Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (14)

Синове

„Лилия,

Вече съм майка.

Детето ми се роди вчера.

Чернокосо момченце.

Тялото му е издължено и слабичко.

Още съм нечиста.

В продължение на сто дни със съпруга ми ще спим отделно.

Мисля за теб в твоите женски покои.

Очаквам новини за твоето бебе.

Дано се роди живо.

Моля се на богинята да те закриля от беди.

Копнея да те видя и да разбера, че си добре.

Моля те, ела на трийсетте дни на бебето ми.

Ще видиш какво съм написала върху ветрилото в чест на сина ми.

Снежно цвете“

Бях щастлива, че синът й се е родил здрав, и се надявах да бъде добре и занапред, защото човешкият живот в нашия окръг е много уязвим. Ние, жените, се надяваме пет от децата ни да доживеят до зрелост. Затова трябва да забременяваме на всеки една-две години. Губим много от бебетата поради помятане, по време на раждането или от болести. Момичетата, крайно податливи към болнавост поради лошата храна и липсата на грижи, никога не превъзмогват тази своя крехкост. Ние или умираме млади — при бинтоването, както сестра ми, при раждане или от тежка работа и недохранване, или надживяваме онези, които обичаме. Скъпоценните мъжки рожби мрат също тъй често, преди животът им да е успял да хване корен, покосявани от духовете от отвъдното, за които душите им са голямо изкушение. Достигнали зрелостта си, те са изложени на опасност от инфекции при нараняване, хранителни отравяния, злополуки на полето или при пътуване, а понякога сърцата им не понасят напрежението от отговорността да са глави на семейство. Ето защо има толкова много вдовици. Но във всички случаи, преди преживяването на първите пет години както при момичетата, така и при момчетата, за бъдещето им не се мисли сериозно.

Тревожех се не само за сина на Снежно цвете, а и за детето в утробата ми. Тежко е, когато те е страх, а няма кой да те окуражи и успокои. Докато все още бях в родния си дом, майка ми бе твърде заета да ми натрапва гнета на традициите и обичаите, за да ми даде някакви практически напътствия, а що се отнася до леля ми, която бе загубила няколко неродени деца, то тя се стараеше всячески да ме отбягва, за да не прихвана от нейния лош късмет. Сега, в дома на съпруга ми, си нямах никого. Семейството му и той самият се притесняваха за благополучието на бебето, разбира се, но изглежда никого не го бе грижа, че аз може да умра, докато добивам техния наследник.

Писмото от Снежно цвете ми се стори добра поличба. Щом нейното раждане бе минало леко, значи със сигурност аз и бебето ми също ще оцелеем. Мисълта, че въпреки новия ни живот любовта ни една към друга не бе отслабнала, ми даваше сили. Дори сега, когато навлизахме в периода на ориза и солта, тя бе още по-силна. Чрез писмата си ние щяхме да споделяме своите изпитания и победи, но, както с всичко останало, и тук се налагаше да се придържаме към определени правила. Като омъжени жени, заживели под покрива на съпрузите си, се налагаше да оставим в миналото момичешките си навици. Писмата ни бяха шаблонни, използвахме общоприет модел и стандартни изрази. Отчасти това се дължеше на факта, че като чужденки в дома на съпрузите си умовете ни бяха заети с изучаването на привичките на новите ни семейства. Отчасти — защото не знаехме в чии ръце можеха да попаднат.

Думите ни трябваше да са предпазливи. Не можеше да пишем прекалено отрицателно за положението си. Това не е лесно, тъй като самата форма на писмата, писани от омъжените жени, изисква включването на обичайните оплаквания — колко сме жалки и безпомощни, как се съсипваме от работа и ни измъчват носталгия и тъга. Очакваше се да говорим открито за чувствата си, без да изглеждаме неблагодарни, безполезни или непочтителни. Снаха, която позволи да се узнае истината за живота й, навлича позор както на семейството, в което се е родила, така и на това, което я е приело, и това, както вече знаете, е причината, поради която описах живота си едва след смъртта на всички участници в моята история.

В началото имах късмет, защото нямаше нищо лошо за разказване. Когато се сгодих, научих, че чичото на съпруга ми е дзиншъ, чиновник с най-висока титла. Сега успях да разбера смисъла на поговорката, която бях чувала като малка: „Ако човек стане държавен чиновник, тогава дори кучетата и котките му отиват в рая“. Чичо Лу живееше в столицата и бе възложил грижите за своите имоти на моя свекър — господаря Лу. Обикновено още преди да се зазори, той започваше да обикаля земите, разговаряше със земеделците за посевите, надзираваше изграждането на напоителни съоръжения, заседаваше с останалите старейшини на селото. Всички сметки и отговорността за всичко, което се случваше в земите на брат му, лежаха на неговите рамене. Чичо Лу харчеше добитото, без да се интересува как то бе влязло в ковчежето му. Той бе толкова преуспял, че двамата му най-малки братя живееха в собствени къщи наблизо, макар и не толкова хубави, колкото нашата. Те често идваха за вечеря със семействата си, а жените им почти всеки ден ни посещаваха в женските покои. С други думи, всички членове в семейството на чичо Лу — неговите котки и кучета — от най-високопоставения член на домочадието, та до петте големокраки слугинчета, които живееха в една стая до кухнята, бяха облагодетелствани от неговото положение.

