Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (4)

Бинтоването

Подготовката за бинтоването на краката ми продължи много по-дълго, отколкото някой очакваше. В градовете момичетата от дребното дворянство се подлагат на това още на тригодишна възраст. В някои далечни провинции поставянето на превръзките е временно, с цел девойките да изглеждат по-привлекателни за бъдещите си съпрузи, и може да се извърши чак около тринайсетата им година. При тях не се стига до чупене на костите, бинтовете са хлабави, а щом веднъж се омъжат, превръзките се свалят и младите жени са в състояние да работят на полето заедно с мъжете си. Краката на най-бедните момичета изобщо не се бинтоват. Всички знаем какво става с тях. Продават ги като прислужници или стават „осиновени снахи“, както наричат големокраките момичета от злочести семейства, които се дават за отглеждане в чужд дом, докато станат годни да раждат. В нашия съвсем обикновен окръг при момичетата от семейства като нашето, бинтовете се поставят на шестгодишна възраст и процесът се смята за приключен две години по-късно.

Още докато тичах на воля заедно с брат ми, майка ми вече бе започнала да подготвя дългите сини ивици плат, които щяха да послужат за превръзки: Със собствените си ръце тя изработи първите ми обувки, но още по-голямо старание вложи в ушиването на миниатюрния чифт пантофки, които щеше да положи на олтара на Гуанин^[1], която откликва на женските сълзи. Тези бродирани обувчици бяха едва три и половина сантиметра на дължина и бяха измайсторени от специална червена коприна, скътана в чеиза на майка ми. Те бяха първият малък знак, който получих, че е възможно майка ми да ме обича.

Когато с Красива луна навършихме шест, мама и леля повикаха гадателя, за да определи благоприятна дата за поставянето на бинтовете. Казват, че най-доброто време е есента, но това е само защото зимата наближава, а студът притъпява чувствителността на краката. Дали се вълнувах? Не, бях уплашена. Била съм твърде малка по времето, когато бяха бинтовани стъпалата на голямата ми сестра, ала нима имаше някой в селото, който да не бе чувал писъците на дъщерята на семейство У, които се разнасяха из улицата?

Майка ми поздрави гадателя Ху, сервира му чай и му предложи купичка с динени семки. Любезността й целеше да го предразположи за благоприятно тълкуване на знаците. Господин Ху започна с мен. Изучи рождената ми дата и претегли възможностите. Накрая рече:

— Трябва да видя това дете лично.

Това не бе според обичая и когато майка ми дойде да ме повика, на лицето й се бе отпечатал израз на тревога. Заведе ме при гадателя и ме приближи до него. Пръстите й стискаха раменете ми, като така хем ме държеше да не мърдам, хем всяваше страх у мен, докато гадателят извършваше прегледа.

— Очите — да. Ушите — да. Тази уста. — Той вдигна поглед към майка ми. — Това дете не е обикновено.

Майка ми всмука въздух през стиснатите си зъби. Това бе възможно най-лошото известие.

— Необходима е допълнителна консултация — съобщи той. — Предлагам да се посъветваме с някоя сватовница. Съгласна ли сте?

Някой би могъл да заподозре гадателя, че действа в заговор с местната сватовница, за да измъкне повече пари, ала майка ми не се поколеба и за миг. Страхът й бе толкова голям или пък убедеността й — така твърда, че дори не поиска разрешението на баща ми да похарчи нужните за това пари.

— Моля, върнете се възможно най-скоро — каза тя. — Ще ви очакваме.

Гадателят си тръгна, оставяйки ни в дълбок смут. Тази нощ майка ми почти не продума. Всъщност тя дори не ме поглеждаше. Леля не се шегуваше както обикновено. Баба се оттегли рано, ала я чух да се моли. Татко и чичо се разхождаха дълго. Усетили тревогата, обхванала семейството, дори и братята ми се бяха укротили.

На другия ден жените в дома се вдигнаха рано. Този път бяха приготвени сладкиши, бе запарен чай от хризантема, а от долапите бяха извадени специални гозби. Баща ми си остана у дома, за да посрещне гостите. Цялото това разточителство издаваше сериозността на положението. И като че това не стигаше, гадателят се появи не с госпожа Гао, местната сватовница, а с госпожа Уан, посредницата от Тункоу, най-хубавото село в окръга.

Нека ви кажа следното: дори госпожа Гао все още не бе идвала в дома ни. Нейното посещение се очакваше след още година-две, когато с нейна помощ щяха да бъдат уговорени бракове за по-големите ми брат и сестра. Така че, когато паланкинът на госпожа Уан спря пред дома ни, никой не се зарадва. От прозореца на горната стая видях как съседите се стичаха да зяпат. Баща ми коленичи, като не спираше да удря челото си о земята. Дожаля ми за него. Татко вечно се тревожеше за нещо, черта, типична за родените в годината на Заека. Върху него падаше грижата за всички членове на семейството, а това, което се случваше, беше извън пределите на досегашния му опит. Чичо подскачаше от крак на крак и дори леля — обикновено така приветлива и весела — стоеше като истукан до него. От горния етаж виждах върху лицата на всички изписано изражение, което ясно казваше, че се случва нещо много, много сериозно.

Щом влязоха вътре, аз се примъкнах тихо до горната площадка, за да подслушам разговора. Госпожа Уан се настани. Чаят и лакомствата бяха сервирани. С едва доловим глас баща ми изказа обичайните приветствия. Ала целта на посещението на сватовницата в това скромно семейство не бе да си разменят любезности. Тя бе дошла да види мен. Както и предния ден, ме повикаха долу. Слязох по стълбите и влязох в помещението с цялото изящество, на което е способно едно шестгодишно дете, чиито стъпала все още са големи и тромави.

