Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (18)

Заклеймяващото писмо

Из щелия окръг хората градяха наново живота си. Оцелелите бяха преминали през много сурови изпитания — първо епидемията, а после и въстанието. Бяхме душевно изтощени и силно намалели, но бяхме благодарни, че сме оживели. Постепенно започнахме да възвръщаме теглото си. Мъжете се завърнаха на полето, синовете ни — към ученето, а жените и момичетата се оттеглиха в своите покои и се отдадоха на бродиране и тъкане. Всички вървяхме напред, окрилени от късмета си.

Понякога в миналото бях проявявала интерес към света на мъжете. Ала сега си дадох дума никога повече да не пристъпвам в него. Било е писано да прекарам живота си в горните стаи. Радвах се отново да видя лицата на етървите си и очаквах с нетърпение дългите следобеди заедно, изпълнени със занимания като бродиране, пиене на чай, пеене и разказване на истории. Но това не можеше да се сравнява с щастието да се срещна с децата си. Три месеца бяха цяла вечност в техните, а и в моите очи. Бяха пораснали и променени. Най-големият ми син бе навършил дванайсет, докато бяхме разделени. В главния град на окръга, който бе под закрилата на императорската армия, далеч от хаоса, той бе учил много упорито. Бе усвоил най-важния урок: всички учени хора, независимо къде живеят или какъв диалект говорят, четат едни и същи текстове и полагат едни и същи изпити. По този начин из цялата империя се поддържат предаността, почтеността и единният мироглед. Дори далеч от столицата, в затънтени краища като нашия, местните управници, получили еднакво обучение, помагаха на хората да разберат отношенията между тях и императора. Ако синът ми усърдно следваше пътя, който бе поел, един ден със сигурност щеше да се яви на изпитите за държавни чиновници.

През тази година със Снежно цвете се виждахме по-често, отколкото като момичета. Съпрузите ни не се опитваха да ни спрат, макар въстанието да продължаваше да бушува из други райони на страната. След всичко случило се мъжът ми смяташе, че в дома на касапина съм на сигурно място, а пък съпругът на Снежно цвете окуражаваше посещенията й в нашия дом, тъй като тя винаги се завръщаше с дарове от храна, книги и пари. По време на гостуванията си двете деляхме едно легло, а мъжете ни се преместваха временно другаде, за да разполагаме с време насаме. Касапинът не посмя да възрази, след като съпругът ми бе уважил желанието ни. Но и как биха могли да попречат на нашите гостувания, нощите заедно, тайните, споделяни шепнешком? Не се бояхме от слънце, дъжд или сняг. Покорствай, покорствай, покорствай, пък прави каквото си си наумила.

Двете продължихме срещите си в Пууей по време на фестивалите, както винаги досега. Компанията на леля и чичо, чиято неизменна добрина им бе спечелила обич и уважение в семейството, й действаше добре. Леля бе многообичната „баба“ на купчина „внуци“. Сега чичо бе заел по-високо положение, отколкото докато баща ми бе жив. По-големият ми брат се нуждаеше от съветите му както за полската работа, така и за домашното счетоводство, а за чичо бе чест да го напътства. За тях двамата с леля залезът на живота бе белязан от щастлив край, какъвто никой не си бе представял.

Тази година благодарностите, които поднесохме със Снежно цвете на олтара на Гупо, извираха от съкровената ни същност. Направихме жертвоприношения и коленичихме в знак на признателност, задето ни бе съхранила през тази зима. После, хванати за ръце, отидохме на сергията за таро. Там по време на обичайната си гощавка правихме планове за бъдещето на дъщерите ни и обсъждахме методите на бинтоване, с които се постигат съвършени златни лотоси. Щом се върнахме обратно в домовете си, подготвихме превръзки, купихме успокояващи билки, избродирахме миниатюрни обувчици, които щяхме да принесем на олтара на Гуанин, направихме топки от лепкав ориз като дар на Изящноногата девица и започнахме да храним дъщерите си с кнедли с червен боб, за да омекнат костите на стъпалата им. Всяка от нас поотделно разговаря с госпожа Уан за съюза между двете момичета. Когато се срещнахме отново, сравнихме разказите си и се смяхме на леля й, която си бе същата като едно време, с напудреното си лице и лукави методи.

Дори сега, когато си припомням онези месеци от пролетта и ранното лято, виждам колко безметежно бе щастието ми. Имах семейството си и сродната си душа. Както казах, продължавах напред. Но не така бе за Снежно цвете. Тя не можа да си възвърне предишното тегло. Едва се докосваше до храната — няколко зрънца ориз, две хапки зеленчуци, — като предпочиташе да пие чай. Кожата й отново стана бледа, ала бузите й си останаха хлътнали. Когато ме посети в Тункоу и й предложих да гостуваме на старите й приятелки, тя любезно отказа под предлог, че няма да искат да я видят или няма да я помнят. Досаждах й, докато накрая се съгласи следващата година да ме придружи на седенкуването в дома на една девойка от рода Лу, която се падаше внучка на втора братовчедка на Снежно цвете и моя съседка.

През следобедите ми правеше компания, докато бродирах, но самата тя седеше взряна отвъд решетестия прозорец и отнесена някъде далеч. Като че през онзи последен ден в планините бе скочила от скалата и сега пропадаше безмълвно в пропастта. Виждах скръбта й, но отказвах да приема истината. Съпругът ми ме предупреди на няколко пъти.

