Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (79)

Кое е по-значимо — формалното правосъдие или действителният завършек на процеса? Каквато и дисекция на доказателствата да извърши съдът, в основата остава непокътнатата истина. За жалост на мнозина обвиняеми тази истина често се знае само от жертвата и от извършителя. Всички други си съставят субективно мнение.

„Закони на Ландсрада — кодекси и анализи“

Сутринта преди гледането на делото в съда на Ландсрада Лето Атреидски внимателно подбра облеклото си. Други в същото положение сигурно биха се спрели на най-скъпите си премени. Той обаче предпочете дочени работни дрехи, блуза на бели и сини ивици и морскосиня рибарска шапка. Само това би могъл да си позволи, щом вече не е дук. Добави торбичка с риболовни кукички и празна кания от нож. По дрехите му нямаше знаци на рода Атреидес. Със скромната си външност всъщност показваше на Ландсрада, че въпреки всичко има намерението да оцелее.

Следваше примера на баща си и неотклонно се отнасяше добре с верните си поддръжници. Затова мнозина служители и войници го смятаха за един от тях, за съратник. Опита се да си представи как ще се чувства като съвсем обикновен човек… и откри, че няма да е никак зле. Чак сега осъзна смазващия товар, който бе нарамил след смъртта на стария Паулус.

Наистина щеше да му олекне, ако стане рибар. Нямаше да вниква в заговори, ненадеждни съюзи и предателства. Уви, Кайлеа едва ли би пожелала да е съпруга на рибар…

„А аз не мога да подведа така народа си.“

В кратко и неучтиво писмо от Каладън майка му изразяваше гневно несъгласие с неговото решение да поиска изпитание чрез конфискация. Разгромът на рода Атреидес и неизбежната загуба на ранга й щеше да бъде непоносим удар за лейди Хелена, макар че сега тя живееше (според нея — временно) при Усамотените сестри.

В коридора го чакаха защитниците му — две ненадминати адвокатки от Елак, Клер Рюит и Бруда Виол. Бяха прочути с успехите си в защитата на обвиняеми по наказателни дела. Предложението да ги наеме Лето получи от иксианския посланик в изгнание Камар Пилру и се съгласи едва след като Туфир Хауът ги разпита придирчиво.

И двете носеха строги тъмни костюми. Те щяха да водят клиента си през криволиците на процесуалните формалности, но Лето беше уверен, че всичко ще зависи от самия него, от впечатлението за личността му. Знаеше твърде добре, че няма необорими доказателства в своя защита.

Клер Рюит му подаде тънък лист ридулианов кристал с изписано на него съдебно решение.

— Съжалявам, лорд Лето. Току-що го получихме. Изтръпнал от опасения, той се зачете в думите.

Раменете на Хауът увиснаха, сякаш ментатът вече знаеше какво ги чака. Ромбур също се опитваше да разчете тънките линии по листа.

— Лето, какво е това? Дай да видя.

— Магистратите от трибунала са постановили, че жрици на истината от Бене Гесерит не могат да участват в процеса като мои свидетели. Дори не ги допускат да се явят в залата.

Иксианецът кипна от възмущение.

— Алени адове! Всички доказателства и показания са допустими при изпитанието чрез конфискация! Нямат право!

Другата адвокатка от Елак безстрастно завъртя глава.

— Обосновали са се, че принципите, заложени в цялото имперско законодателство, не предвиждат подобна намеса в делото. Всъщност дори има изрични разпоредби срещу показанията на Жрици на истината. Вярно е, че в случай като нашия процесуалните норми се тълкуват по-свободно, но магистратите стигнаха до заключението, че трябва да се постави някаква граница на допустимото.

— Значи… без жрици на истината — посърна Ромбур. — Жалко, те щяха да ни свършат най-добра работа.

Лето вирна глава.

— Ще се справим и сами! — Загледа се в приятеля си. — Хайде де, обикновено не аз подклаждам вярата ти в успеха, а обратното…

— Има и добра новина — вметна Бруда Виол. — Тлейлаксианците са заличили пилота на оцелелия кораб от списъка на свидетелите си, без да обяснят причината.

Лето си позволи дълга въздишка на облекчение.

