Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (17)

Зима

Четирите семейства от Дзинтиен останаха заедно, подслонени под голямото клонесто дърво, но краят на изпитанието не дойде скоро — нито след две нощи, нито дори след седмица. Тази зима дойде с най-големия сняг, който бе падал в нашата провинция, откакто някой помнеше. Сви силен студ. Дъхът ни излизаше на малки облачета, които се разсейваха из планинския въздух. Изпитвахме постоянен глад. Всяко семейство къташе храната си, страхувайки се от неизвестността. Из бивака ни върлуваха болести като кашлица, простуда, възпалено гърло. Мъже, жени и деца измираха от тях и от безмилостния студ на ледените нощи.

Нозете ми, както на повечето от жените, укриващи се из планината, бяха лошо пострадали по време на бягството ни. Нямахме уединение, затова се налагаше да сваляме превръзките, да мием и отново да бинтоваме стъпалата си в присъствието на мъжете. Преодоляхме неудобството си и от други телесни дейности, като се научихме да си вършим работата зад някое дърво или на общото отходно място, когато го изкопаха. Ала за разлика от повечето жени тук аз бях далеч от семейството си. Отчаяно страдах заради отсъствието на най-големия си син и останалите ми рожби. Непрестанно се безпокоях за живота на съпруга си, братята му, техните жени и деца, та дори и за прислугата, както и за това, дали са успели да намерят закрила в град Юнмин.

Отне почти месец краката ми да заздравеят достатъчно, за да мога да ходя, без да се разкървавяват. В началото на дванайсетия лунен месец реших да започна всекидневни обиколки в търсене на братята ми, сестра ми и техните семейства. Надявах се, че са успели да се укрият тук, но как можех да ги намеря сред десетте хиляди души, разпръснати из планината? Всеки ден навличах върху раменете си една от завивките на Снежно цвете и предпазливо потеглях на обиколката си, като отбелязвах местата, откъдето минавах, осъзнавайки, че не успея ли да открия пътя си обратно, ме чака сигурна гибел.

Един ден, след може би двуседмични походи, се натъкнах на групичка хора от Гътан, приютили се под една скална козирка. Попитах дали познават сестра ми.

— Да, да, познаваме я! — изчурулика една от жените.

— Бяхме разделени първата нощ — каза нейната приятелка. — Ако я откриете, й кажете да дойде при нас. Можем да подслоним още едно семейство.

Трета, която, изглежда, бе главната измежду тях, предупреди, че при тях има място само за хора от тяхното село, в случай че започнеха да ми хрумват разни идеи.

— Разбирам — отвърнах аз. — Но ако се срещнете с нея, бихте ли й предали, че съм я търсила. Аз съм й сестра.

— Сестра й? Вие сте тази, която наричат господарката Лу?

— Да — отвърнах предпазливо. Ако си мислеха, че могат да откопчат нещо от мен, много се лъжеха.

— Едни мъже ви търсеха.

Стомахът ми подскочи при тези думи.

— Кои бяха те? Братята ми ли?

Жените се спогледаха, после обърнаха очи към мен, като ме изглеждаха преценяващо. Водачката им заговори отново:

— Не искаха да се разкрият. Знаете как стоят нещата тук. Един от тях бе господарят. Бих казала, че е добре сложен. Обувките и дрехите му бяха хубави. Перчемът му падаше на челото ето така.

Съпругът ми! Това трябваше да е той!

— Какво каза? Къде отиде? Как…

— Не знаем, но ако вие сте господарката Лу, бъдете спокойна, един мъж ви търси. Не се притеснявайте — жената се протегна и потупа дланта ми. — Каза, че ще дойде пак.

Колкото и да търсех обаче, повече не чух други подобни вести. Скоро започнах да мисля, че тези жени се бяха пошегували жестоко с мен, ала, когато отново отидох на онова място, убежището под скалната издатина бе заето от други семейства. След това откритие се върнах в нашия лагер, изпълнена с дълбоко отчаяние. Уж бях господарката Лу, но кой би предположил това по вида ми? Бледолилавата ми копринена дреха с изкусно извезани хризантеми бе мърлява и окъсана, а обувките ми бяха почернели от кръвта и протрити от ежедневното носене навън. Можех само да си представям какво причиняваха слънцето, вятърът и студът на лицето ми. Връщам се към онова време от позицията на осемдесетгодишния си жизнен опит и убедено мога да кажа, че съм била лекомислена и глупава, щом съм можела да изпитвам женска суета, когато истинските ни врагове бяха оскъдната храна и безмилостният студ.

Съпругът на Снежно цвете се превърна в героя на нашето малко общество. Свикнал с нечистия си занаят, той не се свенеше да върши неща, които бяха необходими, без да се оплаква или да чака благодарности. Бе роден под знака на Петела — привлекателен, критичен, агресивен, и ако се наложеше, опасен. Бе в природата му да търси оцеляване в богатствата на земята: умееше да ловува, да чисти плячката, да готви на открит огън, както и да суши животинските кожи, които ни служеха, за да се топлим. Бе способен да носи тежки товари дърва и вода. Беше неуморен. Тук горе в планината той не бе осквернител на законите, а закрилник и герой. Снежно цвете се гордееше със способностите му на водач, а що се отнася до мен — бях и продължавам да му бъда навеки благодарна, задето с действията си помогна за моето оцеляване.

