Лиза Сий
Снежно цвете и тайното ветрило (11)

Цветният трон

Две години след смъртта на Красива луна косата ми, прибрана на петнайсет, бе сресана в прическа „дракон“, каквато подобава на млада жена, на която предстои скорошна женитба. Семейството на бъдещия ми съпруг проводи още дарове — тъкани, пари за личната ми кесия и накити — обици, пръстени, огърлици, все от сребро и нефрит. Родителите ми получиха също трийсет торби лепкав ориз — достатъчно да изхрани нас и гостите, които щяха да посещават дома ни през следващите дни; и половин прасе, което татко и братята ми нарязаха на парчета и раздадоха на роднините и приятелите в селото — с което и бе официално обявено началото на едномесечните сватбени празненства. Ала най-голямата изненада и радост за татко, а също и свидетелство, че упоритият труд на семейството ми да ме подготви за необикновеното ми бъдеще си бе струвал усилията, бе новият воден бивол. С този едничък дар баща ми се издигна до един от тримата най-преуспели хора в Пууей.

Снежно цвете пристигна у нас за предстоящия месец на седенкуване и песни в горната стая. През тези последни четири седмици, докато довършвах чеиза си, тя ми помагаше по всевъзможни начини и близостта ни нарасна още повече. И двете имахме доста наивни представи за брака, но вярвахме, че нищо не би могло да се доближи до спокойствието, което изпитвахме, когато се намирахме в прегръдките си и усещахме топлината на телата си, мекотата на кожата, нежния аромат на другата. Нищо не би могло да намали любовта, която хранехме една към друга, затова гледахме в бъдещето с увереността, че единствената разлика, която бракът ще внесе, ще бъдат многото нови неща за споделяне. За нас тези последни четири седмици бяха началото на по-дълбоко обвързване. Сега, след десет години близост, отношенията ни бяха на път да преминат на ново, много по-интимно ниво. Когато след две-три години заживеех за постоянно в дома на съпруга си, а Снежно цвете — в новото си семейство в Дзинтиен, щяхме да се виждаме често. Със сигурност мъжете ни, хора високоуважавани и с добро материално положение, щяха да наемат паланкини, за да ни улеснят.

Тъй като нямах посестрими, ние двете, заедно с мама, леля, снаха ми, голямата ми сестра, която бе отново бременна, и няколко неомъжени девойки от селото се събрахме у дома, за да отпразнуваме предстоящата радост. Госпожа Уан също от време на време присъстваше на сбирките ни. Понякога рецитирахме любими наши разкази или пък някоя измежду нас подемаше мелодия, а останалите й пригласяха. Друг път въплъщавахме в песен собствения си живот. Майка ми, която бе доволна от съдбата си, разказа „Приказката за цветарката“, а леля, която все още оплакваше дъщеря си, натъжи всички ни със своята горестна погребална песен.

Един следобед, докато бродирах колана на сватбения си костюм, госпожа Уан реши да ни разнообрази с разказа „Животът на госпожа Уан“. Тя приседна на столче до Снежно цвете, която бе погълната от сватбената книга и търсеше подходящите думи, с които да ме представи пред семейството на съпруга ми. Двете поговориха на много тих глас. От време на време дочувах Снежно цвете да казва: „Да, лельо“ или „Не, лельо“. Тя винаги бе проявявала добросърдечност към посредницата, нещо, в което се опитвах да й подражавам, но едва със скромен успех.

Щом видя, че всички сме в очакване, госпожа Уан понамести задника си на стола и подхвана историята.

— Имало някога една благочестива жена, която нямала голям избор пред себе си.

В последните години бе доста наедряла и това придаваше някаква тежест на разказа и движенията й.

— Семейството й я омъжило за касапин — най-лошата партия за жена, посветила се в будизма. Макар и много набожна, тя била преди всичко жена и дарила съпруга си със синове и дъщери. Въпреки това госпожа Уан отказвала да се храни с риба и месо. Всеки ден с часове рецитирала сутри, но най-често Диамантената сутра. През останалото време умолявала мъжа си да спре да избива животни. Предупреждавала го, че ако продължи с този занаят, ще натрупа много лоша карма.

Посредницата утешително положи длан върху бедрото на Снежно цвете. На нейно място докосването на старицата би ми се сторило угнетително, но Снежно цвете не я отблъсна.

— Съпругът, господин Уан, обаче възразявал, и според някои — с право, че в семейството му всички били касапи поколения наред — продължи госпожа Уан. — „Ти си рецитирай Диамантената сутра, казвал й той, и ще бъдеш възнаградена в следващото си прераждане. Аз ще си коля животните. Ще си купя земя в този живот, пък нека ме наказват в следващия“.

Госпожа Уан знаела, че душата й е обречена, ако продължи да споделя постелята на съпруга си, но след като мъжът й изпитал познанията й върху Диамантената сутра и установил, че владеела творбата безупречно, той й предоставил отделна стая и й позволил да остане непорочна през останалата част от живота си.