— Господарю дук — сдържано изрече Хауът, — въпреки това ще чуем множество заклеймяващи ни показания.

Влязоха смълчани в претъпканата съдебна зала на Ландсрада. Лето седна между защитниците си в сектора за обвиняеми пред издигната на висок подиум дълга маса. Рюит му зашепна нещо, но той не се заслуша в думите й, а напрегнато четеше имената на магистратите — седмина дукове, оарони, маркграфове, графове и лордове, подбрани чрез жребий измежду Великите и Матките династии в Ландсрада.

Тези хора щяха да решат участта му.

Дори след превземането на Икс тлейлаксианците нямаха свой представител в Ландсрада.

С шумолене на тоги и парадни униформи избраните магистрати влязоха тържествено в залата и се настаниха зад леко извитата маса, надвиснала над сектора за обвиняеми. Над креслата изпъкваха пъстрите гербове и флагове на династиите им.

Подготвен от Хауът и адвокатките, Лето ги разпозна веднага. Двама от тях — барон Теркилиан Сор от Анбус IV и лорд Бейн ОТери от Хагал бяха неизменни и лоялни търговски партньори на атреидите. Дук Прад Видал от Еказ беше заклет враг на стария Паулус и съюзник на харконите. А граф Антон Мичи се славеше като податлив на подкупи, тоест много подходящ за целите на противната страна, защото Хауът и Ромбур не бяха успели да се доберат първи до него.

„Двама на двама…“ Не знаеше в чия полза биха могли да отсъдят останалите. Надушваше обаче вкисналата воня на предателството, съзираше коварството в студените лица на съдиите, в нежеланието им да срещнат погледа му. „Дали вече не са ме обявили за виновен?“

— Имаме още лоши новини… дук Лето. — Бруда Виол се поколеба, преди да изрече доскорошната му титла. Квадратното сурово лице на жената оставаше странно безучастно, сякаш вече бе видяла твърде много неправди и злоупотреби, за да се тревожи тепърва за нещо. — Наскоро установихме, че един от тримата колебаещи се магистрати — Ринкон от династията Фазийл, е загубил огромно състояние в тайна търговска война с Икс, свързана с добива на минерали от астероидите в системата Клайтем. Преди пет години съветниците му едва го разубедили да не обяви кръвна вражда срещу Доминик Верниус.

Другата адвокатка кимна и сниши глас.

— До нас стигна слух, господин Атреидес, че Ринкон смята личното ви унищожение за единствен шанс да си разчисти сметките с Икс след отцепването на рода Верниус.

Лето почувства как се облива в студена пот и изсъска от погнуса.

— В този процес ще се говори ли изобщо за произшествието в хайлайнера?

И Бруда Виол, и Клер Рюит го изгледаха, сякаш е изтърсил нелепа шега.

— Трима на двама, господарю дук — поклати глава Хауът. — Значи трябва да спечелим на своя страна другите колебаещи се, без да губим несигурната подкрепа, на която ще разчитаме.

— Всичко ще свърши добре! — обади се Ромбур.

Лишената от прозорци, тежко укрепена съдебна зала някога бе служила за канцелария на един от дуковете по време на усиленото строителство на Кайтен. По готическите сводове бяха нарисувани бойни сцени, а около тях нагъсто се редяха гербовете на Великите династии. Лето веднага се вторачи в червения ястреб на атреидите. Макар да си налагаше стоическо примирение, гризеше го чувството за ужасна загуба, копнежа по безвъзвратно загубеното. Съсипваше всичко, което баща му бе оставил след себе си, повличаше рода Атреидес към забрава…

Усети напиращите сълзи и се прокле за моментната слабост. Не, не всичко беше загубено! Щеше да спечели това дело! Наложи си ледено спокойствие, чрез което да потисне отчаянието. Целият Ландсрад го дебнеше и затова трябваше да се покаже силен. Не можеше да си позволи никакви емоции!

