Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (3)

Меланжът^[1] е финансовото средоточие в разнообразните дейности на ПОСИТ. Без тази подправка светите майки от Бене Гесерит ще загубят способността си за изумителна прозорливост и самообладание, навигаторите от Сдружението няма да откриват безопасни маршрути в пространството, а милиарди поданици на Империята ще умрат поради привикване към отнетото им вещество. Дори глупците са наясно, че подобна зависимост от един-единствен продукт води до злоупотреби. Всички сме изложени на опасност.

Из „Икономически анализ на ПОСИТ

за моделите в продуктооборота“

Жилавото мускулесто тяло на барон Владимир Харконен се гърбеше на предната седалка до пилота на орнитоптера. Баронът се взираше с въгленочерните си очи през разядения и надраскан стъклопласт и вдишваше всепроникващата миризма на прахоляк и пясъци.

Бронираният топтер летеше високо над безмилостните дюни, от които бялото слънце на Аракис се отразяваше почти заслепяващо. Напеченият пейзаж, който сякаш съскаше в жегата, заплашваше да прогори очните ретини на височайшия пътник. Цялата местност наоколо, дори и небето, бяха лишени от цвят. Нищо не успокояваше погледа.

„Адско място.“

Искаше му се да се е върнал в индустриалния уют и цивилизованата сложност на Гайъди Прайм, средищния свят на рода Харконен. А дори и принуден да остане тук, би могъл да си намери къде-къде по-приятни занимания в местната родова резиденция в град Картаг — развлечения, с които да задоволи поне отчасти страстната си натура.

Но добивът на подправката имаше предимство пред всичко. Винаги. Особено огромно находище, за каквото бяха докладвали неговите търсачи…

И в тясната кабина-баронът се бе наместил удобно и уверено, без да обръща внимание на друсането и люшкането от въздушните течения. Механичните криле на топтера махаха с ритъма на оса. Тъмната кожа на дрехата му се опъваше около стегнатите гръдни мускули. Макар да бе прехвърлил четиридесетте, все още не губеше порочната си хубост. Червеникаво-златистата му коса беше подстригана и сресана според строгите изисквания, за да подчертае възголемичкия перчем. Кожата му беше гладка, високите скули се очертаваха добре под нея. По врата и дори по челюстите му играеха жилести мускули, които бързо се превръщаха в свирепа гримаса или сурова усмивка според обстоятелствата.

— Колко още остава дотам?

Стрелна с кос поглед пилота, който явно се изнервяше.

— Находището е в дълбоката пустиня, господарю барон. Всички данни сочат, че е един от най-богатите залежи, открити досега.

Крилатата машина се разтресе при навлизането във възходящ горещ поток над масив от оголен черен базалт. Пилотът преглътна тежко и съсредоточи цялото си внимание в управлението на орнитоптера.

Баронът се отпусна на седалката и потисна нетърпението си. Радваше се, че току-що откритото съкровище е далеч от досадни чужди погледи, от имперските чиновници или служителите на ПОСИТ с техните дваж по-досадни архиви. Защо императорът, онзи изкуфял дъртак Елруд IX, трябва да научава до последната проклета дреболия как Харконен добиват подправката на Аракис. С помощта на грижливо обработени доклади и подправени счетоводни отчети — е, и с подкупи, разбира се — баронът съобщаваше на намиращите се далеч от планетата надзорници само онова, което искаше да узнаят.

Пилотът явно беше притеснен, че трябва да се грижи за толкова важен и избухлив пътник. Усили подаваната от двигателите мощност. Провери отново данните на картографската холограма и се взря напрегнато в очертанията на пустинния терен, прострял се до хоризонта.

Баронът също бе огледал холограмите и остана недоволен от липсата на подробности. Как някой би могъл да се ориентира в тази пустош, напомняща му за зараснала гигантска рана? Как е възможно планетата, която е толкова важна за икономическата устойчивост на Империята, да остане на практика непроучена? Поредната немарливост на онзи слабак, по-младия му полубрат Абулурд.

Но Абулурд вече не беше тук и сега той, Владимир Харконен дърпаше конците. „Аракис сега е мой и ще подредя всичко както трябва.“ Веднага след завръщането в Картаг щеше да възложи на хората си задачата да направят нови проучвания и да съставят по-добри карти. Стига онези демони, свободните, да не изтребят преди това картографите и да не унищожат опорните им бази.

От четиридесет години този пустинен свят беше квазифеодално владение на рода Харконен — политическо назначение по волята на императора и с благословията на могъщия ПОСИТ, Почтения съюз на инициативните търговци. Мрачна и неприятна планета, Аракис си оставаше една от най-важните скъпоценности в имперската корона.

