Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (40)

Без цел животът е нищо. Понякога целта обхваща целия живот на човека, превръща се във всепоглъщаща страст. Но щом бъде постигната, тогава какво? О, нещастнико, ами после?

Из личните дневници на лейди Хелена

След годините на Гайъди Прайм малкият Дънкан Айдахо сякаш видя рая в пищно избуялата природа на Каладън. Озова се, без да подозира, в град, отдалечен на половин планета от Каладънския замък. Приятелят на Джанис, вторият помощник-капитан Рено бе изпълнил обещанието си, а накрая просто заряза беглеца на равнинния космодрум.

Без повече да му обръщат внимание, хората от екипажа разтовариха докараните за преработка индустриални отпадъци и напълниха трюмовете с пунди ориз в чували. Вторият помощник не се сбогува с Дънкан, не му пожела и късмет, преди да се върне с кораба си в хайлайнера.

Момчето не се обиди. Нали избяга от харконите? Сега оставаше само да намери атреидския дук.

Стоеше сред непознати в нов за него свят и гледаше как товарният космолет се издига в облачното небе. Каладън се оказа планета на богати аромати, на влага и сол във въздуха, на пъстри и уханни цветя. Едно дете от Гайъди Прайм не би могло дори да сънува такива неща.

На южния континент хълмовете бяха стръмни, покрити с наситено зелени треви и терасирани градини, вдълбани в склоновете като стълби, изсечени от пияница. Усърдни селяни се трудеха из тях под мъгливото жълто слънце. Нямаха заможен вид, но пък изглеждаха доволни от живота си. Мнозина пренасяха към пазара пресни плодове и зеленчуци върху суспенсорни палети.

Дънкан изяждаше с поглед това изобилие. Един добродушен старец му даде попрезрял парадънски пъпеш. Момчето го загриза нетърпеливо. Сладък сок капеше между пръстите му. Не помнеше някога да е ял нещо по-вкусно.

Селянинът видя и жизнеността, и окаяното му положение. Попита го дали иска да тръгне с него и да поработи няколко дни в оризищата. Не можеше да предложи надница, само подслон и храна до насита. Дънкан се съгласи, без много-много да умува.

По дългия обратен път разказа на стареца за битката си с харконите, как бяха арестувани и убити родителите му, как бе избран за лова на Рабан и как успя да му се изплъзне.

— Сега трябва да се явя пред дука — завърши убедено. — Но нито знам къде е, нито как да го намеря.

Възрастният селянин го гледаше със съчувствие, накрая кимна сериозно. Всички каладънци се бяха наслушали на легенди за своя владетел, гледали бяха и най-зрелищния му бой със салусански бик при изпращането на младия Лето. Хората почитаха дук Паулус и им се струваше съвсем нормално всеки жител на планетата да има право на среща с него.

— Ще ти обясня в кой град живее дукът — обеща старецът на момчето. — А пък зет ми има карта на света, тъкмо ще ти покаже всичко. Ама не знам как ще стигнеш дотам. Далечко е.

— Аз съм силен. Ще стигна.

Селянинът кимна отново и го поведе към оризищата.

Дънкан остана четири дни при семейството му. Газеше до кръста в наводнените поля, разчистваше каналите и садеше малките, но издръжливи семена в жвакащата кал. Бързо научи песните на тукашните хора.

Един следобед съгледвачите, качили се по провисналите клони на ниските дървета, заудряха оглушително с лъжици по тиганите в ръцете си, за да вдигнат тревога. След няколко секунди и вълничките по мътната вода издадоха стремителното приближаване на цял рояк тигрови риби — обитатели на мочурищата, които винаги нападаха в гъмжило. За броени мигове можеха да оглозгат жертвата си до кости.

Дънкан се покатери пъргаво сред сплетените клони при подплашените сеячи. Избута висящия раздърпан мъх, за да вижда по-добре. Вече различаваше във водата възголемичките хищници с по няколко редици остри зъби в зейналите усти. Дебели люспи покриваха телата им като броня. Немалко от тигровите риби в рояка закръжиха около неговото дърво.