Зад него наблюдаващите процеса вече запълваха залата, чуваше се жужене на тихи, ала очевидно развълнувани гласове. От двете страни имаше по една по-голяма маса. Враговете му щяха да седнат вляво — определени от тлейлаксианците техни представители, вероятно насъсквани от харконите и други противници на династията Атреидес. Но омразният барон и свитата му се настаниха далеч назад като обикновени зрители, сякаш за да покажат, че този път ръцете им са чисти. Вдясно щяха да бъдат съюзниците и приятелите. Лето кимаше на всеки от тях, стараейки се да изглежда уверен и дори усмихнат.

Само че в мислите си не намираше чак такава смелост и си признаваше, че позициите му в това дело далеч не са непоклатими. Обвинителите щяха да представят неоспорими доказателства за стрелба от бойния модул, свидетелства на десетки безпристрастни очевидци, според които снарядите може да са били насочени единствено от атреидската фрегата. Отсъствието на тлейлаксианския пилот почти с нищо не облекчаваше положението му. Показанията на атреидския екипаж и на многобройните поддръжници от други династии също нямаше да наклонят везните в негова полза.

— Може би отхвърлянето на жриците на истината като участнички в процеса ни дава основание да обжалваме присъдата — напразно се опита да повдигне духа му Клер Рюит.

През един страничен вход влязоха мрачните тлейлаксианци със своите адвокати и извратени ментати. Не се постараха да придадат тържественост на появата си, затова пък ги съпровождаше тракането и бръмченето на някакъв адски механизъм. Придвижваше се на скрибуцащи колелца. Хората в залата се смълчаха и запротягаха шии, за да разгледат по-добре това смразяващо творение.

„Нарочно го правят — каза си Лето. — Искат да ме смутят.“

Сивокожите джуджета се озъртаха към него с горящи от ненавист очи. Оставиха машината до своята маса. Зрителите отново си зашепнаха.

— Какво вкарахте в залата? — попита неприветливо един от съдиите, барон Теркилиан Сор.

Старшият в групата от Бене Тлейлакс, жилав нисък мъж, чието име не бе оповестено, първо се опита да изпепели с поглед Лето и едва след това се обърна към магистратите.

— Почитаеми господа, в кодексите на имперското законодателство се срещат съвсем малко недвусмислени разпоредби, отнасящи се до изпитанието чрез конфискация, но те са толкова ясни, че не подлежат на тълкуване. „Ако обвиняемият не съумее да потвърди невинността си, той губи всичко, което притежава, без никакви изключения.“ Всичко!

— И аз мога да чета! — сопна се Теркилиан Сор. — Какво общо има този текст с вашата грозна измишльотина?

Тлейлаксианецът си пое дъх с видима наслада.

— Възнамеряваме да предявим правата си не само върху владенията на рода Атреидес, но и върху особата на злодея Лето Атреидски, дори върху клетките и генетичния материал в тялото му.

От задните редици се надигна потресен ропот, а едновременно с него тлейлаксиански техници се скупчиха около машината. Завъртяха се невидими остриета, електрически дъги прескачаха от игла на игла. Всичко в механичното чудовище беше преувеличено и пошло… точно както го бяха замислили създателите му.

— С това устройство ще източим кръвта на дук Лето Атреидски още в съдебната зала. Ще смъкнем кожата от тялото му и ще извадим очите му за провеждане на тестове и експерименти. Всяка негова клетка ще стане наша собственост и ще я употребим за каквото пожелаем. — Дребосъкът изсумтя. — Това е наше право!

Той се обърна към набелязаната жертва и се усмихна. Лето не трепна, но почувства, че по гърба му се стича неприятно студена струйка. Очакваше неговите защитнички да кажат нещо, ала те упорито мълчаха.

— Може би обвиняемият дори ще се зарадва на такъв край — още по-злобно се ухили тлейлаксианецът, — защото няма наследници. Но щом ние притежаваме неговите клетки, вероятно ще решим да го възкресим като гола.

„За да изпълнявам волята им…“ — досети се ужасеният Лето. До него Ромбур се зъбеше на враговете, а Туфир Хауът приличаше на безжизнена статуя. Двете жени от Елак усърдно пишеха нещо.

— Стига шутовщини — избоботи лорд Бейн О’Тери. — Ще вземем решение по искането ви по-късно. Време е да се заемем с процеса по същество. Искам най-после да чуя какво има да ни каже обвиняемият.

