рядко, да не кажа никога, показваше даровете, изпратени й от семейството на годеника й. Вярно, бяхме виждали парчета памук и коприна, които шиеше, но тя винаги казваше, че това са вещи за всекидневието, например обувки за самата нея. Нищо специално.

В ума ми започна да се оформя страховита мисъл. Вероятно Снежно цвете се омъжваше в много скромно семейство. Въпросът бе колко точно е ниско положението им.

Тя като че прочете мислите ми:

— Леля стори най-доброто, което можа. Не се омъжвам за земеделец.

Малко се обидих, тъй като моят баща беше такъв.

— Значи за търговец?

Професията е непочтена, но съпругът й може би щеше да е в състояние да възвърне част от предишния разкош, на който бе свикнала.

— Омъжвам се в близкото село Дзинтиен, точно както леля каза, само че семейството на съпруга ми… — тя отново се поколеба — те са касапи.

Какъв ужас! Това бе възможно най-злощастният брак! Съпругът й нямаше да е последният бедняк, но занаятът му бе нечист и отблъскващ. През ума ми прелетя целият последен месец преди сватбата ми. По-специално си припомних как госпожа Уан, седнала до Снежно цвете, я бе утешавала и придумвала на тих глас. След това се сетих и за „Животът на госпожа Уан“, която сватовницата ни бе разправила. С дълбок срам осъзнах, че разказът изобщо не е бил предназначен за мен, а за Снежно цвете.

Не знаех какво да кажа. От деветгодишна бях узнавала късчета от истината, но бях предпочела да не вярвам и да не признавам очевидното. Помислих си: „Не е ли мой дълг да направя сродната си душа щастлива? Да я накарам да забрави бедите си? Да й помогна да повярва, че всичко ще се оправи?“

Обвих ръцете си около нея.

— Поне никога няма да гладуваш — казах, макар впоследствие да не излязох права. — И по-лоши неща могат да сполетят една жена — рекох, но какви — не можех да се сетя.

Тя зарови лице в обятията ми и захлипа, ала само миг след това грубо ме отблъсна от себе си. Очите й бяха влажни от сълзите, но в тях се четеше не скръб, а дива ярост.

— Не ме съжалявай! Не искам това!

Не ми бе хрумвало да я съжалявам. Призляваше ми от объркване и мъка. Писмото й бе съсипало радостта от сватбата ми. Отсъствието й при четенето на сватбените книги дълбоко ме бе наскърбило. А сега и това. Изпод целия смут, който изпитвах, се надигаше усещането, че съм предадена. Защо не бе споделила истината с мен при всички онези нощи на съкровена близост? Дали защото искрено не можеше да повярва каква съдба я очаква? Или пък, след като във фантазиите си винаги отлиташе далеч от грозната страна на живота, мислеше, че злото ще я отмине наяве? Наистина ли вярваше, че краката ни ще се отделят от земята, а сърцата ни ще се извисят в небесата заедно с птичките? Или многобройните й тайни бяха просто опит да опази достойнството си с надеждата, че часът на истината никога няма да настъпи?

Може би трябваше да изпитам гняв, задето ме бе лъгала, но не това чувствах. Бях повярвала, че съм родена за бляскаво бъдеще, и това ме бе направило толкова себична, че не виждах онова, което ставаше пред очите ми. Дали пък не ми липсваше нещо, за да бъда достойна приятелка и сродна душа, и затова не бях задала на Снежно цвете правилните въпроси за миналото и бъдещето й?

Бях само на седемнайсет. Последните десет години бях прекарала почти изцяло в горната стая в дома ни, обградена от жени, които имаха определена представа за бъдещето ми. Същото важеше и за мъжете. Ала когато се замислих, от всички тях — мама, леля, татко, чичо, госпожа Гао, госпожа Уан, та дори и Снежно цвете — единственият, когото можех наистина да виня, бе майка ми. Госпожа Уан може да я е залъгала в началото, но след това бе узнала истината и бе решила да я скрие от мен. Чувствата ми към нея се изкривяваха от осъзнаването, че редките признаци на привързаност, които ми бе демонстрирала и които сега виждах като част от по-голямата й игра на недоизказани истини, не бяха нищо друго освен начин да ме накара да следвам пътя към изгодния брак, който щеше да е от полза за цялото семейство.