Ай! Ама пък онази негова майка с плъхския й нрав! Вечно се спотайваше и дебнеше. В най-отчаяното положение тя не спираше да укорява и да се оплаква дори за най-незначителни неща. Винаги се намърдваше най-близо до огъня. Не изпусна от лапите си завивката, която получи първата вечер, и при всеки сгоден случай докопваше някой от останалите юргани, докато не си го поискахме обратно. Криеше храна в ръкавите си и когато си мислеше, че никой не гледа, измъкваше и тъпчеше в устата си парчета препечено животинско месо. Често съм чувала, че плъховете имат силно развито кланово чувство. Виждахме го у нея ежедневно. Тя непрекъснато наговаряше и настройваше сина си, макар че не бе нужно. Той изпълняваше достойно синовния си дълг. Подчиняваше се на волята й. Затова, когато непрестанно му повтаряше, че тя, а не снаха й, се нуждае от повече ядене, той се погрижваше майка му, а не неговата съпруга, да се нахрани. Самата аз като добра дъщеря яо можех да оспорвам правилността на постъпката му, така че започнах да деля дажбата си със Снежно цвете. Един ден, след като запасите ни от ориз вече бяха на привършване, майката на касапина заяви, че големият син не трябва да получава от храната, която баща му улавяше или намираше.

— Храната е прекалено ценна, че да я похабяваме за това слабовато момче — рече тя. — Когато умре, всички ще бъдем облекчени.

Погледнах към детето. Бе на единайсет, на същата възраст като моя най-голям син. Взираше се в баба си с хлътнали очи, самият той твърде окаян, за да се бори за правото си. Със сигурност Снежно цвете щеше да го защити. В крайна сметка той бе първородният син. Но сродната ми душа не обичаше момчето, както се полага. Очите й, дори в този ужасен момент, когато го обричаха на сигурна смърт, бяха насочени не към него, а към втория й син.

Колкото и умно, издръжливо и силно дете да бе той, не можех да позволя да постъпят така с първородния. Това противоречеше на традицията. Какво щях да отговоря на дедите си, щом ме запитаха как съм могла да позволя детето да умре? Как щях да се изправя срещу това момче, когато се срещнехме в отвъдното? Като най-голям син той заслужаваше повече храна от всички ни, включително от касапина. Затова започнах да деля своята порция със Снежно цвете и детето й. Когато мъжът й узна, зашлеви момчето, а след това и жена си.

— Тази храна е за господарката Лу.

Преди някой от двамата да успее да отговори, онзи плъх, майка му, се нахвърли:

— Синко, а защо изобщо да даваме храна на тази жена? Просто някаква непозната. Трябва да мислим за нашата кръв — теб, по-малкото момче и мен.

Разбира се, не спомена големия син и Пролетна луна, които бяха оцелели досега, хранейки се с огризки, и силите им бяха отпадали с всеки изминал ден.

Ала този път касапинът не се огъна под натиска на майка си.

— Господарката Лу е наша гостенка. Ако я върна читава на семейството й, може да ми се отплатят.

— Пари ли? — попита майка му.

Колко типично за плъх. Тази жена не бе в състояние да прикрие алчността и користолюбието си.

— Господарят Лу може да стори много повече за нас.

Очите на старицата се присвиха в тънки цепки, докато премисляше казаното. Преди да успее да си отвори устата, аз се обадих:

— Ако ще искаш награда, ще ми трябва по-голяма порция. В противен случай — изкривих лице в разглезена гримаса, каквато бях виждала да правят наложниците на моя свекър — ще кажа, че не съм срещнала никакво гостоприемство във вашето семейство, а само ламтеж, неуважение и простащина.

Какъв огромен риск поех в онзи ден! Касапинът можеше веднага да ме изхвърли от групичката край огъня. Вместо това, въпреки безкрайните протести на майка си, започна да ми дава най-голямото количество храна, която можех да споделям със Снежно цвете, сина й и Пролетна луна. О, но колко гладни бяхме само! Бяхме се превърнали почти в живи мощи — по цял ден лежахме неподвижно със затворени очи, като дишахме възможно най-леко и се мъчехме да впрегнем последните си останали сили. Заболявания, които при нормални условия се считаха за леки, тук продължаваха да разреждат редиците ни. При оскъдната храна, липсата на енергия, горещ чай или подсилващи билки никой не можеше да устои на тези напасти. Докато все повече хора падаха тяхна жертва, малцина измежду нас имаха сили да отнасят телата.

Голямото момче на Снежно цвете търсеше компанията ми винаги когато можеше. Той бе необичан, но съвсем не бе толкова глупав, за колкото го мислеха. Спомних си деня, когато двете се поклонихме в храма на Гупо и отправихме молитви за синове, които да притежават изтънчен и фин вкус. Виждах у момчето това скрито изящество, макар да не бе получило образование. Не бях в състояние да го науча на мъжкото писмо, но можех да му повтарям дочутото от уроците на сина ми с чичо Лу.

— Петте неща, които китайците уважават най-много, са Небето, Земята, императорът, родителите и учителите.

Когато уроците, които бях запомнила, се изчерпаха, му разказах една поучителна приказка, предаваща се от жените в нашия окръг, за един втори син, който се издигнал в обществото и заел поста на мандарин^[1], след което се завърнал при семейството си, само че промених историята, така че да приляга на съдбата на бедното момче.

— Един първороден син тича край реката — започнах аз. — Зелен е като бамбук. Не знае нищо за живота. Живее с майка си, баща си, по-малките си брат и сестра. По-малкото момче ще хване бащиния си занаят. Момичето ще се задоми в чуждо село. Мама и татко никога не обръщат поглед към най-големия син, освен за да го бият по главата, докато се подуе като пъпеш.

Докато продължавах да редя разказа, момчето се размърда до мен, отмести очи от огъня и ги спря върху лицето ми.

— Един ден той отишъл на мястото, където баща му кътал парите. Взел малко и ги скрил в джоба си. После отишъл при провизиите на майка си. Напълнил една торба, колкото можел да носи. Без да се сбогува дори, той напуснал дома и поел през полята. Преплувал реката и продължил напред. — Замислих се за някое отдалечено място. — Отишъл чак в Гуейлин. Мислиш си, че нашето планинско пътешествие беше тежко? Че зимата на открито е страшна? Това е нищо. Сред широкия свят той бил сам, без приятели, благодетели и имал само дрехите на гърба си. Щом свършили храната и парите, заживял от подаяния.