— Междувременно — продължи госпожа Уан, а ръката й отново се плъзна към Снежно цвете и леко се отпусна на тила й — Властелинът на отвъдното проводил духове да открият най-добродетелните души сред живите. Те наблюдавали тайно госпожа Уан и щом се уверили в чистотата й, започнали да я увещават да ги последва в задгробното царство, за да демонстрира майсторството си в рецитирането на Диамантената сутра пред неговия господар. Тя разбрала какво искали — да я подмамят да се пресели в отвъдното. Умолявала да не оставят рожбите й без майка, ала духовете не желаели да чуят просбите й. Тогава тя заръчала на съпруга си да си вземе нова жена, а на децата си — да бъдат добри и да слушат мащехата си. Щом тези думи излезли от устата й, госпожа Уан паднала мъртва.

След много изпитания тя най-накрая се изправила пред Властелина на отвъдното. Той я бил наблюдавал през всичките й премеждия и познавал нейната добродетелност и набожност. Подобно на съпруга й, я накарал да изрецитира Диамантената сутра. Въпреки че пропуснала девет думи, той останал толкова доволен от усилията й — както тези в прежния й живот, така й в задгробния, че й позволил да се завърне в света на живите, като се въплъти в мъжка рожба. Този път тя се преродила в семейството на високообразован държавен чиновник, ала на ходилото й било изписано истинското й име.

— Госпожа Уан била водила живот за пример, ала била просто жена — напомни сватовницата. — Сега, в мъжкото си тяло, тя блестяла във всичко, с което се захванела. Придобила най-високия чиновнически сан. Постигнала богатство, почести, име, ала при все това изпитвала тъга по семейството си и копнеела пак да е жена. Най-накрая тя била представена на императора. Разказала му историята си и го помолила да й позволи да се завърне в селото на съпруга си. Смелостта и добродетелността на тази жена затрогнали императора, както Властелина на отвъдното преди това, ала той видял в нея и още нещо — синовна почит. Назначил я на служба в селото на мъжа й. Пристигнала тя там в пълни чиновнически одежди. Когато цялото село се насъбрало, за да коленичи пред нея, тя слисала тълпата, като събула мъжките си обувки и разкрила истинското си име. Казала на съпруга си, който вече бил много стар, че отново иска да стане негова жена. Господин Уан и децата му отишли при гробницата й и я отворили. Отвътре пристъпил Нефритеният император^[1] и обявил, че цялото семейство Уан получава правото да премине в нирвана, което и сторили.

Бях убедена, че целта на разказа на госпожа Уан е да ме подготви за бъдещето в новия ми дом. Възможно бе съпругът ми и семейството му, колкото и почитани и уважавани да бяха в окръга, да вършат противни или дори нечисти неща. Освен това в природата на мъжа, роден под знака на Тигъра, бяха избухливостта, енергичността и импулсивността. Затова той можеше да тръгне срещу порядките на обществото или да се подиграе с традициите, които ни обвързват. (Това не бе толкова ужасно, колкото да е касапин, признавам, ала при все това тези негови черти можеха да бъдат опасни.) Аз, като жена, родена в годината на Коня, можех да му помогна да обуздае тези пориви. Жената Кон никога не бива да се страхува да поеме водачеството и да избави партньора си от беда. За мен именно това бе смисълът на приказката за госпожа Уан. Може да не е била в състояние да накара съпруга си да я послуша, ала чрез благочестивост и добри дела не само го спасила от проклятието, което нечистият живот е щял да му навлече, но и помогнала на цялото си семейство да достигне нирвана. Това е една от малкото поучителни истории с хубав край и ми стана приятно да я чуя в онзи ден от късната есен през месеца на предсватбените празненства.

Ала иначе през този период бях изпълнена със смесени чувства. Тъгувах заради предстоящата раздяла със семейството ми, но, както някога през периода на бинтоването, се стремях да виждам нещата в тяхната пълнота — не само късчето живот, прозиращо през решетките на прозореца, а панорамна гледка като онази, която се разкриваше пред очите ни, когато със Снежно цвете надзъртахме тайно през прозорчето на паланкина на госпожа Уан. Бях убедена, че пред мен се разстила едно ново, по-добро бъдеще. Може би нещо в природата ми ме караше да се чувствам така — конят би се впуснал да преброди света, ако му позволят. Бях щастлива, че ще отида на ново място. Естествено, ще ми се да кажа, че Снежно цвете и аз следвахме природата на зодиакалния си знак точно както хороскопите ни чертаеха, но конете, както и хората, невинаги са покорни. Казваме едно, а вършим друго. Чувстваме едно, а след това сърцата ни поемат в друга посока. Виждаме нещо, но не проумяваме, че наочниците ни пречат. Тъпчем по добре познатия си предпочитан път, но после виждаме път, уличка, река, които ни мамят…

Така се чувствах тогава и вярвах, че Снежно цвете, моята сродна душа, изпитва същото, ала тя се държеше загадъчно. Сватбата й щеше да се състои месец след моята, но не изглеждаше да се вълнува или да тъжи. Вместо това бе необичайно притихнала дори когато пееше поредния стих от някое произведение или залягаше усърдно над сватбената книга, която подготвяше. Реших, че може би бе по-притеснена за първата брачна нощ и от мен.

