Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (16)

В планините

Все още нямах новини за Снежно цвете и семейството й. Покрай грижите ми за децата, изпълняването на дълга към свекърва ми и радостта от завръщането на съпруга ми, последвани от смъртта и погребението на баща му, и накрая, издигането ни до най-високопоставените хора в околността, може би преди да сме готови за това положение, аз за пръв път в живота си бях забравила за сродната си душа. След което получих писмо от нея.

„Скъпа Лилия,

Узнах, че си жива. Съжалявам за твоите свекър и свекърва. Още повече тъжа за майка ти и татко ти. Много ги обичах.

Ние оцеляхме от епидемията. В първите дни на заразата пометнах — още едно момиче. Съпругът ми казва, че е по-добре, задето се получи така. Ако бях износила всичките си деца, щях да имам четири дъщери — истинско бедствие. Но от това не става по-лека скръбта за пореден път да държиш в ръцете си безжизненото телце на свое дете.

Всеки път ми казваш: «Опитай пак». Така и ще сторя. Да можех и аз като теб да имам три момчета. Както казваш, синовете показват стойността на жената.

Много хора тук починаха. Бих ти писала, че сега нещата са по-спокойни, но свекърва ми е жива. Всеки ден злослови и настройва съпруга ми срещу мен.

Каня те да ме посетиш. Скромните ни порти не могат да се мерят с твоя висок праг, но аз копнея да оставим бедите зад нас. Моля те, ако ме обичаш, ела. Искам да бъдем заедно, преди да започнем бинтоването на нозете на дъщерите ни. Имаме много за обсъждане по този въпрос.

Снежно цвете“

След преселването на свекърва ми във вечността не спирах да мисля за думите й относно дълга на съпругата: „Покорствай, покорствай, покорствай, пък прави каквото си си наумила“. Сега, когато не бях следена от зоркия й поглед, аз най-после можех открито да се виждам със Снежно цвете.

Съпругът ми изтъкна множество възражения: синовете ни били на единайсет, осем и на годинка и половина, дъщеря ни наскоро навършила шест, а той обичал да си бъда у дома. В течение на няколко дни успях да уталожа тревогите му. Песните ми омиротвориха ума му. Възложих на всяко от децата някаква работа, което успокои сърцето на баща им. Приготвих всичките му любими ястия. Всяка нощ миех и масажирах нозете му след дългото обикаляне из нивите. Постарах се да му доставя удоволствие в леглото. Той все още не желаеше да ме пусне и ми се ще да го бях послушала.

На двайсет и осмия ден от десетия лунен месец облякох бледолилава копринена туника с бродерия от хризантеми, подходяща за есенния сезон. Някога си бях мислила, че единствените дрехи, които ще имам през живота си, ще бъдат изработените от мен като девойка. Не бях помисляла, че свекърва ми ще почине и ще остави недокоснати топове платове или че мъжът ми ще забогатее толкова, че да е в състояние да купува неограничени количества от най-прекрасната суджоуска коприна^[1]. Помнейки как Снежно цвете бе носила моите дрехи, когато ни посещаваше в Пууей, не взех със себе си нищо друго за трите нощи, през които щях да отсъствам от дома си.

Паланкинът ме остави пред дома й. Тя ме чакаше, седнала на платформата пред прага на къщата, облечена в туника, панталони, престилка, а на главата си носеше изпоцапана, овехтяла кърпа от зле боядисан памучен плат в индиговосиньо и бяло. Не влязохме веднага. Харесваше й да седим една до друга на прохладния следобеден въздух. Докато бъбреше за едно-друго, за пръв път разгледах добре огромния уок, в който труповете на прасетата се варяха, за да се отстрани четината и да се отпусне кожата им. През отворената врата на една стопанска постройка зърнах висящо от тавана месо. От миризмата ми се догади. Но по-лошо бе гледката на една свиня майка и прасенцата й, които все се примъкваха на платформата в търсене на храна. След като двете приключихме обяда си — водна трева с ориз на пара — Снежно цвете остави купичките в краката на животните, за да доизядат остатъците.