Момчето се зачерви, но не от топлината на огъня, а от срам. Вероятно бе чувал, че родителите на майка му бяха стигнали до просия.

— Някои ще рекат, че е срамно — продължих, — но ако само така човек може да оцелее, тогава се иска голяма смелост.

От отсрещния край на огъня майката на касапина изсумтя:

— Грешно я разказваш.

Не я удостоих с внимание. Знаех историята, но исках да дам на това дете някаква опора.

— Момчето се скитало по улиците на Гуейлин и се оглеждало за люде, облечени като мандарини. Слушало говора им и имитирало движенията на устните им, за да постигне тяхното произношение. Сядало пред чайните и се опитвало да заприказва мъжете, които влизали. Едва когато речта му станала изискана, един от тях му обърнал внимание.

На това място се отклоних от разказа:

— На света има добри хора, момчето ми. Може да не ти се вярва, но аз съм срещала такива. Винаги трябва да си нащрек за някой покровител.

— Като вас ли? — попита детето.

Баба му изсумтя, но аз пак не й обърнах внимание.

— Този човек взел момчето за слуга — поднових разказа си. — Докато му служело, благодетелят му го научил на всичко, което сам знаел. Когато знанията му се изчерпали, наел преподавател. След много години момчето, вече пораснал мъж, се явило на държавните изпити и станало мандарин, макар от най-нископоставените — добавих, уверена, че такова издигане бе възможно дори за сина на Снежно цвете.

— Мандаринът се завърнал в родното си село. Кучето го познало и излаяло трижди. Майка му и татко му излезли от къщата. Не могли да разпознаят сина си. По-малкият му брат се показал. И той не го познал. Ами сестра му? Тя се била омъжила. Когато им разкрил кой е, те коленичили пред него и тозчас почнали да го молят за услуги. „Трябва ни нов кладенец, рекъл баща му, ще наемеш ли някой да го изкопае?“ „Свърши ми коприната, казала майка му, ще ми купиш ли?“ „Грижих се за родителите ни много години наред, рекъл брат му, няма ли да ми платиш?“ Мандаринът си припомнил как се отнасяли с него. Качил се в паланкина си и се върнал в Гуейлин, където се оженил, имал много синове и живял много щастливо.

— Пфу! Разказваш тези небивалици и съсипваш вече затрития му живот? — Старицата пак плю в огъня и се втренчи в мен. — Даваш му надежда, дето не съществува? Защо?

Знаех защо, но никога не бих го обяснила на тази плъхоподобна старица. Живеехме при извънредни обстоятелства, вярно, ала откъсната от собственото си семейство, изпитвах нужда да се грижа за някого. Представях си мъжа си като благодетел на това момче. И защо не? Ако Снежно цвете ми бе помогнала, когато бяхме момичета, не можеше ли сега моето семейство да промени съдбата на сина й?

Скоро животните из околността намаляха, прогонени от обиталищата си от присъствието на толкова много хора или измрели, както мнозина от нас, поради лютата зима. Мъжете, земеделци в нормалния си живот, започнаха да се огъват.

При бягството си бяха взели със себе си само каквото можеха да носят и сега те и семействата им гладуваха. Много от тях поискаха съпругите им да слязат в селата за припаси. Както знаете, в нашия край жените не бива да бъдат наранявани по време на война, затова често ни провождат за храна, вода и други провизии по време на бунтове. Пострадването на жена по време на враждебни действия винаги води до по-ожесточени битки, ала нито тайпините, нито войниците от армията от Хунан бяха от нашия район. Не познаваха обичаите на народа яо. А и как щяхме ние, омаломощените от глад, крепящи се върху крехките си нозе жени, да изминем пътя до долу посред зима и да се върнем, натоварени с провизии?

Ето защо неколцина мъже потеглиха надолу по планината, вървейки предпазливо, с надеждата да открият храна и други неща от първа необходимост в селата, които бяхме напуснали. Малцина се завърнаха и разказаха как пред очите им техните другари били обезглавени, а главите им били побити на колове. Овдовелите жени не можаха да понесат новината и се самоубиха, като се хвърлиха от скалата, която с такава мъка бяха изкачили, нагълтаха се с въглени от жаравата, прерязаха гърлата си или се обрекоха на гладна смърт. Онези, които не ги последваха, се опозориха още повече, като потърсиха закрила при други мъже около огньовете. Изглежда, тук в планината някои от жените забравиха повелите на традицията. Дори да сме бедни, дори да сме млади или да имаме деца, за нас е по-добре да умрем и да останем верни на починалите си съпрузи, като запазим благочестието си, отколкото да опетним паметта на мъртвите.

Отделена от собствените си деца, аз наблюдавах внимателно тези на Снежно цвете, виждах как бе повлияла на характерите им, опознавах я още по-добре чрез тях и понеже моите толкова много ми липсваха, сравнявах рожбите ни. В моя дом най-големият ми син вече бе заел полагаемото му се място и пред него се разстилаше блестящо бъдеще. В нейното семейство положението на по-голямото момче бе дори по-ниско в сравнение с нейното. Никой не го обичаше. Изглеждаше като човек без цел и посока. Ала за мен той най-много приличаше на моята сродна душа. Бе нежен и фин. Може би точно затова тя се бе отвърнала от него така жестоко.