— Ти си силна — ми каза една нощ, след като Снежно цвете се бе завърнала в Дзинтиен. — Оцеля в планините и всеки ден ме правиш все по-горд със способностите си да управляваш дома и с примера, който даваш на жените в селото. Ала ти, и моля те, не ми се сърди за това, което ще ти кажа, си сляпа, щом става дума за Снежно цвете. Тя е като теб във всичко. Може би това, което се е случило през изминалата зима, е било твърде много за нея. Не я познавам добре, но сигурно осъзнаваш, че под привидната й смелост се крие голяма мъка. Много години ти бяха нужни, за да разбереш, че не всички мъже са като съпруга ти.

Фактът, че той споделяше това с мен, ме засрами дълбоко. Не, всъщност не. По-скоро се подразних, че се осмели да се бърка в работи, принадлежащи на вътрешния женски свят. Ала не спорих с него, защото не ми подобаваше. Въпреки това на себе си трябваше да докажа, че греши, а аз съм права. При следващото посещение на Снежно цвете започнах да я наблюдавам по-внимателно. Вслушвах се, наистина се вслушвах в нея. Животът й се бе влошил. Свекърва й бе намалила дажбата й от храна и й позволяваше едва една трета от ориза, нужен на човек да оцелява.

— Храня се само с рядка оризова каша — рече тя, — но не се оплаквам. Напоследък нямам апетит.

Още по-лошо, касапинът не бе спрял с побоищата.

— Ти каза, че повече няма да те докосва — възразих, не желаейки да повярвам това, което съпругът ми бе прозрял така ясно.

— Какво мога да сторя, ако ми се нахвърли? Не мога да му отвърна. — Снежно цвете седеше срещу мен, бродерията лежеше в скута й отпусната и смачкана като коричка на тофу.

— Защо не ми каза?

Тя ми отговори с въпрос:

— Защо да те тревожа с неща, които не можеш да промениш?

— Можем да променим съдбата, ако упорстваме — рекох. — Аз промених живота си. И ти можеш.

Тя ме гледаше с плах поглед.

— Колко често? — попитах, опитвайки се да запазя гласа си спокоен, макар да бях разстроена от факта, че съпругът й още я тормози, ядосана, че го приемаше толкова безучастно, и наранена, че не го бе споделила с мен за сетен път.

— Зимата в планината го промени. Промени всички ни. Нима не го виждаш?

— Колко често? — настоях аз.

— Не съм добра съпруга в много отношения…

С други думи, биеше я по-често, отколкото й се искаше да признае.

— Искам да се преместиш да живееш тук — казах.

— Най-тежкото провинение за една жена е да изостави семейството си — отговори тя. — Знаеш го.

Така беше. Напускането на семейството се наказваше със смърт от ръката на съпруга.

— А пък и — продължи Снежно цвете — никога не бих изоставила децата си. Синът ми се нуждае от закрила.

— Със собственото ти тяло ли? — попитах.

Какво можеше да ми отговори?

С яснотата на осемдесетте си години разбирам, че отвърнах на отчаянието й с прекалена раздразнителност. В миналото, всеки път щом не бях сигурна как да приема нещастието на сродната си душа, аз я подтиквах да следва общоприетите в женския свят правила и традиции, за да противодейства на нещастията, които я сполитаха. Този път отидох по-далеч, като изградих стратегия, с помощта на която тя трябваше да подчини съпруга си, като вярвах, че жената, родена под знака на Коня, е в състояние чрез упоритостта си да промени нещата. С една безполезна дъщеря и необичан първороден син трябваше пак да се опита да забременее. Трябваше да се моли повече, да яде подходящите храни и да потърси билкар за специални отвари, за да си осигури син. Ако дареше съпруга си с това, което желаеше, той щеше да си припомни стойността й. Но това не бе всичко…

 

 

До времето, когато настъпи фестивалът на духовете на петнайсетия ден от седмия лунен месец, аз редовно бях обсипвала Снежно цвете с въпроси, които тя трябваше да разчете като предложения как би могла да подобри положението в дома си. Защо не се опита да бъде по-добра съпруга? Защо не се помъчи да ощастливи мъжа си, както зная, че умее? Ами да нащипе страните си, за да възвърне руменеца им? Защо не започне да се храни повече, за да е по-жизнена? Защо да не се прибере още сега у дома, да коленичи пред свекърва си, да й приготви специални гозби, да й ушие дрехи, да й пее песни, да стори всичко необходимо, за да направи старините й честити? Защо не се старае повече да оправи нещата? Мислех си, че давам полезни съвети, но нямах нейните грижи и тревоги. Все пак бях господарката Лу и си вярвах, че съм права.

Така че, когато се изчерпаха напътствията ми за живота й в нейния дом, започнах да я разпитвам за времето, прекарано в моя. Не е ли щастлива да бъде с мен? Не е ли харесала копринените одежди, които й дадох? Не е ли предала подаръците, които семейство Лу бяха изпратили на съпруга й в знак на вечната им признателност, с подобаващо уважение, така че той да бъде доволен от нея? Не се ли радва, че съм наела учител, който да преподава четене и писане на момчетата на възрастта на сина й в Дзинтиен? Не разбира ли, че като направим дъщерите си сродни души, ние ще променим съдбата на Пролетна луна, подобно на моята?

Ако наистина ме обича, не може ли да стори като мен — да се обгради от условностите, които защитават нас, жените, за да подобри окаяното си положение? На всичко това тя отвръщаше с въздишка и кимане. Този неин отговор ме правеше още по-нетърпелива. Настъпателно я засипвах с въпроси и добре обмислени доводи, докато тя не се предаде и не обеща да действа според напътствията ми. Но не го стори и следващия път разочарованието ми от нея бе още по-явно. Не разбирах, че неустрашимият кон от детството на Снежно цвете бе сломен духом. Бях достатъчно упорита да си вярвам, че мога да излекувам окуцял кон.

