Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (5 септември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (10 септември 2007)

Издание:

Издателство „Аргус“, 2000

Камо, карта, 2000

История

  1. — Добавяне

Висшето предназначение на екологията е вникването в последствията.

Пардот Кайнс,

„Екологията на Бела Тегойзе —

предварителен доклад до имперските власти“

Над хоризонта, напомнящ за полегнало острие, трепкащият въздух се изпълваше с меките оттенъци на изгрева. За един мимолетен миг на чист покой топла светлина обля набръчканата земя… после се превърна в потоп от яркост и жега. Бялото слънце се надигна тромаво, без продължителна игра на цветове, в сухата атмосфера.

Пардот Кайнс започваше да свиква с пустинния свят. Вдиша дълбоко и веднага си напомни да опъне маската по носа и устата си, за да предотврати твърде голямата загуба на влага. Лекият ветрец рошеше рядката му коса. Беше на Аракис едва от четири дни, но вече се досещаше, че за разнищване на загадките на уж безплодната планета нямаше да му стигне цял един дълъг живот.

Би предпочел да е сам. Искаше му се да кръстосва Големия блед с инструментите и дневниците си, за да изучава видовете вулканични скали и слоевете в дюните.

Но когато Глосу Рабан, племенник на барона и най-вероятен негов наследник в династията Харконен, обяви намерението си да навлезе в дълбоката пустиня на лов за някой от легендарните пясъчни червеи, Кайнс не можа да устои на изкушението.

Чувстваше се неловко сред тези хора, защото беше учен, а не воин. Пустинният отряд на харконите бе взел предостатъчно оръжия и експлозиви от централното укрепление. Качиха се в голяма бойна машина. Щеше да ги води мъж на име Текар, който твърдеше, че е живял в пустинно селище, макар сега да беше търговец на вода в Картаг. Нещо у него действително подсказваше, че е от свободните.

Рабан нямаше особено точен план как да се добере до някое от огромните чудовища. Не биваше да доближава находище на меланж, за да не наруши работата на групата. Пък и искаше сам да убие страшната твар.

Няколко дни по-рано дипломатическата совалка с Кайнс на борда бе кацнала в мръсния, макар и сравнително нов град. Планетологът гореше от нетърпение да се захване със задачата си и веднага представи заповедта за своето назначение на самия барон. Жилавият червенокос мъж дълго чете документите, не пропусна да провери и имперския печат. Сви устни, преди неохотно да обещае подкрепата си.

— Стига да не се месите в истинската ни работа тук…

— Господарю барон — поклони се Кайнс, — и аз предпочитам да работя сам и на спокойствие, без да преча никому. Първите два дни остана в града — купуваше пустинно оборудване, разговаряше с хора от по-затънтените селища, стараеше се да научи повече за преданията на пустинята, за опасностите, обичаите, неразгаданите тайни. Разбираше колко е важна подготовката и похарчи доста пари, за да се снабди с възможно най-добрия влагосъхраняващ костюм, задължителен за оцеляването му тук. Купи и паракомпас, воден дестилатор и надеждни записващи устройства.

Според мълвата множество племена на свободните живееха из недостъпната пустош. Кайнс искаше да поговори надълго и нашироко с тях, да разбере как отвоюват съществуването си в такава сурова среда. Но свободните, дошли в града, сякаш не се чувстваха на мястото си и бяха извънредно сдържани. Отдръпваха се припряно, щом се опиташе да ги заприказва.

Градът никак не допадна на планетолога. Харконите бяха построили набързо средището си тук преди четири десетилетия, когато интригите на Сдружението предадоха в ръцете им Аракис като квазифеодално владение. Личеше, че Картаг е издигнат с бързината на безмилостно прахосван труд, без никаква изтънченост и внимание към подробностите — четвъртити сгради от не най-качествените материали, пригодени само за най-строга функционалност. И с очевадна липса на изящество.

Картаг не се вписваше тук. Архитектурата и разположението му дразнеха изострения усет на Кайнс, който имаше вродената способност да долавя мрежата от връзки във всяка екосистема, да си представя как се съединяват в едно отделните природни елементи. Това сборище на хора беше като цирей върху кората на планетата.

