Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (3)

Млечни години

Казвам се Лилия. Родена съм в петия ден от шестия лунен месец през третата година от царуването на императора Даогуан. Родното ми село Пууей се намира в окръг Юнмин — Окръга на вечната светлина. По-голямата част от населението му произхожда от народа яо. Странстващите разказвачи, които посещаваха Пууей, когато бях дете, разправяха, че яо най-напред се заселили в тази област преди хиляда и двеста години по времето на династията Тан, но повечето кланове дошли век по-късно, прогонени от монголските орди, които завладели Севера. Макар нашият край никога да не е бил богат, рядко бедността е принуждавала жените да работят на полето.

Семейството ми принадлежи към клана И, един от родоначалниците на народа яо и най-многобройния в областта. Баща ми и чичо ми обработваха седем моу^[1] земя, взета под аренда от богат земевладелец, който живееше в най-отдалечената западна част на провинцията. Отглеждаха ориз, памук, таро^[2] и градински култури. Домът ни бе традиционен — на два етажа и с южно изложение. Едно от помещенията на горния служеше за всекидневна на жените и за спалня на неомъжените момичета. Стаите на семейните двойки и специално отделение за домашните животни бяха разположени на първия етаж, от двете страни на главната стая. От тавана на това помещение бяха провесени кошници с яйца и портокали, нанизи люти чушлета, оставени да се сушат далеч от досега на мишки, кокошки и скитащи прасета. До едната стена имаше маса със столчета. Огнището, където мама и леля готвеха, бе разположено в един от ъглите на отсрещната стена. Стаята нямаше прозорци, така че през топлите месеци светлина и въздух влизаха през вратата, отворена към уличката. Останалите помещения бяха малки, с пръстен под, а що се отнася до животните, както вече казах, те съжителстваха с нас.

Никога не съм разсъждавала много-много дали детството ми е било щастливо и дали съм се забавлявала. Бях най-обикновено момиче от едно най-обикновено семейство, живеещо в напълно обикновено село. Нямах представа, че съществува и друг живот, пък и не ме вълнуваше това. Ала помня деня, в който започнах да забелязвам и да разсъждавам върху заобикалящия ме свят. Току-що бях навършила пет години и се чувствах, като че ли бях прекрачила някакъв съдбовен праг. Събудих се преди зазоряване с усещане, подобно на гъделичкане в мозъка. Тази нервност ме направи бдителна към всичко, което видях и изпитах през този ден.

Лежах между голямата и малката си сестра. Хвърлих поглед към леглото в другия край на стаята, където спеше братовчедка ми. Красива луна, на същите години като мен, все още не се бе събудила, затова продължих да лежа неподвижно, докато сестрите ми се размърдат. Бях обърната с лице към голямата си сестра, с четири години по-възрастна от мен. Макар да споделяхме общо легло, можах да я опозная едва след като бинтоваха стъпалата ми и самата аз заживях в женската стая. Бях доволна, че не лежа с лице към третата сестра. Винаги си казвах, че понеже е с година по-малка от мен, е твърде незначителна, за да й се обръща внимание. Мисля, че и сестрите ми не ме обичаха особено, ала равнодушието, което демонстрирахме една към друга, бе просто маска, под която криехме истинските си желания. А всъщност всяка от нас искаше мама да я забележи, всяка се бореше за вниманието на татко и се надяваше да прекарва по мъничко време всеки ден с големия ни брат, който, като първороден син, бе най-ценният човек в семейството. Между мен и Красива луна не съществуваше подобна ревност. Бяхме добри приятелки и се чувствахме щастливи, че ще останем свързани до женитбата си.

Четирите много си приличахме. Всички бяхме с късо подстригани черни коси, много слабички и почти еднакви на ръст. Иначе отличителните ни черти бяха много малко. Голямата сестра имаше бенка над устната. Косата на малката ми сестра винаги беше сплъстена, понеже не обичаше мама да я реше. Красива луна имаше хубаво кръгло лице, а аз бях със силни от тичането на воля крака и заякнали от носенето на невръстния ми брат ръце.

— Момичета! — повика ни мама отдолу.

Това бе достатъчно, за да се разбудим и да скочим от леглото. Голямата ми сестра пъргаво навлече дрехите си и слезе. Красива луна и аз се бавихме по-дълго, защото трябваше да облечем и малката ми сестра. Щом се приготвихме, слязохме в общата стая, където леля метеше, чичо пееше утринна песен, майка — препасала малкия ми брат на гърба си — наливаше последната вода в чайника, а голямата ми сестра кълцаше зелен лук за оризовата каша, която наричаме конджи. Тя ми хвърли спокоен поглед, който, както ми се стори, казваше, че тази сутрин вече е успяла да заслужи одобрението на семейството и за днес е в безопасност. Скрих негодуванието си, не съзнавайки, че това, което бях взела за самодоволство, повече приличаше на тъжното смирение, което я обзе след женитбата й.