Когато видяхме касапина да се прибира, бутайки каручка, натоварена с четири кошници, във всяка от които бе проснато по корем по едно прасе, ние се качихме в женската стая. Там дъщерята на Снежно цвете бродираше, а свекърва й чистеше памук. Стаята бе мрачна и пълна с мухъл. Прозорецът й бе по-малък, а решетката му — с по-оскъдна украса дори от този в родния ми дом, макар че от него се разкриваше гледка към женските покои в Тункоу. Дори тук горе нямаше отърване от вонята на прасета.

Седнахме и заговорихме по най-важния въпрос, който занимаваше умовете ни — нашите дъщери.

— Мислила ли си кога да започнем бинтоването на стъпалата им? — попита Снежно цвете.

Бе правилно и в реда на нещата това да стане тази година, но въпросът, който ми зададе, ме накара да се надявам, че сме на едно мнение.

— Майките ни изчакаха, докато навършим седем, и оттогава двете винаги сме били щастливи заедно — осмелих се да се обадя предпазливо.

Лицето й разцъфна в широка усмивка.

— Точно това си мислех и аз. Осемте ни йероглифа бяха в съвършена хармония. Дали не трябва да се опитаме да постигнем съответствие не само между техните стълбове на съдбата, но и да се помъчим да създадем хармония между техните и нашите, доколкото е възможно? Може да започнем ритуала на бинтоването в същия ден и на същата възраст като нас.

Хвърлих поглед към дъщерята на Снежно цвете. Пролетна луна притежаваше красотата на майка си, когато тя бе на същата възраст — копринена кожа и мека черна коса, — но за разлика от нея видът й, както бе седнала със сведена глава, взирайки се в бродерията си и стараейки се усърдно да не ни подслушва, докато обсъждаме бъдещето й, изглеждаше смирен.

— Те ще бъдат като двойка мандаринки — казах с облекчение, че толкова лесно бяхме постигнали съгласие, макар да съм сигурна, че и двете се надявахме пълната съвместимост на нашите стълбове на късмета да компенсира липсата на съответствие в техните.

Снежно цвете наистина бе щастлива, че имаше Пролетна луна, защото иначе щеше по цял ден да е насаме със свекърва си. Нека кажа следното: тази жена бе все така язвителна и подла, каквато я помнех. Тя си знаеше само една песен: „От най-голямото ти синче има полза, колкото от едно момиче. Кекав лигльо. Откъде ще се вземе у него сила да заколи прасе?“ Мина ми една мисъл, недостойна за господарката Лу: „Защо ли духовете не отнесоха нея по време на епидемията?“.

Вечерята ме върна към вкусове от детството, отпреди да заприиждат сватбените подаръци — консервиран аспержов боб, свински крачета в чили, запържени резенчета тиква и червен ориз. Всяко хранене по време на престоя ми в Дзинтиен бе същото като предишното, понеже винаги ядяхме някаква част от тялото на прасе. Свинска мас с черен боб, свински уши в глинено гърне, пламтящи свински чревца, свински пенис, задушен с чесън и люти чушки. Снежно цвете не се докосваше до тези неща и кротко ядеше своя ориз със зеленчуци.

След вечеря свекърва й се оттегли за сън. Макар традицията да повелява по време на посещенията си сродните души да спят в една постеля, което значи, че съпругът трябва да се премести, касапинът заяви, че няма намерение да напуска леглото си. Под какъв предлог ли? Нямало нищо по-коварно от женското сърце. Тази стара мъдрост сигурно е вярна, но не е нещо, което да заявиш на господарката Лу. Ала къщата си беше негова и трябваше да му се подчиним.

Снежно цвете ме заведе в женската стая и ми постла чисти, макар и опърпани завивки от чеиза си. На шкафчето постави плитка купа с топла вода, за да измия лицето си. О, как исках да потопя кърпа във водата и да отмия грижите, които тъмнееха по чертите на моята лаотун. Докато си мислех това, тя извади един комплект дрехи почти еднакъв с този, който носеше, почти, защото си спомних как го бе прекроила от едно от съкровищата от майчиния й чеиз. Приведе се към мен, целуна ме по бузата и прошепна на ухото ми:

— Утре ще разполагаме с целия ден. Ще ти покажа бродериите си и какво съм написала върху ветрилото. Ще се отдадем на разговори и спомени.

След което ме остави сама.