Чичо Лу бе върховният глава на дома, но аз успях да си подсигуря положение в йерархията на семейството, като станах първата снаха, и впоследствие да го заздравя чрез раждането на син. Щом бебето се роди и го поех от жената, която бабуваше, изпитах такова блаженство, че забравих родилните болки. Изпълни ме и толкова огромно облекчение, че не бях в състояние да се безпокоя за злините, които тепърва можеха да застигнат сина ми. Цялото семейство бе щастливо и признателността им се проявяваше в най-различни форми. Свекърва ми приготви специална супа с бульон, джинджифил и фъстъци, за да потече млякото ми и утробата ми да се свие по-лесно. Свекър ми прати по наложниците си синя, украсена с брокат коприна, за да ушия на внука му връхна дреха. Съпругът ми седеше и разговаряше с мен.

Ето защо винаги съм учила младите жени, встъпващи в семейството, както и другите, до които достигна влиянието ми чрез уроците по нюшу, че трябва да побързат да родят мъжка рожба. Синовете са самата основа на женската същност. Те дават на жената самоличност, както и достойнство, закрила и икономическа стойност. Създават приемственост между съпруга й и неговите деди. Това е единственото нещо, което мъжът не може да осъществи без помощта на жена си. Само тя е в състояние да осигури продължението на рода, което на свой ред е върховният дълг на всеки син. Даването на потомство е най-висшето проявление на дълга към родителите му, а раждането на мъжка рожба също така увенчава жената със слава. Бях успяла да постигна всичко това и бях изпълнена с възторг.

„Снежно цвете,

Синът ми лежи до мен.

Все още съм нечиста.

Съпругът ми ме посещава сутрин.

Лицето му сияе от щастие.

Очите на рожбата ми се взират въпросително в мен.

Нямам търпение да се видим на трийсетте дни на сина ти.

Моля те, напиши във ветрилото най-хубавите думи за моето дете.

Разкажи ми за новото си семейство.

Не виждам съпруга си много често. А ти?

От решетестия си прозорец поглеждам към твоя дом.

Непрекъснато чувам песента ти в сърцето си.

Всеки ден мисля за теб.

Лилия“

Питате се защо наричат тази част от живота ни дни на ориза и солта. Защото това са години, които преминават в ежедневни задачи: бродиране, тъкане, шиене, поправяне, изработване на обувки, готвене, миене на съдове, чистене, пране, поддържане на мангала. Трябва и винаги да си готова да извършваш съпружеските си задължения с мъж, когото все още не познаваш добре. Това са също дни, изпълнени с тревогата и робския труд на младата майка, отглеждаща първото си дете. Защо плаче? Гладно ли е? Стига ли му кърмата? Ще заспи ли най-накрая? Не спи ли прекалено много? Ами треската, обривите, ухапванията от насекоми, прегряването, простудите, коликите, да не говорим за всички болести, които всяка година покосяват бебетата из нашия край въпреки най-усърдните усилия на билкарите, жертвоприношенията на олтара на предците и майчините сълзи? Отделно от грижите по бебето, което суче от гръдта ти, идва по-дълбоката тревога, свързана с истинската отговорност на жената: раждането на още синове и осигуряването на своето и по-следващите поколения. Към всичко това през първите седмици от живота на сина ми ме споходи и още една грижа, която нямаше нищо общо с дълга ми на снаха, съпруга и майка.

Свекърва ми отказа на молбата ми да поканим Снежно цвете на празненството за трийсетте дни от рождението на сина ми. Такова незачитане в нашия край се смята за ужасна обида. Бях съкрушена и разстроена от нейното решение, но и безсилна да я разубедя. Този ден се оказа един от най-важните и тържествени случаи в живота ми, а аз го посрещнах без Снежно цвете. Цялото семейство посети храма на предците, където името на сина ми бе вписано на стената редом до всички останали членове на рода. На роднините и гостите бяха раздадени червени яйца — боядисани за празничния повод, — символизиращи живота. Бе дадена разкошна гощавка със супа от птичи яйца, осолени птици, киснати шест месеца в марината, и патици, хранени с вино, задушени с джинджифил, чесън и пресни червени и зелени люти пиперки. През цялото време Снежно цвете ужасно ми липсваше и по-късно й написах писмо, в което възможно най-подробно й описах всичко, което си спомнях, без да се замисля, че с това може да й напомня за ужасното „недоглеждане“ на свекърва ми. Явно тя прие „опущението“, тъй като ми изпрати в дар бродирана бебешка дрешка и шапчица, украсена с талисманчета.

Когато ги видя, свекърва ми рече:

— Една майка винаги трябва да внимава кого допуска в живота си. Майката на сина ти не може да другарува с жената на касапин. Покорните съпруги отглеждат покорни синове и от теб се очаква да се подчиняваш на нашите желания.

При тези нейни думи осъзнах, че семейството на съпруга ми не просто не желаеше присъствието на Снежно цвете на тържеството, а и искаше изобщо да не се виждам повече с нея. Бях ужасена и изплашена, а тъй като и бях под влиянието на скорошното раждане, не можех да спра да плача. Не знаех какво да сторя. Щеше да се наложи да се изправя срещу роднините си заради Снежно цвете, без да си давам сметка колко опасно можеше да бъде това.

Междувременно двете си пишехме тайно почти всеки ден. Преди мислех, че познавам нюшу до съвършенство и че мъжете не бива никога да се докосват или да виждат творенията ни, но сега, в дома на Лу, където всички мъже владееха мъжките йероглифи, разбрах, че женското писмо всъщност съвсем не бе тайно. Тогава ме осени мисълта, че мъжете из целия окръг сигурно знаят за съществуването на нюшу. Та как би могло да бъде иначе? Нали красеше бродираните им обувки. Виждаха ни да втъкаваме послания в платовете, които изработвахме. Чуваха ни да пеем песните си и да се хвалим с книгите си за третата утрин. За тях то просто не представляваше интерес.

