Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (5 септември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (10 септември 2007)

Издание:

Издателство „Аргус“, 2000

Камо, карта, 2000

История

  1. — Добавяне

Много структури в Империята си въобразяват, че притежават най-висшата мощ: Космическото сдружение със своя монопол над междузвездните полети; ПОСИТ с непоклатимите си позиции в икономиката; Бене Гесерит със своите тайни; ментатите с пълния си контрол над интелектуалните процеси; родът Корино с трона си; Великите и Малките династии в Ландсрада с огромните си владения. Горко ни, ако някой ден дори само една от тези сили реши да докаже надмощието си.

Граф Хазимир Фенринг,

„Послания от Аракис“

Оказа се, че Лето ще има не повече от час да си почине и да се освежи в новото си жилище.

— Ъ-ъ, извинявай, че те припирам — смънка Ромбур на излизане към коридора с кристални стени, — но такова нещо не е за изпускане. Създаването на нов хайлайнер ни отнема много месеци. Съобщи ми по комуникатора, когато си готов да отидем в панорамната зала.

Останал за малко сам, обърканият новодомец огледа небрежно стаята си, порови из багажа. В куфарите имаше повече вещи, отколкото щяха да са му потребни, дори разни накити, писма от майка му и надписан от нея екземпляр на Оранжевата Католическа Библия. Бе й обещал да прочита по някой стих всяка вечер, преди да заспи.

Нямаше представа кога ще свикне с новата си среда — цяла година далеч от Каладън — и реши засега да не пипа нищо. Щеше да има предостатъчно време.

Уморен от дългото пътуване, потресен от чудатостта на това подземно царство, той съблече удобната си риза и се просна на леглото. Едва успя да опита колко мека е постелята и да нагласи удобно възглавницата, когато Ромбур настойчиво почука на вратата.

— Лето, ела по-бързо!

Скоростен вагон ги пренесе по една от тръбите до висящо здание в края на града. Слязоха с асансьор до второто равнище, чиито сгради имаха панорамни зали на долните си етажи. Водачът му припряно си пробиваше път през гъмжилото. Лицето му беше запотено; почти без дъх попита събралите се пред широките прозорци:

— Колко време остава? Да не закъсняхме?

— Има още десет минути.

— Навигаторът вече е тръгнал. Сега придвижват херметичната му камера по площадката.

Мърмореше благодарности и извинения, докато дърпаше озадачения си гост към огромен прозорец от метастъкло в извитата външна стена.

В отсрещния край на залата се плъзна врата и тълпата се отдръпна, за да пропусне двама дребнички тъмнокоси младежи — неразличими на пръв поглед близнаци. Те гордо придружаваха Кайлеа, сестрата на Ромбур. Бе успяла да се преоблече в не толкова претенциозна, но също тъй изискана рокля. Близнаците видимо се омайваха от присъствието й, а самата Кайлеа като че нямаше нищо против обожанието им. Усмихваше се поред и на двамата.

Ромбур заведе госта си да застане до тях, макар че явно го интересуваше гледката отвън, а не кой е сред зрителите. Лето прецени, че всички тук трябва да са някакви видни особи. Загледа се надолу, за да разбере най-после какво става.

Там, където трябваше да се срещнат илюзорното небе и подът на огромната кухина, вместо хоризонт се откриваше друга величествена пещера. В нея беше настанен нов-новеничък хайлайнер с размерите на астероид, подобен на кораба, с който Лето бе пристигнал тук.

— Това, ъ-ъ, е най-голямата промишлена инсталация на Икс — започна да му обяснява Ромбур. — Единствената в цялата Империя, способна да побере хайлайнер. Дава допълнителна сигурност и спестява много разходи. Другаде са принудени да използват орбитални докове за целта…

Блестящият нов кораб запълваше почти изцяло гигантската подземна клисура. На корпуса му изпъкваше виолетово-медната иксианска спирала, вплетена в бялата полегнала осморка на Сдружението, символизираща безкрайността.

Туловището се опираше на суспенсорни повдигачи и под него имаше място за минаване дори на големи машини. Екипи от субоиди в сребристо-бели униформи проверяваха нещо по корпуса с ръчни апарати. Навсякъде около инсталацията се виждаше бялото блещукане на енергийните прегради срещу нежелани натрапници.

Повечето механизми бяха прибрани и наредени до стените на пещерата, като че корабът се подготвяше за нещо… За старт ли? Лето помисли, че при подобни размери това е неосъществимо начинание. Но хиляди работници вече разчистваха площадката.

Гълчавата в панорамната зала се засилваше, значи несъмнено предстоеше нещо вълнуващо. Чак сега той забеляза многото екрани, предаващи изображения от суспенсорни камери. Леко зашеметен от видяното, попита неловко:

— Как ще го измъкнете оттук? Толкова е голям… Над нас има дебел скален пласт, а всички стени ми изглеждат плътни.

По-нетърпеливият от близнаците му се усмихна самоуверено.

— Почакайте още малко и ще видите!

Двамата младежи имаха раздалечени очи на квадратните си лица, еднакво напрегнато изражение и свити вежди. Бяха с няколко години по-възрастни от него. И тяхната бледа кожа подсказваше, че са прекарали досегашния си живот под земята.

Застаналата между тях Кайлеа изгледа брат си.

— Ромбур, къде са ти обноските?

Споменатият изведнъж се сети за задълженията си на домакин.

— О, да!… Това е Лето Атреидес, наследник на атреидската династия от Каладън. А това са К’тер и Д’мур Пилру. Баща им е посланик на Икс на Кайтен, а майка им работи в банката на Сдружението. Живеят в едно от крилата на Големия дворец и може би ще се виждате често.

Двамата кимнаха едновременно и сякаш инстинктивно застанаха по-близо до Кайлеа.