Огледах лицата на по-възрастните членове на семейството. Макар спомените за някои значими моменти от живота ми да са потънали в сенките на миналото, изразът на лицата им в онзи ден и до днес изплува в паметта ми съвсем ясно. Баба ми стоеше втренчена в скръстените си длани. Кожата й бе така крехка и тънка, че през нея прозираше пулсиращата вена на слепоочието й. Баща ми, който вече си имаше достатъчно грижи, бе онемял от тревога. Леля и чичо стояха един до друг на главния вход, изплашени от това, което предстоеше да се случи, ала и боящи се да го пропуснат. Но най-силно в спомените ми се е запечатало лицето на майка ми. Разбира се, като всяко дете, смятах, че тя е хубава, ала в този ден за първи път прозрях истинската й същност. Известно ми бе, че е родена в годината на Маймуната, ала не бях осъзнавала, че хитростта и лукавството, типични за зодията й, бяха толкова изявени у нея. Под кожата на високите й скули дебнеше нещо вулгарно, зад израза на тъмните й очи се спотайваше нещо заговорническо. Нещо… и днес не зная как да го опиша съвсем точно. Бих казала, че през кожата й пламтеше нещо, напомнящо мъжка амбиция.

Наредиха ми да застана пред госпожа Уан. Тъканата й копринена дреха ми се стори красива, ала какво разбира едно дете от вкус, от изтънченост. Днес бих нарекла одеждите й крещящи и неподобаващи на вдовица, но пък и сватовницата не е обикновена жена. Тя върти сделки с мъжете — определя откупа за булката, пазари се за зестрата и посредничи между двете страни. Смехът на госпожа Уан бе твърде висок, а словата й — преласкателни. Заповяда ми да пристъпя напред, стисна ме между коленете си и се завзира упорито в лицето ми. В този момент престанах да бъда невидима и станах дори твърде забележима.

Госпожа Уан ме изучава много по-щателно от гадателя. Стисна месестата част на ушите ми. Постави показалците си на долните ми клепачи и дръпна кожата надолу, след което ми заповяда да погледна нагоре, надолу, наляво и надясно. Обхвана бузите ми в дланите си и заизвръща лицето ми. Грубо нащипа ръцете ми от раменете до китките. Накрая положи длани върху бедрата ми. Та аз бях само на шест! На тази възраст все още нищо не може да се каже за плодовитостта! Ала при все това тя го стори и никой не се и опита да я спре. Накрая направи нещо крайно удивително. Стана и ми каза да заема мястото й. Това би било проява на изключително лошо възпитание от моя страна. Потърсих погледите на майка ми и баща ми за напътствие, ала те стояха занемели като безсловесни добичета. Лицето на татко бе посивяло. Почти чувах как си мисли: „Защо не я хвърлихме в потока, когато се роди?“.

Госпожа Уан не се бе издигнала до най-влиятелната сватовница в окръга, като е оставяла овчедушни хорица да вземат решения. Подхвана ме и ме настани на стола. След това коленичи пред мен и събу обувките и чорапите ми. Отново пълна тишина. Както и при изучаването на лицето ми, тя изви стъпалото ми ту в една, ту в друга посока, след което прокара нокътя на палеца си по свода му. Вдигна поглед към гадателя и кимна. Изправи се и рязко ми даде знак с пръст да освободя стола й. Щом отново зае мястото си, гадателят прочисти гърлото си.

— Вашата дъщеря представлява специален случай — каза той. — Вчера забелязах нещо необикновено у нея и госпожа Уан, която притежава по-широки познания, е съгласна с мен. Лицето на дъщеря ви е продълговато и фино като оризово зърно. Месестата долна част на ушите говори за благороден дух. Ала най-важното са краката й. Сводът на стъпалото е много висок, но все още не е оформен напълно. Това означава, майко, че трябва да изчакате още една година, преди да започнете бинтоването. — Той вдигна ръка, да не го прекъсват, като че ли някой би се осмелил: — Зная, че бинтоването на седемгодишна възраст не е обичайно в нашето село, но смятам, че ако погледнете дъщеря си, ще видите, че…

Гадателят Ху се поколеба. Баба побутна паничка с мандарини към него, за да му даде време да събере мислите си. Той си взе една, обели я и пусна кората на пода. Поднесе едно резенче към устата си, но ръката му спря насред път и той поде отново:

— На шестгодишна възраст костите все още се състоят основно от вода и следователно лесно се поддават на оформяне. Ала дъщеря ви е недоразвита за годините си, дори за вашето село, което е познало трудни времена. Възможно е и при останалите момичета в дома ви да е така. Не е нещо, от което да се срамувате.

Дотогава не ми бе хрумвало, че моето семейство по някакъв начин е различно от останалите, нито пък че у мен има нещо необичайно.

Той мушна резенчето мандарина в устата си, сдъвка го замислено и продължи:

— Ала дъщеря ви се отличава с нещо повече. Стъпалото й има забележително висок свод, което значи, че ако сега се вземат нужните мерки, ще има най-съвършените крака в целия окръг.

Някои хора не вярват на гадателите и смятат, че препоръките им не се основават на здравия разум. В крайна сметка, есента наистина е най-доброто време за бинтоване на краката, пролетта — за раждане, а приятно хълмче, облъхвано от лек зефир, има най-благоприятното разположение за гробно място според фън шуй. Ала този гадател видя у мен нещо необикновено, което промени живота ми. Въпреки това никой не ликуваше. Стаята бе зловещо тиха. Нещо продължаваше да бъде съвсем не наред.

Сред настъпилото мълчание се обади госпожа Уан:

— Момичето е наистина прелестно, ала златните лотоси са далеч по-важни в живота от хубавото личице. Прекрасните черти са дар от небето, а миниатюрните стъпала могат да подобрят социалното й положение. С това всички ще се съгласим. Какво ще стане оттук нататък, трябва да реши бащата.

Тя погледна право към татко, ала думите, проехтели във въздуха, в действителност бяха отправени към майка ми.

— Никак не е лошо човек да осигури за дъщеря си изгоден брак. Сродяването с високопоставено семейство ще ви донесе повече връзки в обществото, по-висока цена за момичето и дълготрайна обществена и материална сигурност. Оценявам гостоприемството и щедростта, които ни засвидетелствахте днес — каза тя, подчертавайки бедността на дома ни с вяло махване с ръка, — ала в лицето на вашата дъщеря съдбата ви дава прекрасна възможност. Ако майката се справи подобаващо със своята работа, това незначително момиче може да си намери жених от Тункоу.

