Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (7)

Любов

От нас, жените, се очаква да обичаме децата си от момента, в който те излязат от утробата ни, но коя от нас не е изпитвала разочарование, когато новороденото се окаже дъщеря, и коя не е била спохождана от мрачно униние дори когато държим в ръцете си скъпоценна мъжка рожба, ако тя само плаче, а свекървата ти те стрелка с такива погледи, като че млякото ти е прокиснало? Може да обичаме дъщерите си с цялото си сърце, ала трябва да ги възпитаваме чрез болка. Синовете ни са ни по-скъпи от всичко, но никога не можем да бъдем част от техния свят, външния свят, в който се разпореждат мъжете. Очакват от нас да обичаме съпрузите си от деня, в който се вземе решение за брак, макар за пръв път да виждаме лицата им едва шест години след това. Учат ни да обичаме родителите на съпруга си, ала встъпваме в тяхното семейство като чужди хора, като най-нископоставените в дома, само стъпка по-високо от прислугата. Заповядват ни да обичаме и почитаме дедите на съпруга си и ние изпълняваме задълженията си към тях както подобава, дори ако сърцата ни зоват да отдадем признателност на своите собствени праотци. Обичаме родителите си, защото се грижат за нас, а те гледат на нас като на безполезни издънки в дървото на рода. Ние сме харч за семейството. Дъщерите се отглеждат, за да идат в чужда къща. Колкото и да сме щастливи в родния си дом, знаем, че раздялата е неизбежна. Затова, макар да обичаме семействата си, знаем, че тази любов ще завърши със скръбта от разлъката. Всички тези видове обич произтичат от чувството за дълг, почит и признателност. Повечето от тях, както жените от моя край знаят, са извор на мъка, разриви и жестокост. Ала любовта между сродните души е коренно различна. Както отбеляза госпожа Уан, този съюз се прави по собствен избор.

Макар да е истина, че не възприемах сериозно думите, които си разменихме чрез ветрилото, когато погледите ни се срещнаха за първи път в паланкина на госпожа Уан, почувствах помежду ни да преминава нещо необикновено — нещо, подобно на искра, от която лумва огън, или на оризово семе, което покълва и дава плод. Но една искра не стига, за да стопли цяла стая, нито пък едно-единствено семенце може да роди богата реколта. Дълбоката, искрената сърдечна обич трябва да бъде подхранвана. Тогава не познавах изпепеляващата любов и вместо това свързвах чувството между нас с оризищата, край които минавахме при всекидневните разходки край реката с брат ми, по времето, когато все още всичките ми млечни зъби си бяха на мястото. Може би бих могла да посея и отгледам любовта между нас така, както земеделецът — своите посеви — чрез упорит труд, непоколебима воля и с благословията на природата. Колко смешно, че си спомням това и днес! Ах! Тогава знаех за живота толкова малко, и все пак достатъчно, за да разсъждавам като земеделец.

Ала тъй като не бях земеделец, а само момиче, подготвих своята своеобразна почва — парче хартия от татко или изрезки от плат, измолени от чеиза на сестра ми — за засяване. Моите семена бяха йероглифите от нюшу. Госпожа Уан изпълняваше ролята на напоителен канал. Когато се отбиваше у нас, за да провери как напредва оформянето на стъпалата ми, аз й предавах посланията си — писмо, парче сукно или извезана носна кърпичка — и тя ги доставяше на Снежно цвете.

Нищо не расте без живителната светлина и топлина — единственото, което остава напълно извън властта на земеделеца. Започнах да вярвам, че моето слънце е Снежно цвете. Лъчите й идваха под формата на отговори на писмата ми. Когато получех известие от нея, всички се събирахме да разплитаме смисъла, вложен в посланието й, понеже тя вече използваше думи и символи, които поставяха на изпитание познанията на леля.

Моите писма съдържаха обичайните момичешки дреболии: „Аз съм добре. Ти как си?“ А тя отвръщаше нещо от рода на: „Двойка птички пърхат във върхарите на едно дърво. Ведно политат те в небесата“. Аз пишех: „Днес мама ме научи да правя лепкав ориз, завит в листа от таро“. Снежно цвете: „Днес погледнах през решетестия си прозорец. Помислих си за феникса, който се издига във висините да търси другар, и си спомних за теб“. Аз съобщавах: „Избраха щастлив ден за сватбата на голямата ми сестра“. Нейният отговор гласеше: „Сестра ти се намира във втория етап от многобройните ритуали на брачния съюз. За щастие тя ще остане сред вас още няколко години“. Моето послание: „Искам да науча всичко. Ти си умна. Може ли да ти бъда ученичка?“ Ответът на Снежно цвете: „Аз също се уча от теб. Именно това ни прави двойка мандаринки, свили гнездо заедно“. Аз й пишех: „Словата ми не носят дълбок смисъл и почеркът ми е недодялан, ала много ми се иска да си тук и да си шепнем нощем“. Тя отговаряше: „Два славея извиват нощна песен“.

Думите й едновременно ме плашеха и въодушевяваха. Тя бе умна. Бе много по-образована от мен. Но не това бе страшното. Във всяко свое писмо тя пишеше за птици, за летене, за някакъв отвъден свят. Още тогава се опълчваше срещу повелите на съдбата. Независимо колко се боях, желаех да се вкопча в крилете й и да се извися заедно с нея в простора.

С изключение на ветрилото, Снежно цвете никога не ми изпращаше подаръци, без преди това да бе получила от мен. Това не ме притесняваше. Аз търпеливо я обгрижвах, поях дружбата ни с писмата си, а в ответ тя винаги възнаграждаваше усилията ми с нов филиз или цвят. Ала едно препятствие объркваше плановете ми. Исках да я видя отново. Трябваше да ме покани да й гостувам, ала това така и не се случваше.