Животът ми се промени завинаги на петнайсетия ден от осмия лунен месец през шестата година от царстването на император Сиенфън. Бе настъпил Празникът в средата на есента. Оставаха няколко дни до началото на бинтоването на краката на дъщерите ни. Тази година Снежно цвете трябваше да ми гостува с децата си, но не те се появиха на прага на дома ми. Вместо това дойде Лотос, една от жените в групичката под короната на дървото през изминалата зима. Поканих я на чай в женските покои.

— Благодаря ви — рече тя, — но съм в Тункоу да навестя семейството си.

— Семейството винаги е щастливо да приветства омъжената си дъщеря — отговорих с обичайната изтънченост. — Сигурна съм, че ще са щастливи да ви видят.

— Аз също — каза тя, като се пресегна към кошницата с лунни кексчета, която бе провесена на едната й ръка. — Нашата обща приятелка ме помоли да ви предам нещо.

Тя измъкна продълговато тънко пакетче, повито в парче сиво-зелена коприна, която наскоро бях подарила на Снежно цвете. Лотос ми го подаде, пожела ми всичко хубаво и полюлявайки се, пое надолу по уличката, докато се скри зад ъгъла.

Познах какво държа в ръцете си по формата, но не можех да проумея защо, вместо да дойде, Снежно цвете бе изпратила ветрилото. Отнесох вързопчето в горната стая и изчаках, докато етървите ми излязат да раздадат лунни кексчета на приятелите ни в селото. Изпратих с тях и дъщеря си под предлог, че трябва да се наслаждава на последните дни преди бинтоването. Щом излязоха, седнах на стола си до прозореца. Смътна светлина се процеждаше през решетката и хвърляше върху масичката ми плетеница от листа и лозници. Дълго се взирах в пакета, преди да го отворя. Откъде разбрах, че трябва да се боя? Най-накрая разгънах последователно първо единия, а после другия край на зелената коприна и ето че пред погледа ми се разкри ветрилото. Взех го. После бавно го разтворих гънка по гънка. До записа с мастило от стрити въглени, направен в нощта преди слизането от планината, се спускаше нова колонка йероглифи.

„Твърде много грижи ми тежат“, бе написала Снежно цвете. Почеркът й винаги е бил по-изящен от моя и чертиците, напомнящи крачета на комарче, бяха толкова тънки и фини, че крайчетата им се виеха в нищото. „Не мога да съм каквато ме искаш. Вече не ще е нужно да слушаш моите болки. Три посестрими ми дадоха дума да ме обичат такава, каквато съм. Пиши ми не с утешения, както досега, а за да си припомняме щастливите си момичешки години“. И това бе всичко.

Като че кинжал прониза тялото ми. Стомахът ми подскочи от изненадващия удар и се сви на тревожна топка. Да я обичат? Наистина ли пишеше за любовта между нея и тези посестрими в нашето тайно ветрило? Озадачена и объркана, отново прочетох редовете. Три посестрими ми дадоха дума да ме обичат. Та ние се бяхме врекли една на друга като лаотун, това бе брак между душите, способен да преодолява огромни разстояния и продължителна разлъка. Нашият съюз трябваше да е по-значим от връзката със съпруг. Бяхме направили оброк за взаимна вярност и преданост до смъртта. Мисълта, че явно се отрича от обета помежду ни заради някакви посестрими, ме нарани безумно. А предположението, че някак си бихме могли да останем приятелки, буквално спря дъха ми. За мен словата й бяха десет хиляди пъти по-тежки, отколкото, ако сега съпругът ми дойдеше и ми съобщеше, че си е взел наложница. Та нали самата мен ме бяха канили да стана част от следбрачен съюз. Свекърва ми ме бе насърчавала много настойчиво, а аз бях плела кроежи и заговорничила, за да задържа Снежно цвете в живота си. Нима сега тя ме отхвърляше? Изглежда, че тя, жената, към която изпитвах съкровена любов, за която милеех и на която се бях врекла за цял живот, не ми отвръщаше със същото.

Тъкмо когато си помислих, че потресът ми не би могъл да бъде по-дълбок, осъзнах, че трите посестрими, за които ставаше дума, сигурно бяха жените от нейното село, с които живяхме в планините. Прехвърлих в ума си всичко, което се бе случило миналата зима. Дали не бяха замисляли да ми я отнемат още от онази първа нощ и затова я бяха омайвали с песните си? Дали не бе привлечена от тях, както мъжа — от нова наложница, която е по-млада, по-красива и по-нежна от преданата съпруга? Дали постелята на тези жени не бе по-топла, телата им — по-стегнати, а разказите им по-завладяващи? Дали в лицата им не четеше, че не таят очаквания и не я обвързват с отговорности?

Това бе напълно непозната за мен болка, която пронизваше, гореше, изтерзаваше тялото ми, по-ужасна от родилните мъки. После нещо в мен се пречупи. Започнах да се държа не като малкото момиче, което се бе влюбило в Снежно цвете, а като господарката Лу, жената, която вярваше в силата на правилата и условностите да омиротворят ума. Бе по-лесно да клеймя нейните недостатъци, отколкото да се отдам на чувствата, които бушуваха в мен.

Винаги се бях отнасяла снизходително към Снежно цвете от любов. Но щом се втренчих в слабостите й, изведнъж в главата ми се очерта нескончаем низ от фалш, заблуди и предателства. Спомних си всички нейни лъжи — за родния й дом, за семейния й живот, дори за побоите, нанасяни й от съпруга й. Не само че не бе сродна душа, но дори и не бе добра приятелка. Като такава би трябвало да е честна и открита. И като че това не стигаше, аз позволих спомените от последните няколко седмици да нахлуят в мен. Снежно цвете се бе възползвала от парите и положението ми, за да получи по-хубави дрехи, по-добра храна и да осигури по-добро бъдеще за дъщеря си, като същевременно бе пренебрегвала всичките ми предложения и опити за помощ. Почувствах се измамена и ужасно смешна.