Тункоу!

— Говорите невероятни неща — осмели се да се обади баща ми предпазливо. — Но нашето семейство е скромно. Не можем да си позволим да ви заплатим.

— Бащице — с престорена любезност отвърна госпожа Уан, — ако стъпалата на дъщеря ви оправдаят очакванията ми, ще мога да разчитам на щедра отплата от семейството на момчето. Вие също ще получавате от тях различни дарове. Както виждате, и аз, и вие ще имаме полза от подобно споразумение.

Баща ми не отвърна нищо. Той никога не разговаряше за полската работа, нито разкриваше чувствата си пред нас, ала аз си спомних за зимата, последвала една сушава година, когато запасите от храна бяха оскъдни. Ходеше на лов в планината, но дори животните бяха измрели от глад. Успяваше единствено да донесе разни горчиви корени, с които майка и баба варяха бульон. Може би сега си припомняше срама, изпитан през онази година, и прехвърляше в ума си мисълта за даровете и колко ценни биха били те за семейството.

— Освен всичко това — продължи сватовницата, — по мое мнение дъщеря ви има необходимите качества да встъпи в лаотун с друго момиче.

Бях чувала тази дума и знаех какво означава. Лаотун представлява взаимоотношение, което коренно се различава от връзката между посестримите. Първото се създава между две момичета от различни села и трае през целия им живот, докато второто включва няколко девойки и се разтрогва при женитбата им. През краткия си живот дотогава не бях срещала нито една лаотун, нито бях вярвала, че самата аз бих могла някога да се нарека нечия сродна душа. Майка ми и леля ми бяха имали посестрими в родните си села, когато са били момичета. Сега и голямата ми сестра се бе включила в такъв клетвен съюз, а баба бе станала посестрима в заника на живота с още няколко вдовици от селото ни. Бях си мислела, че на свой ред аз също ще имам свои. Ала да имаш сродна душа бе нещо съвсем различно. Би трябвало да се чувствам развълнувана, но както всички останали бях втрещена. Такава тема не се разисква пред мъже, но ситуацията бе толкова изключителна, че баща ми не успя да се овладее и изтърси:

— Никоя жена в семейството ни не е имала лаотун.

— Семейството ви е било лишено от много неща досега — каза госпожа Уан, като се надигна от стола си. — Обсъдете положението, но помнете, щастливите възможности не ни спохождат всеки ден. Ще ви посетя отново.

Сватовницата и гадателят си тръгнаха с обещанието да се върнат скоро, за да проверят как се развивам. Аз и майка ми се качихме на горния етаж. Щом пристъпихме в женската стая, тя се обърна и ме погледна със същото изражение, което току-що бях забелязала в долната стая. А после, преди да успея да изрека каквото и да било, ме зашлеви през лицето с всичка сила.

— Знаеш ли колко неприятности ще навлечеш на баща си? — попита мама.

Думите й бяха сурови, но аз знаех, че плесницата бе предназначена да донесе късмет и да прогони злите духове. В края на краищата не можеше да бъде сигурно, че стъпалата ми наистина ще се превърнат в златни лотоси. Имаше също толкова голяма вероятност майка ми да допусне грешка при бинтоването, както навремето бе станало с нея. Бе се справила доста добре с нозете на голямата ми сестра, ала всичко се случва. Вместо да бъда обект на възхищение, можеше, подобно на майка ми, да се кандилкам на грозни чукани и да пазя равновесие, като размахвам ръце.

Макар лицето да ме болеше от удара, вътрешно бях щастлива. Този шамар бе първото доказателство за майчина любов, което получавах, и аз прехапах устни, за да скрия усмивката си.

Мама не ми проговори повече през този ден. Вместо това слезе отново в долната стая и разговаря с леля, чичо, баща ми и баба ми. Чичо бе с добро сърце, ала като втори син в нашия дом нямаше думата. Леля знаеше ползите, които можеха да бъдат извлечени от възникналото положение, ала съдбата й на съпруга на втори син и майка на момиче й отреждаше най-ниското положение в семейството. Майка ми също нямаше авторитет, но бях видяла израза й, докато сватовницата говореше, и можех да отгатна мислите й. Татко и баба вземаха всички решения в къщата, макар че и на двамата можеше да се повлияе. Заключението на сватовницата, макар добро знамение за моето бъдеще, означаваше, че баща ми ще трябва да се труди упорито, за да сме в състояние да подготвим чеиз, какъвто подобава за брак в по-високопоставено семейство. Ако пък не уважеше думата на посредницата, щеше да се посрами не само пред селото, но и пред целия окръг.

Не разбрах дали в онзи ден са постигнали съгласие относно съдбата ми, ала в съзнанието ми вече нищо не бе както преди. Бъдещето на Красива луна се промени заедно с моето. Бях по-голяма от нея с няколко месеца, но бе решено стъпалата и на двете ни да бъдат бинтовани заедно с тези на малката ми сестра. Продължавах да върша задълженията си из двора, но никога вече не съпроводих брат си до реката. Повече не почувствах прохладата на бълбукащата река върху кожата си. Дотогава мама никога не ми бе посягала, но онази плесница се оказа първият от множество побои, които последваха през идните няколко години. Ала най-лошото бе, че баща ми вече не гледаше на мен както преди. Никога повече не ме взе на скута си, докато пушеше вечерната си лула. В един миг от непотребно момиче се бях превърнала в някой, който би могъл да донесе полза на семейството.

Превръзките и специалните обувчици, които майка ми смяташе да принесе на олтара на Гуанин, бяха прибрани заедно с нещата, подготвени за Красива луна. Госпожа Уан започна да ни навестява периодично. Всеки път пристигаше със собствения си паланкин. При всяко посещение ме изследваше от глава до пети. Разпитваше ме за домакинските ми умения. Не бих могла да кажа, че се държеше мило с мен. За нея бях просто средство за печалба.