Изживявах момент на върховен вътрешен смут и мисля, че именно той подготви почвата за онова, което се случи по-късно. Не знаех какво искам. Не виждах и не осъзнавах важните неща. Бях просто едно глупаво момиче, което си въобразява, че разбира много само защото е омъжено. Не знаех как да помиря вътрешните си противоречия, затова ги заключих дълбоко, дълбоко в душата си. Ала чувствата ми не изчезнаха, а и не можеха да изчезнат. Като да бях погълнала месо от болно прасе, което започна бавно да разяжда вътрешностите ми.

Тогава все още не бях господарката Лу, която днес е почитана заради своята милостивост, състрадание и сила. Въпреки това, от момента, в който прекрачих прага на дома на Снежно цвете, почувствах у мен да се заражда нещо ново. Спомнете си пак сравнението със заразеното свинско и ще разберете какво имам предвид. Налагаше се да се преструвам, че нищо не трови и разяжда душата ми, затова насочих волята си към това да бъда полезна. Исках да спечеля уважение за семейството на съпруга си, като покажа добрина и великодушие към хора, изпаднали в крайно тежко положение. Разбира се, не знаех как да го сторя, защото това не бе нещо свойствено за мен.

Сватбата на Снежно цвете щеше да бъде след месец, затова помогнах на двете с майка й в почистването на дома. Исках да му придадем приличен вид за пристигането на семейството на младоженеца, но никой не можеше да прогони ужасната смрад, която пропиваше помещенията. Отвратителната сладникава миризма се дължеше на опиума, който бащата на Снежно цвете пушеше. А останалата воня, както може би сте се досетили, идваше от увредените му от отровата черва. Никакво кадене с тамян, оцет или проветряване дори в това хладно време на годината не можеха да прикрият нечистотията и гнусните привички на този човек.

Опознах ежедневието на дома, в който двете жени живееха в страх от главата на семейството, разположил се в една стая на долния етаж. Забелязах приглушените им гласове и инстинктивното им трепване, когато ги повикаше. Видях и самия него как се въргаля в собствената си воня и нечистотии. Дори изпаднал в бедност, той бе сприхав и гневлив като разглезено дете. Може би е имало време, когато се е нахвърлял върху жена си и дъщеря си физически, но вече бе само замаяно от наркотика създание, което най-добре бе да оставим на мира с порока му.

Опитвах се да не издавам чувствата си. В този дом вече бяха пролети достатъчно сълзи. Помолих Снежно цвете да ми покаже даровете си от семейството на жениха. Наум си казах: „Може би в крайна сметка тези касапи няма да излязат чак толкова лоши“. Бях виждала парчетата коприна, които шиеше. От тях съдех, че тези хора явно живееха в относително благоденствие, дори и да бяха духовно нечисти.

Снежно цвете отвори една дървена ракла и грижливо разстла целия си чеиз върху леглото. Тук бяха обувките от небесносиня коприна с бродерия на облачета, които бе завършила в деня, когато Красива луна умря. На леглото лежеше горна дреха с нагръдник от същия плат, а в стройна редичка до нея бяха подпрени пет различни по размер чифта обувки от същата материя, гарнирани с допълнителна бродерия. Всички тези произведения ми изглеждаха познати и внезапно осъзнах защо. Бяха изработени от дрехата на Снежно цвете, която тя бе носила в деня, когато се запознахме.

Ръцете ми пробягаха по други вещи от чеиза й. Пред мен лежаха жилетки и обувки, скроени от стария й пътнически костюм от бледолилава, гарнирана с бяло, коприна, който носеше, когато бе на девет. Тук бе и любимата ми памучна тъкан в индиговосиньо и бяло, парчета и ивици от която бяха внадени в горници, накити за глава, колани и украса на завивките. Даровете, получени за сватбата й, бяха оскъдни, но с помощта на собствените си дрехи Снежно цвете бе измайсторила единствен по рода си чеиз.