Смята се, че мъжкото сърце е от желязо, докато жената е изградена от вода. Това се отразява и в мъжката и женската писменост. Тяхната има повече от петдесет хиляди йероглифа, всеки от които е уникален и изразява дълбоко, силно нюансирано значение. Нашата се състои от може би около шестстотин йероглифа, които използваме фонетично, подобно на бебетата, като с тях се изразяват към десет хиляди думи. Мъжкото писмо се учи и осмисля цял живот. Женското усвояваме като момичета и разчитаме на контекста, за да извличаме значението. Мъжете пишат за външния свят на литературата, деловодството и добивите от реколтата, а жените — за вътрешния свят на децата, ежедневния труд и чувствата. Мъжете от семейство Лу се гордееха с майсторството на жените им в нюшу и изкусността им в бродерията, макар тези дейности да са важни за оцеляването колкото свинска пръдня.

Понеже за мъжете женските йероглифи бяха нещо маловажно, те не обръщаха внимание на писмата, които пишехме и получавахме. Виж, свекърва ми бе друга работа. Налагаше се да ги крия от нея. Сега тя не се интересуваше до кого ги изпращам и през следващите няколко седмици със Снежно цвете усъвършенствахме система за доставка. Юнган ни служеше за куриер и пренасяше бележки, бродирани кърпички и тъкани изделия между двете села. Обичах да седя до решетестия прозорец и да я наблюдавам. Много пъти си мислех как самата аз мога да измина пътя дотам. Не бе толкова далеч, а и краката ми бяха достатъчно силни, но съществуваха правила, които се произнасяха относно този род неща. Дори и да е в състояние да върви на големи разстояния, една жена не бива да бъде виждана сама на път. Отвличането от пропаднали типове представляваше опасност, но още по-застрашена бе репутацията на жената, ако няма подобаващ придружител — съпруга й, синовете й, сватовница или носачи. Можех да стигна до дома на Снежно цвете пеша, но никога не бих се изложила на тази угроза.

„Лилия,

Питаш ме за новото ми семейство.

Имам голям късмет.

В родния ми дом нямаше щастие.

Аз и майка ми трябваше да пазим тишина ден и нощ.

Наложниците, братята ми, сестрите ми и прислугата ни напуснаха.

Родният ми дом пустееше.

Тук имам свекърва си, свекър си, съпруга си и по-малките му сестри.

В този дом няма наложници или прислуга.

Сама изпълнявам тези служби.

Не ми тежи усилният труд.

Цялото познание, което ми е нужно, имам от теб, сестра ти, майка ти и леля ти.

Но жените тук не са като в твоето семейство.

Не обичат да се забавляват.

Не разказват истории.

Свекърва ми е родена в годината на Плъха.

Можеш ли да си представиш по-несполучливо съчетание от плъха и коня?

Плъхът вярва, че конят е себичен и безразсъден, макар да не съм такава.

Конят смята, че плъхът плете интриги и е прекалено взискателен, което е истина.

Но поне не ме бие.

Не ми крещи повече, отколкото е обичайно за нова снаха.

Имаш ли вести от майка ми и баща ми?

Дни, след като се нанесох в дома на съпруга си, мама и татко разпродали последните си вещи.

Взели парите и се измъкнали в нощта.

Като просяци не трябва да плащат данъци и дългове.

Но къде ли са отишли?

Тревожа се за майка си.

Дали е жива?

Дали е отишла в отвъдното?

Не зная.

Може би никога повече не ще я видя.

Кой би предположил, че такъв лош късмет ще застигне семейството ми?

Трябва да са извършили лоши дела в предишните си животи.

Но ако е така, какво тогава ще стане с мен?

Чувала ли си нещо повече?

А ти щастлива ли си?

Снежно цвете“

Щом узнах трагичната вест за родителите й, започнах да се вслушвам по-внимателно в домашните клюки. До нас започнаха да достигат разкази на търговци и продавачи, които обикаляха из окръга, според които майката и бащата на Снежно цвете били виждани да спят под дърво или да просят храна, облечени в мръсни и окъсани дрехи. Често си мислех за някогашната власт на семейството на моята лаотун и как трябва да се е чувствала красивата й майка, когато се е омъжвала в рода на императорския чиновник. А ето колко ниско бе паднала. Страхувах се за нея с нейните крехки нозе. Останали без влиятелни приятели, двамата бяха оставени на милостта на стихиите. Без роден дом Снежно цвете бе по-зле от сираче. Смятах, че е по-добре родителите ти да са починали, но да ги почиташ и да им се прекланяш като твои предци, пред това, да бродят по пътеките на кратковременния просешки живот. Как щеше да узнае за смъртта им? Как ще им устрои прилично погребение, как ще почиства гробовете им на Нова година или ще омиротворява духовете им в отвъдното, когато са неспокойни? Да страда, без да съм до нея, за да изслушам мъката й, бе тежко за мен и трябва да е било непоносимо за нея.

Що се отнася до последния й въпрос — дали съм щастлива, — не бях сигурна какво да отговоря. Дали да й разкажа за жените от новото ми семейство? Покоите на горния етаж приютяваха твърде много обитателки, които изпитваха взаимна неприязън. Аз бях първата снаха, но скоро след като заживях в Тункоу, съпругата на втория син пристигна в дома. Тя бе забременяла веднага. Бе едва на осемнайсет и непрекъснато плачеше за семейството си. Роди момиче, което разстрои свекърва ми и влоши нещата. Опитах се да се сприятеля с втората снаха, но тя странеше в един ъгъл с хартия, мастило и четчица и непрекъснато пишеше до майка си и посестримите си, все още ненапуснали родното й село. Можех да разкажа на Снежно цвете за непристойните опити на втората снаха да направи добро впечатление на господарката Лу, като непрестанно коленичеше, шепнеше угоднически и с лукавство се мъчеше да си осигури положение в дома, докато трите наложници на господаря Лу се дърлеха помежду си. Можех да пиша как дребнавата им ревност съсухряше лицата им и им причиняваше киселини, ала не смеех да изложа тези мисли на хартия.