Някои се надигаха на рудиментарните си предни перки, превърнали се в ципести лапи с нокти. Смъртно опасните твари подаваха почти изцяло телата си над водата, протягайки се нагоре. Тесните им влажни очи примигваха към крехкото месо, скрило се между клоните. Дънкан ги погледа още малко и предпочете да се прехвърли на по-висок клон. Рибите скоро се отказаха от обсадата, гмурнаха се и поеха нататък в оризищата.

На другия ден момчето взе пакета със суха храна, приготвен от семейството на стареца, и затупурка към брега. Скоро го приеха на един рибарски кораб — да помага при работата с мрежите. Малкият съд щеше да кръстосва топлите южни морета и да го пренесе на континента, където се намираше Каладънският замък.

Седмици наред участваше в хвърлянето и издърпването на мрежите, кормеше уловената риба и се тъпчеше до пръсване в камбуза. Готвачът използваше щедро всевъзможни — и непривични за момчето — подправки. Очите му се насълзяваха, а носът му протичаше от лютивия пипер и палещата небцето горчица. Коравите моряци му се присмиваха и го уверяваха, че от него няма да излезе никакъв мъж, щом не може да понася такава храна. Хлапакът обаче ги изненада — прие предизвикателството и скоро започна да недоволства, че гозбите не били достатъчно лютиви и кисели. Поглъщаше такива количества подправки, че и другарите му по кораб се дивяха, докато го хвалеха за издръжливостта.

Към края на плаването другият юнга го попита спомня ли си кога е роден. След дълго пресмятане на разликата в планетарните орбити му съобщи, че е навършил девет стандартни години преди около шест седмици.

— Ама ми се струва, че съм доста по-стар — промърмори Дънкан.

Не бе очаквал, че ще мине толкова време, преди да достигне целта си, но се радваше на всеки следващ ден въпреки изнурителния труд. Доскоро би било невъзможно да живее в такава безопасност и свобода. Свикна с моряците като със семейството си.

Щом корабчето докосна пристана, той бързо-бързо остави океана зад гърба си. Не поиска да му платят, дори не помоли капитана да му разреши да си тръгне — просто слезе по подвижното мостче и закрачи напред. Нито за миг не бе забравил, че трябва да се срещне със стария дук на Каладън. Не чакаше помощ, а работеше усърдно, за да се отплати за гостоприемството.

Моряк от друг кораб се опита да го насили в глуха уличка. Натъкна се на железни мускули и светкавични рефлекси. Натъртеният и кървящ градски хищник побърза да избяга, уплашен от малкия дивак.

Когато някой водач се съгласеше да го качи, Дънкан се возеше за малко и на наземни коли. Друг път пък имаше късмет да го вземат в скоростен влак или товарен топтер. Напредваше неуморно на север — към Каладънския замък.

Тук валеше често и момчето свикна да се сгушва под гъстия листак на дърветата. Дори когато беше мокър и гладен, не се обезсърчаваше. Спомняше си ужасната мразовита нощ в Горския стражеви пост, когато сам бе изчовъркал с нож радиофара от рамото си. Значи можеше да понесе всичко!

Понякога се заприказваше с други пътници и чуваше разкази за техния славен дук или откъси от историята на атреидите. На Гайъди Прайм никой не подхващаше подобни разговори. Хората си мълчаха и споделяха нещо само при крайна нужда. А жителите на Каладън охотно обсъждаха живота си. И един ден Дънкан, който пътуваше с трима артисти, осъзна потресен, че каладънците наистина обичат своя владетел. Неведнъж му казваха, че старият дук вземал само малобройна почетна стража, когато обикалял пазарищата. Отивал на гости на поданиците си без защитно поле или броня, защото не се боял, че някой ще му посегне.

Нито барон Харконен, нито Глосу Рабан биха посмели да се държат така. „Може и да ми хареса този дук…“ — каза си момчето, свито под даденото му от артистите одеяло.

Накрая, след няколко месеца път, той стоеше на селска улица в подножието на канарите, където се извисяваше Каладънският замък. Величествената крепост приличаше на страж, взрян в спокойното море. Някъде вътре беше дук Паулус Атреидски, вече превърнал се в жива легенда за малкия Дънкан.