Макар че се напрегна да не издаде нищо, Лето изведнъж разбра, че с него е свършено. Всеки от присъстващите знаеше за неприкритата му омраза към тлейлаксианците, за верността му като съюзник на прогонения род Верниус. Колкото и приятели да изсипеха хвалбите си за неговия характер, тук никой не го познаваше като личност. Беше млад и неопитен, въздигнат преждевременно за дук от неочаквана трагедия. Магистратите, изорани измежду членовете на Ландсрада, го бяха чували да говори само веднъж — когато прояви твърде сприхавия си нрав пред Съвета.

В тлейлаксианската машина за вивисекция пращяха искри, сякаш гладен звяр се настървяваше за плячка. Внезапно Лето осъзна, че няма да дочака никакво обжалване на присъдата.

Но преди да бъде призован първият свидетел, грамадната, покрита с бронзови плочи двукрила врата се отвори и се блъсна с грохот в каменните стени. В залата всичко стихна и ясно се чуха отмерените твърди стъпки на подковани с метал ботуши.

Озърна се към главния вход — оттам идваше кронпринцът Шадам, наконтен в алено-златните кожи и сатен на династията Корино вместо в обичайната си сардаукарска униформа. Придружаваха го стражи от елитните му части. Бъдещият император веднага прикова погледите на присъстващите. Четиримата тежко въоръжени мъже около него опипваха с погледи гъмжилото, всеки мускул в телата им преливаше от готовност да се развихрят.

Изпитанието чрез конфискация само по себе си беше рядка съдебна процедура в Ландсрада… но появата на новия падишах-император просто нямаше прецедент.

Шадам подмина Лето по прохода между редовете, без дори да го погледне. Сардаукарите се наредиха зад масата на обвиняемия и с това само засилиха опасенията на младия дук.

Лицето на кронпринца беше като изсечено от камък, ала горната му устна едва забележимо се кривеше. „Дали посланието ми го е оскърбило? — питаше се Лето. — Ще рискува ли да пренебрегне моя блъф? Ще ме смаже ли тук, пред целия Ландсрад? Кой би дръзнал да му се опълчи, ако реши да го стори?“

Шадам отметна глава, за да погледне съдиите, и започна:

— Преди началото на този процес желая да направя изявление. Имам ли разрешението на почитаемия съд?

Макар че изобщо не изпитваше симпатия към своя братовчед по майчина линия, Лето трябваше да признае, че днес той изглежда и величествен, и елегантен. За пръв път го видя като личност, а не просто като сянка на баща му Елруд. Трябваше да бъде коронован след два дни и веднага след това да се ожени за Анирул. Събития, които той самият май нямаше да доживее… Могъщото Сестринство бе дало подкрепата си за новия владетел още в началото на царуването му и всички Велики и Малки династии в Ландсрада разбираха, че трябва да застанат на негова страна.

„Чувства ли се заплашен от мен?“

Водещият процеса съдия се поклони и с доброжелателен жест изрази общото съгласие.

— Повелителю, вашето присъствие тук и интересът ви към делото са чест за нас. Разбира се, трибуналът на Ландсрада е готов да ви изслуша по всяко време. Моля ви, говорете.

Шадам посочи през рамо към масата на защитата.

— С разрешението на съда бих искал моя братовчед Лето Атреидски да застане до мен. Смятам да изразя мнението си за злонамерените обвинения срещу него и се надявам, че ще дам основание на почитаемите магистрати да не прахосват напразно скъпоценното си време.

Мислите на Лето се завъртяха като вихрушка, той се вторачи недоумяващо в Хауът, сякаш очакваше обяснение.

„Но какво прави Шадам? «Братовчед» ли? Както го каза, прозвуча едва ли не дружески… а никога не сме били близки.“ Лето беше само внук на една от дъщерите на Елруд, и то от втората му съпруга, а не от майката на кронпринца. Родословното дърво на Корино отдавна се бе преплело с династиите от Ландсрада. Такава роднинска връзка едва ли означаваше нещо за Шадам.