 

 

През следващата година в женската стая започна сериозното ми обучение, но познанията ми вече бяха значителни. Известно ми бе, че мъжете рядко стъпват в горните помещения, предназначени единствено за нас, където можехме да вършим работата си и да споделяме мислите си. Наясно бях, че предстоеше почти целият ми живот да премине в подобна стая. Знаех също и че разликата между „ней“ — вътрешния свят на дома, и „уай“ — царството на мъжете извън него, е залегнала в самата същност на конфуцианското общество. Независимо дали си богат или беден, император или роб — домашната сфера е отредена за жените, а външният свят принадлежи на мъжете. Жените не бива да прекрачват прага на дома било в помислите, било в делата си. Разбирах още и че животът ни се направлява от два конфуциански идеала. Първият се изразява в Трите принципа на послушанието: „Като момиче се подчинявай на баща си, като съпруга — на мъжа си, като вдовица — на сина си“. Вторият се заключава в четирите добродетели, които описват поведението, речта, осанката и заниманията, които подобават на жените: „Бъдете целомъдрени и отстъпчиви, спокойни и почтени в помислите си; тихи и мили, когато разговаряте; сдържани и изящни в движенията си; безупречни в ръкоделието и бродирането“. Ако момичетата следват неотклонно тези идеали, ще се превърнат в добродетелни жени.

Сега заниманията ми включиха и приложните женски изкуства. Научих се да вдявам иглата, да избирам конец в подходящия цвят и да нижа ситни и равни бодове. Това бяха важни умения, тъй като заедно с Красива луна и малката ми сестра се захванахме да майсторим обувките, които щяха да ни бъдат нужни през предстоящия двугодишен период на бинтоването. Трябваха ни отделен чифт за през деня, специални пантофки за сън и няколко чифта стегнати чорапи. Изработвахме ги един подир друг, започвайки с принадлежностите, които отговаряха на сегашния размер на стъпалата ни, като постепенно намалявахме големината.

Най-важното бе, че леля започна да ме обучава на нюшу. Тогава не разбирах съвсем защо ми обръща специално внимание. Глупаво вярвах, че ако съм прилежна, ще вдъхна желание и у Красива луна; а ако тя бе усърдна, може би щеше да сключи по-добър брак от майка си. Всъщност леля се надяваше да превърне тайното писмо в част от живота ни, нещо, което винаги да ни свързва с братовчедка ми. Не забелязвах и че това пораждаше конфликти между леля ми, от една страна, и майка ми и баба ми, от друга, тъй като те изобщо не владееха нюшу, така както татко и чичо бяха неграмотни в мъжкото писмо.

Тогава все още не познавах писмеността на мъжете, така че не можех да я сравня с нюшу. Сега мога да кажа, че техните йероглифи са дръзки и ъглести, докато нашите приличат на крачета на комар или птичи следи, отбелязани в пръстта. За разлика от мъжкото писмо символите в нюшу не изобразяват конкретни думи, а еднакво звучене. Така с един йероглиф^[2] може да се означават всички думи, които се произнасят еднакво. По тази причина значението обикновено се изяснява от контекста. При все това се изисква голямо внимание, за да се изтълкува правилно написаното. Много жени, като майка ми и баба ми, не овладяват нюшу писмено, ала все пак знаят някои песни и разкази, повечето от които се отличават със специфичен ритъм: та-там-та-там-та-там.

Леля ме научи на специалните правила, на които се подчинява нюшу. Тайнописът може да се използва за писане на писма, песни, лични животописи, уроци по различни женски умения, молитви към богинята и, разбира се, популярни разкази. Йероглифите може да се изписват с четчица и мастило върху хартия или ветрило, да се бродират върху носни кърпички или да се втъкават в плат. Творбите, създадени на нюшу, може и трябва да се изпълняват пред други жени и момичета, но можем да ги четем и да им се любуваме и в усамотение. Двете най-важни правила са — мъжете не бива никога да узнават за съществуването й, както и да се докосват до нея.

Животът ни течеше по този установен начин, като с Красива луна всекидневно овладявахме нови умения, до седмия ми рожден ден, когато гадателят ни посети отново. Този път той трябваше да определи дата за началото на бинтоването на трите ни — Красива луна, мен и малката ми сестра, единствената, която бе на подходящата възраст. Като хъмкаше и си мърмореше, гадателят изучи осемте ни йероглифа^[3], но след като каза и направи обичайното, се спря на традиционната за нашия район дата — двайсет и четвъртия ден на осмия лунен месец — деня, когато момичета, на които предстои краката им да бъдат бинтовани, отправят молитви и принасят последни жертвоприношения на Изящноногата девица, богинята, бдяща над момичетата при този ритуал.

Мама и леля възобновиха изработването на превръзките. Хранеха ни с кнедли с червен боб, тъй като се вярва, че те правят костите меки като тестото им и вдъхват желание на момичетата да се стремят да придобият стъпала с размери колкото кнедла. В дните до определената дата много жени от селото ни гостуваха в горната стая. Другарките на голямата ми сестра дойдоха да ни пожелаят късмет, донесоха ни още сладкиши и ни поздравиха с официалното ни превръщане в жени. Стаята се изпълваше от празнична суетня. Всички бяха щастливи, пееха, смееха се и разговаряха. Впоследствие разбрах колко много неща бяха останали премълчани тогава. (Никой не ни спомена, че е възможно да умрем. Чак когато заживях в дома на съпруга си, разбрах от свекърва ми, че едно от десет момичета умира в резултат на бинтоването, не само в нашия окръг, ами из цял Китай.)