Вторият ми син бе добро и умно момче, но не притежаваше любознателността на по-големия си брат. Представях си как ще живее с нас през целия си живот: ще доведе снаха, ще отгледа деца и ще работи за батко си. По-малкият син на Снежно цвете бе светлият лъч на семейството. Имаше ниското набито телосложение на баща си, силни ръце и крака. Детето никога не показваше страх, не трепереше от студа, никога не цивреше, че е гладно. Следваше баща си като сянка, като дори го придружаваше по време на лов. Сигурно е бил полезен, иначе касапинът не би позволил подобно нещо. Когато се върнеха с улова, момчето приклякваше до татко си и се учеше как да обработва месото преди готвене. Тази прилика между баща и син ми разкри много за Снежно цвете. Съпругът й може да бе недодялан, смрадлив и във всяко отношение недостоен за нея, ала любовта, която тя хранеше към момчето, ми даде да разбера, че обичаше много и него.

Лицето и държанието на Пролетна луна бяха пълна противоположност на тези на дъщеря ми. Недодяланите черти на Нефрит издаваха моя посредствен произход, което бе и причината за суровото ми отношение към нея. Тъй като парите от търговията със сол щяха да й осигурят богата зестра, тя щеше да се омъжи в добро семейство. Вярвах, че от нея ще излезе добра съпруга, но виждах, че Пролетна луна щеше да бъде изключителна, ако получеше възможност, каквато бях имала аз.

Всички те ми припомняха за моето семейство и то още повече ми липсваше.

Бях самотна и уплашена, но страданието ми бе облекчено от нощите със Снежно цвете. Ала как да изрека следното? Дори тук, при тези обстоятелства, заобиколени от толкова много хора, касапинът пак искаше да се забавлява с моята лаотун. В студа под звездите, легнали току до огъня, те го правеха под завивката си. Ние, останалите, отвръщахме очи, но не можехме да запушим ушите си. Слава на боговете, той бе тих, като изключим откъслечните му изгрухтявания, ала на няколко пъти чувах стонове на наслада, издавани не от него, а от Снежно цвете. За мен това бе неразбираемо. След като приключеха, тя се връщаше под завивката и ме обвиваше с ръце, както когато бяхме момичета. Усещах миризмата на похот върху нея, ала при страховитите температури бях благодарна да усещам топлината й. Без тялото й, долепено до моето, щях да се превърна в поредната жена, издъхнала през нощта.

Естествено, при всичките тези нощни забавления Снежно цвете забременя отново, макар да се бях надявала, че от студа, несгодите и оскъдната храна менструацията й бе спряла, както моята. Но тя не искаше и да чуе, че това може да е така.

— Била съм бременна — каза. — Познавам признаците.

— Тогава ти желая още един син.

— Този път — рече със заблестели от радост и увереност очи — ще имам син.

— Наистина, синовете са благословия. Трябва да се гордееш с голямото си момче.

— Да — отговори меко тя, а после добави: — Наблюдавах ви заедно. Харесваш го. Харесваш ли го достатъчно, за да ти стане зет?

Момчето ми допадаше, но за подобно предложение не можеше да става дума.

— Между нашите семейства не може да се говори за сродяване — казах аз. Дължах й много, задето ми бе помогнала да се превърна в това, което бях. Исках да сторя същото за Пролетна луна, но никога не бих позволила дъщеря ми да слезе на толкова ниско стъпало. — Съкровеният духовен съюз между дъщерите ни е много по-важен, не мислиш ли?

— Права си, разбира се — отвърна Снежно цвете, не осъзнавайки, поне така ми се стори, истинските ми чувства. — Когато се приберем, ще извикаме леля Уан, както планирахме. Щом стъпалата им се оформят напълно, двете ще посетят храма на Гупо, където ще подпишат договор, ще си купят ветрило, в което да вписват важните събития от своя живот, и ще се гощават на сергията за таро.

— Трябва и ние да се срещнем в Шъся. Ако сме дискретни, можем да ги наблюдаваме.

— Имаш предвид да ги проследим? — попита тя, не вярвайки на ушите си.

Когато се усмихнах в отговор, Снежно цвете се засмя.

— Винаги съм си мислила, че аз съм пакостницата, но я виж кой прави кроежи сега!

Въпреки лишенията през онези седмици и месеци, плановете ни за нашите дъщери ни окриляваха с надежда и ние се опитвахме с всеки отминаващ ден да си спомняме за хубавото в живота. Отпразнувахме петия рожден ден на по-малкия син на Снежно цвете. Той бе много забавен и много се веселяхме да го наблюдаваме с баща му. Заедно двамата се държаха като две прасета — душеха и тършуваха наоколо, бутаха се игриво, омазани с прах и мръсотия, наслаждавайки се на компанията си. По-голямото момче бе доволно да седи при жените. Заради интереса ми към него Снежно цвете също започна да проявява внимание към детето. Когато улавяше погледа й върху себе си, той охотно се усмихваше. В изражението му виждах лицето на майка му на същата възраст — мило, простодушно, умно. Снежно цвете отвръщаше на погледа му не точно с майчинска любов, а като че това, което виждаше, й харесваше повече, отколкото бе мислила преди.

Един ден, докато го учех на една мелодия, тя рече:

— Не бива да учи женските песни. Като деца знаехме и малко поезия…

— Благодарение на майка ти…

— И съм сигурна, че си научила още в дома на съпруга си.

— Така е.

Развълнувано се занадпреварвахме да си припомняме заглавия на стихотворения.

Снежно цвете хвана детето за ръката.

— Да го научим на каквото можем, за да стане образован мъж.

Което нямаше да е чак толкова много, понеже бяхме неграмотни в мъжкото писмо, ала момчето бе като изсушена гъба, когато я топнеш във вряща вода. Попиваше всичко, което му се даде. Скоро рецитираше поемата от династията Тан, която двете със Снежно цвете толкова обичахме като деца, както и цели пасажи от книгата за момчета, които бях запаметила, за да помагам на сина си в уроците. За първи път видях върху лицето на Снежно цвете изписана истинска гордост. Останалите от семейството не споделяха чувствата ни, но този път тя не трепна и не отстъпи пред исканията им да спрем. Бе си спомнила малкото момиченце, което дърпаше завеските на паланкина, за да наднича през прозореца.