И ето, че се случи нещо изключително странно. В главата ми изплува образът на майка ми. Спомних си как като малко дете търсех обичта й. Тогава смятах, че ако правя всичко, което иска от мен по време на бинтоването, ще си спечеля любовта й. Бях повярвала, че съм я получила, а тя изобщо не бе изпитвала чувства към мен. Също както Снежно цвете, и тя гледаше само собствените си егоистични интереси. Първата ми реакция на лъжите и липсата на уважение от страна на майка ми бе гняв и аз никога не можах да й простя, ала с времето постепенно се отдръпвах все повече от нея, докато накрая не се освободих от властта й над мен. За да съхраня сърцето си, трябваше да сторя същото и със Снежно цвете. Не можех да позволя на никого да узнае, че умирах от терзания при мисълта, че повече не ме обича. А също трябваше да скрия гнева и страданието си, защото това не са качества, подобаващи на една благовъзпитана жена.

Затворих ветрилото и го оставих настрана. Снежно цвете ме бе помолила да й пиша. Не го направих. Измина седмица. Не започнах бинтоването на дъщеря си в уречения ден. Още една седмица. Лотос отново дойде и този път достави писмо, което Юнган ми донесе в горната стая. Разгърнах листа и се взрях в йероглифите. Чертиците й винаги ми бяха напомняли за милувки. Сега ми приличаха на кинжали.

„Защо не ми пишеш? Болна ли си, или ново щастие е почукало на вратата ти? Бинтовах нозете на дъщеря си на двайсет и четвъртия ден, както нашите някога. Ти също ли започна на същата дата? Гледам от решетестия си прозорец към твоя. Сърцето ми лети към теб, пеещо от радост за дъщерите ни.“

Прочетох го още веднъж, после поднесох единия край на листа към пламъка на газената лампа. Наблюдавах как ъгълчетата на листа се сбръчкват и думите се превръщат в дим. В идните дни, когато времето захладня и започнах бинтоването на дъщеря си, пристигнаха още писма. Изгорих и тях.

Тогава бях на трийсет и три години. Щях да имам късмет, ако живеех още седем и още по-голям — ако бъдеха седемнайсет. Не можех да понеса болезненото чувство в стомаха си дори още минута, камо ли година или повече. Терзанието ми бе огромно, но аз призовах на помощ онази вътрешна дисциплина, която ме бе превела през мъките на бинтоването, през ужаса на епидемията и зимата в планината. Заех се с, както го нарекох, изрязване на болестта от сърцето си. Винаги щом в ума ми изникнеше образ, свързан със Снежно цвете, аз го обливах с черни краски. Паднеше ли погледът ми върху спомен, го пропъждах, като затварях очи. Ако изплуваше познат аромат, поднасях към носа си цвете, добавях още чесън в уока или извиквах мириса на гладната смърт в планините. Ако спомен бръснеше кожата ми — докосването на дъщеря ми по ръката, дъхът на съпруга ми в ухото ми нощем, вялият полъх на зефира върху гърдите ми, докато се къпя, — аз дерях, търках, удрях плътта си, за да излича паметта й. Бях безжалостна като земеделец след прибирането на реколтата, който изтръгва оцелелите стръкове от скъпоценните посеви. Опитах се да разчистя всички останки до гола земя, знаейки, че само така мога да защитя нараненото си сърце.

Когато спомените за любовта на Снежно цвете продължиха да ме измъчват, издигнах цветна кула, подобна на онази, която бяхме направили, за да пропъдим духа на Красива луна. Трябваше да прогоня този нов призрак, да не й позволя повече да гнети мислите ми и да терзае душата ми с нарушени клетви за съкровена любов. Прочистих кошниците, сандъците, чекмеджетата и рафтовете от подаръците, които Снежно цвете ми бе изпращала през годините. Изнамерих всички писма, които ми бе писала, откакто се познавахме. Не беше лесно. Не можах да намеря ветрилото. Не открих… нека просто кажем, че много вещи липсваха. Ала всичко, което успях да събера, залепих или положих в цветната кула, след което съчиних следното писмо:

„Ти, която някога познаваше дълбините на сърцето ми, сега си ми чужда. Изгарям всички твои слова, дано отлетят в облаците. Ти, която ме предаде и изостави, не си желана повече в сърцето ми. Моля те, моля те, остави ме на мира.“

Сгънах листа и го мушнах през миниатюрната решетка на прозорчето в женската стая на цветната кула. След това запалих основата й, като доливах масло, колкото бе нужно, за да погълне огънят кърпичките, плетивата и бродериите.

Но Снежно цвете ме преследваше упорито. Когато бинтовах нозете на Нефрит, тя все едно бе в стаята с мен и, положила ръка на рамото ми, нашепваше в ухото ми: „Увери се, че в превръзките няма и най-малка гънчица. Покажи на дъщеря си майчината си любов“. Пеех, за да заглуша думите й. Понякога нощем усещах невидимата й длан върху бузата си и дълго не можех да заспя. Лежах будна, гневна на себе си и на нея, и си мислех: мразя те, мразя те, мразя те. Ти наруши обета си за вярност. Ти ме предаде.