Знаех единствено, че бинтованите крака ще повишат стойността ми пред моите кандидати и така ще ме доближат до най-голямата любов и най-великата радост в живота на една жена — синовете. Ето защо целта ми бе да придобия съвършените стъпала, които се отличават със следните седем качества: трябва да са малки, тесни, правилни, заострени и с висок свод, при това да ухаят и кожата им да е нежна. Най-важното от тези изисквания е дължината. Идеалната е седем сантиметра — приблизително колкото палец. След това идва формата. Съвършеният крак трябва да изглежда като напъпил лотос. Стъпалото трябва да има пълна и заоблена пета, а отпред да е силно заострено, като цялата тежест се поема единствено от палеца. Това означава, че останалите пръсти и костите на свода трябва да бъдат счупени и извити под стъпалото, така че да се засрещнат с петата. И последно, така образуваната цепнатина между предната част на ходилото и петата трябва да е достатъчно дълбока, за да може в нея да се скрие голяма монета. Ако успеех да постигна всичко това, щях да бъда възнаградена с щастие.

На сутринта на двайсет и четвъртия ден от осмия лунен месец принесохме в дар на Изящноногата девица топки от лепкав ориз, докато майките ни полагаха малките обувчици, изработени от тях, пред статуйката на Гуанин. След това двете подготвиха стипца, кръвоспиращо средство, ножици, специална ножичка за нокти, игли и конци. Извадиха дългите леко колосани ивици бинт, всяка от които имаше ширина пет сантиметра и дължина три метра. След това всички жени от семейството се качиха в горната стая. Голямата ми сестра пристигна последна с ведро вряла вода, в която бяха накиснати корени от черница, счукани бадеми, урина, билки и корени.

Като най-голяма, първо бе мой ред. Бях твърдо решена да покажа колко смела мога да бъда. Мама изми краката ми и ги натърка със стипца, за да се стегнат тъканите и да се намали неминуемото изтичане на кръв и гной. Изряза ноктите на краката ми възможно най-дълбоко. През това време бинтовете се киснеха, така че след изсъхването им върху крака да се затегнат още повече. После мама постави единия край на бинта върху горната част на стъпалото ми, прекара го през четирите пръста, за да ги подгъне под стъпалото, оставяйки открит само палеца. След това уви превръзката около петата. Още едно намотаване около глезена подсили здравината и стегнатостта й. Крайната цел бе пръстите да се подвият, така че да се допрат до петата, като образуват цепнатина помежду си, докато палецът остава свободен, за да носи тежестта на тялото. Мама повтори тези стъпки, докато накрая целият бинт бе омотан около крака ми; леля и баба наблюдаваха иззад рамото й целия ритуал, като внимаваха в превръзката да не се образуват никакви гънки. Най-накрая мама заши здраво краищата на бинта, за да не се разхлабят и да измъкна крака си.

Тя повтори същото с другия ми крак, след което леля се зае с Красива луна. През това време малката ми сестра каза, че отива за вода, и слезе долу. Щом стъпалата на братовчедка ми бяха бинтовани, мама повика сестра ми, но не получи отговор. Един час по-рано на мен щеше да се падне да я потърся, но през следващите две години щеше да ми е забранено да слизам по стълбите. След като претърсиха къщата, мама и леля тръгнаха навън. Щеше ми се да изтичам до прозореца и да надникна, но поради нарастващия натиск, който бинтовете оказваха върху костите, и прекъснатото кръвообращение в краката ми вече се бе появила болка. Отправих поглед към Красива луна и видях, че лицето й е бяло като месечината, чието име носеше. Две струйки се стичаха по бузите й.

До нас долетяха гласовете на мама и леля:

— Трета сестро, трета сестро!

Баба и голямата ми сестра отидоха до решетестия прозорец и погледнаха навън.

— Ай, ай! — промърмори баба.

Голямата ми сестра се обърна към нас:

— Мама и леля са у съседите. Чувате ли писъците на малката сестра?

Двете с Красива луна поклатихме отрицателно глава.

— Мама я влачи по улицата — докладва тя.

Сега чухме крясъците й:

— Няма да ида, няма да го направя!

Мама я нахока гръмко:

— Безполезно нищожество. Ти си позор за дедите ни.

 

 

Грозни думи, но не и необичайни. Човек можеше да ги чуе почти всеки ден в нашето село.

Малката ми сестра бе натикана при нас, ала едва озовала се на пода, тя отново скочи на крака, хукна през стаята, сви се в един ъгъл и затрепера.

— Ще бъде сторено. Нямаш избор — заяви мама на сестра ми, която трескаво търсеше с очи къде да се скрие.

Бе попаднала в капан и нищо не можеше да предотврати неизбежното. Мама и леля се приближиха към нея. Тя направи последен опит да пролази между разперените им ръце, ала голямата ми сестра я сграбчи. Бе едва на шест, но се бореше с цялата сила, на която бе способна. Голямата ми сестра, леля и баба я държаха, докато мама забързано бинтоваше нозете й. През цялото време тя пищеше. На няколко пъти успя да освободи ръката си, ала незабавно бе усмирявана. За момент мама отхлаби хватката си и в миг кракът на сестра ми започна да бие във въздуха, а дългият размотаващ се бинт се заизвива из стаята подобно на лента на акробат. Двете с братовчедка ми седяхме ужасени. Такова поведение не подобаваше на член на семейството ни. Ала можехме само да гледаме отстрани, тъй като кръвожадните кинжали на болката се забиваха все по-остри в стъпалата ни и пронизваха целите ни крака. Най-после мама приключи задачата си. Пусна грубо крака на сестра ми на пода, изправи се, погледна най-малката си дъщеря с отвращение и процеди една-единствена дума:

— Нищожество!

Сега ще опиша последвалите минути и седмици, чиято продължителност би трябвало да е незначителна на фона на тъй дълъг живот като моя, но тогава ми се струваха цяла вечност.

Тъй като бях най-голяма, мама най-напред погледна към мен:

— Ставай!

Изобщо не разбирах какво се очаква от мен. Краката ми пулсираха от болка. Само преди няколко минути бях толкова уверена в смелостта си, а ето че сега, макар да полагах огромни усилия, не можах да сдържа сълзите си.

Леля потупа Красива луна по рамото:

— Стани и върви.

Малката ми сестра все така ридаеше на пода.