— От теб ще стане забележителна съпруга — рекох с истинско благоговение пред творенията й.

За първи път Снежно цвете се разсмя. Този звук ми бе любим, толкова висок, така пленителен. Присъединих се към веселия й изблик, защото всичко това бе… отвъд — отвъд всички мои представи, отвъд законите за добро и справедливост във вселената. Положението на Снежно цвете и това как бе постъпила при тези обстоятелства беше едновременно ужасяващо и трагично, смешно и удивително.

— Вещите ти…

— Дори не са и мои — отговори тя, като не можеше да си поеме въздух от смях. — Майка ми уши дрехите, с които ви посещавах, от собствения си чеиз. Сега аз ги прекроих за съпруга ми и роднините му.

Разбира се! Така ще да е било! Сега си спомних как си бях мислила, че определен мотив е твърде изискан за толкова младо момиче или как бях отрязвала висящи конци от маншетите й, докато не гледаше. Била съм по-глупава от кокошка. Кръвта нахлу в главата ми. Притиснах ръце към бузите си и продължих да се смея още по-силно.

— Мислиш ли, че свекърва ми ще се досети? — попита Снежно цвете.

— Щом аз съм била толкова сляпа да не забележа, тогава… — но не можах да довърша, защото ужасно ми досмеша.

Може би това е шега, която само момичетата и жените са способни да разберат. Смятат ни за напълно безполезни. Дори да сме обичани в семействата си, за тях ние представляваме бреме. Омъжваме се и отиваме при съпрузите си, без никога да сме ги виждали преди това, изпълняваме съпружеските си задължения като напълно непознати, подчиняваме се на волята на свекървите си. Ако имаме късмет, раждаме синове и си осигуряваме положение в семейството. В противен случай получаваме презрението на свекървите си, присмеха на наложниците на мъжа си и разочарованието на дъщерите си. Използваме свои женски хитрини, за които една седемнайсетгодишна девойка не знае кажи-речи нищо, но освен тях не разполагаме с почти никакви средства да влияем върху съдбата си. Живеем по прищевките и желанията на други хора и точно затова направеното от Снежно цвете и майка й бе толкова изключително. Тъканите, дадени в дар някога на майката, бяха използвани за стягането на чеиз, подобаващ на изискана девойка, впоследствие бяха прекроени в премяна за красивата дъщеря, а сега младата жена, задомяваща се в омърсеното семейство на касапи, вдъхваше нов живот на платовете, за да докажат качествата й. Чрез цялото това дело — същата онази работа, която мъжете смятаха за изцяло декоративна — тези жени променяха живота си.

Ала имаше нужда от още много неща. Снежно цвете трябваше да отнесе в новия си дом дрехи за целия си предстоящ живот. А сега имаше съвсем малко. Умът ми запрепуска трескаво в мисли какво още може да се стори в оставащия месец.

Когато госпожа Уан пристигна за седенкуването и песните в горната стая, аз я придърпах настрана и я помолих да отиде в родния ми дом.

— Там има някои вещи, които ще ми трябват.

Тази жена открай време не ме одобряваше. Тя също бе лъгала, не семейството ми, но мен — да. Никога не я бях харесвала, а сега — още по-малко заради двуличието й, но в онзи случай тя стори точно каквото й казах (в крайна сметка сега моето положение бе по-високо от нейното). Върна се след няколко часа с кошница, пълна с кнедли от сватбата ми, част от свинското, изпратено от родителите на съпруга ми, пресни зеленчуци от градината и още една кошница с платове, които смятах да ушия, когато се върна у дома. Гледката — как майката на Снежно цвете яде месото, е нещо, което никога не ще забравя. Тя бе възпитана като изискана дама и независимо колко гладна бе, не се нахвърли върху храната, както би сторил някой от моето семейство. Късаше ивички месо с помощта на пръчиците си за хранене и изтънчено ги поднасяше към устните си. Нейната сдържаност и самоконтрол ми дадоха урок, който следвам и до днес. Дори да си отчаяна, никога не позволявай другите да видят у теб нещо, което е недостойно за една културна жена. Имах и друга задача за госпожа Уан.