Но след смъртта на Дмитрий Харконен, бащата на сегашния барон, императорът — вероятно поради умствената си немощ — предаде властта в ръцете на мекушавия Абулурд. За някакви си седем години некадърникът почти съсипа добива на подправка. Печалбите намаляваха стремително, защото Абулурд всъщност бе отстъпил контрола на контрабандисти и саботьори. Накрая изритаха позорно този тъпа нар и го прогониха без никаква титла на Ланкивейл, понеже дори той не би могъл да навреди кой знае колко в отдавна уреденото местно производство на кожи от мъхнати китове…

Незабавно след като му повериха Аракис, барон Владимир Харконен се зае да преобърне всичко. Имаше намерение да заличи злощастното наследство от грешки и нелепи решения.

В цялата Империя само Аракис — макар мнозина да смятаха назначението на този същински ад по-скоро за наказание, отколкото за някакво служебно израстване — си оставаше източник на незаменимия меланж, струващ повече и от най-рядката скъпоценност. Повече дори от водата в един изпепелен от жегата свят!

Без меланж космическите полети биха станали невъзможни… а без междузвездните превози Империята би се разпаднала. Подправката даваше дълголетие, съхраняваше здравето и внасяше тръпка на жизненост във всекидневието. Баронът я използваше умерено и я ценеше много. Разбира се, тя предизвикваше и страшно пристрастяване, затова цените си оставаха главоломни…

Бронираният топтер прелетя над назъбена планинска верига, прилична на натрошено чене с изгнили зъби. В далечината вече се виждаше прашният облак, издигнал се като наковалня в небето.

— Ето я и групата за добив, господарю барон.

Няколко черни точици се спуснаха с бързината на соколи и много скоро се превърнаха в щурмови топтери, закръжили в безцветните висини. Комуникаторът изпищя и пилотът побърза да предаде идентификационния код. Наемниците, които бяха получили строги заповеди да отпъждат всякакви натрапници, се върнаха на защитните си позиции.

Докато родът Харконен поддържаше у останалите илюзията за напредък и нарастващи печалби, не беше невъзможно Космическото сдружение да не научава за всяко ново находище. Същото се отнасяше за императора и ПОСИТ. Баронът смяташе да задържи за себе си добитата тук подправка и да я добави към огромните си запаси.

След проточилата се с години немощ на Абулурд, ако постигнеше дори половината от онова, на което беше способен, ПОСИТ и Империята пак щяха да виждат само набиващото се на очи подобрение. Грижеше ли се всички те да са доволни, едва ли щяха да забележат как присвоява с размах; не би им хрумнало и да заподозрат за тайните му хранилища. Е, разкриеха ли го, можеше да се изложи на голяма опасност… но барон Владимир Харконен знаеше как да се опази от любопитните погледи.

Когато доближиха прахоляка, той взе бинокъл и фокусира маслените лещи. Увеличението му позволяваше да наблюдава как работи групата за добив на подправка. Механичното чудовище с грамадни вериги и изумителна товароносимост беше невероятно скъпо… и си струваше всеки соларий, похарчен за него и за поддръжката му! Именно ескаваторите му разхвърляха пушилката от жълтеникаво-червен прах, сивкав пясък и кремъчни късчета, докато разравяха повърхността на пустинята и пресяваха ароматната подправка.

Наземните екипи щъкаха около машината, забиваха сонди, вземаха проби, отбелязваха точните граници и количества на находището. Над тях кръжаха в готовност огромни товарни орнитоптери, понесли по-тежкото оборудване. По далечната периферия на групата бдителни наблюдатели кръстосваха напред-назад с возилата и топтерите си и дебнеха за първите гънки в пясъка, издаващи дирята на приближаването. Някой от големите пясъчни червеи на Аракис можеше да изгълта всичко струпаш тук наведнъж…

— Господарю — пилотът му подаде аудиоблокчето на комуникатора, — шефът на групата иска да говори с вас.

— Тук е вашият барон. — Харконен нагласи слушалката по-плътно в ухото си. — Кажете ми последните данни. Какво съдържа находището?

Яхналият пясъците с машината си началник на групата заговори грубовато, дразнещо безразличен към положението на събеседника си.

— От десет години съм в групи за добив, но тези залежи надхвърлят и най-богатите, които съм виждал. Лошото е, че са надълбоко. Сигурно знаете, че обикновено стихиите ги оголват. Находището е учудващо плътно, но…

Баронът изчака само секунда, преди да се сопне.

— Какво има?