— Не се боя от това — духовито подхвърли тя, докато сгъвахме и прибирахме юрганите в чеиза ми.

— Нито пък аз — рекох, но май никоя не бе убедена в думите си.

През ранните ми момичешки години, когато все още ми позволяваха да играя навън, бях виждала животни да се съвкупяват. Знаех, че нещо подобно ми предстои и на мен, но не разбирах как точно става това и какво трябваше да правя аз. А пък Снежно цвете, която обикновено бе много по-осведомена от мен, не бе от помощ в случая. И двете чакахме някоя от жените — майките, по-големите ни сестри, леля ми или дори сватовницата — да ни обяснят как се върши тази работа, така както ни бяха научили на толкова много други неща.

Тъй като и за двете ни тази тема бе неловка, се опитах да насоча разговора към плановете ни за следващите няколко седмици. Вместо да се върна вкъщи след сватбата си, щях да отида направо в дома на Снежно цвете, където щяхме да прекараме месеца на сватбените празненства. Бе мой ред да й помогна с приготовленията за женитбата, както тя бе сторила. Бях копняла да посетя дома й вече десет години и донякъде бях по-развълнувана от това, отколкото от предстоящата среща с избраника ми, тъй като бях слушала за семейството на Снежно цвете от много отдавна, докато за мъжа, който щеше да ми стане съпруг, не ми бе известно почти нищо. Но радостта ми от предвкусването на тази среща — та аз най-после щях да видя дома на Снежно цвете! — бе донякъде помрачена от това, че тя говореше доста неопределено.

— Някой от роднините ти ще те доведе — казваше тя.

— Мислиш ли, че свекърва ми ще присъства на твоя месец на седенкуване и песни? — попитах аз.

Това щеше да ме зарадва, защото тогава майката на съпруга ми щеше да ме види с моята лаотун.

— Господарката Лу е много заета. Има много задължения, които ти ще наследиш някой ден.

— Но нали най-после ще се запозная с майка ти, по-голямата ти сестра и… кого още ще поканиш?

Очаквах, че мама и леля също ще участват в сватбените ритуали на Снежно цвете. Дотолкова я чувствах като член на нашето семейство, че си мислех, че ще пожелае да бъдат до нея.

— Леля Уан ще дойде — отговори Снежно цвете.

Сватовницата сигурно щеше да се появи няколко пъти по време на празненствата, както сега. За нея нашата женитба увенчаваше години упорит труд и ознаменуваше времето за окончателното плащане на възнаграждението й. Не би пропуснала случай да покаже на другите жени — майките на възможни клиенти на нейните услуги, великолепните резултати от своята работа.

— Нямам представа какво е планирала майка ми — продължи Снежно цвете. — Ще бъде изненада.

В пълно мълчание сгънахме по още един юрган. Хвърлих поглед към нея и ми се стори, че чертите й са изопнати. За пръв път от много години у мен назря предишната несигурност. Дали Снежно цвете не продължаваше да ме смята за недостойна? Може би й бе неловко да представи майка ми и леля ми пред жените от Тункоу? После се опомних, че става дума за нейната женитба. Всичко трябваше да бъде точно както майка й го искаше. Прибрах един немирен кичур коса зад ухото й.

— Нямам търпение да се запозная със семейството ти. Ще бъде чудесно.

С все още напрегнат вид тя рече:

— Тревожа се, че ще те разочаровам. Разказвала съм ти твърде много за мама и татко…

— И за Тункоу, и за дома ти…

— Как биха могли да отговорят на представите ти?

Засмях се:

— Глупаво е да се тревожиш. Единственото, което си представям, са прекрасните картини, които ми обрисуваха твоите разкази.

Три дни преди сватбата ми започнаха церемониите за Деня за скръб и печал. Мама седна на четвъртото стъпало на стълбата, водеща към горната стая, жените от селото се събраха да чуят жалбите, всички плачеха и се вайкаха съчувствено. Щом с майка ми привършихме риданията и размяната на песни, повторих същото с татко, чичо, леля и братята ми. Може да бях смела, устремила поглед към новия си живот, но тялото и душата ми бяха отмалели от глад, понеже според обичая на невестата й е забранено да се храни през последните десет дни от предсватбените празненства. Дали следваме тази традиция, за да покажем по-голяма скръб при раздялата със семейството си, за да бъдем по-покорни, когато ни отведат в дома на съпруга ни, или за да изглеждаме по-чисти пред него? Как бих могла да зная отговора на този въпрос? Мога да кажа само, че мама, както повечето майки, скри няколко твърдо сварени яйца в женската стая, за да се подкрепя, но те не можеха да ми дадат сили и чувствата ми се притъпяваха с всяко следващо събитие.