Аракийн, отдалечен град на югозапад, беше по-първобитен, но разраснал се бавно и естествено, сгушен до планинската верига, която всички тук наричаха Защитната стена. Кайнс се питаше дали не трябваше да отиде първо там. Ала политическите ограничения му наложиха да се установи близо до управниците.

Е, сега поне можеше да се надява, че ще види пясъчен червей!

Огромният топтер с ловната дружина на Рабан излетя и скоро планетологът зърна за пръв път същинската пустиня. Взираше се през стъклопласта в гънките на безжизнения простор. Опитът от други планети му помагаше да открива записаното от природата в дюните — форми и извивки, които разкриваха всякакви подробности за сезонните особености на ветровете, преобладаващите въздушни течения и силата на бурите. Толкова много можеше да научи от тези криволици! Притискаше лице към илюминатора, докато никой друг не си правеше труда дори да погледне надолу.

Харконските войници не ги свърташе на едно място, сгорещяваха се в своите тежки сини униформи и брони. Оръжията им дрънчаха и чегъртаха по пода. Изглеждаха притеснени без личните си защитни полета, но присъствието на невидимите щитове с Холцманово поле докарваше намиращите се наблизо червеи до убийствена ярост. А днес Рабан искаше да е ловецът…

Глосу Рабан, двадесет и една годишният син на предишния нескопосан планетарен губернатор, седеше отпред до пилота и дебнеше за появата на желаната плячка. Беше широкоплещест, с дълбок глас и съвсем късо остригана коса. Отличаваше се с избухлив нрав. Ледените бледосини очи контрастираха на потъмнялото от слънце лице. Видимо се стараеше във всичко да бъде пълна противоположност на баща си.

— Ще открием ли диря на червей отгоре? — попита той.

— Пясъците се разместват — отвърна седналият зад него Текар — и скриват следите. А и червеите често се движат надълбоко. Няма да ги усетите, докато не излязат на повърхността, за да нападнат.

Кайнс се заслушваше напрегнато и мислено отбелязваше всичко интересно. Щеше му се веднага да запише чутото в дневника си, но трябваше да потърпи.

— Щом е така, как ще открием червей? Чувал съм, че пустинята гъмжи от тях…

— Не е толкова проста, господарю Рабан — увери го водачът. — Големите червеи си имат собствени територии, които понякога се разпростират на стотици квадратни километри. Намират и убиват всички натрапници, навлезли в земите им.

Рабан се озърна раздразнено, лицето му потъмня още повече.

— Е, добре, как ще познаем, че сме попаднали в територията на някой червей?

Текар се усмихна и в неговите тъмни очи се мярна особена отчужденост.

— Цялата пустиня принадлежи на Шай-хулуд.

— На кого?! Я престани да увърташ!

На Кайнс му се стори, че Рабан ей сега ще цапардоса водача.

— Господарю Рабан, толкова отдавна сте на Аракис, нима не знаете това? Свободните смятат големите пясъчни червеи за богове — невъзмутимо обясни Текар. — И ги наричат със събирателното име Шай-хулуд.

— Значи днес ще убием един бог! — гръмко изрече Рабан и другите от ловната дружина, седнали по-назад, се развикаха одобрително. Младежът пак се обърна рязко към водача. — След два дни се връщам на Гайъди Прайм и трябва да отнеса трофей оттук. Този лов ще бъде успешен.

„Гайъди Прайм… — разсея се за миг Кайнс. — Дом на династията Харконен от прастари времена. Щом се връща там, поне той няма да ми е на главата.“

— Ще имате своя трофей, господарю — обеща Текар.

— Не се и съмнявам — проточи малко зловещо Рабан.

Седнал в дъното на кабината, планетологът се чувстваше твърде неловко в такава компания. Изобщо не го интересуваха маниите, обзели племенника на барона… но ако по време на тази глупава разходка успееше да разгледа добре някое от пустинните чудовища, може би щеше да си спести месеци напразни усилия.

Рабан отново се вторачи в стъклопласта пред себе си и кожата около очите му образува дебели гънки. Преценяваше пустинята, сякаш тя беше поднесена на трапезата му вкусна гозба и сигурно изобщо не би предположил, че Кайнс открива красота в такава местност.