— Сър, тук става нещо странно. Говоря за химическите процеси. Отдолу се просмуква въглероден двуокис, май сме върху газов мехур. Комбайнът успява да разгребе повърхностните слоеве, за да стигнем до подправката, но има и водни па̀ри.

— Водни па̀ри ли?!

Това беше нещо нечувано на Аракис, където и в най-меките дни във въздуха на практика не можеше да се открие никакво съдържание на влага.

— Сър, вероятно сме се натъкнали на много древен водоносен слой, запушен досега от плътна скала.

Баронът никога не си бе въобразявал, че и под повърхността на Аракис някога ще бъде открита течаща вода. Умът му бързо започна да прехвърля възможностите за продажбата й на населението. Така несъмнено би объркал сметките на наложилите се търговци на скъпоценната течност, които бездруго твърде явно се пъчеха с положението си.

Басовият му глас изръмжа:

— Да не мислиш, че замърсява подземното находище?

— Засега не сме сигурни. Подправката си е особено вещество, а и за пръв път виждам такива залежи. Нещо… не е наред.

Баронът се обърна към пилота.

— Свържи се с наблюдателите. Питай ги забелязват ли диря на приближаването.

— Никакви признаци, сър — отвърна водачът му, щом погледна данните на екрана.

На челото му бяха избили ситни капки пот.

— Откога работи тук комбайнът?

— От почти два стандартни часа, сър.

Дяволите да го вземат! Все някой червей трябваше да е връхлетял досега…

Пилотът неволно бе оставил комуникатора включен и на другата честота. Шефът на групата потвърди рязко:

— Никога не съм имал и толкова време, сър. Червеите винаги идват. Винаги! Явно нещо става под нас. Газовете се просмукват по-силно. Вече се надушват и във въздуха.

Баронът вдиша преработения от климатика въздух на кабината и усети тежкия мускусен дъх на канела — миризма, присъща на суровата подправка, извлечена от недрата на пустинята. Орнитоптерът се задържаше неподвижно няколкостотин метра над колосалния комбайн.

— Засичаме вибрации под земята — добави шефът на групата, — някакъв резонанс. Сър, не ми харесва тук.

— Не ти плащам, за да ти харесва! — сряза го баронът. — Да не е червей, проникващ отдолу?

— Не ми се вярва, сър.

Харконен се взря в данните на екрана, предавани от комбайна. Почувства как главата му се замайва.

— От един-единствен залеж добиваме колкото от всички останали находища.

Забеляза, че потропваше ритмично с пръсти по дясното си бедро.

— Въпреки това, сър, предлагам да се подготвим за напускане на находището. Можем да загубим…

— Забранявам категорично! Няма никакви признаци за приближаването на червей, а комбайнът е почти пълен. Ще ви пратим транспортьор с празна машина, ако се наложи. Няма да зарежа това истинско съкровище от подправка само защото си изнервен… и те мъчат лоши предчувствия. Ама че глупост!

Досадникът се опита да настоява, но баронът го прекъсна:

— Ако си такъв плашлив слабак, значи си си сбъркал професията, а и рода, на който служиш. Продължавайте работата.

Изключи комуникатора и отбеляза мислено, че трябва да смени този човек колкото се може по-скоро.

Във въздуха над групата обикаляха транспортьори, готови да отнесат комбайна и околните екипи веднага щом бъде забелязана появата на червей. Но защо не идваше нито един? Нали те винаги бранеха подправката?

Подправката… Сякаш вкусваше думата и с ума, и с езика си.

Обвито в суеверия, веществото и досега си оставаше неизвестна величина, нещо като съвременно съответствие на приказния еднорог от древността. Аракис пък беше достатъчно негостоприемен свят, за да попречи да бъде разгадай произходът на меланжа. Из цялата неимоверна плетеница на Империята нито един изследовател или търсач не бе го открил на друга планета, а въпреки столетните усилия никой не бе успял и да го синтезира изкуствено. А и докато родът Харконен управляваше планетата, баронът нямаше никакво желание да бъде измислен заместител на подправката или да се окаже, че тя се среща и другаде.

Опитните пустинни групи откриваха меланж, Империята го изкупуваше… Другото не го засягаше. Екипите по добива винаги рискуваха — или червеят нападаше прекалено рано, или транспортьорът се повреждаше и не успяваше да вдигне навреме комбайна. Изненадващи пясъчни бури налитаха със стъписваща сила. Жертвите и загубите на оборудване бяха тежко бреме за рода Харконен… но меланжът можеше да покрие и немислими щети.

