Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (63)

Нашият график ще започне да се възприема като природно явление. Животът на една планета е огромна, гъсто изтъкана мрежа. Отначало промените в растителността и животните ще се определят от грубите физически сили, с които боравим. Но щом се закрепят и приспособят, те, промените, на свой ред ще се превърнат в определящи влияния и ние ще бъдем принудени да се съобразяваме с тях. Не забравяйте обаче, че е необходимо да контролираме едва три процента от енергийната повърхност — само три процента! — за да подтикнем цялата среда към образуването на желаната от нас самоподдържаща се система.

Пардот Кайнс,

„Мечти за Аракис“

Когато синът му Лайът стана на година и половина, Пардот Кайнс тръгна на пътешествие с него и с жена си. Облякоха детето във влагосъхраняващ костюм по ръста му, покриха го с широка роба, за да опазят, кожата от вредните лъчения на слънцето и топлината.

Кайнс искрено се радваше, че може да прекара малко време със семейството си, да покаже своите успехи… Целият му живот се състоеше в споделянето на мечти! Тримата му помощници Стилгар, Турок и Омун настояваха да го упътват и пазят, но той не искаше и да чуе за това.

— Прекарал съм сам в пустошта повече години, отколкото вие сте живели на този свят. Ще се справя някак с два-три дни път и ще мога да се погрижа за семейството си. — Махна с ръка, сякаш ги отпъждаше. — Нямате ли какво да правите, за да ви дам още задачи?

— Ако искаш да свършим още нещо — веднага отвърна Стилгар, — с радост ще изпълним заръките ти.

— Добре, добре… Хайде, на работа! — смънка смутеният Кайнс и тръгна сам с Фрийт и малкия Лайът.

Детето седеше на гърба на кулон. Сийчът притежаваше три пустинни магарета, докарани на Дюна от контрабандисти и търсачи. Водната цена на животното беше висока въпреки вродената му приспособимост към суровата пустош. Имаше подобие на влагосъхраняващ костюм и за четирикраката твар, но пък кулонът трудно пристъпяше, облечен в него. Кайнс реши този път да не го мъчи въпреки загубата на влага, затова се наложи да вземат допълнителни водни запаси, натоварени върху магарето.

В сенките на ранното утро високият брадат мъж поведе малкия си отряд по виеща се пътека, която само свободни биха забелязали. И той вече имаше изцяло сините очи на ибад като Фрийт. Пустинното магаре пристъпяше уверено по ронливия склон, без да издаде звук. Кайнс нямаше нищо против да повърви — бе правил тъкмо това дълги години на Салуса Секундус и Бела Тегойзе. Мускулите му и досега бяха като въжета. Погледът му непрекъснато се плъзгаше по камъчетата и песъчинките, без да се отклонява към далечните планини или жежкото слънце.

Фрийт охотно се заглеждаше, когато съпругът й сочеше интересни скални формации, странен сипей или закътани ниши в камъните, подходящи да приютят някое растение. Поколеба се, но също започна да му показва различни особености на местността.

— Най-голямата сила на свободния е в наблюдателността — промълви тя накрая, сякаш си припомняше стара поговорка. — Така научаваме повече. А пък знанието ни дава могъщество, особено когато другите не умеят да виждат.

— Интересно…

Кайнс не знаеше почти нищо за предишния живот на жена си. Беше твърде зает, за да я разпитва за детството или съкровените й стремежи, но и тя май не се обиждаше, че е затънал в работата си по тераформирането на планетата. В културата на свободните двата пола поначало обитаваха различни светове, свързани с тесни и доста крехки мостове.

Бе чувал обаче, че жените от племената се славят като свирепи бойци. Враговете им се бояха от схватка с тях дори повече отколкото от нападение на прехвалените сардаукари. Засега бе успял да не предизвиква тази стаена у Фрийт жестокост и се надяваше никога да не я види обърната срещу самия него. Всеотдайна в предаността си, тя можеше да бъде и страшен враг!

Погледът му се спря на някакво дребно растение. Приклекна до бледозеления израстък във вдлъбнатинката, където се бяха събрали пясък и прахоляк. Разпозна рядък вид кореноплодно и бръсна праха от мъничките твърди листенца.

— Виж, Фрийт — повика я и очите му светнаха от удоволствие.

— Изкопаваме тези корени, когато сме в нужда — кимна тя. — От всеки извличаме поне половин литър вода, колкото човек да издържи два-три дни.

Кайнс се зачуди какви ли знания за пустинята бе събрала в паметта си сестрата на Стилгар. Досега не бе споделила почти нищо, но вината беше у него — прекалено малко време й отделяше.