Двама души понесоха тежестта на моето страдание. Срам ме е да призная, че първият бе дъщеря ми. Вторият, съжалявам да го кажа, бе старата госпожа Уан. Силата на майчината ми обич бе голяма и не бихте могли да си представите колко внимателно повивах стъпалата на Нефрит, възобновявайки в паметта си не само съдбата на по-малката ми сестра, но и всички уроци за безупречно бинтоване при минимален риск от инфекция, обезобразяване или смърт, които свекърва ми бе успяла да ми предаде. Ала също така пренесох и болката, която изпитвах по Снежно цвете, от своето тяло в нозете на дъщеря си. Нима златните ми лотоси не бяха главният източник на всички мои беди и победи?

Макар че костите и нравът на дъщеря ми бяха меки и податливи, тя рида горко. Не можех да понасям плача й, макар едва да бяхме започнали. Възползвах се от чувствата си и въоръжена с тях, я карах да обикаля женските покои, пристягах все по-силно бинтовете при всяко следващо повиване, порицавах я, или не — крещях й ядно — урока, на който майка ми ме бе научила.

— Истинската дама не допуска грозота в живота си. Единствено чрез болка ще постигнеш красотата, само чрез страданието ще намериш покой. Аз повивам, аз бинтовам, но ти ще получиш наградата.

Надявах се чрез действията си да получа малка част от наградата за себе си и да намеря омиротворението, което майка ми, ми бе обещала.

Под предлог, че исках най-доброто за Нефрит, уговарях останалите жени в Тункоу, чиито дъщери бяха започнали бинтоването си.

— Ние всички живеем тук — казвах. — Имаме добри семейства. Няма ли да е хубаво дъщерите ни да станат посестрими?

Стъпалата на дъщеря ми станаха почти колкото моите. Но преди да узная това, през петия лунен месец на новата година получих посещение от госпожа Уан. В спомените ми тя открай време си бе същата. Винаги е била възрастна жена, ала в онзи ден я изучавах с по-критичен поглед. Беше много по-млада от мен днес, което означава, че при първата ни среща преди толкова много години е била на не повече от четирийсет. Но пък кажи-речи на същата възраст моята, както и майката на Снежно цвете, бяха починали и бяха смятани за дълголетници. Когато разсъждавам върху това, си мисля, че след овдовяването си госпожа Уан не е желаела да последва съпруга си или да стане жена на друг. Вместо това е предпочела да живее и да се издържа сама. Не би се справила, ако не бе изключително умна и с развит търговски нюх. Ала все още е било нужно да се пребори с тялото си. Дала е на всички да разберат, че погребва женската си природа, като е започнала да прикрива остатъците от някогашната прелест с обилна пудра и се е труфила с безвкусни дрехи, които да я отличат от омъжените жени по нашия край. Сега, в края на шейсетте, както предположих, мазилата и ярката коприна не й бяха нужни. Бе старица, все още с ум и нюх, ала имаше един недостатък, който аз добре познавах. Обичаше племенницата си.

— Господарке Лу, отдавна не сме се виждали — рече тя, като се тръсна на един стол в главната стая.

Когато не й предложих чай, тя се озърна разтревожено.

— Тук ли е съпругът ви?

— Господарят ще се върне по-късно, но вие много бързате. Дъщеря ми е твърде малка, за да се започват преговори за женитбата й.

Госпожа Уан се плесна по бедрото и се изкиска. Като видя, че не се смея, стана сериозна.

— Знаете, че не за това съм дошла. Тук съм, за да обсъдим възможен съюз между сродни души. Това е само женска работа.

Започнах бавно да почуквам с нокътя на показалеца си върху подлакътника от тиково дърво на стола. Звукът бе силен и дразнещ дори за мен, но не спрях.

Тя бръкна в ръкава си и извади ветрило.

— Нося това за дъщеря ви. Може би бих могла да й го предам.

— Дъщеря ми е в горната стая, но господарят Лу не би сметнал за редно да получава нещо, което той не е одобрил.

— Но, господарке — довери госпожа Уан, — това е женски тайнопис.

— Тогава го дайте на мен — пресегнах се аз.

Старата сватовница видя, че ръката ми трепери, и се поколеба.

— Снежно цвете…

— Не! — Думата прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах, но не можех да понеса произнасянето на това име.

Овладях се и рекох:

— Ветрилото, моля.

Тя неохотно ми го подаде. В главата ми цяла армада четки, натопени в черно мастило, заличаваха мислите и спомените, които никнеха безспир. Призовах твърдостта на бронзовите статуи в храма на предците, твърдостта на зимния лед, на кости, изпечени от безжалостното слънце, да ми дадат сила. С едно бързо движение разгърнах ветрилото.

„Узнах, че във вашия дом има момиче с благ нрав, изкусно в женските умения“. Това бяха началните думи на посланието, което Снежно цвете ми бе изпратила много отдавна. Вдигнах поглед и срещнах взора на госпожа Уан, която ме наблюдаваше, ала чертите ми съхраниха спокойствието на езерце в тиха нощ. „Семействата ни засаждат градина. В тях цъфтят две цветя. Те са готови да се срещнат. Ти и аз сме родени в една и съща година. Би ли искала да бъдем сродни души? Двете заедно ще се реем над облаците“.

Гласът на Снежно цвете звънеше във всеки старателно изписан йероглиф. Щракнах ветрилото и го подадох на госпожа Уан. Тя не го пое от протегнатата ми ръка.

— Госпожо Уан, мисля, че има някаква грешка. Осемте йероглифа на тези момичета не съвпадат. Родени са в различен ден и различен месец. Но по-важното е, че големината на стъпалата им се различаваше преди началото на бинтоването, и се съмнявам да станат еднакви. А пък и… — лениво махнах с ръка към стаята — материалното положение на двете семейства не си съответства. Всеки знае тези изисквания.