Орнитоптерът обикаляше с равномерно боботене, а баронът оглеждаше индустриалното оживление долу. Изгарящото слънце хвърляше мътни отблясъци по прашния корпус на комбайна. Наблюдателите кръстосваха във въздуха и на земята, проучвателните екипи се спираха тук-там, за да вземат проби.

Все още нямаше признаци за приближаването на червей — с всяка спечелена минута групата събираше нови количества подправка. Работниците щяха да получат премии — с изключение на опърничавия си началник, — а родът Харконен щеше да увеличи богатството си. Имаше време да подправят архивните записи.

Баронът се обърна към пилота.

— Обади се в най-близката ни база. Повикай друг транспортьор с празен комбайн. Щом досега не ни е навестил червей, може би има време да…

Шефът на групата отново се обади — този път на общодостъпната честота, защото баронът го бе изключил от своята.

— Сър, сондите отбелязват покачване на температурата дълбоко под нас, и то доста рязко! Долу е започнала някаква химическа реакция. А един от проучвателните екипи току-що се натъкна на гнездо, пълно с пясъчни твари.

Баронът изръмжа от ярост — глупакът предаваше по некодирана линия! Ами ако шпионите на ПОСИТ ги подслушваха? Пък и на кого му пукаше за пясъчните твари? За него пихтиестите същества, заравящи се в пясъците, имаха значение не повече от рояк мухи, бръмчащи около разложен труп.

Реши да отдели повечко внимание на този негодник; не само да му отнеме групата и да го лиши от премия. „Мръсният пъзльо сигурно е бил лично избран от Абулурд…“

Виждаше под себе си мъничките фигурки на хората от екипите да търчат в различни посоки като мравки, подлудени от изпаренията. Някои се втурнаха обратно към комбайна. Един скочи направо от облепения с прах всъдеход върху капака на веригата и влетя през отворен люк на огромната машина.

— Какво правят тези типове?! Защо зарязват работата? Искам да видя отблизо какво става!

Пилотът наклони топтера и се спусна досущ като страховит бръмбар към дюните. Хората долу се превиваха, кашляха и давеха, опитвайки се трескаво да нагласят филтърните покривала върху лицата си. Двама се свлякоха на колене в пясъка. Мнозина припряно изключваха механизмите на комбайна.

— Спуснете транспортьора! Спуснете транспортьора! — крещеше нечий глас по радиото.

Наблюдателите се обаждаха един през друг.

— Не виждам диря на приближаването.

— Нищо опасно засега.

— И пред мен всичко е чисто — съгласи се трети.

— Но защо подготвят евакуация? — Баронът се обърна към пилота, сякаш можеше да получи смислен отговор от него.

— Тук нещо се мъти — изрева шефът на групата. — Къде е тоя транспортьор? Искаме го веднага!

Земята подскочи. Четирима работници пльоснаха по лице в пясъка, преди да достигнат наклонената рампа към вътрешността на комбайна.

— Вижте, господарю барон! — сочеше стъписаният пилот.

Харконен откъсна поглед от страхливците и забеляза, че пясъкът навсякъде около комбайна се тресе като кожа на тъпан. Механичното чудовище се наклони настрани и се хлъзна. Сред дюните се отвори разлом и цялата местност започна да се издува — надигаше се във въздуха подобно на газов мехур в някоя вряща кална яма на Салуса Секундус.

— Да се махаме оттук! — извика баронът, но пилотът все още зяпаше втрещено и той стовари лявата си длан върху бузата му. — Мърдай!

Чак тогава водачът посегна към пулта и топтерът рязко се издигна. Съчленените криле махаха яростно.

А под тях мехурът се раздуваше все повече… и в един миг се пукна, разхвърляйки високо на всички страни комбайна, подвижните екипи и останалото оборудване. Гигантски пясъчен гейзер понесе надробени скали и разпратена оранжева подправка. Великанската машина се пръсна на парчета, размятани като парцали в кориолисова буря.

— Какво е това, по дяволите?!

Черните очи на барона зейнаха от изумление при вида на невероятното бедствие. Приказното находище на меланж бе изчезнало за броени мигове. Всички машини бяха унищожени. Отбеляза мимоходом и погубените хора, най-вече заради напразно пропилените пари за обучението им.

— Дръжте се здраво, господарю! — изграчи пилотът. Кокалчетата на юмруците му побеляха от напрежение.

Вятърът се стовари като чук върху тях. Бронираният орнитоптер се преобръщаше с безпомощно разперени криле. Двигателите виеха и скимтяха от претоварване. Пясъчни зрънца биеха със силата на сачми по стъклопласта на прозорците. Задавени от праха, моторите сякаш се закашляха болнаво. Топтерът губеше височина и вече пропадаше към врящата пустиня.