Онези дни, въпреки студа и неудобствата, страха и изпитанията, бяха прекрасни, защото Снежно цвете бе щастлива така, както не я бях виждала от много години. Макар бременна и измъчвана от липсата на храна, тя сияеше отвътре, като че в нея бе запалена газена лампа. Харесваше й компанията на трите посестрими от Дзинтиен и й бе приятно да не е затворена сама със свекърва си. Приседнала заедно с тях, Снежно цвете пееше песни, които отдавна не бях чувала. Тук, навън, далеч от плена на тъмната и безрадостна къщурка, волният й дух препускаше на свобода.

И тогава, в една мразовита нощ, след десет седмици в планините, по-малкият син на Снежно цвете заспа, сгушен край огъня, и не се събуди. Не зная какво го уби — болест, гладът или студът, — ала в ранната утринна светлина открихме тялото му, покрито със скреж, а лицето му бе леденосиньо. Жалните вопли на Снежно цвете отекнаха над околните възвишения, ала касапинът прие нещастието най-тежко. Той притискаше телцето на момчето в обятията си, а по бузите му се стичаха сълзи, които прокарваха браздулици през напластяваната със седмици мръсотия. Бе безутешен. Не желаеше да се раздели с момчето. Не чуваше жена си, нито дори майка си. Заравяше лице в детското телце, опитвайки се да заглуши молбите им. Дори когато мъжете от нашата групичка го обградиха, закриха го от погледа ни и го заутешаваха с тихи слова, той не отстъпи. Току вдигаше лице към небето и изкрещяваше: „Как можах да загубя скъпоценното си момче?“. Въпросът, напиращ из разбитото сърце на касапина, се повтаря често в историите и песните на нюшу. Хвърлих поглед към лицата на жените около огъня и забелязах в тях неизречен въпрос: нима бе възможно един мъж, този касапин, да изпитва също такова отчаяние и горест, каквато чувстваме ние, жените, когато изгубим дете?

Той продължи да седи така в течение на два дни, докато ние, останалите, пеехме траурни песни. На третия ден стана, притисна телцето на сина си към гърдите си, стрелна се през групичките край огньовете и изчезна в гората, в която двамата бяха бродили толкова пъти. Върна се след два дни без тялото. Когато Снежно цвете го попита къде е погребан синът й, касапинът се обърна и я удари с такава жестокост, че тялото й изхвърча на няколко метра и се приземи с тупване върху твърдия сняг.

Продължи да я бие така свирепо, че тя пометна сред фонтан от черна кръв, която оплиска ледените склонове, ограждащи бивака ни. Бременността й не бе твърде напреднала и затова не открихме плода, ала касапинът бе убеден, че бе отървал света от поредното момиче. „Няма нищо по-коварно от женското сърце“, нареждаше той отново и отново, все едно не бяхме чували тази поговорка. Ние просто продължавахме да се грижим за Снежно цвете — събувахме панталоните й и ги перяхме с вода от разтопен сняг, почиствахме бедрата й от кръвта и спирахме гнилочта, която продължаваше да изтича между краката й с пълнежа от един от сватбените й юргани — и никога не вдигахме поглед към него и не повишавахме глас.

Сега си мисля, че бе цяло чудо, дето Снежно цвете оцеля през онези две последни седмици от изгнаничеството ни в планината, докато безучастно се оставяше да я пребиват от бой. Изнемощя от кръвозагубата при помятането. Тялото й бе насинено и смазано от ежедневните удари, които съпругът й сипеше върху нея. Питате се защо не го спрях? Веднъж вече бях надделяла над него. Защо не и сега? Именно понеже бях господарката Лу, не бе във властта ми да сторя повече за нея. Той бе як физически и не се колебаеше да използва силата си. Аз бях жена, която, въпреки високото си положение, бе сама. Бях безпомощна. Двамата знаехме това много добре.

В най-тежкия за моята лаотун момент осъзнах колко ми липсва съпругът ми. За мен огромна част от съвместния ни живот се бе въртяла около дълга и ролята, която се очакваше да изпълняваме. Съжалявах за всички случаи, в които не се бях показала като достойна за него съпруга. Зарекох се, че ако оцелея, ще стана жена, която наистина да заслужава господарския си сан, вместо да съм просто участничка в представление. Желаех това и си наложих да го постигна, но не преди да се покажа като далеч по-безмилостна и жестока от съпруга на Снежно цвете.

Ние, жените от групичката под дървото, продължавахме да се грижим за нея. Промивахме раните й с възвряла снежна вода, за да попречим на развиването на инфекция, превързвахме ги с плат, откъснат от дрехите, покриващи собствените ни тела. Другите поискаха да й приготвим супа от костен мозък от улавяните от касапина животни. Когато им напомних, че е вегетарианка, започнахме да се редуваме да обикаляме из гората в търсене на кора, треви и корени. Приготвяхме й горчив бульон и я хранехме с лъжичка. Пеехме й утешителни песни.

Но думите и действията ни не й носеха покой. Престана да спи. Седеше край огъня, обвила ръце около свитите си колене. Цялото й тяло се разтърсваше от раздиращо вътрешностите й отчаяние. Никоя от нас нямаше чисти дрехи, но поне се бяхме опитвали да поддържаме спретнат вид. Снежно цвете се бе занемарила напълно. Не си правеше труда да натрива лицето си с буца сняг или да изтърка зъбите си в подгъва на туниката си. С разпуснатата си коса ми напомняше за нощта, когато свекърва ми бе поразена от болестта. Все повече заприличваше на третата снаха в същата онази нощ — отсъстваща духом, със зареяно някъде много далеч съзнание.