Очите на госпожа Уан се присвиха:

— Мислите, че това не ми е ясно?

Тя изсумтя.

— Нека ви кажа какво зная аз. Вие разтрогнахте съюза си без обяснение. Една жена — вашата сродна душа — ридае объркана.

— Объркана? Знаете ли какво стори тя?

— Говорете с нея — продължи госпожа Уан. — Не разваляйте плановете, градени от две любящи майки. Две момичета ги чака прекрасно бъдеще заедно. Могат да бъдат щастливи като своите майки.

Не можех да приема предложението. Скръбта ми ме правеше слаба, а и твърде често се бях оставяла Снежно цвете да ме заблуди — да отвлече вниманието ми, да ми въздейства, да ме убеди — с лъжите си. Освен това не можех да поема риска да я видя сред посестримите й. Умът ми вече бе достатъчно изтерзан от сцени на прошепнати съкровения и нежни докосвания.

— Госпожо Уан — рекох, — не мога да принизя дъщеря си толкова, че да я свържа с отрочето на касапин.

Презрителността ми бе умишлена, като се надявах да накарам сватовницата да изостави темата, но тя, сякаш не ме бе чула, продължи:

— Помня ви, вас двете, заедно. Когато минавахте по моста над реката, водата ви отразяваше — същия ръст, същите стъпала, същата смелост. Врекохте се във вярност една на друга. Обещахте да сте неразлъчни, да сте заедно навеки, да не се разделяте или отдалечавате една от друга…

Аз бях спазвала всички тези клетви с открито сърце, но Снежно цвете?

— Не знаете какво говорите — казах. — В деня, когато с вашата племенница подписахме договора си, рекохте: „Никакви наложници“. Помниш ли това, стара жено? Иди и я попитай какво стори.

Захвърлих ветрилото в скута на сватовницата и отвърнах лице. Сърцето ми бе ледено като речната вода, която някога миеше краката ми. Почувствах погледа й върху себе си, преценяващ, учуден, въпросителен, ала не й стигаше волята да продължи. Чух я да се надига несигурно от стола. Погледът й продължаваше да дълбае в мен, но аз не трепнах, непоколебима.

— Ще предам съобщението ви — каза тя най-накрая с глас, изпълнен с доброжелателство и дълбоко разбиране, което ме смути, — но знайте, рядко се среща личност като вас. Прозрях го много отдавна. Всички в окръга завиждат на късмета ви. Всички ви желаят дълъг живот и благоденствие. Но аз виждам как разбивате две сърца. Толкова е тъжно. Помня малкото момиче, което бяхте някога. Нямахте нищо, освен хубавите си стъпала. Сега живеете в изобилие, господарке Лу, изобилие от злоба, неблагодарност и късопаметност.

Накуцвайки, тя излезе. Чух да се качва в паланкина си и да нарежда на носачите да я откарат в Дзинтиен. Не можех да повярвам, че бях позволила последната дума да бъде нейна.

 

 

Измина година. Наближи денят, определен за началото на месеца на седенкуване и песни в горната стая на братовчедката на Снежно цвете. Все още бях съсипана, в главата ми пулсираше несекващ ритъм — та-там, та-там, та-там, — като биенето на сърце или женски напев. Със Снежно цвете бяхме планирали да отидем заедно на празненствата. Не знаех дали все още възнамерява да дойде. Надявах се, ако се появи, да избегнем сблъсъка. Не желаех да воювам с нея както с майка си.

Десетият ден от десетия лунен месец настъпи — добра и щастлива дата за началото на сватбените ритуали на съседското момиче. Отидох в дома му и се качих в женската стая. Булката имаше някак тъжна хубост. Посестримите й седяха около нея. Забелязах госпожа Уан, а до нея — Снежно цвете: спретната, с опъната назад коса, както подобава на омъжена жена, облечена в един от костюмите, които й бях подарила. Чувствителното място над стомаха, където се съединяват ребрата, ме стегна. Кръвта като че се оттегли от главата ми и си помислих, че може да припадна. Не знаех дали мога да изтърпя цялото събитие, ако Снежно цвете бе там, и да запазя женското си достойнство. Хвърлих бърз поглед към останалите лица в стаята. Снежно цвете не бе довела Върба, Лотос или Сливов цвят със себе си. От гърдите ми се изпусна шумна въздишка на облекчение. Ако и една от тях бе дошла, щях да избягам.

Настаних се срещу Снежно цвете и леля й. Тържеството бе съпроводено с обичайните песни, оплакване, разкази и шеги. След това майката на булката помоли Снежно цвете да разкаже за живота след омъжването си.

— Днес ще ви изпея едно заклеймяващо писмо — съобщи тя.

Изобщо не бях очаквала такова нещо. Как бе възможно да пожелае да се оплаче от мен пред всички, когато онеправданата бях аз? Поне да бях подготвила ответна песен на обвинение и отмъщение.

— Викът на фазана отеква далеч — поде тя.

Жените в стаята се обърнаха към нея, щом чуха познатото встъпление на този традиционен жанр. По-нататък Снежно цвете продължи да пее в същия туптящ ритъм, който чувах в главата си от месеци.

— Пет дни как кадих тамян и се молех за кураж да дойда. Три дни как възвирах уханна вода, да са чисти кожата и премяната ми, да съм достойна за старите си другарки. Душата си вложих в тази песен. Като дете бях свидно чедо, ала на всички тук е известно как тежка бе мойта орис. Изгубих родния си дом. Изгубих своето семейство. Две поколения жени в рода ми бяха постигнати от зла участ. Съпругът ми не е добър. Свекърва ми е жестока. Седем пъти бременна бях, три дечица поеха дъх на белия свят. Оживяха само един син и една дъщеря. Съдбата сигурно ме е проклела. Сигурно в предишен живот съм вършила зли дела. Хората ме смятат за по-нисша от тях.