— Красива луна! Лилия! Елате, момичета!

Леля ни поздравяваше така всяка сутрин. Изтичахме при нея. Тя целуна Красива луна, а мен потупа нежно по дупето. Чичо се спусна, грабна братовчедка ми в обятията си и я целуна. После я пусна на пода, намигна ми и ме щипна по бузата.

Нали сте чували старата мъдрост — красивите се женят за красиви, а талантливите за талантливи? Тази сутрин аз заключих, че чичо и леля бяха двама грозници и затова си подхождаха отлично. Чичо, по-малкият брат на баща ми, беше кривокрак и плешив, с пълно лъщящо лице. Леля беше закръглена, със зъби като остри камъни, които стърчат от отвора на пещера. Стъпалата й изобщо не бяха малки, може би около четиринайсет сантиметра — два пъти по-големи от моите, когато се оформиха напълно. Злите езици в селото казваха, че това било причината леля, която бе от добър сой и имаше широк ханш, да не може да роди здрав син. В нашия дом никога не съм чувала към нея да се отправят подобни упреци, дори и от чичо. На мен ми се струваше, че бракът им е идеален — според зодиака той бе любящ плъх, а тя — предан вол. Двамата бяха непресъхващ източник на щастие около нашето огнище.

Майка ми все още не бе дала знак, че ме е забелязала. Така бе, откакто се помнех, но в онзи ден долових и почувствах нейното пренебрежение. Сърцето ми натежа от горест, която ме зашемети със силата си и пропъди току-що изпитаната радост от срещата с леля и чичо. После също толкова бързо това чувство изчезна, понеже големият ми брат, по-възрастен с шест години от мен, ме извика да му помогна в утринните му задължения. Дошла съм на бял свят в годината на Коня и изпитвам вродена любов към живота на открито, но по-важното бе, че исках големия ни брат единствено за себе си. Давах си сметка, че съм извадила късмет и че това ще настрои сестрите ми срещу мен, но не ме интересуваше. Когато той ми говореше или ми се усмихваше, не се чувствах невидима.

Изтичахме навън. Брат ми извади вода от кладенеца и напълни ведрата. След като ги отнесохме обратно у дома, се запътихме навън за дърва. Събрахме една купчина, след което той ме натовари с наръч съчки, а сам загреба останалите с ръце и се отправихме обратно към къщата. Когато пристигнахме, подадох дървата на мама с надеждата да получа похвала. В крайна сметка за едно момиченце мъкненето на ведро, пълно с вода, и носенето на дърва не е толкова лесна работа. Тя обаче не издума и дума.

И днес, след толкова години, ми е трудно да мисля за майка си и за онова, което осъзнах в онзи ден. Прозрях с болезнена яснота, че за нея бях незначителна. Бях третото й дете — втора безполезна дъщеря, при това твърде малка, за да си губи времето с мен, преди да стане ясно дали ще преживея млечните години. Гледаше на мен, както всяка майка гледа на дъщеря си — като на временен посетител в дома, още едно гърло за хранене и още едно тяло за обличане, докато накрая отиде в дома на съпруга си. Бях на пет, достатъчно голяма, за да осъзнавам, че не заслужавам вниманието й, но внезапно закопнях за него. Зажаднях да ме гледа и да ми говори така, както на големия ми брат. Но дори в онзи момент, когато у мен се пробуди първото истински дълбоко желание, бях достатъчно умна, за да зная, че не би й се харесало да й се натрапвам сега, през тази заета част от деня, при положение че често ме хокаше колко съм гръмогласна и току ме пъдеше, размахвайки ръце из въздуха, когато й се пречках. Вместо да се поддам на чувството, аз се зарекох да бъда като голямата ми сестра и да помагам възможно най-тихо и внимателно.

Кретайки, баба влезе в стаята. Лицето й бе като сушена слива и бе така прегърбена, че очите й бяха на нивото на моите.

— Помогни на баба си — нареди майка ми. — Виж дали се нуждае от нещо.

Въпреки обещанието, което току-що си бях дала, се поколебах. Сутрин венците на баба бяха лепкави и възпалени и никой не обичаше да се навърта около нея. Примъкнах се към нея странишком, без да дишам, но тя ме пропъди нетърпеливо с ръка. Отдръпнах се назад толкова бързо, че се блъснах в баща ми — единайсетия и най-важен член на семейството.