Потръпна от утринния хлад и си пое дълбоко дъх. Мъглата по крайбрежието се разпръсваше и изгряващото слънце приличаше на огромна оранжева топка. Тръгна по дългото стръмно шосе към замъка.

Опита се да си придаде по-приличен вид — изтупа праха от дрехите си, прибра намачканата блуза в панталона. Чувстваше се уверен в себе си. Дукът щеше или да го приеме, или да го изхвърли от замъка си, но Дънкан Айдахо трябваше да оцелее във всички случаи!

Когато застана пред голямата порта към вътрешния двор, стражите му препречиха пътя, защото помислиха, че е дошъл за милостиня.

— Не съм просяк — вирна глава момчето. — Прекосих галактиката, за да се срещна с дук Паулус, и трябва да му разкажа историята си.

Мъжете се разсмяха.

— Ако искаш, ще ти намерим нещо в кухнята, но на повече не се надявай.

— Много любезно от ваша страна, господа — съгласи се Дънкан, чиито черва куркаха от глад, — но не за това съм дошъл. Моля ви, предайте в замъка — повтори думите, на които го научи един от пътуващите певци, — че господин Дънкан Айдахо моли за аудиенция при дук Паулус Атреидски.

Стражите се хилеха, но неволно се настроиха по-уважително към него. Един от тях отскочи до кухнята и донесе на момчето чиния с мънички варени яйца. Дънкан ги изгълта стръвно, облиза си пръстите, благодари и седна на каменните плочи. Часовете се изнизваха мъчително бавно.

Стражите току го поглеждаха и клатеха глави. Накрая го попитаха дали има някакви оръжия или пари. Той отрече. Молителите влизаха и излизаха, войниците все тъй си бърбореха. Дънкан ги чу да обсъждат някакъв бунт на Икс, загрижеността на дука за съдбата на династията Верниус, особено след като императорът обявил награда за главите на Доминик и Шандо… Научи, че Лето, синът на дука, се завърнал от опустошената планета с двама бегълци от доскоро властвалия там род. Явно и в замъка духовете доста се бяха разбунили.

Въпреки това не се отказа.

Слънцето мудно мина над главата му и накрая се скри зад хоризонта на сякаш безбрежния океан. Момчето прекара нощта свито в една закътана ниша на стената, а щом стражите се смениха сутринта, повтори молбата си. Този път обаче добави, че е избягал от свят на харконите и иска да постъпи на служба тук, при атреидите. Щом спомена вражеското име, най-сетне привлече вниманието на войниците. Претърсиха го старателно за оръжия.

В ранния следобед първо го прекараха през скенер за скрити смъртоносни устройства, после и през детектор за отрови. Накрая го въведоха в замъка. Зяпаше в захлас древния каменен градеж, чиито коридори и зали бяха украсени с гоблени и драперии. Всичко лъхаше на история и леко захабено изящество. Дървените подове скърцаха под краката му.

Пред широка каменна стълба двама атреидски стражи го провериха с още по-сложен скенер и отново не откриха нищо подозрително. Виждаха, че е недорасло момче и няма какво да крие, но носеха недоверието си като странна и неудобна дреха, сякаш тепърва свикваха с нови заповеди. Накрая позволиха на Дънкан да влезе в просторна стая със сводест таван.

В средата й седеше дукът и се вглеждаше в странния посетител. Владетелят на Каладън беше много як, с почти мечешко телосложение. Яркозелени очи се взираха проницателно над буйната му брада. Паулус се бе настанил в удобно дървено кресло, а не на трон. Така можеше да си върши работата часове наред, без да се умори. На високата облегалка точно над главата му бе издълбан ястребовият герб на атреидите.

До него седеше мургавият Лето, кльощав и наглед с изцедени сили, сякаш трудно се опомняше от преживелиците си. Дънкан срещна погледа на сивите му очи и помисли, че двамата имат какво да си кажат.

— Лето, ето го извънредно настойчивото момче — подхвърли дукът на сина си.

— И доколкото виждам, иска нещо различно от останалите молители днес. — Споменатият беше с пет-шест години по-голям от него — огромна разлика на тяхната възраст — но отново му се стори, че нещо ги свързва. Може би принудата да пораснат твърде бързо? — Не изглежда алчен.

Изражението на Паулус се смекчи, той леко се приведе напред на креслото си.