Посестримите на булката се разридаха съчувствено, както и се полагаше. Майките им слушаха внимателно, ахкаха и охкаха на тъжните места, поклащаха глава пред неизбежността на женската орисия и се възхищаваха как изкусно Снежно цвете си служеше с нашия език на скръбта.

— Едничко щастие си имах — моята сродна душа — продължи Снежно цвете в същия ритъм — та-там, та-там, та-там. — В договора си написали сме — ни една горчива дума помежду ни, и така двайсет и седем години. Винаги сме били искрени в словата си. Като високи лозници бяхме, протягащи филизи една към друга, навеки сплели стъбла. Ала, когато й разказах скръбта си, тя не прояви търпение да слуша. Щом видя колко прекършен бе духът ми, напомни ми, че мъжете орат, а жените тъкат, че трудолюбивият не гладува, уверена, че мога да променя участта си. Но как би могъл да съществува светът без бедните и злочестите?

Наблюдавах как жените в стаята плачеха за Снежно цвете. Бях невероятно смаяна.

— Защо отвърна се от мен? — пропя тя със звънък прекрасен глас. — Ние сме сродни души — неразлъчни сърца, дори животът ни да ни дели.

Внезапно тя промени темата:

— А защо нарани дъщеря ми? Пролетна луна е тъй млада, не разбира защо, а ти не даваш отговор. Не очаквах в гърдите ти да тупти зло сърце. Умолявам те, спомни си — чувството, що ни свързваше, бе дълбоко като океана. Нека трето поколение не страда.

Въздухът в стаята се нагнети, когато тази последна неправда докосна сърцата на жените. Животът на момичетата бе достатъчно тежък и без аз да вгорчавам дните на някой много по-слаб от мен.

Изпънах рамене. Аз бях господарката Лу, най-уважаваната жена в окръга, и трябваше да остана на висотата на положението си. Вместо това се оставих на ритъма на музиката, която от месеци туптеше в ума и сърцето ми.

— Викът на фазана отеква далеч — рекох аз, докато в ума ми се оформяше моето заклеймяващо писмо.

Все още исках да бъда благоразумна, така че отговорих най-напред на последното и най-несправедливо обвинение на Снежно цвете. Докато пеех, обхождах с поглед жените:

— Нашите момичета не могат да бъдат сродни души. Те не си приличат никак. Вашата някогашна съседка желае доброто на дъщеря си, но аз не ще престъпя забраните. С отказа си правя туй, що би сторила всяка майка.

По-нататък песента ми продължи:

— Всички жени в тази стая познават несгоди. Като момичета сме безплодни издънки. Може и да обичаме семействата си, ала не сме за дълго с тях. Омъжваме се в непознати села, в непознати семейства, за чужди нам мъже. Работим неуморно, оплачем ли се, губим и мъничкото почит, що хранят мъжовите ни роднини. Раждаме деца, понякога ги губим, друг път умираме ние. Дотегнем ли на съпрузите си, довеждат в дома ни наложници. Всички познаваме злочестини — бедна реколта, мразовита зима, сушава пролет. Всички тези неща са обичайни, но ето че тази жена търси специално внимание за своите скърби.

Извърнах се към Снежно цвете. Когато й заговорих, в очите ми пареха сълзи. Съжалих за словата си в мига, в който те излязоха от устата ми.

— Ти и аз бяхме свързани като двойка мандаринки. Бях ти вярна, винаги, ала ти се отвърна от мен, замени ме с посестрими. Ветрило се изпраща на едно-единствено момиче, не на много. Добрият кон не носи две седла, достойната жена не изменя на сродната си душа. Може би заради коварството ти твоят съпруг, твоята свекърва, децата ти и, да, предадената сродна душа, която стои пред теб, не те обичат тъй, както биха желали. Срамиш ни с детинските си прищевки. И ако днес съпругът ми доведе наложница, тя ще ме измести от постелята, ще бъда захвърлена, изоставена. И ще трябва, както всички тук, да го приема. Ала… от… теб…

Гърлото ми се сви неволно и сълзите, които дотогава бях сдържала, потекоха от очите ми. За миг си помислих, че няма да мога да продължа. Оставих собствената си болка настрана и се опитах да променя темата към неща, които бяха разбираеми за всички жени в стаята.

— Можем да очакваме мъжете ни да ни разлюбят — имат това право, та ние сме само жени, — но такъв удар от друга — самата тя като жена, познала много жестокости, е безжалостно.

Напомних на съседките си за положението, което заемам, и за съпруга си, който докара сол в селото и се погрижи за безопасността на всички по време на бунта.

— Прагът ми е неосквернен — заявих и се обърнах към Снежно цвете. — А твоят?

В този момент в мен се отпуши и изригна някакъв гняв, който никой не посмя да възпре. Думите ми избликваха от толкова мрачни и жестоки дълбини на същността ми, че все едно тялото ми бе разпорено с нож. Знаех всичко за Снежно цвете и го използвах срещу нея под маската на общественото приличие и силата ми на първа жена в селото. Унизих я пред останалите жени, като не подминах нито една нейна слабост. Бях изгубила самообладание и не спестих нищичко. Неканен, в паметта ми изникна един отколешен спомен: кракът на малката ми сестра се мята и свободният край на превръзката се усуква около нея. С всяка нападка, която хвърлях срещу Снежно цвете, като че собствените ми бинтове падаха и най-сетне бях свободна да изрека всичко, което мислех. Отне ми много години да разбера, че онова, което мислех тогава, е било напълно погрешно.