Мама ме издърпа от стола. Думата болка не е в състояние да опише това, което изпитах. Пръстите на краката ми бяха подгънати под стъпалото, така че цялата ми тежест се стоварваше върху тях. Опитах се да вървя на пети. Когато видя това, мама ме удари.

— Върви!

Дадох всичко от себе си. Докато се тътрех към прозореца, мама се пресегна и дръпна сестра ми от пода, завлече я до голямата ни сестра и й я връчи с думите:

— Нека прекоси стаята в двете посоки десет пъти.

Като чух това, осъзнах какво ми се готви и мисълта за предстоящото бе кажи-речи невъобразима. Като видя какво става, леля ми, която бе най-нископоставеният член на семейството, грубовато хвана ръката на дъщеря си и я задърпа от стола. Със стичащи се по лицето ми сълзи аз следвах мама, която ме развеждаше напред-назад из стаята. Чувах собственото си хленчене. Малката ми сестра продължаваше да крещи и да се опитва да се изскубне. Баба ми, чието задължение като най-важен член на семейството бе само да надзирава бинтоването, хвана другата ръка на третата сестра. Обградено от двама души с много по-голяма физическа сила, тялото й бе принудено да се подчини, но това в никакъв случай не укроти словесните й протести. Единствено Красива луна скри чувствата си, показвайки се като достойна дъщеря, макар да имаше твърде скромно положение в дома ни.

След десет обиколки мама, леля и баба ни оставиха да си почиваме. Ние трите бяхме почти парализирани от физическото издевателство, ала изпитанията ни тепърва започваха. Не можехме да се храним. Макар и с празни стомаси, повръщахме от болката. Най-накрая цялото семейство си легна. Каква отмора бе да лежиш. Дори само това, краката ни да са на една височина с тялото, бе облекчение. Ала с течението на часовете ни връхлетя ново страдание. Нозете ни пареха, като че лежахме върху въглените на мангала. От устите ни се изплъзваха странни скимтящи звуци. На горката голяма сестра й се налагаше да дели една стая с нас. Тя искрено се опитваше да облекчи страданието ни, като ни разказваше вълшебни приказки и ни напомняше по възможно най-деликатния начин, че всяко момиче из огромната територия на Китай, независимо от положението си, трябва да премине през същото, за да се превърне в достойна жена, съпруга и майка.

Никоя от нас не заспа през тази нощ, ала каквото и да сме си мислели, че преживяваме през първия ден, всичко бе два пъти по-болезнено на втория. И трите направихме опит да разкъсаме бинтовете, но само третата сестра наистина успя да измъкне крака си. Мама я напердаши през ръцете и краката, отново бинтова стъпалото й и я наказа с десет допълнителни обиколки. Току я разтърсваше грубо и питаше:

— Искаш ли да те дадем за осиновена снаха? Не е късно. Още може да се уреди.

През целия си живот бяхме чували тази заплаха, но никоя от нас в действителност не бе виждала осиновена снаха. Хората в нашето село бяха твърде бедни, за да приютяват нежелани, инатливи момичета с големи стъпала, но не бяхме виждали и лисици демони, което не ни пречеше напълно да вярваме в съществуването им. Така че заплахата накара третата ми сестра временно да се подчини.

На четвъртия ден накиснахме бинтованите си нозе в гореща вода. След това превръзките бяха свалени, а мама и леля огледаха ноктите, изрязаха мазолите, изстъргаха мъртвата кожа, натъркаха още стипца, намазаха краката ни с благовония, които да прикрият миризмата на разлагаща се плът, и поставиха чисти бинтове, този път още по-стегнато. И така всеки ден — обиколки, на всеки четири дни — подменяне на превръзките, на всеки две седмици — смяна на обувките с нови, по-малки от предишните. Съседките идваха да ни навестят и носеха кнедли с червен боб, та да омекнат костите ни по-бързо, както и сушени люти чушлета, за да станат стъпалата ни тънки и заострени като тях. Другарките на голямата ми сестра ни подаряваха вещи, които бяха облекчили техните мъки.

— Захапи връхчето на четката ми за писане. То е тънко и фино. Така и твоите стъпала също ще станат тънки и фини.

Или пък:

— Яжте тези водни кестени. Те ще подтикнат плътта ви да се смали.

В женската стая се въдвори сурова дисциплина. Обичайните ни задължения бяха сменени с разходки из помещението. Всеки ден мама и леля увеличаваха броя на обиколките и всеки ден баба бе призовавана на помощ. Щом се умореше, тя полягаше на едно от леглата и направляваше заниманията ни оттам. Времето застудя и тя започна да се увива с повече завивки. Със скъсяването на дните и по-оскъдната светлина думите й ставаха все по-кратки и неразбираеми, докато накрая почти не проговаряше и само седеше, взряна в малката ми сестра, заставяйки я с поглед да продължава да върви.

За нас болката не намаляваше. И как би могла? Но през онези дни научихме най-важния урок за всяка жена, а именно — да се покоряваме за собствено добро. Още в онези ранни седмици започна да си проличава в какви жени щяхме да се превърнем, като пораснем. Красива луна щеше да остане твърда и прекрасна при всякакви обстоятелства. Третата сестра щеше да бъде вечно недоволна, озлобена от ориста си съпруга, която приема с неблагодарност даровете, които получава. Що се отнася до мен, набедената за изключителна, то аз приемах съдбата си безропотно.

Един ден, докато правех редовната си обиколка из стаята, чух изпукване. Един от пръстите ми се бе счупил. Мислех, че звукът е отекнал единствено в тялото ми, но всъщност бе тъй отчетлив, че всички в стаята го чуха. Очите на майка ми се заковаха върху мен:

— Движи се! Най-после имаме някакъв напредък!