А можех ли да й разкажа за съпруга си? Предполагам, че да, но не знаех какво да й пиша. Виждах го рядко, а когато това ставаше, той обикновено разговаряше с някого или беше зает с важни дела. През деня наглеждаше нивите и надзираваше дейности, които се извършваха из имотите, докато аз бродирах или вършех други задачи в женските покои. Прислужвах му на закуска, обяд и вечеря, стараейки се да се държа скромно и хрисимо, както Снежно цвете правеше на нашата трапеза. В тези случаи той не разговаряше с мен. Понякога идваше в стаята ни рано сутрин, за да види сина ни или да се любим. Предполагах, че сме като всички други семейства, включително като Снежно цвете и съпруга й, така че нямаше нищо, което да представлява интерес за нея.

Как можех да отговоря на въпроса й дали съм щастлива, когато основният проблем в живота ми бе свързан с нея?

— Признавам, че си научила много от Снежно цвете — каза свекърва ми веднъж, когато ме завари да й пиша писмо — и ние сме й признателни за това. Но тя вече не е част от нашето село, нито се намира под закрилата на господаря Лу. Той не бива и не би могъл да се бърка в съдбата й. Както знаеш, имаме установени правила, касаещи жените в случаи на война или гранични спорове. Съпругите имат ранг на гости и като такива следва да не бъдат наранявани по време на стълкновения, нападения или битки, понеже се смята, че принадлежат както на селото на съпруга си, така и на родното си място. Разбираш ли, Лилия, жените имат закрилата и предаността и от двете страни. Но ако нещо се случи с теб, докато си при Снежно цвете, всяко наше действие може да доведе до отмъщение, а дори и до същинска битка.

Слушах оправданията на господарката, ала знаех, че причините, които я ръководят, бяха далеч не толкова благородни. Семейството на Снежно цвете бе опозорено, а мъжът й бе омърсен. Роднините ми просто бяха против нашата близост.

— Нейната съдба е била предначертана — продължи свекърва ми, позволявайки си да дойде по-близо до истината — и тя по никакъв начин не се пресича с твоята. Ние с господаря Лу ще се отнесем много благосклонно към снаха, която реши да разтрогне договор с личност, която вече не й е истинска сродна душа. Ако имаш нужда от другарки, ще ти напомня за младите жени в Тункоу, на които те представих.

— Помня ги. Благодаря ви — измънках отчаяно, докато вътрешно крещях от ужас. Никога, никога, никога!

— Те биха желали да станеш част от тяхното общество.

— Още веднъж, благодаря…

— Поканата им е чест за теб.

— Наистина е чест.

— Искам да кажа, че трябва да изключиш Снежно цвете от живота си — рече свекърва ми и сложи край на разговора с повторение на обичайното предупреждение. — Не желая споменът за това нещастно момиче да вреди на внука ми.

Наложниците се изкикотиха, прикрили устите си с длан. Те злорадстваха над мен. В подобни моменти тяхното положение в дома се издигаше, а моето се влошаваше. Но като изключим тези постоянни укори, които изпълваха останалите жени със задоволство, а мен дълбоко ужасяваха, свекърва ми се отнасяше по-мило с мен, отколкото собствената ми майка някога. Точно както бе казала Снежно цвете, тя следваше всички правила. „Като момиче се подчинявай на баща си, като жена — на съпруга си, като вдовица — на сина си“. Цял живот бях чувала тази сентенция, така че това не ме смущаваше. Но един ден, когато мъжът й я бе ядосал, свекърва ми ме научи на друга мъдрост: „Покорствай, покорствай, покорствай, пък прави, каквото си си наумила“. Можеха да ме спрат да се виждам със Снежно цвете, но не можеха да ми забранят да я обичам.

„Снежно цвете,

Съпругът ми е добър с мен.

Дори не знам къде се намират всички ниви на семейството.

Аз също се трудя упорито.

Свекърва ми наблюдава всичко, което върша.

Жените в семейството са добре образовани в нюшу.

Свекърва ми ме научи на нови йероглифи.

Ще ти ги покажа, когато се видим.

Бродирам, тъка, майсторя обувки.

Преда и приготвям ястия.

Имам син.

Моля се на богинята един ден да имам и втори.

Ти също трябва да се молиш.

Моля те да се вслушаш в словата ми.

Трябва да си покорна на съпруга си.

Трябва да слушаш свекърва си.

Моля те да не се безпокоиш толкова много.

Наместо туй, припомни си как бродирахме заедно и си шепнехме нощно време.

Ние сме двойка мандаринки.

Два феникса, прелитащи в небето.

Лилия“

В следващото си писмо Снежно цвете не спомена нищо за семейството си, освен че синът й се научил да сяда. В края отново ме разпитваше за живота ми:

„Разкажи ми каква е трапезата ви и за какво разговаряте.

Рецитират ли класическите произведения по време на хранене?

Свекърва ти разказва ли истории за забава на мъжете?

Пее ли, за да улесни храносмилането им?“

Опитах се да отговоря искрено. Мъжете в семейството обсъждаха финансови дела: колко още земя да дадат на земеделците, кой да я обработва, колко да бъде арендата, размера на данъците. Желаеха да „се издигнат“, да „стигнат върха на планината“. Всяко семейство изказва такива пожелания по Нова година и приготвя на трапезата си специални ястия, за да ги измоли от боговете, със съзнанието, че това са именно надежди за добро. Ала моите роднини се трудеха упорито, за да ги осъществят. Край масата се водеха отегчителни разговори, които не разбирах, а и не ме бе грижа за тях. Вече притежаваха повече от всеки друг в Тункоу. Не можех да си представя какво още биха могли да желаят и все пак погледите им никога не се откъсваха от „върха на планината“.