Не бе вярно, че превръзките се бяха освободили и шибаха тялото на моята лаотун. По-скоро те се омотаваха все по-стегнато около мен, като се мъчеха да изтръгнат от сърцето ми дълбоката обич, за която бях копняла цял живот.

— Тази жена, която е живяла сред вас, взе със себе си чеиз, направен от майчината й прикя, и когато бедната жена попадна на улицата, тя нямаше ни завивки, ни дрехи, които да я защитят от студа — обявих аз. — Тази жена, която е живяла сред вас, не пази дома си неопетнен. Занаятът на мъжа й е нечист — коли прасета на платформа пред дома си. Вашата някогашна другарка имаше много дарования, но ги пропиля, като отказа да учи жените от дома на съпруга си на нашето писмо. Тази жена, която е живяла сред вас, лъга за положението на семейството си още през момичешките си дни, лъга, когато бе девойка с прибрани коси, и продължава и днес, когато е съпруга и майка, в дните на ориза и солта. Мамила е не само вас, но и своята сродна душа.

Замълчах, изучавайки лицата наоколо.

— Как прекарва времето си тя? Ами нека ви разкажа! Ще ви разкажа за нейната похот! Животните се разгонват в определено време, но тази жена е винаги разпалена. Сластолюбието й кара целия дом да немее. Горе в планините, когато бягахме от бунтовниците — наклоних се напред и останалите също се приведоха, — тя се забавляваше с мъжа си, вместо да бъде до мен, нейната сродна душа. Казва, че сигурно е сторила нещо лошо в предишния си живот, но аз, господарката Лу, ви казвам, че злините в този живот са виновни за участта й.

Снежно цвете седеше срещу мен и по бузите й се стичаха сълзи, но аз бях толкова неутешима и объркана, че бях способна единствено да изпитвам гняв.

— Като момичета подписахме договор — заключих аз. — Даде клетва и я престъпи.

Снежно цвете треперливо пое дълбок дъх.

— Веднъж ме помоли винаги да ти казвам истината, но когато го сторя, или ме разбираш погрешно, или не ти харесва това, което чуваш. В селото си намерих жени, които не се отнасят снизходително с мен. Не ме порицават. Не очакват да съм някоя, която не съм.

Всяка нейна дума само засилваше всичките ми подозрения.

— Не ме унижават пред други хора — продължи Снежно цвете. — Бродираме заедно и взаимно се утешаваме, когато нещо ни тежи. Не ме съжаляват. Посещават ме, когато не се чувствам добре… Сам-сама съм. Имам нужда от приятелска утеха всеки ден, не само когато ти пожелаеш. Нуждая се от жени, които да ме чуят каквато съм, а не каквато ме помнят или им се иска да бъда. Чувствам се като птица, която лети в самота. Не мога да открия половинката си…

Кротките й думи и меки извинения бяха точно това, от което се боях. Затворих очи, опитвайки се да възпра чувствата си. За да се защитя, трябваше да се вкопча в своята онеправданост, както преди с майка ми. Когато отворих очи, Снежно цвете бе станала и изящно се полюшваше към стълбите. Когато госпожа Уан не я последва, изпитах прилив на съчувствие. Дори собствената й леля, единствената измежду нас, която се издържаше с помощта на собствения си ум, отказа да й предложи утеха.

Докато фигурата й постепенно изчезваше надолу по стълбите, си дадох дума, че повече никога няма да я видя.

Когато мислите ми се завръщат към онзи ден, осъзнавам, че тогава измених на дълга и отговорностите си на жена. Постъпките на Снежно цвете бяха непростими, ала изреченото от мен будеше презрение. Бях позволила гневът, обидата и най-сетне желанието ми за мъст да направляват действията ми. По ирония, точно чрез това, с което се посрамих и за което дълбоко съжалявах впоследствие, завърши утвърждаването ми като господарката Лу. Съседите ми бяха свидетели на куража, който показах, когато съпругът ми бе заминал за Гуейлин. Знаеха как се грижих за свекърва си по време на епидемията и бяха видели синовната ми почит при погребението на родителите на съпруга ми. След оцеляването ми през зимата в планината пред погледите им по мое нареждане бяха изпратени преподаватели в отдалечени села, самата аз присъствах на церемонии в почти всеки дом в Тункоу, и изобщо се представях достойно като съпруга на управителя на селото. Ала в онзи ден аз наистина спечелих уважението, което върви със сана на първата жена в селото, като направих онова, което всички жени трябва да сторят за страната си, ала рядко успяват. Всяка от нас трябва да дава пример за благоприличие и здравомислие в женския свят. Ако се справи, тези добродетели ще се разнесат от нейната врата до съседната, като не само карат жените и децата да се държат подобаващо, но и окриляват мъжете да направят външния свят възможно най-сигурен и спокоен, така че когато императорът погледне от трона си, да види владения, живеещи в мир. Сторих го по най-открития начин, като разобличих пред съседите си Снежно цвете като подла и презряна жена, която няма място в живота ни. Постигнах триумф, като унищожих сродната си душа.

Моята заклеймяваща песен стана известна. Бе бродирана върху кърпички и изписвана върху ветрила. Преподаваха я на момичетата като нравоучителен урок и я изпълняваха по време на сватбените празненства като предупреждение към невестите за капаните на живота. Така позорът на Снежно цвете се разнесе из целия окръг. Що се отнася до мен, всичко това осакати душата ми. Какъв смисъл имаше да бъда господарката Лу, когато в живота ми нямаше любов?!