Кулонът веднага наведе муцуната си към земята, за да похапне свежи листа. Ноздрите му се раздуха. Кайне го избута.

— Това е твърде важно, за да закусваш с него! Наоколо не се виждаха други растения. Планетологът бе установил, че те са местен вид, оцелял в ужасната катастрофа, лишила този свят от вода.

Спряха за малко да нахранят детето. Фрийт опъна маскировъчен навес, а Кайнс се замисли за огромния напредък в началото на работата, която щеше да продължи векове.

По времето, когато Империята се разраствала бурно, тук били създадени ботаническите опитни станции. Тогава още никой не подозирал, че меланжът усилва прорицателските дарби и удължава живота… После станциите били забравени, а насажденията заедно с внесените насекоми и животни — оставени да оцеляват както могат.

Множество видове се бяха приспособили, проявявайки учудваща издръжливост — мутирали треви и кактуси наред с други растения, произхождащи от сушави земи. Кайнс се уговори с контрабандистите да му доставят още семена и ембриони от най-обещаващите. И свободните започнаха да засаждат пясъците — всяко скъпоценно зрънце беше зародиш на бъдещето на Дюна…

От един търговец на вода научи за смъртта на император Елруд. Припомни си ясно аудиенцията на Кайтен, когато престарелият владетел му възложи да дойде тук и да проучи екологията на Аракис. Кайнс съзнаваше, че целият му живот бе се преобърнал тогава и беше благодарен на стареца, макар и да се съмняваше, че императорът изобщо се е сещал за него в края на дните си.

Щом чу новината, за миг му хрумна да отиде до Аракийн, да си запази място в първия хайлайнер и да почете погребението на Елруд… но после идеята му се стори нелепа. Вече беше жител на пустинята, безкрайно далеч от плетениците на имперската политика. И имаше несравнимо по-важни занимания.

В пясъците на юг, където не се мяркаха харконски съгледвачи, свободните засяваха с жилави треви подветрените страни на грижливо подбрани дюни, за да ги обездвижат. Свличащите се склонове започваха да се закрепват, дюните растяха, заплашвайки да затрупат растенията. Тогава добавяха още семена и постепенно изграждаха гигантски сифове, чиито меки извивки се проточваха на много километри. Някои от пясъчните ридове пък се издигаха на цели хиляда и петстотин метра!

Вече обмисляше втория етап от екологичното преобразяване — щяха да засеят по-издръжливи треви с остри листа, да пръскат торове, да поставят ветрокапани и влагокондензатори. Както и да добавят други растения — много внимателно, за да не претоварят крехката екология — амарант, куча лобода, дребен тамариск, последвани от различни кактуси.

В северните обитаеми райони свободните трябваше да се задоволят с по-малки, скрити насаждения. Но всички многолюдни племена знаеха тайната и влагаха целия си живот в нескончаем труд… и то без с нищо да издадат огромните усилия за съживяването на Дюна.

Кайнс беше достатъчно търпелив, за да се задоволи с бавен напредък. А свободните вярваха непоколебимо във виденията на своя „умма“. Щом се замислеше за тяхната всеотдайност, душата му се сгряваше. Искаше да им дари нещо повече от сухи наставления и празни обещания. Те заслужаваха да видят ослепителния проблясък на надеждата. Вече можеше да им я покаже зримо.

И други знаеха за това място в Хоросановата падина, но той искаше сам да доведе тук Фрийт и малкия Лайът.

— Ще видиш нещо невероятно — каза на жена си, докато събираха своя миниатюрен бивак. — Ще можеш да си представиш каква ще стане Дюна. И ще разбереш защо работя толкова упорито…

— Но аз го разбирам, съпруже — усмихна се Фрийт. — Ти нямаш тайни от мен.

Взираше се в него с донякъде чудато доверие и Кайнс осъзна, че вече не е нужно да убеждава свободните в осъществимостта на общите им мечти. Заговори на жена си тъй, сякаш изнасяше лекция на особено надарен студент.

— Невежите в екологията не разбират най-главната особеност на екосистемата — именно че тя е система…

Хвана се за един стърчащ камък и се издърпа нагоре по неравната пътека. Не се озърна да види как ще се справи кулонът. Наистина копитата му се подхлъзнаха за миг, но животното го следваше. Лайът измрънка тихичко в ръцете на майка си, която слушаше внимателно.

— Системата поддържа определена устойчивост в съдържанието на влага, която може да бъде нарушена дори от един-единствен процес и в една-единствена екологична ниша. Всичко може да рухне при най-дребната грешчица. Екологичната система протича от точка към точка… но ако нещо прегради пътя на този поток, редът изчезва. Неподготвеният ум най-често не забелязва наближаващата разруха, докато не стане късно.