На следната сутрин се събудих от нервни тръпки, които разтърсваха тялото ми, но Снежно цвете бе до мен и се опитваше да ме успокои, положила нежната си длан върху бузата ми. Този ден щяха да ме представят на родителите и роднините на съпруга ми и бях толкова изплашена, че не бих могла да хапна нищичко дори и да бе позволено. Снежно цвете ми помогна да облека сватбения костюм, който бях изработила — къса горница без яка, пристегната с колан над дългите панталони. Тя нахлузи на китката ми сребърните гривни, подарени от семейството на годеника ми, след което ми помогна да се накипря с останалите им подаръци — обици, огърлица и игли за коса. Гривните ми подрънкваха, когато се удряха една о друга, а сребърните мъниста, с които бях обшила дрехата си, звънтяха мелодично. Нозете ми бяха обути с червени сватбени пантофки, а на главата си носех разкошен накит, украсен с перлички и сребърни фигурки, които трептяха при всяка моя стъпка, движение на главата или изблик на вълнение. Пред лицето ми се спускаха червени ресни, които образуваха плътен воал. Можех да гледам, без да нарушавам благоприличието само когато сведях поглед.

Снежно цвете ме отведе долу. Това, че не виждах около себе си, не означава, че в тялото ми не бушуваше вихър от чувства. Чувах неравните стъпки на майка ми, тихото шепнене на чичо и леля и стърженето на стола на баща ми, когато се изправи. Заедно със семейството ми отидохме да се поклоним в родовия храм на Пууей, където благодарих на предците ни за живота, който ми бе отреден. През цялото време Снежно цвете бе до рамото ми, насочваше стъпките ми по уличките на селото, шепнеше ми окуражителни слова, напомняше ми да побързам, ако мога, защото скоро щяха да пристигнат роднините на съпруга ми.

Когато се прибрахме вкъщи, двете с нея се качихме обратно в горната стая. За да ми помогне да се успокоя, тя пое ръцете ми в своите и се опита да ми опише какво прави новото ми семейство в момента.

— Затвори очи и си представи следното — тя се приведе така близо до мен, че ресните на воала се полюшваха при всяка нейна дума. — Господарите Лу сигурно са разкошно пременени. Те вече са се запътили към Пууей, придружени от приятелите и роднините си. Водят оркестър, който съобщава на всеки срещнат, че в този ден пътят им принадлежи. — Тя сниши глас. — Но къде е младоженецът? Той чака в Тункоу. Още само два дни и ще го видиш!

Изведнъж се разнесе музика. Сватбарите почти бяха пристигнали. Двете със Снежно цвете се приближихме до прозореца. Разгърнах ресните и погледнах навън. Оркестърът и шествието все още не се виждаха, но ето че по уличката се зададе пратеник, спря на прага ни и връчи на баща ми писмо, написано върху червена хартия, с което се съобщаваше, че новото ми семейство е дошло да ме вземе.

После оркестърът зави покрай ъгъла, последван от голяма тълпа непознати. Щом стигнаха дома ни, настъпи обичайната суматоха. Под съпровода на традиционния смях и закачки гостите на сватбата посипваха оркестъра с вода и бамбукови листенца. Повикаха ме да сляза. За пореден път Снежно цвете пое ръката ми и ме поведе. Чувах песента на женски гласове: „Да отхраниш момиче и да го омъжиш, е като да построиш прекрасен път, по който други ще вървят“.

Излязохме пред къщата и госпожа Уан запозна бъдещите сватове. В този момент, когато моите свекър и свекърва ме зърваха за първи път, трябваше да се покажа в цялата си скромност, затова дори не можех да помоля шепнешком Снежно цвете да ми обрисува външния им вид или пък да разгадае какво впечатление съм им направила. След това родителите ми оглавиха процесията към родовия храм, където щеше да се състои първата от многобройните празнични гощавки. Снежно цвете и други девойки от селото насядаха около мен. Бяха поднесени специални блюда и алкохол. Лицата на сватбарите се зачервиха. Мъжете и стариците започнаха да ме засипват с шеги. В продължение на целия пир пеех жаловити песни, а женският хор отговаряше. Не бях се хранила от седем дни и миризмата на всички тези блюда ме замайваше.

На следващия ден — Деня на чертога на песните — се състоя официален обяд. Ръкоделията ми и книгите за третата утрин бяха изложени на показ под съпровода на още песни, изпълнявани от Снежно цвете, жените и мен самата. Мама и леля ме отведоха до централната маса. Едва ме бяха настанили и свекърва ми ми поднесе купичка супа, приготвена от нея, която символизираше топлия прием в новото ми семейство. Бих дала всичко за няколко кусвания от бульона.

Не виждах лицето на свекърва си през булото, но когато погледнах надолу през ресните и видях златните й лотоси, също така миниатюрни като моите, ме обля прилив на паника. Тя не бе обула специално измайсторените от мен пантофки. И прекрасно разбирах защо. Бродерията на нейните далеч надминаваше най-добрите ми постижения. Бях посрамена. Със сигурност родителите ми бяха посрамени, а семейството на съпруга ми — разочаровано.

В този ужасен миг Снежно цвете отново застана до мен и пое ръката ми. Традицията повеляваше да напусна тържеството и тя ме придружи обратно до дома. Помогна ми да се кача по стълбите, след което свали накитите и сватбената премяна и ми облече нощницата и спалните пантофки. Не продумвах. Мисълта за съвършенството на обувките на свекърва ми ме гризеше отвътре, ала се боях да кажа каквото и да било дори на Снежно цвете. Не исках да разочаровам и нея.