Надявах се Снежно цвете да е по-щастлива сега, когато се е приспособила — както се полага на жената — към новия си живот, който е коренно различен от всичко познато й дотогава. Един мрачен следобед, докато кърмех сина си, чух пред къщата да спира паланкинът на госпожа Уан. Очаквах да се качи. Ала вместо това влезе свекърва ми и с неодобрително смръщване хвърли едно писмо на масата до мен. Щом синът ми заспа, приближих газената лампа и го отворих. Веднага забелязах, че то не бе написано според обичайния шаблон. С трепет зачетох.

„Лилия,

Седя в женската стая и ридая. Чувам как отвън съпругът ми коли прасе. Той утежнява положението си, след като престъпва правилата срещу оскверняването.

В началото, като се омъжих, свекърва ми ме накара да застана на платформата пред къщата и да гледам как убиват едно прасе, за да видя откъде идва прехраната ни. Съпругът ми и баща му домъкнаха животното на прага на дома. То бе провесено за краката на прът, който двамата носеха на раменете си. Бе приклещено между тях и квичеше неспирно. Чувстваше какво го чака. Оттогава многократно съм чувала този звук, защото тези животни винаги предусещат съдбата си и квиченето им често отеква из селото.

Свекър ми притисна прасето на земята до един огромен уок, пълен с вряща вода. (Помниш ли го, пред къщата? Онзи, който е вграден в платформата? Под него има огнище.) Мъжът ми преряза гърлото на животното. Най-напред събра кръвта за ястието, което приготвят от нея, после натика трупа в уока. Свариха прасето, за да омекне кожата му. Съпругът ми ме накара да остържа четината му. Пищях ли, пищях, но не както горкото прасе. Заявих им, че повече никога няма да наблюдавам или да бъда част от тези оскверняващи деяния. Свекърва ми ме порица, задето съм толкова мекушава.

Всеки ден все повече заприличвам на госпожа Уан. Помниш ли, когато леля ни разказа онази история? Престанах да ям месо. Това не ги вълнува. Така за тях ще има повече.

Сама съм на този свят, с изключение на теб и на сина си. Щеше ми се да не те бях лъгала. Обещах ти винаги да ти казвам истината, но ми е неприятно да научаваш какъв живот водя.

Стоя край прозореца и се взирам през нивята към родното село. Представям си как, приседнала до твоя, обръщаш поглед към мен. Сърцето ми лети през полята към теб. Там ли си? Виждаш ли ме? Усещаш ли ме?

Тъгувам без теб. Умолявам те да ми пишеш или да ме посетиш.

Снежно цвете“

Какво безобразие! Отправих поглед през прозореца към Дзинтиен, закопняла поне да мога да я зърна. Беше ужасно да зная, че страда и не мога да я взема в обятията си и да я утеша. Пред очите на свекърва ми и останалите жени извадих лист хартия и смесих мастилото. Преди да взема четката в ръка, отново препрочетох писмото на Снежно цвете. Първия път бях доловила само скръбта й. Сега осъзнах, че тя бе разчупила традиционния стил на писане на омъжените жени и бе използвала уменията си в тайнописа, за да разкаже искрено и открито за живота си.

Нейната дръзка постъпка ми разкри истинското предназначение на нюшу. То не бе създадено, за да съчиняваме момичешки писъмца една до друга или дори не като средство да представим личността и качествата си пред женската челяд в семействата на съпрузите си. Тайнописът ни даваше глас. Чрез нюшу бинтованите ни нозе ни отвеждаха една до друга, то даваше на мислите ни криле, за да прелитат през полята, както пишеше Снежно цвете. Мъжете от семействата ни никога не очакваха от нас да имаме да кажем нещо важно. Не вярваха, че имаме чувства или че сме способни да изразяваме съзидателни мисли. Жените — свекървите ни и останалите — издигаха още по-големи препятствия срещу себеподобните си. Но се надявах оттук насетне аз и Снежно цвете да можем да споделяме истината за живота си, независимо дали сме заедно или разделени. Желаех да изоставя заучените фрази, така обичайни между жените, намиращи се в дните на ориза и солта, и да изразя истинските си мисли. Щяхме да пишем така, както бяхме разговаряли, когато лежахме сгушени заедно в женската стая в родния ми дом.

Трябваше да я видя и да я уверя, че нещата ще се оправят. Но ако я посетях пряко волята на свекърва ми, щях да извърша едно от най-тежките възможни престъпления. Потайното писане и четене на писма бледнееше в сравнение с него, но при все това трябваше да го направя, ако исках да видя сродната си душа.

„Снежно цвете,

Сърцето ми ридае, когато си помисля какво понасяш на онова място. Ти си прекалено добра, за да живееш сред толкова грозота. Трябва да се видим. Моля те да дойдеш в родния ми дом по време на фестивала за прогонване на птиците. Ще вземем и синовете си с нас. Отново ще бъдем щастливи. Ще забравиш неволите си. Помни, край излак никой не жаднее. До сестра не падаш духом. Аз съм твоя сестра по душа навеки.

Лилия“

Седнала в женските покои, правех планове и плетях кроежи, но вътрешно бях уплашена. Най-добре бе да се придържаме към прост замисъл — щях да взема Снежно цвете с паланкина си на път към родното ми село, ала това бе и най-лесният начин да ни хванат. Можеше наложниците да погледнат през прозореца и да видят носилката да свърта вдясно по посока на Дзинтиен. Още по-голяма опасност криеше фактът, че по пътищата щеше да е пълно с жени, включително и свекърва ми, които се завръщаха по родните си места за фестивала. Всеки можеше да ни забележи и да съобщи за нас дори и само за да се докара пред семейство Лу. Ала, когато приближи фестивалът, вече бях набрала смелост дотолкова, че вярвах във възможността планът да успее.