Вървях, а цялото ми тяло трепереше. До вечерта костите и на осемте пръста се бяха строшили, ала продължаваха да ме карат да обикалям. Чувствах смазаните израстъци под тежестта на тялото ми при всяка стъпка, защото сега бинтовете не ги пристягаха. Пихтиестата каша, в която се бяха превърнали ставите, бе извор на безкрайно мъчение. Ледената вода изобщо не бе в състояние да притъпи болката, която разтърсваше цялото ми тяло. Въпреки това мама не бе доволна от мен. Същата вечер накара големия ми брат да донесе от реката тръстиково стъбло. През следващите два дни ме налагаше с него през краката, за да не спирам да вървя още и още. Когато дойде време за смяна на превръзките, аз накиснах краката си във вода както обикновено, ала този път специалният масаж бе нещо неизпитвано дотогава. С пръсти мама издърпа счупените кости и ги долепи плътно към долната повърхност на ходилото. Никога не съм виждала по-ярък израз на майчината й любов.

— Истинската дама не допуска грозота в живота си — набиваше тя в главата ми отново и отново. — Единствено чрез болка ще постигнеш красота. Само чрез страданието ще намериш покой. Аз увивам, аз бинтовам, но ти ще пожънеш наградата.

Пръстите на Красива луна се счупиха след няколко дни, ала костите на малката ми сестра не се подчиниха.

Мама възложи нова задача на големия ми брат. Този път трябваше да намери камъчета, които да се поставят под бинтовете й за допълнителен натиск. Както вече казах, сестра ми все се опъваше, а сега писъците й станаха още по-силни, ако изобщо бе възможно подобно нещо. Красива луна и аз мислехме, че се държи така, за да си проси повече внимание. В крайна сметка мама хвърляше усилията си изцяло за мен. Но при смяната на бинтовете се забелязваше разликата между нашите стъпала и тези на малката ми сестра. Наистина, превръзките ни бяха пропити с кръв и гной, както е нормално, ала течностите, които се процеждаха от нейното тяло, бяха придобили нова непозната миризма. Освен това, докато нашите стъпала бяха придобили мъртвешка бледнина, то нейните розовееха като цветя.

Госпожа Уан ни посети отново. Тя провери свършеното от майка ми и препоръча отвара от билки за облекчаване на болката. Не вкусих от горчивата настойка до падането на снега, когато се счупиха костите на ходилото. Дните минаваха в унеса на болката и пиенето на билките, когато един ден състоянието на малката ми сестра внезапно се промени. Кожата й гореше. Очите й блестяха от влага и делириума на треската, а кръглото й лице се стопи и изостри. Когато мама и леля слязоха да приготвят обяда, голямата ми сестра се съжали над нея и й позволи да се изтегне на едно от леглата. Красива луна и аз решихме да си починем. Понеже се бояхме да не ни заварят седнали, останахме прави до леглото. Голямата ми сестра се залови да разтрива краката й, за да облекчи болката. Бе посред зима и всички бяхме навлечени с най-дебелите си дрехи. С общи усилия запретнахме единия крачол до коляното, за да може голямата ми сестра да масажира прасеца. Тогава забелязахме ужасните червени резки, които се виеха изпод бинтовете нагоре по крака и изчезваха под гънките на панталоните. Спогледахме се за момент, след което бързо прегледахме и другия крак. По него криволичеха същите червени белези.

Голямата ми сестра слезе долу. За да съобщи за откритието, трябваше да признае, че не е изпълнила задълженията си. Очаквахме да чуем заслужената плесница. Но не. Вместо това, мама и леля изтичаха обратно при нас. Застанаха на площадката на стълбите и огледаха стаята: малката ми сестра, легнала на леглото с поглед, впит в тавана, и разголени крачета, двете прави момичета в кротко очакване на наказанието си, и баба, заспала под завивките. Леля хвърли един поглед на тази сцена и отиде да кипне вода.

Мама се приближи до леглото. Без опората на бастуна си тя биеше с ръце из въздуха подобно на птица със счупени крила и бе кажи-речи също толкова безпомощна да стори нещо за дъщеря си. Веднага щом леля се върна, мама започна да развива бинтовете. Стаята се изпълни с отблъскваща смрад. Леля закри уста. Валеше сняг, но голямата ми сестра разкъса оризовата хартия, която покриваше прозорците, за да се разсее зловонието. Най-после целите крака на третата сестра бяха оголени. Гнойта, изтичаща от тях, имаше тъмнозелен цвят, а кръвта се бе съсирила в кафеникава гнилоч. Изправиха сестра ми в седнало положение и накиснаха краката й в купа с вряла вода. Тя бе толкова унесена, че не изкрещя.

Писъците й през изминалите седмици сега придобиха различно значение. Дали е усещала в онзи първи ден, че нещо лошо може да я сполети? Затова ли се бе съпротивлявала? Дали мама бе направила някаква ужасна грешка в бързината? Дали отравянето на кръвта бе причинено от гънки в бинтовете? Или пък бе слаба от недохранване, както госпожа Уан бе казала за мен? С какво ли в предишния си живот бе заслужила такова наказание?

Мама се опита да отстрани инфекцията, като изстърга стъпалата на сестра ми. Тя припадна. Водата в купата помътня от някаква противна течност. Накрая мама извади изтерзаните крайници от купата и ги подсуши внимателно.

— Майко — повика тя свекърва си. — Имаш повече опит. Моля те, помогни ми.

Баба не помръдна под завивките. Мама и леля не можеха да се разберат какво да правят.

— Трябва да оставим краката й да дишат — предложи мама.

— Знаеш, че това е най-лошото, което можем да сторим — отвърна леля. — Много от костите й вече са счупени. Ако не ги бинтоваме, няма да зараснат правилно. Ще бъде осакатена. Негодна за женитба.

— По-добре жива и неомъжена, отколкото да я загубя завинаги.

— Тогава ще е напълно безполезна — изтъкна леля. — Майчината ти обич ти подсказва, че това не е бъдеще.