Семейството ми се завърна много късно през нощта. Ако щяха да ми дават някакви наставления за сватбената нощ, това трябваше да стане сега. Щом мама дойде в стаята, Снежно цвете излезе. Майка ми изглеждаше обезпокоена и за секунда си помислих, че идва да ми съобщи, че родителите на съпруга ми са решили да разтрогнат годежа. Тя облегна бастуна си на леглото и приседна до мен.

— Винаги съм те учела, че една истинска дама не позволява в живота й да има грозота — каза тя — и че само чрез болка ще постигнеш красота.

Кимнах сдържано, но вътрешно направо крещях от ужас. Тя непрекъснато повтаряше тези думи, когато стъпалата ми бяха бинтовани. Нима съпружеските задължения в леглото бяха толкова страшни?

— Надявам се да запомниш, Лилия, че понякога не можем да избегнем грозотата. Бъди смела. Врекли сте се да бъдете свързани за цял живот — каза тя. — Дръж се като истинска дама, каквато ти е било отредено да бъдеш.

След което стана, подпря се на бастуна си и, накуцвайки, напусна стаята. Думите й съвсем не ме успокоиха! Моята решителност, приключенски дух и вътрешната ми сила напълно ме изоставиха. Наистина се почувствах като невеста — уплашена, тъжна и ужасена от предстоящата раздяла със семейството ми.

Когато Снежно цвете влезе, ме намери побеляла от страх. Тя приседна там, където бе стояла майка ми преди това, и започна да ме утешава.

— Десет години си се подготвяла за този момент — нежно ми вдъхваше кураж тя. — Следваш правилата, изложени в книгата за женското благочестие. Словата ти са благи, но сърцето ти е силно. Косите ти са сресани скромно. Не си слагаш пудра и руж. Умееш да предеш памук и вълна, да тъчеш, шиеш и бродираш. Владееш изкуството на готвенето, поддържането на чистотата, знаеш как винаги да имаш горещ чай на печката и как да палиш огън. Грижиш се подобаващо за нозете си. Всяка нощ преди лягане сваляш старите бинтове. Миеш стъпалата си старателно и ги намазваш с точно толкова благоухание, колкото трябва, преди да ги увиеш в чисти превръзки.

— Ами… съпружеските задължения?

— Какво за тях? Леля ти и чичо ти са се забавлявали, докато са ги изпълнявали. Майка ти и татко ти са ги извършвали достатъчно, че да народят много деца. Не може да е трудно като бродирането или чистенето.

Стана ми малко по-добре, но Снежно цвете не бе свършила. Помогна ми да си легна, сгуши се до мен и продължи да ме възхвалява.

— Ще станеш добра майка, защото си грижлива — шепнеше в ухото ми тя. — Но също така ще бъдеш и добър учител. Откъде знам ли? Виж само на колко неща научи мен.

Замълча за миг, за да се увери, че умът и тялото ми са попили думите й, преди да продължи с по-прозаичен тон:

— Пък и видях как семейство Лу те гледаха вчера и днес.

Изтръгнах се от прегръдката й и се обърнах с лице към нея.

— Разказвай. Разкажи ми всичко.

— Помниш ли, когато господарката Лу ти поднесе супата?

Как можех да забравя. Та нали това в моите очи бе началото на доживотно унижение.

— Цялото ти тяло трепереше — каза Снежно цвете. — Как го направи? Всички забелязаха. Всички се впечатлиха от твоята деликатност и сдържаност. Докато седеше на мястото си с приведена глава, показвайки каква безупречна девойка си, господарката Лу погледна към съпруга си. Усмихна му се одобрително и той й отвърна. Ще видиш. Тя е строга, но има добро сърце.

— Но…

— Ами как само разглеждаха стъпалата ти! О, Лилия, сигурна съм, че цялото ми село е щастливо, задето някой ден ти ще заемеш мястото на господарката Лу. Сега се опитай да поспиш. Чакат те още много дълги дни.

Лежахме с лице една към друга. Снежно цвете положи длан върху бузата ми, както обикновено.

— Затвори очи — нареди ми нежно тя.

Подчиних й се.

На следния ден сватбарите пристигнаха в Пууей достатъчно рано, за да можем да се върнем в Тункоу в късния следобед. Щом чух свирнята в покрайнините на селото, сърцето ми запрепуска. Не можах да сдържа сълзите си и те се застинаха по лицето ми. Мама, леля, голямата ми сестра и Снежно цвете с плач ме отведоха на долния етаж. Пратениците на младоженеца пристигнаха. С помощта на братята ми натоварихме чеиза в очакващите паланкини.

На главата си отново носех короната и воала и не виждах никого, но чувах гласовете на моето семейство, докато пеехме последните песни, които по традиция си разменят невестата и роднините.

— Една жена никога не ще стане ценна, ако не напусне селото си — запя мама.

— Сбогом, мамо — отзовах се аз. — Благодаря ти, че отгледа безполезната си дъщеря.

— Сбогом, дъще — меко каза татко.

При звука на гласа му от очите ми рукнаха две струйки сълзи. Притиснах се към парапета на стълбата. Внезапно ме обзе нежелание да тръгвам.