Духнах светлината и легнах под завивките. Месечината бе почти пълна и синьото сияние, което струеше през решетката на прозореца, ме пренесе много години назад. Зарових лице в гънките на постелята, в които ароматът на Снежно цвете бе все така пресен и ефирен, както в годините ни като девойки с прибрани коси. До слуха ми през талазите на времето достигнаха сладостни въздишки. Легнала сама в мрака, почувствах, че се изчервявам от спомени, които бе най-добре да останат в забвение. Но стоновете на удоволствие не преставаха. Надигнах се. Те не звучаха в главата ми, а идваха откъм стаята на Снежно цвете! Сродната ми душа и съпругът й се любеха! Можеше и да е станала вегетарианка, но съвсем не бе госпожа Уан от онази история. Запуших ушите си и се опитах да заспя, но не бе лесно. Благополучието ми ме бе направило раздразнителна и крайна. Омърсението и осквернителната сила на това място и хората, които го обитаваха, дереше сетивата, плътта и душата ми.

На следния ден касапинът замина по делата си, а майка му се прибра в стаята си. Помогнах на Снежно цвете да измие и подсуши посудата, да донесе дърва за огрев, да извади вода от кладенеца, да нареже зеленчуците за обяда, да донесе месо от бараката, където висяха наполовина разсечените прасета, и да се погрижи за дъщеря си. Щом приключихме с всички задачи, Снежно цвете сложи да се топли вода, за да се изкъпем. Тя отнесе чайника в женската стая и затвори вратата. Никога не се бяхме стеснявали от голотата си. Защо да имаме задръжки сега? Въздухът в малката къща бе изненадващо топъл, макар да бе десетият лунен месец, но под влажната кърпа ме побиха тръпки.

Ала как да изрека следното, без да прозвуча като съпруг? Когато я погледнах, забелязах, че бледата й кожа, винаги така красива, бе започнала да загрубява и потъмнява. Допирът на ръцете й, винаги тъй нежен, грапавееше върху кожата ми. Над устните й и в ъгълчетата на очите й се бяха врязали тънки линии. В косата й, опъната назад и хваната в стегнат кок на тила, сребрееха тънки нишки. Бяхме на една възраст — трийсет и две. В нашия край жените често не доживяват до повече от четирийсет, ала съвсем наскоро бях изпратила моята свекърва по пътя й към вечността, а тя изглеждаше чудесно за жена, достигнала забележителната възраст от петдесет и една години.

Вечерта — отново свинско.

Тогава не го осъзнавах, ала външният свят — размирният свят на мъжете — бе на път да нахлуе в нашия живот. На втората нощ от престоя ми у Снежно цвете бяхме разбудени от страховити шумове. Събрахме се в главната стая и всички, дори и касапинът, се притиснахме един към друг от ужас. Помещението се изпълваше с дим. Някоя къща, а може би цяло село, гореше някъде. Дрехите ни се покриха с прах и пепел. В главите ни кънтяха звън на удрящ се метал и чаткане на конски копита. В потайната нощна доба ние стояхме там и недоумявахме какво става. Дали бе някакво бедствие, сполетяло отделно село, или нещо много по-лошо?

Не осъзнахме, че се задава ужасно нещастие, докато хората от по-далечните села не започнаха да изоставят стопанствата си и не се насочиха към близките възвишения в търсене на спасение. На следната утрин ги видяхме от прозореца — върволица от мъже, жени и деца с ръчни или волски каруци, възседнали понита, пешаци. Касапинът изтича до покрайнините на селото и подвикна към потока бежанци.

— Какво става? Война ли?

Откъм колоната се отзоваха гласове.

— Императорът е изпратил заповед до управата на град Юнмин да предприеме действия срещу тайпините!

— Пристигнаха императорски войски, за да отблъснат бунтовниците!

— Навсякъде се водят боеве!

Касапинът постави длани на устата си и извика:

— Какво да правим?

— Бягайте!

— Сраженията скоро ще достигнат и вашето село!

Бях вцепенена, съкрушена и замаяна от връхлетялата ме паника. Защо съпругът ми не идваше да ме прибере? Отново и отново се укорявах, задето след всички тези години реших да гостувам на Снежно цвете. Но такава е съдбата. Човек предполага, прави своите избори, които му се струват добри и разумни, ала животът му е в ръцете на боговете.