 

 

Първият ден от втория лунен месец бележеше началото на земеделския цикъл и следователно фестивала за прогонване на птиците. На този ден у дома жените станаха рано и се заловиха с приготвянето на топки от лепкав ориз, докато на полето птиците очакваха мъжете да започнат засяването. Рамо до рамо със свекърва си аз сплесквах кюфтенца от ориз, който щеше да ни послужи, за да защитим реколтата от тази най-ценна насъщна храна. Когато настъпи часът, омъжените жени в Тункоу изнесоха навън топките ориз за птичия пир и ги набучиха на пръчки из полето, за да привлекат птиците, докато мъжете разпръснаха отровни зърна по синорите за лакомниците. Щом хвъркатите закълваха смъртоносните семена, омъжените жени се натовариха на носилки и талиги, яхнаха гърбовете на големокраки прислужници и се отправиха през полята към родните си села. Старите жени разправят, че ако не напуснем, птиците ще изкълват ориза, който мъжете ни са приготвили за посев, а ние няма да можем да раждаме повече синове.

Както бе по план, носачите спряха в Дзинтиен. Не излязох от паланкина от страх да не бъда видяна. Вратата се отвори и Снежно цвете, гушнала на рамото си спящия си син, влезе вътре. Бяха изминали осем месеца от посещението ни в храма на Гупо. При цялата къщна работа, която вършеше, си представях, че пълнотата от бременността ще се е стопила напълно, но под туниката и полата й тялото й продължаваше да е закръглено. Гърдите й бяха по-едри от моите, макар да забелязах, че синът й бе мършав в сравнение с моя. Коремът й също бе изпъкнал, поради което тя бе положила бебето на рамото си, вместо да го носи на ръце.

Тя внимателно обърна сина си към мен, за да го видя. Аз издърпах моя от гърдата си и го вдигнах, така че двамата да застанат един срещу друг. Сега те бяха на седем и на шест месеца. Казват, че всички пеленачета са красиви. Моят син наистина беше, но нейното момченце, въпреки гъстата черна косица, имаше тъничко като тръстика телце с болезнено жълтеникава кожа и навъсено личице. Разбира се, аз похвалих детето й, а тя — моето.

Докато се полюшвахме, подскачахме и кандилкахме в ритъм с вървежа на носачите, двете разговаряхме за новите си начинания. Тя тъчеше сукно, в което вплиташе стих от една поема — много тежка и изнурителна работа. Аз се учех да приготвям мариновани птици — относително лека задача, стига да се извърши правилно, за да не се развалят. Но това бе просто лека раздумка, а имахме да обсъждаме сериозни въпроси. Щом я попитах как вървят нещата при нея, Снежно цвете не се поколеба и за миг.

— Единствената радост, когато се будя сутрин, е любовта, която изпитвам към сина си — призна тя с поглед, впит в моя. — Обичам да пея, докато пера или нося дърва, но мъжът ми се сърди, ако ме чуе. Когато е ядосан, не ме пуска да прекрачвам прага, освен за да върша къщна работа. Ако е доволен, ми позволява вечер да седя на платформата, където коли прасетата. Но когато съм там, мога да мисля единствено за убитите животни. Когато заспя нощем, знам, че ще се събудя отново, но няма да настъпи зора, а само мрак.

Опитах се да й вдъхна вяра:

— Говориш така, защото скоро си станала майка, а навън бе зима. — Нямах право да сравнявам моята самота с нейната, но дори мен ме обгръщаше меланхолия, когато носталгията по родния дом или студените сенки на късите зимни дни гнетяха сърцето ми. — Пролетта дойде — казах като утешение както за нея, така и за мен самата. — Сега дните са по-дълги и това ще ни направи по-щастливи.

— По-добре ми е, като са къси — отговори тя прозаично. — Недоволстването спира само когато със съпруга ми си легнем. Тогава не чувам мърморенето на свекър ми колко блудкав е чаят, порицанията на свекърва ми за моята мекушавост, настояванията на зълвите ми за чисти дрехи, нарежданията на мъжа ми да престана да излагам семейството пред съселяните, плача на сина ми, който не спира да иска, иска, иска.

Ужасих се от положението на сродната ми душа. Тя бе нещастна, а аз не знаех какво да кажа, макар няколко дни по-рано да си бях обещала да бъдем по-открити една към друга. В смущението и неудобството си си позволих да потърся убежище в условностите.

— Помъчих се да примиря изискванията на съпруга си и на свекърва си и животът ми стана по-лесен — казах. — Трябва да направиш същото. Сега страдаш, но един ден майката на мъжа ти ще почине и ти ще станеш господарка на дома. Всички първи снахи, които са родили синове, накрая успяват да се наложат.

Снежно цвете се усмихна печално и аз се замислих за оплакването от сина й. Наистина не го разбирах. Мъжкото чедо е животът на една жена. Нейно задължение и награда е да удовлетворява всичките му нужди.

— Скоро синът ти ще проходи — казах аз. — Ще тичаш след него навсякъде. Ще бъдеш много щастлива.

Тя стегна прегръдката си около детето.

— Отново съм бременна.

Честитих й с радостна усмивка, но умът ми бе хвърлен в смут. Ето на какво се дължаха наедрелите гърди и заобления корем. Бременността й трябва да бе доста напреднала. Но как може да е заченала толкова скоро? За това ли оскверняване ми бе писала? Дали със съпруга й се бяха забавлявали, преди да са изтекли стоте дни на възбрана? Трябва да е било така.