Старшият съдия кимна. Адвокатките седяха слисани от двете страни на Лето и не знаеха как да реагират. Той колебливо се изправи. Застана смирено на крачка вляво зад повикалия го. Бяха еднакви на ръст и видимо си приличаха, но дори по облеклото си стояха в двата края на социалната стълба. С грубите си рибарски дрехи Лето се чувстваше като прашинка, понесена от буря.

Успя да се поклони официално, преди Шадам да сложи ръка на рамото му.

— Чрез мен говори душата на рода Корино, кръвта на падишах-императорите — започна кронпринцът. — Подкрепят ме гласовете на всички мои прародители, които от дълбока древност са били свързани с рода Атреидес. Бащата на този мъж — дук Паулус Атреидски, се е сражавал храбро за Империята срещу бунтовниците на Еказ. Не ми е известно атреидската династия да е прибягвала до коварство и подлост и в битки, и в тежки мигове, още от героизма и саможертвата си на моста Хретгир по време на Бътлъровия джихад. Никога! Никой от тях не е бил страхлив убиец. Ще оспорите ли твърдението ми?

Очите му се присвиха и магистратите неловко се извърнаха. Шадам ги пронизваше с поглед един по един.

— Кой сред вас, познавайки историята на рода си, може да заяви чистосърдечно същото? Кой е равен на атреидите по неопетнена чест? Да си кажем откровено — малцина са способни да се сравнят с тях по благородство. — Помълча и остави тишината да натежи, нарушавана само от пукота на статичните заряди в зловещата тлейлаксианска машина. — А нали именно за това сме се събрали днес в тази зала? В името на истината и честта!

Лето виждаше, че някои от съдиите кимаха в съгласие, защото тъкмо това се очакваше от тях. Но бяха озадачени. Повелителите на Империята никога не идваха по своя воля в съда на Ландсрада. Защо ли Шадам се намесваше в такъв сравнително маловажен случай?

„Това е неговият отговор на посланието ми…“ Лето обаче чакаше капанът да щракне. Не знаеше в какво се е забъркал, но не му се вярваше, че бъдещият император е дошъл просто за да го спаси. Родът Корино се славеше с не един и двама хитроумни интриганти…

— Атреидите винаги са избирали правия път — продължи още по-властно кронпринцът. — А младият Лето, когото виждаме пред нас, от първия ден на живота си е закърмен с тази родова нравственост. — Той дръпна ръката си от рамото му и пристъпи към масата на магистратите. — Убеден съм, че е невъзможно човек, потомък на такъв род, да обстреля умишлено тлейлаксианските кораби, както гласи обвинението. Такова деяние би обезсмислило всичко, в което атреидите вярват. Всяко противно твърдение е заблуда. А и моите Жрици на истината потвърдиха убеждението ми, след като говориха с Лето и неговите свидетели.

„Лъжа! Не съм говорил с нито една жрица на истината!“

— Но, Ваше императорско височество — обади се, видимо недоволен, съдията Прад Видал, а от гримасата черните му вежди надвиснаха над очите, — няма съмнение, че оръжията на неговата фрегата са използвани. Нима твърдите, че тлейлаксианските кораби са пострадали по същото време поради злополука? Такова съвпадение е невероятно…

Шадам сви рамене.

— Поне за мен обяснението на дук Лето Атреидски е напълно задоволително. И аз съм летял с орбитални бойни модули, за да се усъвършенствам в стрелба по учебни сонди. Нито един от фактите в следствието не е неопровержимо доказателство. Да, вероятно е имало злополука, но тя не е причинена от атреидите. Би трябвало да се дължи на някаква повреда.

— На два кораба едновременно ли?! — не скри жлъчта си Видал.

Засега Лето оставаше само ням участник в драмата. Шадам скоро щеше да поеме властта над Империята. Щом върховният повелител обявяваше безусловната си подкрепа за обвиняемия, би ли се осмелил някой от магистратите да заеме враждебна спрямо короната позиция? Последиците от подобно решение можеха да бъдат и сурови, и твърде дълготрайни…

„Всичко е политика, ежби за надмощие в Ландсрада, размяна на услуги… — Лето упорито се бореше със себе си, за да остане невъзмутим. — Истината изобщо не ги засяга.“ Дори отявлените врагове на династията Атреидес нямаше да рискуват с подобно предизвикателство срещу императора…

— Кой знае точно какво се е случило? — Шадам завъртя глава в знак, че става дума за дреболия. — Може би отломки от първия случаен взрив са повредили втория кораб.