— Ще са ни нужни момичета за церемониите преди сватбата — казах. — Можете ли да доведете сестрата на Снежно цвете?

— Семейството й няма да я пусне в този дом.

Обмислих казаното. Не знаех, че подобно нещо е възможно.

— Въпреки това ни трябват момичета — настоях.

— Никой няма да дойде, госпожице Лилия — каза госпожа Уан доверително. — Зет ми има много лоша репутация. Никое семейство няма да допусне неомъжените си дъщери да пристъпят този праг. Ами майка ти и леля ти? Те вече са наясно с положението…

— Не!

Не бях готова да се изправя срещу тях, а на Снежно цвете не й бе нужно съжалението им. Трябваха й чужди хора.

Имах у себе си пари от сватбата. Пъхнах няколко монети в ръката на госпожа Уан.

— Не се връщайте, докато не намерите три момичета. Платете на бащите им колкото смятате, че е редно. Кажете им, че аз отговарям за дъщерите им.

Бях сигурна, че новото ми положение на снаха в най-доброто семейство в Тункоу ще даде нужния резултат, макар че това можеше да се окаже и пълна глупост от моя страна, тъй като със сигурност роднините на съпруга ми нямаха никаква представа, че използвам положението им по такъв начин. Ала виждах, че госпожа Уан явно преценява ситуацията. Нужно й бе да продължи да развива дейността си в селото, а и бе на път най-после да пожъне плодовете от успешния ми брак в семейство Лу. Не желаеше да застраши позициите си, но вече бе престъпила много правила, за да помогне на племенницата си. Най-накрая взе решение, кимна и излезе.

На другия ден се върна с три девойки, дъщери на земеделци, работещи за моя свекър. С други думи, момичета като самата мен, като се изключат специалните ми достойнства.

През този месец подчиних на волята си всичко, което се вършеше в горната стая. Водех пеенето на девойките. Помагах им да намерят хубави думи, за да опишат Снежно цвете, която за тях бе напълно непозната, в сватбените книги. Ако не знаеха някой йероглиф, аз го написвах вместо тях. Ако се мотаеха при шиенето на завивките, ги привиквах настрана и шепнешком ги заплашвах, че бащите им ще бъдат наказани, ако те не се справят добре с работата, за която са наети.

Помните ли как се чувстваше сестра ми при сватбата си? Тя тъгуваше, че напуска дома, но всички вярвахме, че сключва хубав брак. Нейните песни, нито твърде тъжни, нито прекалено щастливи, отразяваха бъдещето, което й предстои. Аз посрещнах женитбата си със смесени чувства. Също жалех по дома си, но бях и развълнувана от положителната промяна, която настъпваше в живота ми. Моите песни възхваляваха родителите ми, които ме бяха отгледали, и изразяваха благодарността ми за упорития им труд да осигурят моето щастие. Бъдещето на Снежно цвете от своя страна изглеждаше мрачно. Никой не можеше да отрече или да промени този факт, затова песните ни преливаха от меланхолия.

— Мамо — поде Снежно цвете един ден, — татко не ме засади на слънчев хълм. Ще прекарам живота си на сянка.

Майка й отвърна:

— Тъй е, дъще, ти си като красиво цвете, израсло в говеждия тор.

Трите девойки и аз можехме само да се съгласим и като извихме глас ведно, повторихме двата стиха. Така стояха нещата: с натежали сърца, но според традицията.

Времето застудя. Малкият брат на Снежно цвете дойде веднъж и постави хартия на прозореца. Въпреки това влагата продължаваше да се процежда в стаята. Пръстите ни се вкочаниха и почервеняха от непрестанния студ. Трите момичета не смееха много-много да роптаят, но не можехме да продължаваме така и аз предложих да слезем в кухнята, където гореше мангалът. Госпожа Уан и майката на Снежно цвете отстъпиха пред волята ми, като отново ми показаха, че сега аз имам власт.