— Момко, откога чакаш пред портата?

— О, няма значение, господарю. — Дънкан се надяваше, че обноските му не са прекалено простовати. — Нали вече съм пред вас.

Старият дук изгледа недоволно стража, който бе довел момчето.

— Нахранихте ли този младок?

— Дадоха ми много храна, сър. Покорно благодаря. И си отспах добре в едно кътче на стената.

— Стената ли?! — Още по-суров поглед към войника. — Добре, момко, казвай защо си дошъл. Да не си от някое рибарско селце?

— Не, господарю… Аз съм от Гайъди Прайм.

Ръцете на стражите стиснаха по-здраво оръжията.

Дукът и синът му се спогледаха мрачно.

— Ами разкажи ни тогава как се озова тук — нареди Паулус.

Докато го слушаха, лицата им се навъсиха от погнуса. Момчето не пропускаше нито една подробност, съхранена от будната му памет. Очите на дука сякаш заблестяха още по-ярко. Виждаше колко открита душа има това момче. Вече знаеше, че нищо в разказа му не е съчинено. Озърна се към Лето, който кимна утвърдително. Деветгодишно дете не би могло да повтори така история, измислена от друг.

— Затова дойдох при вас, сър — завърши Дънкан. — Посъветваха ме да ви попитам дали не бихте се съгласили да ми намерите някаква служба… Мразя харконите, господарю, и съм готов да се закълна във вечна вярност към атреидите, ако ми позволите да остана!

— Татко, аз му вярвам — тихо изрече Лето, взирайки се в синьозеленикавите очи на Айдахо. — Или това е поредният ти заобиколен урок по държавническа мъдрост?

Паулус се облегна, сплете пръсти в скута си и огромният му гръден кош заподскача. След миг Дънкан се досети, че едрият мъж едва потиска гръмотевичния си смях. Все пак не издържа, прихна басово и се плесна по коленете.

— Момко, възхищавам ти се! Всеки храбрец с железни топки като твоите трябва непременно да бъде един от нас!

— Благодаря ви, сър… — смънка момчето.

— Татко, аз съм убеден, че ще се намери работа като за неговите способности — подсмихна се изнурено и Лето.

Появата на неукротимото и упорито хлапе беше като свеж полъх след всичко, което бе му се струпало напоследък.

Дукът се надигна от креслото и викна на прислугата да намерят дрехи на Дънкан, да го заведат в банята и да го нахранят.

— Не, чакайте! — вдигна ръка след секунда. — Наредете масата в трапезарията. Аз и синът ми настояваме за честта да споделим обяда си с младия господин Айдахо.

Влязоха в трапезарията, където слугите тракаха и подрънкваха припряно със съдовете и приборите. Един от тях се сети да среше набързо момчето, прокара и почистващ уред по прашните му дрехи. Паулус се настани в челото на масата, Дънкан седна отдясно, а Лето — отляво. Дукът опря брадичка на юмрука си.

— Момко, хрумна ми нещо. Щом си доказал, че можеш да победиш онези чудовища харконите, мислиш ли, че ще те затруднят някакви си салусански бикове?

— Ще се справя, сър. — Айдахо бе слушал за зрелищните подвизи на дука на арената. — Ако искате да се бия с тях, ще го сторя с радост.

— Да се биеш с тях ли?! — разкикоти се Паулус. — Не това искам от теб.

Ухили се и подкани Лето да продължи.

— Млади човече — официално подхвана синът му, — според нас имаме подходяща служба за теб в Каладънския замък. Ще помагаш на майстор Иреск в грижите за биковете. Ще ги храниш, а ако те допуснат до себе си, ще ги тимариш. И аз съм го вършил. Ще те заведа да се запознаеш с Иреск. — Стрелна с поглед баща си. — Майсторът ми позволяваше да погаля биковете дори когато бях по-малък от Дънкан Айдахо.

— О, този момък няма само да ги гали, ами ще върши и добра работа!

Веждите на Паулус се поизвиха, когато забеляза втренчения поглед на момчето, прикован в появилите се на масата великолепни ястия.

— А проявиш ли се както подобава в грижите за биковете, може би ще ти намерим и още по-славни занимания…