Той не ме смъмри, нито каза нещо на някого от останалите. Доколкото го познавах, нямаше да проговори, докато не отхвърли бремето на деня. Седна на масата и зачака да му бъде сервирано. Внимателно наблюдавах майка ми, докато безмълвно наливаше чая му. Аз самата се боях да заставам на пътя й, докато вършеше ежедневните си задачи, ала тя бе дори по-предпазлива в отношенията си с баща ми. Той рядко й посягаше и никога не я беше заменял с наложница, но бдителността й държеше всички ни нащрек.

Леля извади паници и разсипа кашата, докато майка ми накърми бебето. След като се нахранихме, татко и чичо отидоха на полето, а майка, леля, баба и голямата ми сестра се качиха в женската стая. Исках да ги последвам, ала не бях достатъчно голяма. Отгоре на това, когато отново излязохме навън, трябваше да деля големия си брат с бебето и малката ми сестра.

С малкия на гръб, помогнах да нарежем трева и да съберем корени за прасето. Сестра ми ни следваше, колкото можеше. Беше смешно и опако дребосъче. Държеше се разглезено, макар единствените, на които се полагаше това, да бяха братята ни. Мислеше се за най-обичното дете в семейството, макар да нямаше причина да смята така.

Щом свършихме с домакинските си задължения, нашата четворка пое на експедиция из уличките на селото, докато не срещнахме някакви момичета, които скачаха на въже. Брат ми спря, пое бебето и ми позволи да поиграя с тях. После се прибрахме за обяд — скромно ястие от ориз и зеленчуци. Следобед големият ми брат замина с мъжете, а останалите се качихме в женската стая. Майка ми накърми бебето отново, след което двамата с малката ми сестра бяха сложени да спят. Дори и на онази възраст обичах да съм в тази стая заедно с баба, леля, сестра ми, братовчедка ми, и най-вече — с майка ми. Мама и баба тъчаха сукно, ние с Красива луна навивахме кълбета прежда, леля с четчица в ръка внимателно изписваше тайните си йероглифи, докато голямата ми сестра чакаше идването на четирите си посестрими.

Много скоро по стълбите се чу шум от тихите стъпки на четири чифта златни лотоси. Голямата ми сестра приветства с прегръдка всяко от момичетата, след което петте се скупчиха в един ъгъл. Не обичаха да им досаждам, докато си говорят, но това не ми попречи да се заловя да ги изучавам, знаейки, че след две години самата аз ще имам свои посестрими. Всички момичета бяха от Пууей, което им позволяваше да се събират често, при това не само по специални поводи като празника „В търсене на разхлада“ и фестивала на птиците. Тяхната групичка бе основана, когато бяха навършили седем години. За да скрепят дружбата им, бащите им бяха дарили по двайсет и пет дзина^[3] ориз, който се пазеше в нашия дом. По-късно, след женитбата на всяка от девойките, нейният дял щеше да бъде продаден и с парите останалите щяха да й купят подаръци. Продажбата на дела на последната посестрима щеше да отбележи края на техния съюз, тъй като новите им домове щяха да бъдат в отдалечени села, а покрай децата и старанието да угаждат на свекървите си нямаше да им остава време за старите им приятелки.

Дори сред другарките си сестра ми не се стремеше да бъде център на вниманието. Седеше кротко с останалите момичета, докато бродираха и си разказваха забавни истории. Когато бъбренето и хихиканията им станеха твърде високи, майка ми сурово ги сгълчаваше и изведнъж една нова мисъл изникна в ума ми: тя никога не правеше така, когато посестримите на баба ми й гостуваха. След порастването на децата й, майката на татко била поканена да се присъедини към нова група от пет посестрими от Пууей, в така нареченото сестринство в залеза на живота. Само две от тях освен баба ми, всичките вдовици, бяха още живи и се събираха поне веднъж в седмицата. Смееха се и си разказваха вулгарни шеги, които ние, момичетата, не разбирахме. Ала майка ми се боеше прекалено от свекърва си, за да ги помоли да спрат, когато прекаляваха. А може би бе твърде заета.

Преждата на мама свърши и тя стана за още. За един миг замря напълно притихнала, взирайки се замислено в нищото. Изпитах почти неудържимото желание да изтичам в прегръдките й и да извикам: „Виж ме, виж ме, виж ме!“. Но не го сторих. Когато била малка, стъпалата й били неумело бинтовани от нейната майка. Наместо в златни лотоси, нозете й се бяха превърнали в грозни чукани. Вместо да се движи с грациозно полюшване, тя се подпираше с бастун. Без него краката й се кривваха, а ръцете заприпляскваха, докато се бореше да запази равновесие. Опората на тялото й бе твърде крехка, за да позволява на някого да я прегръща или целува.