Помогнах на Снежно цвете да стегне своя багаж и този на децата. В кухнята събрахме припаси — голям чувал ориз, чай и алкохол за пиене и промиване на рани. Накрая навихме на стегнати рула четири от сватбените й юргани и ги сложихме до вратата. Когато всичко бе готово, облякох копринения си пътнически костюм, излязох на платформата отвън и зачаках съпруга си, но той не идваше. Гледах нагоре към пътя за Тункоу. И там река от хора напускаше селото, само че вместо към хълмовете те се отправяха през полята в посока към Юнмин. Движението на двата човешки потока — единия, запътен към височините, а другия — към града, ме обърка. Нали Снежно цвете винаги бе казвала, че възвишенията са обятията, които ни закрилят? Тогава защо съселяните ми бягаха в противоположната посока?

В късните следобедни часове забелязах една носилка да се откъсва от върволицата, напускаща Тункоу, и да се отбива към Дзинтиен. Знаех, че идват за мен, ала касапинът отказа да чака повече.

— Време е да вървим! — изрева той.

Пожелах да дочакам семейството ми да ме вземе. Той отказа.

— Тогава аз ще пресрещна паланкина — рекох.

Толкова пъти, приседнала край прозореца, си представях как извървявам пътя до Дзинтиен. Не можеше ли сега да тръгна обратно към семейството си?

Касапинът разсече въздуха с ръка, за да замълча.

— Насам прииждат мъже. Знаете ли какво правят със самотните жени? Знаете ли какво ще ми стори семейството ви, ако нещо лошо ви сполети?

— Но…

— Лилия — намеси се Снежно цвете, — ела с нас. Няма да ни има само няколко часа, после ще те изпратим при семейството ти. По-добре е да потърсим сигурно място.

Касапинът натовари в каручката майка си, жена си, най-малките деца и мен. Когато двамата с най-големия му син започнаха да ни бутат по пътя, се обърнах и загледах през нивите отвъд Дзинтиен. Във въздуха се издигаха пламъци и кълба дим.

Снежно цвете непрекъснато им даваше вода. Бе късна есен и щом слънцето залезе, ни връхлетя студът, но въпреки това мъжът и синът й се потяха както в летен ден по пладне. Без да я карат, Пролетна луна скочи от каруцата и пое братчето си. Носеше го, провесено на бедрото си, а после на гръб. Когато силите й се изчерпаха, го свали на земята и го хвана за ръка, като с другата се държеше за колата.

Касапинът успокои жена си и майка си, че скоро ще почиваме, но това не стана. В онази нощ бяхме част от среднощен керван на страданието. В най-черния мрак току преди зазоряване достигнахме стръмните склонове на първото възвишение. Лицето на касапина се напрегна, вените му изпъкнаха, ръцете му трепереха от усилието, което му костваше бутането по хълма. Накрая силите му му изневериха и той се сгромоляса на пътя. Снежно цвете се плъзна до ръба на каручката, провеси краката си за момент и скочи на земята. Погледна ме. Озърнах се назад. Хоризонтът червенееше от пламъците. Звуците, довявани от вятъра, ме изстреляха от колата. Всяка от нас привърза на гърба си по два от юрганите. Касапинът метна на гръб чувала с ориз, а децата взеха колкото можеха от останалите провизии. Внезапно осъзнах нещо: ако щяхме да отсъстваме само няколко часа, защо бяхме понесли толкова храна? Можеше да не видя съпруга и децата си няколко дни. Междувременно щях да завися от милостта на стихиите и на касапина. Покрих лицето си с длани, докато се овладея. Не можех да позволя да види слабостта ми.

Сега се вляхме в колоната на останалите пешаци. Двете със Снежно цвете прихванахме свекърва й от двете страни и я дърпахме по стръмнината. Тя ни влечеше назад, но колко показателно бе това за природата на зодиакалния й знак — Плъха! Когато Буда поискал от него да разпространи словото му, лукавото създание се опитало да изпроси от коня да го носи на гръб. Конят мъдро отказал и оттогава тези два знака не се погаждат. Но при ужасяващото ни пътуване в онази страховита нощ какво можехме ние, двата коня, да сторим срещу плъха?