Никой не би повярвал на скалъпената хипотеза дори за секунда, но кронпринцът сочеше на магистратите спасителния изход, хартиения мост, по който да преминат.

А те се впуснаха в нечути за останалите спорове. Неколцина явно се съгласиха, че версията е правдоподобна — защото искаха да нагодят фактите към нея, — но Видал не беше сред тях. От затруднението челото му се ороси с пот.

Лето погледна през рамо — говорителят на тлейлаксианците клатеше глава в мълчаливо неодобрение. В прекалено високото си кресло той приличаше на сърдито дете.

— Тук съм с правото и по задължението на ваш повелител — продължи Шадам, — за да се застъпя лично за моя изтъкнат братовчед дук Лето Атреидски. Настоявам категорично този процес да бъде прекратен и всички титли и владения да му бъдат възстановени незабавно. Ако се съобразите с молбата ми, от своя страна поемам задължението да изпратя при тлейлаксианските представители отговорни имперски дипломати. Надявам се те да ги убедят да се откажат от претенциите си и да не търсят никакво възмездие срещу династията Атреидес!

Кронпринцът се загледа втренчено в групата от Бене Тлейлакс и Лето долови, че той незнайно как е поставил натясно джуджетата. Личеше си, че са загубили надменността си.

— А ако тъжителите откажат? — не се сдържа Видал. Шадам се подсмихна.

— О, ще се съгласят. Аз дори съм готов да отворя императорската хазна за щедра… да речем, помощ за преодоляване на последиците от това случайно — отново подчертавам! — случайно произшествие. Мой дълг като ваш бъдещ повелител е да поддържам мира и реда навсякъде в Империята. Не бих позволил такава вражда да подрони съграденото от непрежалимия ми баща по време на дългото му царуване!

Лето съзря в очите на говорещия искрица страх въпреки безпрекословния му тон. Кронпринцът мълчаливо му нареждаше да си затваря устата и той се подчини, но любопитството му се разгоря още по-силно от неизвестните тревожни сигнали, които бе включил със загадъчното си послание.

Питаше се също би ли си позволил Шадам да го остави още дълго жив…

Магистратите отново си зашепнаха. След малко барон Лар Олин се прокашля и обяви:

— Този надлежно конституиран трибунал от представители на Ландсрада установи, че всички доказателства, изтъкнати срещу Лето Атреидски, са косвени и не потвърждават неопровержимо вината му. При наличието на твърде сериозни съмнения нямаме основания да продължим процес, в който се иска толкова тежка присъда, особено в светлината на изявлението, направено от кронпринц Шадам Корино. Следователно оправдаваме напълно и изцяло Лето Атреидски и му възстановяваме титлите и владенията.

Зашеметен от ненадейния щастлив завършек, Лето сякаш гледаше отстрани как го поздравява самият бъдещ император, а после го връхлита тълпа от приятели и поддръжници. Мнозина от тях се радваха искрено, че е оцелял в премеждието. Въпреки младостта си той не беше наивник и виждаше, че не са по-малко онези, които тържествуват от посрамването на Бене Тлейлакс.

Залата се огласи от приветствени викове и ръкопляскания. Неколцина обаче изпъкваха с мълчанието си. Запомни ги, за да обмисли внимателно поведението им. Беше убеден, че Туфир Хауът прави същото в момента.

— Лето, има още нещо…

Гласът на Шадам стигна до ушите му през врявата, С ъгълчето на окото си зърна проблясък. Ръката на кронпринца стискаше кинжал, инкрустирай със скъпоценни камъни, чиято дръжка имаше синьо-зеления блясък на хагалски кристал — досущ като императорския трон. Шадам пристъпи пъргаво към него.

Хауът скочи от стола си, но нямаше време да се намеси. Множеството притихна.

Кронпринцът се усмихна и пъхна кинжала в празната кания, увиснала от колана на Лето.

— Братовчеде — изрече с подчертана любезност той, — носи това острие като знак за вярната ти служба!