— Не е ли време Красива луна и Лилия да поизлязат навън? — попита леля, сепвайки майка ми посред унеса й. — Могат да помогнат на големия брат с работата.

— Той не се нуждае от помощта им.

— Зная — призна леля, — но денят е хубав…

— Не — бе непреклонна майка ми, — не обичам момичетата да се мотаят из селото, когато би трябвало да упражняват домакинските си умения.

Ала това бе едничкият въпрос, по който леля ми не отстъпваше. Със съзнанието, че твърде скоро единственото, което щяхме да виждаме, бе късчето, което можеше да се зърне през решетките на прозореца в женската стая, тя искаше да опознаем уличките, да открием какво има из тях, да тичаме на воля до края на селото и да се взираме в далечината.

— Остават им само още няколко месеца — обоснова се тя. Премълча това, че скоро стъпалата ни щяха да бъдат бинтовани, костите им — строшени, а кожата ни щеше да загние. — Нека тичат, докато е възможно.

Майка ми бе изтощена. Имаше пет деца, три от които под петгодишна възраст. Въртеше цялото домакинство и на нея лежеше отговорността за чистенето, миенето и прането, ремонтите, готвенето на всички ястия за деня, както и воденето на семейното счетоводство, доколкото й бе по силите. Имаше по-високо положение в дома от леля, но не бе в състояние да се бори всекидневно, за да отстоява онова, което за нея беше прилично поведение.

— Добре — въздъхна, предавайки се, тя. — Нека вървят.

Сграбчих Красива луна за ръката и заподскачахме. Леля бързо ни изпъди, преди майка ми да размисли, и ние хукнахме навън, изпроводени от изпълнените с копнеж погледи на голямата ми сестра и другарките й. Изтичахме по стълбите и после на улицата. Късният следобед, когато въздухът, топъл и уханен, се изпълваше от жуженето на цикадите, бе любимата ми част от деня. Тичахме, докато видяхме брат ми, който бе повел бивола на водопой. Бе възседнал широкия му гръб, подвил крак под тялото си, докато другият висеше свободно и се удряше в хълбока на животното. Двете го последвахме една след друга през лабиринта от тесни улички, чиято сложна плетеница защитаваше жителите на селото от похожденията както на зли духове, така и на разбойници. Не срещнахме възрастни — мъжете работеха на нивите, а жените седяха зад решетестите прозорци на своите стаи, — но улиците бяха изпълнени с деца и селскостопански животни — кокошки, патици, тлъсти свини майки с прасенцата им, които току изквичаваха.

Напуснахме границите на селото и поехме по един тесен изкачващ се път, павиран с дребни камъчета. Ширината му бе достатъчна, за да минават хора и паланкини^[4], но твърде малка за волски талиги или каруци, теглени от понита. Следвахме пътя до река Сяо и спряхме точно пред люлеещия се мост. Отвъд него пред нас се разкриваше непознатият свят с обширни пространства обработвана земя. Небето се разстилаше над нас, синьо като перата на рибарче. В далечината се виждаха други села — места, които тогава не съм и мислила, че ще видя в живота си. След това слязохме към речния бряг, където вятърът шумолеше в стъблата на тръстиките. Седнах на една скала, събух обувките си и нагазих в плитчинките. Седемдесет и пет години са изминали от онзи ден, ала все още помня мекотата на калта между пръстите, допира на водата, която обливаше нозете ми, прохладата й върху кожата ми. В онзи следобед с Красива луна вкусихме от свобода, каквато никога повече нямаше да изпитаме. Ала много отчетливо помня и друго чувство от онзи ден. От мига, в който се събудих, виждах семейството си в различна светлина и това ме бе изпълнило със странна смесица от меланхолия, тъга, ревност и усещане за онеправданост заради несправедливостите, които започнах да виждах. Позволих на водата да отмие тези чувства.

Същата нощ след вечеря седнахме отвън, за да се насладим на хладния въздух, докато татко и чичо пушеха дългите си лули. Всички бяхме уморени. Мама накърми бебето за последен път, опитвайки се да го приспи. Изглеждаше изтощена от дневната работа, която все още не бе приключила. Прегърнах я през рамото, за да я утеша.

— Твърде е горещо за това — каза тя и леко ме отблъсна.

Татко сигурно бе усетил разочарованието ми, защото ме взе в скута си. В притихналия мрак аз бях скъпоценна за него. В този миг бях като бисер върху дланта му.