Всеки ден тя се изтръгваше от вцепенението край огъня и тръгваше да броди из снежната планина. Носеше се като сомнамбул, залутана, блуждаеща, без опора. Всеки ден аз я съпровождах непоканена, хванала я през ръка, и двете се олюлявахме по заледените скали върху златните си лотоси, докато краката й неусетно я отведяха до ръба на скалата, където изливаше скръбта си в ширналия се простор, а силният северен вятър отнасяше риданията й.

Бях ужасена, в главата ми непрекъснато отекваше натрапчивият спомен за страховитите писъци на жените, които намираха смъртта си в дълбоката бездна по време на бягството ни в планините. Снежно цвете не познаваше моите тревоги. С взрян отвъд скалите поглед тя наблюдаваше ястребите, които се носеха по планинските ветрове. Спомних си колко често бе говорила за летене. Колко лесно би било за нея да прекрачи отвъд ръба на скалата. Ала аз бях неотлъчно до нея, никога не пусках ръката й.

Опитвах се да й говоря за неща, които биха я върнали на земята. Да кажем, подхвърлях нещо от рода на: „Ти ли предпочиташ да разговаряш с госпожа Уан за дъщерите ни, или аз да го сторя?“. Когато не ми отговаряше, опитвах с нещо друго: „Живеем толкова близо една до друга. Защо да чакаме момичетата да подпишат договора си, за да се срещнат? Трябва да дойдете у нас за по-дълго. Ще бинтоваме краката им заедно. Така те ще пазят спомен и за тези дни“. Или: „Виж, снежно цвете. Пролетта идва и скоро ще напуснем това място“. Десет дни тя отвръщаше само едносрично.

И ето че на единайсетия ден, свървайки внезапно към ръба на скалата, тя най-сетне проговори:

— Изгубих пет деца и всеки път съпругът ми винеше мен. Той винаги стаява безсилието си в юмруците си, неговото оръжие. Когато им е нужен излаз, се изсипват върху мен. Мислех, че ми е гневен, задето зачевам момичета. Но сега синът ми… Скръб ли е било това, което е изпитвал при всяка загуба? — Тя замълча и наклони глава, опитвайки се да проумее. — Във всеки случай има нужда да излее стаеното в юмруците си върху нещо — заключи тя отчаяно.

Това значеше, че побоите му над нея датираха от първата година на съвместния им живот. Макар подобни действия да бяха широко разпространени и общоприети по нашия край, ме заболя, че тя бе прикривала това толкова добре и така дълго от мен. Бях вярвала, че помежду ни повече няма да има тайни и лъжи, но този път това не ме разстрои. Вместо това изпитах вина, задето така дълго бях пренебрегвала белезите за нещастието на сродната ми душа.

— Снежно цвете…

— Не, чуй ме. Мислиш си, че съпругът ми таи злина в сърцето си, но той не е лош човек.

— Отнася се с теб, все едно не си човек…

— Лилия — предупреди ме тя, — той ми е съпруг. — После мислите й се потопиха в още по-мрачни селения. — Отдавна желая смъртта, ала винаги някой е наблизо.

— Не говори така.

Тя не ми обърна внимание.

— Колко често се замисляш за съдбата? Аз го правя почти всеки ден. Ами ако майка ми не се бе омъжила за баща ми? Ако той не се бе пристрастил към опиума? Ако не ме бяха омъжили за касапин? Ако се бях родила момче? Щях ли да успея да спася семейството си? О, Лилия, винаги толкова съм се срамувала пред теб заради положението си…

— Аз никога…

— От първия миг, когато стъпи в родния ми дом, виждам у теб съжаление. — Тя поклати глава да не я прекъсвам. — Не го отричай. Само ме изслушай. — Тя замълча за миг, преди да продължи. — Гледаш ме и си мислиш колко ниско съм паднала, но онова, което сполетя майка ми, бе далеч по-лошо. Помня, когато бях малка, как тя по цели дни и нощи плачеше горко. Сигурна съм, че е искала да умре, но не би ме изоставила. А после, когато заживях в дома на съпруга си, не е пожелала да напусне баща ми.

Разбрах накъде бие и рекох:

— Майка ти никога не позволи сърцето й да се изпълни с озлобление. Никога не се предаде…

— Последва баща ми на улицата. Никога не ще разбера какво се е случило с тях, но съм сигурна, че не си е позволила да умре, преди той да си отиде. Минаха дванайсет години. Много често съм се питала дали не можех да й помогна. Могла ли е да потърси помощ при мен? Отговарям си така: мечтаех да се омъжа и да намеря щастието си далеч от болестта на баща ми и мъката на майка ми. Не знаех, че ще съм просякиня в дома на съпруга си. После научих как да го накарам да носи у дома храна, която бих сложила в уста. Виж, Лилия, има неща, които не ни казват за мъжете. Можем да им дарим щастие, като им покажем, че ни доставят удоволствие. А знаеш ли, това носи наслада и за жената, ако го поиска. — Думите й звучаха като приказките на стариците, които обичат да плашат момичетата преди женитбата им.

— Не е нужно да ме лъжеш. Аз съм твоята сродна душа. Можеш да си честна с мен.

Тя откъсна поглед от облаците и за един много кратък миг ме погледна така, като че не ме познава.

— Лилия — в гласа й прозвучаха тъга и съчувствие, — имаш всичко и все пак нямаш нищо.

Думите й ме жегнаха, но не можах да се замисля върху тях, понеже тя продължи със следното признание.

— Аз и съпругът ми не спазвахме правилата, отнасящи се до нечистите дни след раждането. И двамата желаехме още синове.

— Синовете показват стойността на жената…

— Но виждаш какво се случва. От утробата ми излизат твърде много момичета.

На този неоспорим факт имах практичен отговор.