Свободните вече развъждаха насекоми в земите си, както и ровещи в почвата твари, които й осигуряваха въздух. Дребни лисици, кенгурови мишки, пустинни зайци заедно със съответстващите им хищници — ястреби и сови-джуджета. Скорпиони, стоножки, паяци… дори пустинни прилепи и оси. Всички те плетяха паяжината на живота.

Не можеше да долови дали Фрийт го разбира, дали изобщо й е интересно. Прииска му се поне веднъж тя да поспори с него. Но Пардот Кайнс беше неин съпруг и свободните го приемаха като свой пророк. Втълпените й предразсъдъци просто не позволяваха да се усъмни дори за миг в словата му.

Фрийт, която носеше момчето, без да се оплаква, изведнъж застина на място. Сините й очи зейнаха, зениците й зашариха трескаво. Наклони глава и се заслуша. Изморен и сгорещен, Кайнс черпеше сили от собственото си нетърпение да се похвали с постигнатото. Измина още четири-пет метра, преди да разбере, че тя е спряла.

— Съпруже! — изсъска Фрийт шепнешком.

Сякаш се опитваше да види нещо от другата страна на планината.

— Какво има? — примига той.

Брониран разузнавателен топтер изскочи над назъбения скалист гребен. Планетологът се вторачи, отметнал глава назад, застанал на открития склон. Веднага забеляза издрасканите от ветровете сини грифони на династията Харконен.

— Съпруже! Оттук!

Фрийт светкавично пъхна детето в дълбока ниша, където двамата възрастни не биха се побрали. Затича се към Кайнс, преди той да е помръднал.

— Трябва да се скрием!

Стисна ръкава на влагосъхраняващия му костюм и го задърпа.

Двуместният топтер като че се прилепи към планината и се плъзна покрай нея. Кайнс се досети, че са ги видели. Той и семейството му бяха чудесни мишени на голия склон. Харконските войници често се забавляваха с нападения над отделни свободни, защото никой не им търсеше сметка за това.

От тъпия нос на въздушното возило се появиха оръжия. И една от стъклопластовите плочи на кабината се плъзна встрани. Войникът до пилота насочи лазестрел.

На минаване край пустинното магаре жената кресна смразяващо и го плесна с все сила. Стреснатото животно изрева, хвърли къч със задните си крака и препусна по криволичещата пътека, пръскайки чакъл.

Фрийт се завъртя на пети и се втурна надолу по склона. Лицето й бе сковано в гримаса на неотстъпчива решителност. Кайнс едва успяваше да не изостава. Лъкатушеха между по-големите отломъци, стараейки се да използват сенките. Ученият още не можеше да повярва, че жена му е изоставила Лайът, но след миг осъзна, че така синът им е в далеч по-голяма безопасност. Детето не се виждаше в скривалището си и като че ли инстинктивно се бе смълчало и не шаваше…

Топтерът прелетя над тях с тежко бучене, преди да се спусне към кулона. Фрийт явно бе предвидила, че харконските главорези ще се разправят първо с животното. Стрелецът подаде ухиленото си загоряло лице през илюминатора. Бяло-оранжевият лъч на лазестрела беше почти невидим под яркото слънце. Сряза магарето на буци кърваво месо, които се затъркаляха надолу, а главата и предните крака паднаха на пътеката.

После лъчът се плъзна по склона, от камъните се разхвърчаха остри парченца. Кайнс и Фрийт тичаха лудешки и с мъка се задържаха на краката си. Внезапно тя го притисна към скалата зад почти незабележима издатина, от която лъчът се отрази само след частица от секундата. Замириса на озон и изгорен камък.

Топтерът зави и ги доближи. Стрелецът се целеше старателно. Предпочиташе това развлечение, вместо пилотът да изпепели жертвите с по-тежките оръжия на бойната машина.

Тогава стражите на Кайнс започнаха да обстрелват бронирания топтер от замаскираните си укрепления около входа на пещерата. Лазерните лъчи сякаш опипваха кабината и заслепяваха седящите вътре. Някой от скритите защитници имаше старовремска ракетохвъргачка, купена най-вероятно от контрабандистите. Взривът разклати разузнавателния топтер.

От неочакваното сътресение стрелецът изскочи през илюминатора. Падна с отчаяни писъци и след две-три секунди няколко скали се обагриха в червени пръски. Лазестрелът изтрака в камънаците.

Фрийт се гушеше в Кайнс, изумена от неочакваната помощ.