— Ние, жените, от люлка сме орисани да се разделим с родните си места — запя леля. — Ти си като птичка, която се изгубва в облаците навеки.

— Благодаря ти, лельо, че ме развеселяваше. Благодаря ти, че ми разкри истинския смисъл на мъката. Признателна съм ти, че сподели уменията си с мен.

От тъмния ъгъл, в който леля стоеше, отекнаха хълцанията й. Не можех да я оставя да скърби в самота. Хлипанията ми се присъединиха към нейните.

Сведох поглед и върху ръцете си видях покафенелите от слънцето длани на чичо, който се опитваше да откопчи пръстите ми от парапета.

— Цветният трон те очаква — рече той с пресеклив от вълнение глас.

— Чичо…

После гласовете на братята и сестра ми се сбогуваха с мен. Предпочитах да можех да ги видя с очите си, вместо да гледам червените ресни пред себе си.

— Големи братко, благодаря ти за добрината, с която се отнасяше към мен — запях. — Малки братко, признателна съм ти, че ми позволяваше да се грижа за теб, когато бе невръстно детенце, обуто в цепнати гащички. Сестро, благодаря ти за търпението.

 

 

Навън свирнята заехтя по-гръмко. Протегнах ръце напред. Мама и татко ги поеха и ми помогнаха да премина прага. Когато прекрачих навън, ресните за миг се разлюляха напред-назад. През движението им зърнах паланкина, покрит с червена коприна и украсен с цветя. Моят хуа дзяо — цветният трон, бе прекрасен.

Всичко, което ми бяха казали, откакто преди шест години се бях сгодила, нахлу в съзнанието ми. Омъжвах се за младеж, роден в годината на Тигъра, най-подходящия партньор за мен според хороскопа. Женихът ми бе здрав, умен и образован. Семейството му — уважавано, богато и щедро. Бях успяла да добия тези впечатления от качеството и количеството на даровете им и сега те се потвърждаваха от цветния трон. Силата, с която стисках ръцете на мама и татко, отслабна и те ме пуснаха да продължа напред сама.

Направих опипом две крачки и спрях. Не виждах къде вървя. Протегнах ръце с копнежа Снежно цвете да ги посрещне. Както винаги, тя застана до мен. Обвила пръсти около моите, ме отведе до носилката. Отвори вратичката. Отвсякъде се чуваше плач. Мама и леля ме изпровождаха с обичайния тъжен напев, който се пее при прощаването с дъщеря. Снежно цвете се приведе близо до мен и ми прошепна, така че никой да не чуе:

— Помни, че ще останем сродни души навеки.

После измъкна нещо от ръкава си и го скри в костюма ми:

— Написах нещо за теб — каза. — Прочети го по пътя към Тункоу. Ще се видим там.

Качих се в паланкина. Носачите го вдигнаха и потеглихме. Мама, леля, татко, Снежно цвете и няколко приятелки от Пууей съпроводиха свитата до края на селото и ме изпратиха с последни благопожелания. Седях сама в носилката и плачех.

Защо вдигах целия този шум, когато щях да се завърна в дома си само след три дни? Ще го обясня така: за „омъжвам се“ използваме фразата „булуо фудзя“, което ще рече „не попадам веднага в дома на съпруга си“. „Луо“ означава падане, като падането на листата или попадането в сянката на смъртта. А на местния ни диалект думата за „съпруга“ има същото значение като тази за „гост“. През останалата част от живота си щях да съм просто гост в дома на съпруга си — но не онзи, когото посрещат с отбрани гозби, дарове и обич или комуто приготвят мека постеля, а такъв, който винаги си остава подозрителен чужденец, странник.

Извадих пакетчето от Снежно цвете от дрехата си. Загънато в плат, там лежеше ветрилото. Отворих го, предвкусвайки радостните слова, които сигурно бе написала. Очите ми пробягаха по гънките му и се спряха върху нейното послание:

„Две птички в полет — сърца, биещи ведно. Слънцето озарява крилете им, напоява ги с целебна топлина. Под тях се разстила земната шир — само тяхна.“

В гирлянда, обрамчващ ветрилото, се рееха двойка малки птички — аз и съпругът ми. Понрави ми се, че Снежно цвете бе посветила на съпруга ми място сред гънките на най-съкровената ни вещ.

После разстлах на скута си носната кърпичка, с която бе увито ветрилото. Сведох поглед и между полюляващите се в ритъм с бега на носачите ресни видях извезаните йероглифи на писмото, с което тя ознаменуваше този най-скъп за мен момент.

То започваше с традиционното обръщение към невестата:

„Остриета пробождат сърцето ми, докато ти пиша това писмо. Врекохме се да сме неразлъчни и горчива дума да не застава между нас.“

Това бе откъс от нашия договор и аз се усмихнах при спомена за онзи ден.

„Мислех, че ще сме неразделни за цял живот. Не вярвах, че днешният ден ще настъпи. Тъжно е, че сме се родили на този свят жени, но такава е била съдбата ни. Лилия, ние бяхме като двойка мандаринки. Сега всичко ще се промени. В следните дни ще научиш някои неща за мен. Нямам покой и съм изпълнена с тревожно очакване. Сърцето и гърлото ми се свиват при мисълта, че не ще ме обичаш вече. Моля те, знай, че каквото и да си помислиш за мен тогава, моето мнение за теб ще остане непроменено.