— Не им е било писано да живеят — казах. — Бъди благодарна, защото със сигурност нещо не им е било наред. На нас, жените, ни остава само да продължаваме да опитваме…

— О, Лилия, когато ми говориш така, главата ми се изпразва. Чувам само вятъра, който шуми в короните на дърветата. Усещаш ли как земята иска да се разтвори под нозете ми? Трябва да се връщаш. Остави ме да ида при майка си…

Бяха изминали много години, откакто тя бе загубила първата си дъщеря. Тогава не бях способна да разбера скръбта й. Но сега, когато бях познала повече от несгодите на живота, виждах нещата в различна светлина. Ако е напълно приемливо вдовица да се обезобрази или да се самоубие, за да опази достойнството на семейството на съпруга си, защо една майка да не бъде доведена до също толкова крайно действие при загубата на едно или повече деца? Ние сме техни хранилници. Обичаме ги. Гледаме ги, когато са болни. Ако са момчета, ги подготвяме да направят първите си стъпки в света на мъжете. Бинтоваме нозете на дъщерите си, научаваме ги на женския тайнопис и ги възпитаваме да бъдат добри съпруги, снахи и майки, за да намерят своето място в горните стаи на бъдещите си домове. Но никоя жена не бива да надживява децата си. Това е против законите на природата. А ако това се случи, защо тя да не пожелае да скочи от някоя скала, да се обеси на някое дърво или да се нагълта с луга?

— Всеки ден стигам до едно и също заключение — призна Снежно цвете, загледана в долината далеч под нас. — Ала тогава се сещам за леля ти. Лилия, помисли си колко е страдала и колко малко разбиране сме проявявали към мъката й.

Отговорих с истината:

— Страдала е ужасно, но мисля, че намираше утеха у нас.

— Помниш ли колко мила бе Красива луна? Колко скромна бе дори в смъртта си? Помниш ли, когато леля ти се прибра и застана над тялото й? Ние всички се бяхме водили от собствените си чувства, затова бяхме повили лицето на Красива луна. Леля ти не можа да се прости с дъщеря си. Защо постъпихме толкова жестоко?

Можех да кажа, че гледката на трупа на Красива луна бе прекалено жесток спомен за една майка. Ала рекох:

— Ще й гостуваме при първа възможност. Тя ще се зарадва да ни види.

— Теб, може би — отговори Снежно цвете, — но не и мен. Прекалено много й напомням за нея самата. Ала знай, всеки ден мисълта за нея ми дава сили да търпя.

Тя издаде брадичка напред, за последен път обхвана с поглед мъгливите хълмове и каза:

— Мисля, че трябва да се връщаме. Виждам, че ти е студено. А и искам да ми помогнеш да напиша нещо.

Бръкна в туниката си и извади ветрилото:

— Взех го със себе си. Страхувах се бунтовниците да не изгорят дома ни и да го унищожат.

Очите й се впиха в моите. Отново бе дошла на себе си. Изпусна въздишка и поклати глава.

— Зарекох се повече да не те лъжа. Истината е, че мислех, че тук ще намерим смъртта си. Исках да е с нас.

Тя дръпна ръката ми.

— Отдалечи се от ръба, Лилия. Страх ме е, като те гледам.

Върнахме се обратно в лагера, където с подръчни средства направихме мастило и четка. Измъкнахме два полуизгорели дънера от огъня и ги оставихме да изстинат, после изстъргахме овъглената дървесина с камък и грижливо събрахме прашеца. Разредихме го с вода, в която бяхме възврели корени. Получената смес не бе тъмна и плътна като истинското мастило, но щеше да свърши работа. След това разхлабихме ръба на една кошница, измъкнахме бамбукова сламка и я подострихме колкото можахме. Тя щеше да ни послужи вместо четка. Като се редувахме, описахме върху ветрилото пътуването, загубата на сина на Снежно цвете и на нероденото й дете, мразовитите нощи и благодатта на приятелството. Когато приключихме, Снежно цвете нежно го затвори и го затъкна обратно в туниката си.

Тази нощ касапинът не би моята лаотун. Вместо това поиска и получи своите нощни забавления. После Снежно цвете се върна от нашата страна на огъня, мушна се под сватбения си юрган и се сви до мен, с длан върху лицето ми. Умората от редицата безсънни нощи я победи и скоро тялото й се отпусна. Преди да се унесе, прошепна:

— Той ме обича по свой начин. Сега всичко ще бъде по-добре. Ще видиш. Сърцето му е омекнало.

А аз си помислих, да, до следващия път, когато излее скръбта или гнева си върху обичното същество, легнало до мен.

На следния ден получихме вест, че вече е безопасно да се върнем по селата си. След три месеца в планината ми се ще да кажа, че смъртта бе останала зад нас. Но не бе така. Наложи се да минем покрай всички онези, които бяха изостанали по пътя при бягството ни. Видяхме телата на мъже, жени, деца и бебета, силно разложени от природните сили, пировете, които си бяха устройвали с тях дивите животни, и тлението на плътта. Бели кости блестяха под ярките слънчеви лъчи. По дрехите останките биваха незабавно разпознавани и често до нас достигаха писъци на угризение, когато оцелелите намираха телата на изоставените си близки.

И като че това не стигаше, мнозина измежду нас бяха толкова слаби, че смъртта бе неизбежна — именно сега, в последния етап от премеждието, когато почти се бяхме добрали до домовете си. Най-често това бяха жени, които погиваха при слизането от планината. Крепейки се на миниатюрните си стъпала, ние трудно пазехме равновесие, понеже горната част на телата ни натежаваше и ни повличаше към бездната, спускаща се вдясно от нас. Този път на дневната светлина не само чувахме техните писъци, но и виждахме размаханите им ръце, напразно биещи из въздуха в опит да се задържат. Ден по-рано щях да съм сериозно обезпокоена за Снежно цвете, но сега тя внимателно поставяше единия си крак пред другия със съсредоточено изражение на лицето.