Един ден пристигна госпожа Уан и този път носеше ветрилото. Вместо да го разперя отведнъж, аз отгърнах само първите три гънки и пред мен се разкриха първото писмо на Снежно цвете до мен, моят отговор, а сега и едно ново послание:

„Ако семейството ти не възразява, бих искала да те посетя през единайсетия месец. Ще седим заедно, ще вдяваме игли, ще подбираме конци и ще си говорим шепнешком.“

В гирлянда от листа бе добавено едно нежно цветенце.

В уречения ден, застанала край решетестия прозорец, аз очаквах паланкинът да се появи иззад ъгъла. Когато носилката спря пред прага на дома ни, ми се прииска да изтичам по стълбите и да приветствам моята лаотун. Това бе невъзможно. Мама излезе пред къщата и вратичката на паланкина се отвори. Снежно цвете пристъпи на улицата. Носеше същата небесносиня туника с бродерия на облачета. С времето започнах да възприемам тази дреха като пътническото й облекло и бях убедена, че я носи всеки път, за да не се чувстваме неловко от недоимъка, в който живеехме.

Снежно цвете не си носеше нито храна, нито дрехи, както повеляваше обичаят. Госпожа Уан й даде същото наставление както предишния път: да бъде добра, да не се оплаква, да се учи от това, което види и чуе, и да накара майка си да се гордее с нея. Снежно цвете отговори:

— Да, лельо. — Ала виждах, че не я слуша, защото се взираше право в прозореца, търсейки сред сенките на решетката моето лице.

Мама донесе Снежно цвете горе и от мига, в който крачетата й тупнаха на пода в женската стая, тя започна да приказва неудържимо. Бърбореше, шушукаше, закачаше се, поверяваше тайни, утешаваше, възхищаваше се. Не бе момичето, което ме тревожеше с мислите за отлитане към далечни простори. Искаше й се единствено да играе, да се забавлява, да се киска и да приказва, приказва, приказва безспир за нашите момичешки работи.

Тъй като бях пожелала да се уча от нея, още същия ден тя се залови да ме образова в основните принципи на женското възпитание, като например никога да не показвам зъбите си, когато се усмихвам, или да не повишавам тон, когато разговарям с мъж. Но тя ми бе писала, че иска и аз да я обучавам, и сега ме помоли да й покажа как се правят кексчетата от лепкав ориз, за които й бях разказала. Задаваше също и странни въпроси, като например как се вади вода от кладенеца или как се хранят прасета. Разсмях се, защото всяко момиче знае тези неща. Снежно цвете се закле, че няма представа. Реших, че се шегува с мен. Тя настояваше, че наистина е невежа в тези неща. Тогава всички започнаха да ме дразнят.

— А може би не знаеш как се вади вода! — обади се голямата ми сестра.

— И сигурно не помниш как се хранят прасета — добави леля.

— Тези умения май са последвали старите ти обувки на боклука.

Това вече бе прекалено и аз възмутено скочих на крака. Толкова се ядосах, че скръстих юмруци на хълбоците си и загледах свирепо, но щом видях засмените им лица, ядът ми се стопи и ми се прищя да ги зарадвам още повече.

За всички бе голямо забавление да гледат как цапам напред-назад из стаята на недозаздравелите си крака и показвам как вадя вода от кладенеца и я отнасям в къщата или накъсвам трева и я смесвам с кухненските отпадъци за прасетата. Красива луна се смя толкова, че накрая й се допишка. Дори голямата ми сестра, която бе сериозно заета с работата върху чеиза си, хихикаше, прикрила уста с ръкава на дрехата си. Когато отправих поглед към Снежно цвете, тя пляскаше с ръце от удоволствие със засияли от радост очи. Разбирате ли, тя си бе такава. Бе способна с няколко прости думи да ме накара да върша неща, които никога не би ми хрумнало да правя сама. Със самото си присъствие в тази стая, която за мен бе вместилище на тайни, обител на страдание и траур, Снежно цвете я превръщаше в оазис на веселието, радостното настроение и глупавите забавления.

Въпреки всичките й наставления как с мъжете трябва да се говори с тих глас, Снежно цвете бъбреше с татко и чичо по време на вечерята и успяваше да разсмее и тях. По-малкият ми брат току се катереше по нея и се насаждаше в скута й като маймунка на дърво. У нея имаше толкова живот. Където и да отидеше, тя омайваше всички и ги правеше щастливи. Бе от по-добро тесто от нас, това не бе тайна за никого, но тя превръщаше всичко това в приключение за семейството ми. За нас тя бе като рядка птица, избягала от клетката си, която се е залутала сред кокошките в птичия двор. Забавлявахме се, но и тя самата се веселеше.

Дойде време да се измием преди лягане. Спомних си неудобството, което бях изпитала по време на първото й гостуване. Махнах й да се измие първа, ала тя отказа. Ако използвах водата сега, тя нямаше да е достатъчно чиста за нея. Ала когато Снежно цвете рече: „Ще се измием заедно“, разбрах, че земеделската работа и упоритостта ми бяха дали желания плод. Заедно, ние се приведохме над съда с водата, събрахме шепи, загребахме вода и се наплискахме. Тя ме мушна с лакът. Погледнах във водното огледало и видях две личица, които ни гледаха през надиплената повърхност. От нейното се стичаха капки, от моето също. Снежно цвете се закиска и ме напръска с вода. В онзи миг, когато си поделихме водата, разбрах, че моята сродна душа също ме обича.