Физиономиите на спътниците ни бяха мрачни. Бяха изоставили домовете и поминъка си и сега се питаха дали, когато се завърнат по родните си места, не ще заварят само купчина пепел? Лицата на жените бяха набраздени от сълзи на страх и болка от пътуването, през което само за нощ извървяха по-голямо разстояние, отколкото през целия си живот след бинтоването на нозете им. Децата не се оплакваха. Бяха прекалено изплашени. Бягството ни едва започваше.

Късно на другия следобед, след като бяхме вървели, без да почиваме нито веднъж, пътят се стесни и се превърна в пътека, която се виеше все по-стръмно нагоре. Твърде много гледки пареха очите ни. Многобройни звуци дращеха слуха ни. Понякога подминавахме старци и старици, приседнали край пътя да си отдъхнат и нямащи сили да се надигнат. Не бих могла да си представя, че в нашия окръг можех да стана свидетел на гледката на родители, изоставени от децата си така. Често, докато преминавахме, до слуха ни долитаха промълвени молби, сетните думи на майки и бащи към техните синове или дъщери, повтаряни сега като последно упование в самотата им: „Оставете ни тук. Върнете се утре, когато всичко свърши“, или: „Вървете. Спасете момчетата. Не забравяйте да ми издигнете олтар на Пролетния фестивал“. Всеки път, щом ставахме свидетели на подобна сцена, мислите ми политаха към майка ми. Ако бе жива, тя не би се справила с това пътуване, осланяйки се единствено на бастуна си. Щеше ли да помоли да продължим без нея? Щеше ли татко да я остави? Ами големият ми брат?

Краката ми ме измъчваха, както когато бяха бинтовани, и болката ме пронизваше при всяка крачка. Но аз бях щастлива в страданието си. Виждах жени на моя възраст и по-млади, жени във възрастта на ориза и солта, чиито крака не бяха издържали на продължителното ходене или се бяха натрошили от ударите по камънака. От глезените нагоре телата им бяха непокътнати, но нозете им бяха напълно осакатени. Лежаха неподвижно и само плачеха в очакване да ги застигне смърт от жажда, глад или студ. Вървяхме ли, вървяхме, без да се оглеждаме назад, погребали срама в празните си души, изключвайки от съзнанието си стоновете на агония и скръб, доколкото можехме.

С падането на втората нощ от пътуването, когато светът потъна в чернотата й, бяхме обзети от безнадеждност. Изоставяха се вещи. Хора се отлъчваха и загубваха семействата си. Съпрузи търсеха жените си. Майки викаха децата си. Бе късна есен, сезонът на бинтоването бе започнал и много често се натъквахме на малки момичета, чиито кости се бяха счупили наскоро и сега бяха изоставяни го пътя от семействата си, както се правеше с храната, дрехите, водата, преносимите олтари, чеиза и семейните скъпоценности. Виждахме и малки момченца — трети, четвърти или пети синове, — които умоляваха минаващите за помощ. Но как да помогнеш на другиго, когато трябва да продължаваш да вървиш, стиснала любимото си дете за ръка, докато дланта на съпруга ти държи здраво твоята? Боиш ли се за живота си, забравяш за другите. Мислиш само за онези, които обичаш, а дори и това може да не е достатъчно.

Нямаше камбани, които да известяват часа, но бе тъмно и отдавна бяхме преминали предела на силите си. Вече вървяхме повече от трийсет и шест часа без почивка и храна, само с по глътка вода от време на време. Започнаха да се разнасят вледеняващи протяжни викове. Нямахме представа откъде идват. Температурите паднаха. Листата и клоните на дърветата се покриха със скреж. Снежно цвете носеше индиговия си памучен костюм, а аз копринените одежди. Нито едното не предлагаше особена защита срещу студа, който щеше да ни връхлети. Под краката ни скалистият път стана хлъзгав. Със сигурност нозете ми се бяха разкървавили, понеже усещах странна топлина в обувките си. Ала не спирахме да вървим. Майката на касапина се клатушкаше помежду ни. Тя бе слаба старица, но плъхът у нея бе изпълнен с воля за живот.