Щом машината се завъртя, свободните съсредоточиха стрелбата върху по-уязвимия двигателен отсек. Разнесе се воня на прегрят метал. Пилотът вече не успяваше да овладее топтера, отвсякъде блъвна дим, скъпоценна смазка цвъртеше от срязаните маслопроводи. Осакатеният апарат се преметна със зловещ вой на изтерзаните си двигатели, рухна на склона, сцепи се и изчегърта още малко надолу. Крилете все още се размахваха, сякаш задвижвани от гърчещи се мускули, докато машината не спря в подножието на планината.

— Не знам наблизо да има сийч — промълви останалата без дъх жена. — Кои са тези хора? От кое племе са?

— Те са мои бойци и бранят нашето творение. Пилотът бе оцелял при катастрофата. Отмести стьклопласта и изпълзя навън. Едната му ръка висеше безпомощно. След броени мигове свободните изскочиха от скривалищата и се втурнаха към топтера. Раненият понечи да се върне в разбитата кабина, но двама мъже го хванаха. Блесна синкавобял кристален нож, после вододелните отнесоха трупа забързано, за да извлекат влагата му. Кайнс знаеше, че водата и полезните вещества от тялото ще бъдат дадени за проекта в Хоросановата падина, вместо да обогатят някое семейство от племето.

— Но какво е толкова важно, че да го пазите? — чудеше се Фрийт. — Съпруже, какво всъщност правите тук ти и тези хора?

Той й се усмихна лъчезарно.

— Ще видиш. Исках да си първата ни гостенка.

Жената се покатери и взе детето от нишата. Огледа го за рани. Малкият Лайът дори не бе заплакал.

— Истински свободен! — обърна се тя гордо към баща му.

А долу вече се организираха групи, които разглобяваха съсипания топтер, отмъкваха метала, двигателите, припасите. По-млади и пъргави свободни се изкачваха по стръмната канара, за да приберат другия труп и лазестрела.

Кайнс, Фрийт и Лайът минаха край останките от магарето. Планетологът въздъхна тъжно.

— Е, поне ще хапнем меса, а не ни се случва често. Щом разгледаш пещерата, ще има празненство.

Свободните припряно заличаваха последните следи от произшествието. Вече бяха вкарали по-тежките останки в прикрити тунели. Сега премахваха белезите по скалите, дори изравняваха пясъка в подножието. Кайнс отдавна живееше сред тези хора, но тяхната твърдост и сръчност все още го смайваха.

Въведе жена си в нисък тунел. От пещерата се носеше освежаващ дъх на влажен хладен камък. Планетологът побърза да извади филтровите запушалки от носа си и подкани Фрийт да стори същото, макар че тя трудно се преборваше с инстинктите си за оцеляване в пустинята. Щом се взря по-навътре в сенките, жената се засмя удивена.

— Съпруже, надушвам вода…

— Ела с мен — хвана ръката й Кайнс. — Искам да видиш нещо.

Когато свърнаха зад ръба на стената, той с рязък жест показа в какво се бе превърнала пещерата на Хоросановата падина.

Жълти светоглобуси се рееха под тавана. Въздухът беше наситен с влага и ароматите на цветя, храсти и дървета. Прелестният звук на бълбукаща вода долиташе от тесни издълбани каналчета. Алени и оранжеви петна на цветни лехи бяха пръснати привидно случайно…

Напоителните системи пускаха капка след капка в резервоари с водорасли, а вентилаторите разпределяха равномерно влагата. Пещерата беше наситена с живот, с багри, пеперудки, мушици и пчели, които май направо се опияняваха от изобилието на цветя.

Фрийт ахна и Кайнс за миг прозря през неизменната порцеланова маска на чертите й. Видя много повече отколкото през дългите месеци, откакто бяха заедно.

— Любими, това наистина е раят!

Пъстро колибри изпърха пред тях с мъничките си крилца. Градинари от племената на свободните блажено щъкаха из пещерата и се грижеха за растенията.

— Някой ден така ще бъде навсякъде из Дюна, и то на открито — убедено рече Кайнс. — Тук имаме жив символ, достъпен за всички. Нека нашите хора видят и се уверят какво могат да направят.

— Дори аз не проумявах… досега.

Планетологът тръгна между дърветата, вдишвайки дълбоко уханието на листа и цветчета. Пред него от клона висяха съзряващи оранжеви кълба. Откъсна най-едрото. Никой от градинарите не би го упрекнал.

— Ето го портигула, за който говорих в Червената стена.

Пусна плода в мургавите ръце на Фрийт и тя пое подаръка с благоговение като най-безценното съкровище на света.

Кайнс обхвана с широк жест пещерата.

— Запомни добре това. Всички свободни трябва да го видят. Нашата Дюна ще стане такава само след няколко столетия!