— Сдружението ще ни подложи на изпитанието си през някой от следващите месеци — сподели К’тер. — Надяваме се един ден да пилотираме такъв кораб.

Кимна към огромния корпус. Момичето се взря неспокойно в близнаците — може би не й допадаше идеята да станат навигатори. Лето почувства необясним отзвук в съзнанието си от решимостта на К’тер. Другият брат изглежда не беше настроен да общува, интересуваше го само хайлайнерът.

— Ето я и камерата на навигатора — все пак промълви след секунди той.

Обемистият черен контейнер се плъзгаше на мощни суспенсори по специално разчистената за него пътека. Навигаторите от Сдружението по традиция криеха външността си в гъсти облаци меланжов газ. Мнозина вярваха, че за да стане някой такъв, трябва да се подложи на метаморфоза, която го отдалечава от всичко човешко и го превръща в по-висше същество. Сдружението нито потвърждаваше, нито отричаше тези догадки.

— Вътре не се вижда нищо — оплака се К’тер.

— Но в камерата има навигатор! — възкликна Д’мур. — Долавям присъствието му.

Той се долепи напрегнато до метастъклото, сякаш искаше да излети през прозореца. Пренебрегната от близнаците, Кайлеа срещна погледа на Лето с искрящите си изумрудени очи. Ромбур пък сочеше кораба и бърбореше възбудено.

— Баща ми е много въодушевен от новия модел с по-голяма товароносимост. Не знам колко задълбочено си изучавал история, но хайлайнерите отначало са били произвеждани от… ъ-ъ, Ричиз. Ние от Икс сме се конкурирали с тях за поръчките на Сдружението и постепенно сме постигнали надмощие, защото сме впрегнали всички сили на нашето общество — субсидии, принудителен труд, увеличени данъци… Накратко, каквото е било необходимо! Не обичаме да спираме насред пътя.

— Да, освен това съм чувал, че сте майстори на промишления шпионаж и на отмъкването на патентни права — подхвърли Лето, спомнил си твърденията на лейди Хелена.

Ромбур невъзмутимо завъртя глава.

— Лъжи на завистници. Алени адове да ги глътнат дано, не ни се налага да крадем идеи или патенти! Водили сме само технологична война срещу Ричиз и сме победили без едничък изстрел. Но сме им нанесли такива смъртоносни удари, все едно сме стоварили цялото си атомно оръжие върху тях. Или те, или ние. Преди едно поколение са загубили управлението на Аракис, както и преднината си в технологиите. Сигурно се дължи на некадърността на предводителите им.

— Моята майка произхожда от династията Ричиз — доста сухо го осведоми Лето.

Ромбур се изчерви от неудобство и се почеса по темето, за да намери работа на ръцете си.

— О, извинявай… Забравих.

— Няма нищо — успокои го Лето. — Не съм сляп и разбирам за какво намекваш. Ричиз оцелява и досега, но в много стеснен обхват на дейността си. Излишък на бюрокрация и недостиг на новаторство. Майка ми така и не пожела да ме заведе там на гости, дори само за да се запозная с нейното семейство. Предполагам, че спомените й не са никак приятни. Може би се е надявала, че бракът с баща ми ще обърне съдбата на нейния род.

Долу камерата с тайнствения навигатор вече влизаше в кораба през отвор в предната му част. Лъскавият черен контейнер изчезна в търбуха на хайлайнера като водорасло в устата на кит.

Макар че беше по-млада от своя брат, Кайлеа заговори не по-малко делово от него:

— Новата програма за производство на хайлайнери ще ни осигури нечувани досега печалби. Династията Верниус ще получи като премия и една четвърт от всички соларии, които ще спестим-на Сдружението през първото десетилетие.

Смаяният Лето се замисли за Каладън — жътвата на пунди-ориз, натоварените с риба траулери… и възторжените приветствия на поданиците към дук Паулус след коридата.

Стържещ вой отекна навсякъде в огромната кухина. Подобно на железни стружки в магнитно поле, субоидите се пръснаха на всички страни от готовия за полет кораб. Из панорамните зали наблизо плътни редици от хора се притискаха към прозорците.

Всички се смълчаха.

— Какво трябва да се случи сега? — обърна се Лето към водача си.

— Навигаторът ще изведе кораба — простичко обясни К’тер.

— Време е този хайлайнер да започне редовните си полети — потвърди Д’мур.

Лето се зазяпа в скалния таван, тази наглед непреодолима преграда на планетарната кора… Изглеждаше невъзможно. Вече се долавяше едва различимо жужене.

— Извеждането на такъв кораб не е особено трудно — увери го Ромбур. — Е, не и за някой от тях. Несравнимо по-лесно е от наместването на хайлайнер в ограничено пространство като това долу. Само най-способните щурмани биха се справили.

В този момент разбра, че е забравил да диша досущ като хората наоколо, а хайлайнерът трепна, очертанията му се размиха… и той изведнъж изчезна!

В пещерата се разнесе тежък тътен от внезапното нахлуване на въздуха на мястото на великанския корпус. Подът на залата се раздруса, ушите на Лето заглъхнаха.

В празната кухина нямаше и помен от кораба, останаха машините и някакви странни безцветни петна по пода и стените. Д’мур забеляза стъписването му.

— Спомни си как управлява навигаторът…

— Огъва пространството — подсказа К’тер. — Хайлайнерът изобщо не мина през кората на планетата. Навигаторът просто го премести оттук… в следващата точка.

Ромбур доволно посочи освободената площадка.

— Можем да започнем следващия!

— Чисто и просто закони на икономиката… — Кайлеа стрелна с поглед Лето и се извърна с пресилена свенливост. — Не си губим времето, нали?