Пътеката се стесни до около трийсетина сантиметра. Вдясно от нас планината — повече не можех да я наричам възвишение — се извисяваше толкова стръмно, че раменете ни се отъркваха в нея, докато бавно се точехме в колона един подир друг. Вляво склонът изчезваше в чернотата на нощта. Не виждах какво има там. Но в кервана напред и назад вървяха много жени с бинтовани нозе. Бяхме крехки като цветя сред вихър. Стъпалата не бяха единствената ни слабост. Мускулите на краката, непознаващи такова напрежение, боляха, трепереха, тресяха се, свиваха се в гърчове.

В продължение на около час вървяхме след едно семейство — баща, майка и трите им деца, — докато в един момент съпругата не се подхлъзна на една скала и не пропадна в мрака под нас. Силен протяжен писък огласи нощта, докато накрая внезапно секна. До нас през цялата нощ бе достигал подобен предсмъртен вой. От този момент нататък започнах да вървя, като последователно прехвърлях едната си ръка пред другата, вкопчвах се в треви, издирайки дланите си на грапавите камъни, които се издаваха от скалата вдясно от мен. Бях готова на всичко, за да не бъде моят писък поредната среднощна гибел.

Достигнахме една естествено защитена вдлъбната местност. Силуетите на планините, извисени на фона на небето, ни обграждаха отвсякъде. В падината горяха малки огньове. Намирахме се високо в планината, но хлътналият релеф не позволяваше тайпините да съзрат пламъците, или поне така се надявахме. Пробихме си път към вътрешността на мястото.

Може би защото бях отделена от семейството си, в светлината от огньовете навсякъде съзирах само детски личица. Погледът в очичките им бе безжизнен и празен. Може би бяха загубили дядо или баба, майка или сестра. Всички бяха изплашени. Децата никога не бива да изглеждат така.

Спряхме се, щом Снежно цвете разпозна три семейства от Дзинтиен, които бяха открили относително добре защитено местенце под короната на голямо дърво. Те видяха, че касапинът носи чувал с ориз на гърба си, и се разтичаха да ни отворят място край огъня. Щом седнах и приближих крайниците си към пламъците, те започнаха да парят, но не от горещината, а защото костите и плътта започваха да се съживяват.

Със Снежно цвете разтрихме ръчичките на децата. Те ридаеха тихичко, дори голямото момче. Скупчихме ги заедно и ги завихме с един юрган. Двете се сгушихме една до друга под другия, а свекърва й взе цял за себе си. Последният бе за касапина. Той махна презрително към нас. Дръпна един от мъжете от Дзинтиен настрани, прошепна му няколко думи и кимна. После коленичи до Снежно цвете.

— Отивам за още дърва — съобщи той.

Снежно цвете го улови за ръката.

— Не отивай! Не ни оставяй!

— Без дърва няма да преживеем нощта — каза той. — Не усещаш ли? Снегът идва.

Той нежно откопчи пръстите й от ръката си.

— Съседите ни ще се грижат за вас, докато отсъствам. Не се страхувай, и — сниши глас той — ако се наложи, избутай тези хора от огъня. Направи място за себе си и приятелката си. Ще се справиш.

Помислих си, че тя може и да не е способна да го стори, но аз не можех да умра тук, далеч от семейството си.

Въпреки огромната умора бяхме твърде уплашени, за да затворим очи, освен това бяхме гладни и жадни. В малкия кръг около огъня жените, които, както после научих, бяха станали посестрими след брака си, ни разсеяха от страховете, като подеха една песен. Странно, че макар свекърва ми да владееше изключително добре нюшу, а може би тъкмо защото познаваше толкова много йероглифи, песните и напевите не бяха особено важни за нея. Повече я вълнуваше изкуството на съвършеното писмо или съчиняването на прекрасна поема, отколкото способността на песните да забавляват и разтушват душата. Ето защо аз и етървите ми бяхме оставили в миналото си много от старите мелодии, с които бяхме израсли. Така или иначе историята, изпята от тях, ми бе позната, но не я бях чувала от детството си. Разказваше се за народа яо, първия им дом и смелата им борба за независимост.