— Пожелавам ти още един син — успях да кажа.

— Дано — въздъхна тя, — защото според съпруга ми е по-добре да добиеш куче, отколкото момиче.

Всички осъзнаваме истинността на тези слова, но що за човек би казал подобно нещо на бременната си жена?

Съприкосновението на носилката със земята и радостните възгласи и приветствия на братята ми ме избавиха от необходимостта да търся подобаващ отговор. Бях си у дома.

Колко се бе променила къщата! Големият ми брат и жена му вече имаха две деца. Снаха ми бе заминала за родното си село за празника, но бе оставила малчуганите, за да можем да им се порадваме. По-малкият ми брат още не се бе задомил, но подготовката за сватбата му отдавна течеше. Официално бе вече мъж. Сестра ми бе пристигнала с двете си дъщери и сина си. Тя старееше пред очите ни, макар в мислите ми да продължаваше да бъде девойка с прибрани коси. Мама не можеше да ме критикува толкова лесно както друг път, макар да направи опит. Татко бе горд, но дори и аз виждах ясно какво бреме бе за него да изхранва толкова гърла, макар и само за няколко дни. Общо под покрива ни се бяха събрали седем деца на възраст между шест месеца и шест години. Къщата кънтеше от тупкането на търчащи крачета, молби за внимание и песни за усмиряване. Заобиколена от толкова много мъничета, леля бе щастлива — дом, изпълнен с дечурлига, бе дълговечната й мечта. Въпреки това виждах в очите й току да проблясват сълзи. Ако животът бе по-справедлив, сега при нас щеше да бъде и Красива луна с нейните рожби.

Трите дена преминаха в бъбрене, смях, хранене и спане, далеч от разпри, клевети, укори и обвинения. За нас със Снежно цвете най-хубавото време бе нощем, когато си лягахме в горната стая. Слагахме синовете си по средата. Поставени едно до друго, разликите между двете деца изпъкваха още повече. Моят син бе пълничък, с щръкнал гарванов перчем, също като на баща му. Обичаше да суче и цокаше от гърдата ми, докато се наситеше на млякото, като спираше само за да ме погледне и да се усмихне. Синът на Снежно цвете не харесваше млякото й и го повръщаше, когато го потупваше, за да се оригне. Бе раздразнителен иначе — плачеше късно следобед, с почервеняло от яд личице и порозовяло изприщено дупе. Но щом четиримата се сгушехме под завивките, заслушани в шепота ни, и двете деца се усмиряваха.

— Харесва ли ти любенето? — попита Снежно цвете, след като се бе уверила, че всички спят.

Години наред бяхме слушали циничните шеги на стариците и безцеремонните подмятания на леля за нощните забавления с чичо. Тогава всичко това ни караше да се чувстваме неловко, но сега разбирах, че в това няма нищо смущаващо.

— Двамата със съпруга ми сме като двойка мандаринки — насърчи ме Снежно цвете, щом не отговорих веднага. — Изпитваме взаимно блаженство да летим заедно.

Казаното от нея ме слиса. Дали пак ме лъжеше, както бе правила толкова години наред? Тя прекъсна смутеното ми мълчание.

— Но въпреки удоволствието, което ми доставя — продължи тя, — съм обезпокоена, че съпругът ми не спазва забраните за сношение след раждане. Изчака само двайсет дни — тя замълча отново, след това призна. — Не го виня. Аз се съгласих. Желаех да се случи.

Въпреки недоумението ми от желанието й да се съвкупява със съпруга си, изпитах облекчение. Сигурно казваше истината, защото нима има нещо, което да се прикрива с такава лъжа? Кое би могло да е по-срамно от извършването на осквернение?

— Това е лошо — прошепнах в отговор. — Правилата трябва да се следват.

— Или какво? Ще стана нечиста колкото него?

Тази мисъл вече ми бе минала през ума, но рекох:

— Не искам да се разболееш или да умреш.

Смехът й се разнесе в мрака.

— Никой не умира от това. Само ти доставя удоволствие. Трудя се усилно по цял ден заради свекърва си. Нима не заслужавам малко нощна наслада? А пък и ако родя син, ще съм още по-щастлива.

Последното със сигурност бе вярно. Детето, което спеше между нас, бе едновременно капризно и кекаво. Трябваше да има втори син… за всеки случай.

Трите дни отлетяха като миг. На сърцето ми сега бе по-леко. Паланкинът ми остави Снежно цвете пред дома й и продължих към Тункоу. Никой не бе забелязал отклонението от маршрута ми, а парите, които дадох за отплата на носачите, ми осигуриха тяхното мълчание. Окрилена от успеха си, знаех, че ще съм в състояние да се виждам със Снежно цвете по-често. Много празници през годината налагаха връщането на омъжените жени по родните им места, а освен тях имахме на разположение и ежегодното поклонение в храма на Гупо. Можеше и да сме омъжени дами, но продължавахме да сме и сродни души, независимо какво говореше свекърва ми.