Касапинът носеше майка си на гръб. Веднъж, при гледката на жена, която повиваше тленните останки на детенцето си, за да го погребе, както подобава, Снежно цвете се отдръпна колебливо назад и краката й изневериха. Тогава той спря, свали майка си на земята и хвана жена си за лакътя.

— Моля те, не спирай — умоляваше я нежно. — Скоро ще стигнем при колата. До Дзинтиен ще пътуваш в нея.

Когато тя отказа да откъсне очи от майката с мъртвото дете, той добави:

— Ще се върна през пролетта и ще донеса костите му у дома. Обещавам ти, той ще бъде при нас.

Снежно цвете изпъна рамене и си наложи, макар и неохотно, да прекрачи жената с мъничкия вързоп.

Колата не бе на мястото, където бяхме спрели. Тя, както и много други неща, изоставени при бягството ни преди три месеца, бе отмъкната или от бунтовниците, или от Великата армия от Хунан. Но щом планинската местност отстъпи пред равните поля, привлечени от близостта на домовете си, ние забравихме за болящите ни, кървящи и омаломощени от глад тела. Дзинтиен бе невредим, доколкото можех да преценя. Помогнах на майката на касапина да влезе в къщата и отново излязох пред прага. Исках у дома. Знаех, че след като бях стигнала дотук, можех да извървя останалите няколко ли до Тункоу, но вместо това касапинът изтича да съобщи на съпруга ми, за да ме вземат.

Щом той тръгна, Снежно цвете ме сграбчи:

— Ела — каза тя, — нямаме много време.

Дръпна ме в къщата, макар очите ми да жадуваха да следват фигурката на касапина, която тичаше по пътя към селото ми.

Когато се качихме горе, тя рече:

— Някога ми стори голяма добрина, като ми помогна да довърша чеиза си. Сега мога да ти се отплатя мъничко.

Отвори един сандък и измъкна отвътре тъмносиня връхна дреха, чиято предница бе гарнирана с бледосиня коприна с изтъкани облачета. Разпознах в тази декорация костюма, с който бе пременена при първата ни среща. Тя ми я подаде.

— За мен ще бъде чест, ако я носиш, когато се срещнеш със съпруга си.

Виждах колко зле изглежда Снежно цвете, но не се бях замисляла какъв ли ще се стори моят външен вид на съпруга ми. Не бях сваляла бледолилавата си дреха с бродерия от хризантеми цели три месеца. Не само одеждите ми бяха мърляви и опърпани. Когато се погледнах в огледалото, докато се топлеше вода, за да се изкъпя, видях напластени върху лицето си следите от три месеца живот сред кал и сняг под безмилостните лъчи на планинското слънце.

Имах време да измия само онези части на тялото, които мъжът ми щеше да види или подуши най-напред — дланите, ръцете, лицето, врата, подмишниците и мястото между краката. Снежно цвете вложи всичките си усилия, за да прибере мръсната сплъстена маса, в която се бе превърнала косата ми, на кок, след което го уви с чиста кърпа. Тъкмо когато ми помагаше да обуя чифт панталони от чеиза й, се зачу приближаващо се чаткане от копитата на пони и скърцането на колела. Тя бързо закопча туниката. Намирахме се лице в лице. Положи дланта си върху квадрата от бледосиня коприна на гърдите ми.

— Прекрасна си — каза.

Пред мен стоеше съществото, което ми бе по-скъпо от всеки друг на света. Но се тормозех от онова, което бе казала в планината: че я съжалявам заради положението й. Не исках да си отида, без да й обясня.

— Никога не съм смятала, че си — помъчих се да намеря деликатни думи, но накрая се отказах, — че стоиш по-долу от мен.

Тя се усмихна. Сърцето ми туптеше под допира на ръката й.

— Нали каза без лъжи.

Тогава, преди да успея да изрека нещо, чух гласа на съпруга си да ме вика:

— Лилия! Лилия! Лилия!

При този звук аз хукнах, да, хукнах, надолу по стълбите и навън. Когато го видях пред себе си, паднах на колене и положих глава в краката му, ужасно притеснена от вида и миризмата си. Той ме вдигна и ме прегърна в обятията си.

— Лилия, Лилия, Лилия… — повтаряше с приглушен глас, като не спираше да ме целува отново и отново, забравил, че не сме сами.

— Далан… — никога преди не бях изричала името му.

Той ме хвана за раменете и ме отдалечи от себе си, за да разгледа лицето ми. В очите му проблеснаха сълзи, после отново ме привлече и притисна до тялото си.

— Трябваше да изведа всички от Тункоу — обясни той. — А после да се погрижа децата ни да отпътуват безопасно.

Тези действия, които тогава не ми бяха съвсем ясни, бяха онова, което превърна съпруга ми от сина на добрия и благороден управител на селото в негов високоуважаван приемник по заслуги.

Тялото му потрепери, когато добави:

— Търсих те многократно.

В песните, които ние жените пеем, много често се казва: „Не изпитвах чувства към съпруга си“ или пък „Съпругът ми нямаше чувства към мен“. Тези популярни стихове се повтарят в припев след припев, ала в онзи ден аз изпитвах дълбоки чувства към мъжа си и той към мен.

Последните мигове в Дзинтиен преминаха като в мъгла. Съпругът ми възнагради щедро касапина. Аз и Снежно цвете се прегърнахме. Тя предложи да взема ветрилото със себе си, но аз поисках да го задържи, защото нейната скръб едва бе отминала, а аз бях преизпълнена с щастие. Сбогувах се със сина й и обещах да му изпратя няколко книги, за да изучава мъжкото писмо. Накрая се наведох към дъщеря й и казах:

— Много скоро пак ще се видим.

После се качих на колата и съпругът ми дръпна юздите на понито. Погледнах назад към Снежно цвете, помахах й и се обърнах напред към Тункоу, където бяха моят дом, семейството ми, животът ми.