— Ние сме народът яо — поде Лотос, може би около десетина години по-възрастна от мен жена. — В древните дни Гао Син, добър и великодушен император от династията Хан, бил нападнат от зъл и славолюбив генерал. Тогава Панху — краставо, непотребно псе — узнал за тревогите на владетеля, предизвикал генерала в битка. Победил врага и спечелил ръката на една от императорските щерки. Панху ликувал, но принцесата била смутена. Не искала псе за съпруг. Ала дългът й я зовял. Избягали в планините и родила там дванайсет рожби, първите яо. Когато отрасли, те издигнали град, който нарекли Циендзядун — Пещерата на хилядата семейства.

Първата част от историята приключи и следващата посестрима, Върба, продължи напева. До мен Снежно цвете потрепери. Дали си припомняше детските години, когато слушахме как сестра ми и нейните другарки или мама и леля пееха тази легенда за корените на народа ни?

— Има ли на света друго място, където водата да е тъй обилна, а земята тъй богата? — запита Върба. — Нима би могло да има друго такова място, тъй защитено от врагове, скрито от чужд взор, с един-единствен пещерен тунел, който да води там? Циендзядун имал магическа сила за яо. Но такъв рай не би могъл да пребъде във вечно блаженство.

Откъм останалите огньове също се зачуха куплети. Мъжете би трябвало да ни спрат, защото бунтовниците сигурно можеха да ни открият. Ала чистият звън на женските гласове вдъхваше сила и смелост на всички ни. Върба продължи:

— Много поколения преминали и ето, по време на династията Юен някакъв местен управник, смел изследовател, прекосил тунела и открил тази райска градина. Всички люде носели разкошни одежди. Всички били закръглени от обилието на земята. Узнал за това невиждано място, императорът — алчен и неблагодарен, обложил яо с тежка берия.

Тъкмо когато първите снежинки започнаха да падат по косите и лицата ни, Снежно цвете ме хвана под ръка и извиси глас да разкаже следващата част от историята.

— „Защо да плащаме?“, поискали да узнаят яо. — Гласът й потрепери от студа. — По билото на планината, що бранела селото им от неканени чужденци, яо издигнали каменен насип. Императорът проводил в пещерата трима бирници да преговарят. Никой не се върнал. Още трима пратил той…

Жените около нашия огън се присъединиха:

— Никой не се върнал.

— Трети посланици проводил — набра сила гласът на Снежно цвете. Никога не бе пяла така. Гласът й се носеше звънък и прекрасен през планините. Ако бунтовниците я чуеха, щяха да побегнат от страх, че си имат работа с лисица демон.

— Пак никой не се върнал — откликнахме останалите.

— Императорът проводил потеря. Захванали кървава обсада. Мнозина измежду яо — мъже, жени и дечица — погинали. Що да сторят? Що да сторят? Предводителят взел рог от воден бивол, разделил го на дванайсет къса. Раздал парчетата на клановете, зарекъл ги да се пръснат и да живеят.

— Да се пръснат и да живеят — повторихме ние.

— Тъй яо заживели из долините и планините на тази и съседни провинции — замря гласът на Снежно цвете.

Сливов цвят, най-младата жена в нашата групичка, завърши разказа.

— Казват, че щом изминат петстотин години, всички яо, където и по земята да скитат, през прохода в пещерата отново ще преминат, ще сберат парченцата от рога и повторно ще издигнат вълшебния си дом. Този ден ще дойде скоро.

Отдавна не бях слушала тази история, сега тя обърка мислите ми. Яо вярвали, че са в безопасност, защитени в далечния си дом от планината, каменния насип и тайната пещера, но не било така. Запитах се кой ли ще дойде пръв в нашата висока падина и какво ли ще се случи тогава. Тайпините можеха да се опитат да ни привлекат на тяхна страна, а Великата армия от Хунан^[2] можеше по погрешка да ни вземе за бунтовници. И в двата случая щяхме ли да влезем в загубена схватка и да погинем като праотците си? Щяхме ли някога да се приберем у дома? Замислих се за тайпините, които, подобно на нашия народ в легендата, се бяха разбунтували срещу високите данъци и феодалната система. Бяха ли справедливи исканията им? Трябваше ли да се присъединим към тях? Не пристъпвахме ли повелята на дедите си, като не подемахме тяхната борба?

През тази нощ никой от нас не можа да заспи.