Бях изработила моята сватбена книга за Снежно цвете много отдавна. Тя бе изпълнена с прекрасни предричания за нея и за бъдещето й, които вече не бяха уместни. Затова се залових на работа наново. Избрах плат с цвят на индиго за външната част, обвих го около няколко листа оризова хартия и ги приших към подвързията с бял конец. Ъглите от вътрешната страна на заглавния лист украсих с изрезки от червена хартия. Първите страници щях да посветя на прощалната си песен към Снежно цвете, следващите щяха да съдържат обръщение, с което да представя качествата й пред новото й семейство, а останалите щях да оставя празни, за да записва собствените си произведения или да съхранява шаблони за бродиране. Стрих мастило и с помощта на четката написах словата, които бях подготвила. Изрисувах всяка чертица възможно най-безупречно. Не можех да позволя на ръката си — така неуверена от вълненията, белязали онези дни — да опропасти чувствата ми.

Когато трийсетте дни изтекоха, настъпи Денят за скръб и печал. Снежно цвете остана горе. Майка й приседна на четвъртото стъпало на стълбите към женската стая. През изминалия месец песните ни бяха израсли и съзрели. Въпреки злокобната заплаха от гнева на баща й, който можеше да се стовари върху нас при всеки шум, аз извисих глас, за да споделя чувствата и препоръките си към нея, било хубави или лоши.

— Добрата жена не бива да се отвращава от ниското положение на съпруга си — запях, припомняйки си „Животът на госпожа Уан“. — Издигни семейството си на по-високо стъпало. Служи на съпруга си и му се подчинявай.

Майката и лелята на Снежно цвете подеха тези мисли:

— Като добри дъщери ние трябва да се подчиняваме — изпяха те заедно. Никой, който чуеше хармониращите им гласове, не би се усъмнил във взаимната им отдаденост и обич. — Трябва да прекарваме дните си в женската стая, да бъдем чисти, скромни и изкусни в женските умения. За да изпълним синовния си дълг, трябва да напуснем семейството си. Такава е нашата съдба. Когато идем в дома на съпруга си, пред нас се откриват нови светове — понякога по-хубави, понякога по-лоши.

— Бяхме щастливи през моминските си дни — напомних аз на Снежно цвете. — Година след година бяхме неразлъчни. Не ще се разделим и занапред.

Припомних си какво бяхме писали в първите си писма върху ветрилото и в договора.

— Ще си шепнем. Пак ще избираме заедно цветовете за ръкоделията си, ще вдяваме иглите и ще бродираме заедно.

Снежно цвете се появи на горната площадка. Гласът й долетя до мен.

— Мислех, че навеки ще се реем заедно в небесата като два феникса. Сега съм като мъртво създание, което пада на дъното на езерце. Казваш, че не ще се разделим. Вярвам ти. Ала прагът на дома ми не може да се сравнява с твоя.

Тя бавно слезе по стълбите, спря се и приседна до майка си. Очаквахме очите й да са пълни с горчиви сълзи, но те бяха сухи. Обви ръце около майка си и изслуша учтиво тъжовните песни на селските девойки. Гледах я и не можех да не се зачудя на привидното отсъствие на вълнение у нея, когато дори аз, въпреки приятната възбуда от предстоящото щастие, бях плакала по време на моята церемония. Дали чувствата й бяха така объркани, както моите, когато се омъжвах? Безспорно майка й щеше да й липсва, но нима нямаше да се радва да избяга от ужасния си баща и от усещането да се буди в опустелия дом, в който всичко непрестанно напомняше за злата участ на семейството й? Бе ужасно да се омъжи за касапин, но погледнато трезво, можеше ли да е по-лошо от сегашния й живот? А и Снежно цвете също бе родена в годината на Коня. Неукротимият дух, копнеещ за приключения, бе също толкова силен у нея, колкото и у мен. При все това, макар и сродни души, родени под един и същи знак, моите крака винаги бяха здраво стъпили на земята — практична, предана и покорна, докато нейният дух бе крилат, копнееше да лети в небесата и се опълчваше срещу всичко, което заплашваше да я обуздае, макар умът й да се стремеше към красота и изтънченост.

Два дни след това пристигна цветният й трон. И сега тя не плака и не се възпротиви срещу неизбежното. Огледа жалката групичка от изпращачи, след което пристъпи в оскъдно украсената носилка. Момичетата, които бях наела, дори не изчакаха паланкинът да завие зад ъгъла, преди да си тръгнат. Майката на Снежно цвете се оттегли в къщата, а аз останах насаме с госпожа Уан.