Пилотът крещеше нещо неразбираемо. Баронът се вкопчи в предпазните ремъци, вторачен в земята, която напираше като обърнат надолу ботуш, за да ги смаже.

Предводителят на рода Харконен много пъти досега бе очаквал да умре от ръката на наемен убиец. Но да стане жертва на непредвидима природна катастрофа? Струваше му се направо смешно!

Видя как пустинята се отваря с грозотата на спукан цирей. Термичните потоци и химическите реакции в пясъка засмукваха навътре праха и подправката. Богатият залеж внезапно се превръщаше в прокажена зурла, зинала да ги погълне.

Пилотът, сторил му се малодушен и несъсредоточен, сега се бе вцепенил в зла решителност, само пръстите му пробягваха по бутоните за управление на задкрилките и двигателите. Стараеше се да оседлае буйните въздушни течения и ловко променяше мощността, за да продуха мръсотията.

Най-сетне орнитоптерът се стрелна успоредно на земята, стабилизира се и се отдалечи с бръснещ полет от опасното място. Пилотът си позволи шумна въздишка на облекчение.

А там, където страшната дупка бе открила множеството слоеве в пясъците, баронът зърна блещукащи полупрозрачни телца, сякаш личинки пълзяха по мъртвец — пясъчните твари се струпваха. Скоро щяха да припълзят насам и огромните червеи. Не биха могли да устоят на такава съблазън!

Топтерът набра височина и зави към оределите въздушни наблюдатели, скупчили се около транспортьора. Бяха сварени напълно неподготвени. Не успяха да приберат комбайна и скъпоценния му товар преди взрива, а баронът нямаше кого да обвини за това… освен себе си. Сам им бе заповядал да не припарват долу.

— Слушай, пилот, ти току-що ми спаси живота. Как се казваш?

— Крюби, сър.

— Крюби, значи… Виждал ли си някога подобно нещо? Какво се случи в онези пясъци? Каква според теб е причината за взрива?

Водачът на топтера си пое дълбоко дъх, преди да отговори.

— Чувал съм свободните да приказват за „меланжов удар“. Винаги е ставало в дълбоката пустиня, затова малцина са го виждали.

— Кой слуша бръщолевенето на свободните? — устните на барона презрително се свиха, когато си представи мърлявите скиталци сред пясъците. — Втръснало ми е от приказки за тези меланжови удари, само дето още не съм срещал човек, който ги е виждал със собствените си очи. Тъпи суеверия!

— Да, но и в основата на суеверията обикновено има някакви факти… Онези хора се натъкват на какви ли не неща в пустинята.

Баронът нехайно се възхити на прямотата на Крюби, който несъмнено знаеше за необуздания и отмъстителен нрав на височайшия си пътник. Дали няма да е благоразумно да го повиши?…

— Твърдят, че меланжовият удар е химическа експлозия — продължи пилотът — и вероятно го причинява натрупването на предмеланжова маса под повърхността.

Владимир Харконен се позамисли. Нямаше как да отрече случилото се пред очите му. Все някой ден щяха да разберат що за чудо е подправката и тогава лесно биха предотвратили подобно бедствие. Засега находищата изглеждаха неизчерпаеми, стига човек да е готов да направи неизбежните усилия за разработването им. Никой не си бе губил времето в усърдни и задълбочени анализи, защото и без това имаха под ръка несметни богатства. Вярно, родът държеше монопола върху Аракис, но… този монопол се крепеше върху невежеството.

Изскърца със зъби. Знаеше, че върне ли се в Картаг, ще трябва да уталожи бесовете си, да компенсира натрупаното напрежение в „развлечения“, може би доста по-разгорещени, отколкото му се искаше допреди малко. Налагаше се да подбере специален кандидат за този случай — не сред постоянните си любовници, а човек, от когото повече не би имал нужда. Така щеше да забрави за всякакви задръжки.

„Вече няма причина да крием това находище от императора.“

Щяха да го регистрират официално и да приложат пълни записи за гибелта на групата и оборудването. Защо да фалшифицират архивите? Дъртакът Елруд щеше да се поразсърди, а родът Харконен трябваше да поеме още едно финансово бреме.

Пилотът отново закръжи над пустинята; оцелелите долу пресмятаха щетите. От комуникатора се сипеха мрачни числа за загинали хора, унищожени машини и загубени огромни количества подправка. Баронът едва потискаше кипящия си гняв.

„Проклет да е Аракис, и меланжът, и зависимостта ни от него!“