 

 

През последната година размяната на писма помежду ни продължи и посланията ни прелитаха напред-назад през полята като две птички, носени от силния бриз. Негодуванието й намаля, както и моето. Бяхме млади майки и животът ни бе озарен от ежедневните приключения на синовете ни — никнеха ни зъбчета, проговаряхме първите си думички, правехме началните си стъпки. Смятах, че щом успяхме да се пригодим към ритъма на новия дом, научихме се как да угаждаме на свекървите си и свикнахме със задълженията си на омъжени жени, и двете вече бяхме доволни. Дори се отпуснах и започнах да споделям повече за съпруга си и интимните ни моменти. Вече разбирах древната препоръка: „Влизаш ли в леглото, дръж се като съпруг, излизаш ли от него — бъди благородник“. Предпочитах мъжа си извън постелята. През деня той съблюдаваше деветте напътствия: бе с остър ум, слушаше внимателно и се държеше вежливо. Бе скромен, предан, почтителен и добродетелен. Когато се колебаеше, питаше баща си, а в редките случаи, когато се ядосваше, се стараеше да не се издава. Така че, когато нощем влезеше в брачното ни ложе, аз бях щастлива заради удоволствието, което изпитваше, но чувствах облекчение, когато свършеше. Не разбирах какво бе имала предвид леля ми, когато бяхме девойки, и искрено се дивях, че Снежно цвете намираше наслада в съпружеските задължения. Независимо от безкрайното ми невежество, знаех едно: ако нарушиш възбраните срещу оскверняването, ще платиш тежка дан.

„Лилия,

Дъщеря ми се роди мъртва. Напусна този свят, преди да се захванат корените й, така че не научи нищо за житейската скръб. Държах крачетата й в ръцете си. Никога няма да изпитат агонията на бинтоването. Докоснах очичките й. Никога не ще познаят мъката от напускането на родния дом, няма да й се наложи да се прости с майка си завинаги, не ще се сбогува с починало дете. Поставих пръсти върху сърчицето й. То никога не ще изпита болка, тъга, самота или срам.

Мисля си за битието й в отвъдното. Дали майка ми е с нея? Не зная съдбата на никоя от тях.

Цялото семейство вини мен. Свекърва ми казва: «Защо сме те взели, ако не да раждаш синове», а мъжът ми рече: «Млада си. Ще имаш още деца. Следващия път ще ми родиш син».

Не мога да дам воля на скръбта си. Нямам си никого, който да ме изслуша. Да можех да чуя стъпките ти по стълбите.

Представям си, че съм птичка. Щях да се извися сред облаците и светът под мен да изглежда далечна точица.

Нефритът, който носех на шията си за закрила на нероденото ми дете, тегне върху ми. Не мога да откъсна мислите си от мъртвото ми момиченце.

Снежно цвете“

Помятанията бяха често явление в нашия окръг и от жените се очакваше да не се кахърят много, ако им се случи, особено ако бебето се окажеше от женски пол. Раждането на мъртво дете бе страшно само ако рожбата бе мъжка. Ако момиче дойдеше на бял свят безжизнено, родителите обикновено бяха благодарни, че са били избавени от него. Кому е притрябвало още едно безполезно гърло? Що се отнася до мен, макар докато бях бременна да се вцепенявах от ужас при мисълта, че нещо може да се случи на бебето, честно казано не зная как бих се почувствала, ако то бе момиче и си бе отишло от този свят, преди да поеме дъх. Опитвам се да кажа, че чувствата на Снежно цвете ме изпълваха с недоумение.

Бях я умолявала да ми казва истината, но сега не знаех как да реагирам. Исках да й покажа съчувствие. Да й дам успокоение и утеха. Но се страхувах за нея и не знаех какво да напиша. Всичко, случило се в живота й — от превратностите на детството й, през ужасния брак, а сега и това, бе свръх способността ми за съчувствие. Едва бях навършила двайсет и една. Никога не бях изпитвала истинско злочестие и се радвах на хубав живот и тези два факта ме лишаваха от съпричастност.

Търсех подходящите слова за жената, която обичах, и за мой огромен позор допуснах шаблоните, с които бях израсла, да обгърнат сърцето ми, както през онзи ден в носилката. Когато взех четката, потърсих безопасния пристан на общоприетите фрази, подобаващи на омъжена жена, с надеждата с това да напомня на Снежно цвете, че единствената истинска защита, която ние, жените, имаме, е спокойното лице, което запазваме пред света дори в моменти на най-голямо нещастие. Трябваше да се помъчи да забременее пак, и то скоро, защото дългът на всяка жена е да продължава да опитва да ражда синове.

„Снежно цвете,

Седя в женските покои, унесена в мисли.

Пиша ти, за да те утеша.

Моля те да се вслушаш в словата ми.

Скъпа моя, успокой сърцето си.

Представи си, че съм до теб и ръката ми е върху твоята.

Представи си, че седя и плача до теб.

Сълзите ни са четири непресъхващи ручейчета.

Знай това.

Горестта ти е дълбока, но не си сама.

Не скърби.

Така е било писано, както богатството и бедността са предначертани.

Много деца умират.

Това разбива сърцето на всяка майка.

Тези неща не са във властта ни.

Можем само да продължаваме да опитваме.

Следващия път — син…

Лилия“

Изминаха две години, през които децата ни проходиха и проговориха. Пръв беше синът на Снежно цвете, така бе и редно. Той бе шест седмици по-голям, но крачетата му бяха вейки пред яките дънерчета на сина ми. Остана си хилавичък и като че тази слабост се пренесе и в характера му. Не че не бе умен. Бе много интелигентен, но не колкото моя син. На тригодишна възраст момчето ми вече посягаше към калиграфската четчица. Бе великолепен, любимецът в женските покои. Дори наложниците го засипваха с внимание и се дърпаха за него, както за някое ново парче коприна.

Три години след раждането на първия ми син се появи и вторият. Снежно цвете нямаше моя късмет. Може със съпруга й да са си доставяли удоволствие, но то не даде плод, освен още едно мъртвородено момиче. След тази повторна загуба й препоръчах да се обърне към местния билкар, за да й даде треви, които да й помогнат да зачене син и да увеличи мощта на слабините на съпруга й. Благодарение на моя съвет, уведоми ме Снежно цвете, двамата били задоволени в много отношения.