По време на целия им спор сестра ми не помръдна. Наръсиха стъпалата й със стипца и отново ги бинтоваха. На следващия ден снегът продължаваше да се сипе, а състоянието й се бе влошило още повече. Не бяхме богати, ала татко излезе в бурята, за да доведе селския лекар, който само погледна сестра ми и поклати глава. За първи път видях този жест, с който изразяваме безпомощността си да спрем душата на обичан човек да поеме към онзи свят. Може да се противим, но щом веднъж смъртта сграбчи някого в хватката си, нищо не можем да сторим. Ние сме безсилни пред желанията на отвъдното. Лекарят предложи да я наложим с лапи и да приготвим билков чай, ала тъй като бе добър и честен човек, влезе в положението ни.

— Мога да сторя тези неща за вашето момиченце — довери той на татко, — но това ще са пари, хвърлени на вятъра.

Ала лошите новини тепърва предстояха. Докато му се покланяхме, той обгърна с поглед стаята и видя баба, сгушена под завивките си. Приближи се до нея, докосна челото й и се вслуша в загадъчния ритъм на потока на жизнената енергия. Вдигна поглед към баща ми и рече:

— Уважаемата ви майка е много болна. Защо не ми споменахте за това?

Какво би могъл да отговори татко, без да се посрами? Той бе добър син, ала също и мъж, а тези дела попадаха в сферата на вътрешния свят. Въпреки това благополучието на баба бе най-висшият му синовен дълг. Докато заедно с брат си бе пушил лула в очакване на края на зимата, в горната стая двама души бяха попаднали в плен на духове от отвъдното.

Това отприщи нови въпроси. Не бяха ли пропилели твърде много време за три безполезни момичета, докато същевременно бяха позволили силите на единствената ценна и почитана жена в дома да отпаднат? Дали обикалянето из стаята с малката ми сестра не бе похабило запаса от стъпки, отреден й на този свят? Може би писъците на третата сестра я бяха уморили и тя бе пресякла руслото на своята ци, за да се отърве от досадната глъчка? Или пък духовете, дебнещи душата на сестра ми, се бяха изкушили от по-щедра плячка?

След цялата шумотевица и внимание, насочени към малката ми сестра през последните няколко седмици, сега всички усилия се обърнаха към баба. Баща ми и чичо се отделяха от постелята й единствено за да пушат, да се хранят и да облекчават нуждите си. Леля пое цялата домакинска работа, приготвяше храната за цялото семейство, переше и се грижеше за всички ни. Не видях мама да спи. Като първата снаха в дома животът й имаше две основни цели — да осигури синове, които да продължат рода, и да се грижи за майката на съпруга си. Трябваше да се бе грижила за здравето на свекърва си по-усърдно. Вместо това бе отместила вниманието си към мен и моето щастливо бъдеще и бе позволила в ума й да се загнездят мъжки амбиции. Сега, с пламенна непоколебимост, родена от предишната й небрежност, тя извършваше всички предписания и ритуали, принасяше специални дарове на боговете и дедите, отправяше молитви и песнопения и дори приготви супа от собствената си кръв, за да възстанови жизнената сила на свекърва си.

Понеже всички бяха погълнати от грижите по баба ми, нас двете с братовчедка ми ни назначиха да гледаме сестра ми. Бяхме едва на седем и не знаехме как да я утешим. Мъките й бяха огромни, но не бяха най-ужасните, които щях да видя през живота си. Умря след четири дена, след като изтърпя повече страдание и болка, отколкото бе справедливо за нейния крехък живот. Баба почина един ден по-късно. Никой не я видя да страда. Тя просто се свиваше и смаляваше все повече, подобно на гъсеница под есенен килим от листа.

Почвата бе прекалено твърда, за да направим погребение. Двете посестрими на баба се погрижиха за тялото й, оплакаха я, повиха я в муселин и я облякоха подобаващо за живота в отвъдното. Баба бе старица и бе имала дълъг живот, затова одеждите й за вечността имаха много катове. Третата сестра бе само на шест. През краткия си живот тя не бе имала много дрехи, които да я топлят във вечността, нито много приятели, които да я посрещнат там. Имаше единствено летен и зимен костюм, и дори те първо бяха носени от голямата ни сестра, а след това и от мен. През остатъка от зимата телата им останаха да почиват под снежен саван.

Бих казала, че между смъртта и погребението им в женската стая настъпиха много промени. О, ние продължавахме ежедневните си обиколки. На всеки четири дена промивахме нозете си, а на всеки две седмици сменяхме досегашните си обувки с по-малки. Ала сега мама и леля зорко бдяха над нас. Самите ние бяхме внимателни и никога не се противяхме или оплаквахме. Когато дойдеше време да измием краката си, погледите ни се приковаваха върху гнойта и кръвта по стъпалата ни така напрегнато, както очите на мама и леля. Всяка вечер, преди най-после да ни оставят да си почиваме, и сутрин, преди началото на деня, голямата ми сестра разглеждаше краката ни, за да се увери, че няма сериозна инфекция.

Често се връщам към онези първи месеци от бинтоването. Помня как мама, леля, баба и дори голямата ми сестра ни окуражаваха с определени заучени фрази. Една от тях бе: „Омъжиш ли се за пиле, остани с пиле, омъжиш ли се за петел, остани с петел“. Както много други неща по онова време, тези думи не ми говореха нищо. Размерът на стъпалата щеше да определи колко добър брак щях да сключа. Малките ми нозе щяха да бъдат представени на бъдещите ми роднини като доказателство за самодисциплината и способността ми да издържа родилните мъки, както и нещастията, които може да ме очакват в бъдеще. Златните ми лотоси щяха да разкрият на света послушанието ми пред семейството, и най-вече пред майка ми, а последното щеше да направи добро впечатление и на бъдещата ми свекърва. Обувките, бродирани от мен, щяха да послужат пред роднините на съпруга ми като символ на вещината ми в това изкуство, а оттам и в други домашни умения. И макар още да не знаех нищо за това, стъпалата ми щяха да упражняват обаяние върху съпруга ми в най-съкровените и интимни моменти между мъжа и жената. Желанието му да ги съзерцава и да ги държи в ръцете си не намаля през целия ни съвместен живот дори след като родих пет деца, дори когато останалата част от тялото ми вече не представляваше изкушение.