Снежно цвете“

Представяте ли си как се почувствах? Снежно цвете бе така притихнала в последните седмици, защото се е бояла, че ще спра да я обичам.

Но как би могло да се случи това? Седнала в обкичената с цветя носилка, на път към съпруга си, знаех, че нищо никога не би променило чувствата ми към Снежно цвете. Върху ми се стовари страховито предчувствие и ми се прииска да извикам на носачите да обърнат и да ме отнесат обратно у дома, за да разсея страховете на моята сродна душа.

Тъкмо тогава пристигнахме пред главните порти на Тункоу. Фишеци гърмяха и пукаха, звън, звук на тръби и удари на барабани огласяха въздуха. Някакви хора разтоварваха чеиза ми. Вещите трябваше да бъдат отнесени направо в новия ми дом, за да може съпругът ми да се премени в сватбената носия, която му бях ушила. После чух ужасен, но познат звук — някой колеше пиле. Земята около носилката бе обляна с кръвта му, за да отблъсне злите духове, които можеше да са пристигнали заедно с мен.

Най-сетне вратичката на носилката се отвори и една жена — по традиция онази, която е призната за най-главната в селото — ми помогна да сляза. Най-високопоставената дама всъщност бе свекърва ми, но за посрещането бе определена майката с най-многобройна мъжка челяд в Тункоу. Тя ме отведе в новия ми дом, аз прекрачих през прага и бях представена на семейството на съпруга си. Коленичих пред тях, като трижди докоснах земята с глава:

— Ще ви слушам — казах, — ще работя за вас.

След това налях чай на всички. Накрая бях съпроводена до сватбената стая, където ме оставиха сама, но вратата зееше отворена. Мигове ме деляха от първата среща със съпруга ми. Бях чакала този момент, откакто за пръв път госпожа Уан дойде у дома да огледа нозете ми, ала въпреки това бях ужасно развълнувана, смутена и объркана. Този мъж ми бе напълно непознат и аз изпитвах към него естествено любопитство. Той щеше да стане баща на децата ми и се тревожех как ли точно ще стане това. На всичкото отгоре току-що бях получила тайнствено писмо от моята сродна душа и умирах от безпокойство.

Чух да местят маса и да запречват вратата. Сведох глава, колкото ресните да се раздалечат, и видях роднините на мъжа ми да трупат сватбените юргани върху масата и да поставят две чаши с вино — едната привързана със зелен конец, другата — с червен, най-отгоре на купчината.

Съпругът ми влезе в преддверието. Всички нададоха възгласи. Този път не се опитвах да надничам. Исках при първата ни среща да спазя традицията възможно най-добре. От своята страна той подръпна червения конец, а аз — зеления. После скочи върху юрганите, а оттам — в стаята. Този ритуал официално ни превръщаше в мъж и жена.

Какво да кажа за впечатлението, което ми направи съпругът ми, когато за първи път застанахме един до друг? По мириса му усетих, че бе провел пълно пречистване на тялото си. Сведох поглед надолу и забелязах, че обувките, които бях изработила за него, стояха хубаво на краката му и че червените сватбени панталони му бяха съвсем по мярка. Но този момент отлетя и дойде ред на ритуала „Задявки и олелия в сватбените покои“. Приятелите на мъжа ми нахлуха при нас, като се олюляваха и плетяха езици. Предложиха ни фъстъци и фурми, за да бъдат многобройни децата ни, и сладкиши — за да е сладък животът ни. Но на мен не дадоха кнедлата даром, както на съпруга ми. О, не! Вързаха я на конец и започнаха да я люлеят пред устата ми. Накараха ме да подскачам, за да я хвана, като винаги я издърпваха изпод носа ми. През цялото това време пускаха шеги. Нали знаете от кои. Как мъжът ми щял да бъде силен като бик през нощта, а аз — кротка като агне, как гърдите ми били напращели като праскови и напирали да разкъсат дрехата ми, как семето на съпруга ми било изобилно като семчиците на нара или как, ако сме използвали определена поза, със сигурност сме щели да заченем син. Навред е едно и също — мръсните шегички в сватбената нощ са позволени. Аз играех играта им, ала вътрешно все повече ме обземаше някакво неистово чувство.

Бях в Тункоу вече от часове. Бе станало късно през нощта. На улицата отвън селяните ядяха и пиеха, танцуваха и празнуваха. Нов залп от фишеци сигнализира края на пиршеството. След дълго чакане най-накрая госпожа Уан затвори вратата на сватбените покои и двамата със съпруга ми се усамотихме.

— Здравей — каза той.

— Здравей — отвърнах аз.

— Яла ли си?

— Не ми е позволено да се храня още два дни.

— Ето ти фъстъци и фурми — рече той. — Няма да кажа на никого, изяж ги, ако искаш.