— Сигурно мислиш, че съм зла старица — рече сватовницата. — Ала трябва да разбереш, че никога не съм лъгала майка ти или леля ти. Една жена няма почти никаква власт, за да промени собствения си живот, какво остава за нечий друг, но…

Вдигнах ръка, за да възпра извиненията й, тъй като имах нужда да чуя нещо друго.

— Преди толкова много години, когато дойдохте у дома, да огледате стъпалата ми…

— Искаш да знаеш дали наистина бе необикновена?

Когато отговорих утвърдително, тя се взря в мен с твърд поглед.

— Съвсем не е лесна работа да откриеш кандидатка за лаотун — призна. — Бях заръчала на няколко гадатели да търсят подходящо момиче за племенницата ми в околността. Вярно, бих предпочела някое от по-високопоставено семейство, но гадателят Ху откри теб. Осемте йероглифа съвпадаха напълно. Но той и иначе щеше да ми съобщи за теб, защото, да, твоите стъпала наистина бяха изключителни. Бе писано твоята съдба да се промени, със или без съюза ти със Снежно цвете. Изрекох много лъжи, за да й дам добра възможност в живота. Не чакай извинения от мен заради това.

Взирах се в ярко начервеното й лице и размишлявах. Исках да я мразя, но как бих могла? Бе сторила най-доброто за момичето, което ми бе по-скъпо от всеки друг на света.

Понеже сестрата на Снежно цвете нямаше да отнесе книгите за третата сутрин в новия й дом, аз отидох вместо нея. Родителите ми изпратиха носилка и не след дълго пристигнах в Дзинтиен. Никаква сватбена украса или свирня не издаваха, че в този ден в селото се случва нещо особено. Без никаква тържественост слязох от паланкина и се озовах на мръсната пътека пред къща с нисък покрив, до едната стена на която бяха струпани дърва. Вдясно от входа имаше нещо прилично на гигантски уок, вграден в тухлена платформа.

За пристигането ми трябваше да има подготвено угощение, ала нямаше. Първите жени в селото трябваше да излязат да ме приветстват. Сториха го, но грубият им диалект, макар селото да бе само на няколко ли от Тункоу, ми разкри много за долната класа на хората, които го обитаваха.

Когато дойде време да прочета сватбените книги, санджаошу, подготвени за Снежно цвете, ме въведоха в главната стая на дома. На пръв поглед къщата приличаше на родната ми къща. Съхнещи нанизи люти чушлета висяха от тавана. Стените бяха направени от груби небоядисани тухли. Надявах се приликата с дома ми да е налице и у хората, които обитаваха това място. Не срещнах съпруга на Снежно цвете, но се запознах с майка му, която се оказа ужасна твар. Бе с близко разположени очи, а тънките й устни издаваха тесногръдие и низост.

Снежно цвете влезе в стаята, седна на едно столче близо до изложените на показ сватбени книги и зачака смирено. Макар да се чувствах променена от брака, в моите очи тя си изглеждаше същата. Жените от Дзинтиен се скупчиха край книгите и ги заопипваха с мръсните си пръсти. Заобсъждаха шевовете по ръбовете и фигурките от хартия, но никоя не рече и дума за качеството на произведенията или мислите, изразени в тях. След няколко минути жените заеха местата си в стаята.

Свекървата на Снежно цвете отиде и седна на една пейка. Нозете й не бяха така зле бинтовани като тези на майка ми, ала странната й походка издаваше класата й дори повече от гърлените звуци, които бълваха от устата й. Тя седна, хвърли изпълнен с отвращение поглед към новата си снаха, след което втренчи безчувствените си очи в мен.

— Чух, че те е взел синът на семейство Лу. Голям късмет си извадила.

Думите бяха вежливи, но бяха изречени с такава погнуса, като че бях оваляна в карантия.

— Разправят, че ти и снаха ми сте изкусни в нюшу. В нашето село не ценим това развлечение. Можем да четем, но смятаме, че е по-приятно за слушане.