Поклатих отрицателно глава и перличките по главата ми затрептяха, а сребърните мъниста зазвъняха мелодично. Ресните се разтвориха и през тях видях сведените му очи. Гледаше нозете ми. Изчервих се. Притаих дъх с надежда да усмиря треперливите ресни, за да не забележи той руменината ми. Аз не помръдвах, нито той. Сигурна бях, че продължава да ме изучава. Можех само да чакам.

Най-накрая съпругът ми рече:

— Казаха ми, че си много хубава. Така ли е?

— Помогни ми да сваля украшенията и виж сам.

Думите ми прозвучаха по-остро, отколкото исках, но мъжът ми само се засмя. Няколко секунди по-късно той положи короната на една масичка. Обърна се с лице към мен. Бяхме може би на метър един от друг. Той изучаваше лицето ми, а аз смело разглеждах неговото. Всичко, което госпожа Уан и Снежно цвете ми бяха разказвали, бе вярно. Кожата на лицето му бе чиста и без никакви белези. Цветът й не бе така смугъл като на татко или на чичо, от което заключих, че прекарваше малко време на полето. Имаше високи скули и брадичка, която издаваше увереност, но не и безочие. Един непокорен перчем падаше през челото му и му придаваше нехаен вид. В очите му проблясваха весели пламъчета.

Той пристъпи напред, пое дланите ми в своите и рече:

— Мисля, че ти и аз можем да бъдем щастливи заедно.

Може ли седемнайсетгодишна девойка от народа яо да се надява на по-хубави думи? Подобно на съпруга си, аз също виждах златно бъдеще пред нас. В сватбената нощ той спази всички традиции, дори свалянето на сватбените обувки от нозете ми и обуването на червените спални пантофки. Бях дотолкова привикнала на нежния допир на Снежно цвете, че наистина не съм в състояние да опиша това, което изпитах, докато ръцете му докосваха стъпалата ми, освен че това действие ми се стори далеч по-интимно от всичко, което последва. И двамата нямахме представа какво да правим. Аз просто се опитвах да си представя какво би сторила Снежно цвете, ако тялото на този непознат мъж се намираше върху нея.

На втория ден от сватбата станах рано. Оставих съпруга си да спи и излязох от стаята. Случвало ви се е да ви прилошее от притеснение, нали? Така се чувствах от мига, когато прочетох писмото на Снежно цвете, но нямаше какво да сторя по време на сватбата, през нощта или дори сега. Трябваше да се постарая да следвам възможно най-добре предписанията до следващата ни среща. Но не ми бе лесно, тъй като изпитвах глад, бях изтощена и тялото ме болеше. Краката ми бяха изморени и разранени от дългото ходене през последните дни. Изпитвах болка и на още едно място, но докато вървях към кухнята, се опитах да потисна неприятните усещания. В стаята бе приклекнало едно около десетгодишно слугинче, което очевидно чакаше мен. Собствена прислужница — за това никой не ме бе предупредил. В Пууей хората нямаха слуги, но аз отгатнах положението й от това, че краката й не бяха бинтовани. Казваше се Юнган, което означава „смела и здрава като желязо“, каквато се и оказа впоследствие. Вече бе напалила мангала и бе донесла вода. Трябваше само да я стопля и да я занеса на свекъра и свекърва си, за да се измият. Направих и чай за цялото семейство и когато те дойдоха, им налях, без да разсипя и капчица.

По-късно през деня новите ми роднини изпратиха още свинско и сладкиши на родителите ми. Господарите Лу дадоха пищно угощение в родовия храм, още едно пиршество, на което не ми се полагаше да се храня. В присъствието на всички гости двамата със съпруга ми се поклонихме на Небето и Земята, на родителите на мъжа ми и на предците на семейство Лу. След това преминахме през храма, като се кланяхме на по-възрастните от нас. В замяна те ни даряваха с пари, увити в червена хартия. След тези ритуали се върнахме обратно в сватбените покои.

Следващият ден, трети сватбен, е времето, което всяка невеста чака с нетърпение, защото тогава се четат сватбените книги, изработени от семейството и приятелките й. Ала сега в главата ми бе само Снежно цвете и мисълта, че ще я видя при церемонията.

Сестра ми и снаха ми пристигнаха с книгите и подноси с храна, от която най-после бе позволено да вкуся. Много жени от Тункоу пристигнаха за четенето, но нито Снежно цвете, нито майка й се появиха. Не проумявах какво става. Бях дълбоко наранена… и уплашена от отсъствието й. Предстоеше най-хубавият, както се смяташе, сватбен ритуал, а не можех да му се насладя.

Моите санджаошу съдържаха обичайните слова за мъката на семейството ми след раздялата с мен. В същото време възхваляваха добродетелите ми и преповтаряха фрази от рода на: „Само да можехме да убедим това достойно семейство да изчака няколко години, преди да те вземе“ или „Тъжно е, че сме разделени“, като същевременно умоляваха новите ми роднини да бъдат снизходителни и да ме учат търпеливо на семейните обичаи. Сватбената книга на Снежно цвете също не излъга очакванията ми — в нея бе въплътила любовта си към птиците. Започваше така:

„Фениксът чифтосва се със златна кокошка, съюз, сключен в небесата.“

Отново очакваните чувства, дори и от сродната ми душа.