Аз пък си помислих друго: тази жена бе неграмотна като майка ми. Огледах се наоколо, преценявайки с поглед останалите жени. Не бяха казали нищо за книгите, понеже вероятно самите те почти не владееха нюшу.

— Не ни е нужно да прикриваме мислите си зад някакви драскулки — продължи тя. — Всички в тази стая знаят какво си мисля.

Неловък смях посрещна тази забележка. Тя вдигна три пръста, за да накара другарките си да замълчат.

— Ще ни бъде забавно да те чуем как четеш санджаошуто на снаха ми. Ще сме много благодарни да чуем колко струва тя от устата на такава големка от Тункоу.

Всяка дума, изречена от тази жена, бе подигравка. Аз реагирах като седемнайсетгодишна. Взех книгата, приготвена от майката на Снежно цвете, и я разгърнах. Представих си нейния изискан глас и се постарах да го наподобя.

— Представям това писмо пред благородния ви дом на днешния трети ден след сватбата. Пише ти твоята майка, три дни вече, откак сме разделени. Зла участ застигна рода ни, затова се омъжваш в село, където животът е суров.

Както е обичаят, темата се промени и майката на Снежно цвете се обърна към новото семейство на дъщеря си.

— Дано проявите към дъщеря ми съчувствие за оскъдната й зестра. Дори горният й кат е скромен. Моля, не го споменавайте.

Песента продължи да разказва в същия дух за тежката съдба на семейството на Снежно цвете, падението му и бедността, в която преживяваше, но погледът ми се плъзгаше по йероглифите, като че не съществуваха. Вместо тях започнах да нареждам нови слова:

— Добра жена като нашата Снежно цвете трябва да намери хубав дом. Тя заслужава да влезе в достойно семейство.

Положих книгата обратно. Стаята бе съвсем притихнала. Поех сватбената книга, изработена от мен, и я разтворих. Очите ми потърсиха свекървата на Снежно цвете. Исках тя да разбере, че моята лаотун винаги ще има закрилата ми.

— За хората сме девойки, които се омъжват — запях, обърната към Снежно цвете, — но в сърцата си оставаме свързани навеки. Твоят път е надолу, моят нагоре. Семейството ти коли животни, а моето е най-личното в окръга. Но ти си ми скъпа като собственото ми сърце. Бъдещето ни е свързано. Ние сме като мост над река. Вървим ръка за ръка.

Исках свекърва й да ме чуе. Ала очите й се бяха втренчили в мен подозрително, а устните й бяха недоволно свити в тънка резка.

Към края на своята песен също дадох израз на нововъзникналите си чувства:

— Не давай израз на нещастието си, когато другите те гледат. Не трупай в себе си печал. Не давай повод на груби люде да се подиграват с теб и семейството ти.

Следвай правилата. Изглади тревожното си чело. Ще останем сродни души навеки.

Със Снежно цвете нямахме възможност да поговорим. Отведоха ме обратно до носилката и отпътувах към родния си дом. Щом останах сама със себе си, извадих ветрилото и го разгърнах. Една трета от гънките вече бяха изписани, ознаменувайки важни моменти в живота ни. Може да се каже, че това бе нормално, защото вече бяхме преживели повече от една трета от годините, за които в нашия край се смята, че са дълъг живот за жена. Прегледах събитията, които ни се бяха случили досега. Имаше толкова щастие и толкова скръб. Толкова близост.

Стигнах до пасажа, който Снежно цвете бе посветила на женитбата ми. Йероглифите запълваха половината гънка. Смесих мастилото и извадих най-изящната си четка за калиграфия. Точно под благопожеланията й към мен внимателно изрисувах нови символи: „Фениксът се рее високо над дворния петел. В крилете си тя чувства вятъра. Няма сила, която да я прикове към земята“. Едва сега, останала насаме със себе си и тези думи, осъзнах горчивата истина за съдбата на Снежно цвете. В гирлянда, обрамчващ горния ръб на ветрилото, изрисувах повехнал цвят, от който се отронваха ситни сълзи. Изчаках мастилото да изсъхне.

След това затворих ветрилото.