— Хрумна ми нещо — подхвърли младежът и превключи комуникатора на честотата за връзка с наблюдателните топтери, пръснали се наоколо над дюните, подобни на старчески бръчки. — Чуйте какво ще направим. Онези скали — посочи на войниците в своя топтер и прочете координатите им на останалите — ще бъдат нашата база. Ще кацнем на около триста метра от тях и ще оставим Текар с една джунджурийка, която той нарича кречетало. После ще се вдигнем на безопасно място върху скалите. Там червеят няма да ни докопа.

— Ще ме оставите в пясъците? — сепна се водачът. — Но, господарю, аз не съм…

— Ти ми подсказа идеята — прекъсна го Рабан и пак се обърна към отряда си. — Текар разправя, че тази измишльотина на свободните, кречеталото, щяла да привлече червей. Ще струпаме около нея достатъчно експлозиви, за да се справим със звяра, когато дойде. Текар, ти включваш взривателите и кречеталото. Ще успееш да притичаш до скалите, преди червеят да се е появил, нали?

— А-аз — заекна мъжът — м-ай нямам друг избор.

— Дори да не ти стигне времето, червеят сигурно ще се насочи първо към джунджурийката и експлозивите ще го довършат, преди да ти обърне внимание.

— Това ме успокоява донякъде, господарю — промърмори Текар.

Изобретението на свободните събуди любопитството у Кайнс. Питаше се дали не би било добре и той да се снабди с подобно кречетало. Жалко, че нямаше да наблюдава отблизо как този човек ще тича по пясъка, как ще се изплъзва на „стареца на пустинята“, дето е толкова чувствителен към вибрациите! В момента обаче главната му грижа беше да не попадне пред погледа на Рабан, иначе разгорещеният млад харкон, току-виж, го пратил да помага на водача…

А баторът — командирът на малкия отряд — и подчинените му преглеждаха донесените оръжия и си избираха лазестрели. Подготвиха и експлозивите, които Текар трябваше да върже за приличащия на обикновен кол механизъм.

Хм, кречетало… Кайнс внимателно го разглеждаше. Видя, че устройството се навива с пружина и може да издава силни ритмични звуци. Щом бъде забито в пясъка, праща трептенията си надълбоко, където да ги чуе Шай-хулуд.

— Когато кацнем, побързай да приготвиш всичко — подхвърли Рабан на водача. — Двигателите на орнитоптерите ще бъдат чудесна примамка за червея дори без тази играчка.

— Знам това, господарю — смънка Текар. Мургавата му кожа беше добила сивкавия мазен оттенък на ужаса.

Подпорите на орнитоптера докоснаха пясъка и вдигнаха прашен облак. Люкът се отвори и Текар, внезапно обзет от отчаяна решимост, сграбчи кречеталото и изскочи навън, приземявайки се широко разкрачен на податливата повърхност. Озърна се мигновено с копнеж към крилатата машина, после се загледа към трудно достижимото скално убежище на цели триста метра от него. Баторът подаде експлозивите на извадилия лош късмет пустинен водач, докато Рабан подканяше с жестове и двамата да побързат.

— Приятелю — подсмихна се харконът, — надявам се да не станеш храна за червея.

Още преди люкът да се е затворил докрай, пилотът вдигна орнитоптера и остави Текар сам в пясъците.

Кайнс и войниците се скупчиха пред илюминаторите отдясно, за да наблюдават припрените действия на изоставения човек. Пред очите им водачът като че се преобрази в настръхнал от свирепост звяр.

— Извинете — не сдържа любопитството си планетологът, — но колко взрив е необходим, за да убие пясъчен червей?

— Дадохме му предостатъчно — вдигна рамене баторът.

— Биха му стигнали да вдигне във въздуха цял градски площад.

Кайнс отново се съсредоточи в разиграващата се долу драма. Топтерът се издигаше, а Текар работеше с бясно темпо — струпваше експлозивите, връзваше ги с шигърова жица и ги зареждаше. Дори и от тази височина планетологът виждаше как по детонаторите замигаха контролните светлинки. После кльощавият мъж заби кречеталото до купчината с такава сила, сякаш искаше да прониже сърцето на пустинята.

Крилатото возило се наклони и зави направо към скалния масив, откъдето великият ловец Рабан щеше да зяпа на спокойствие. Текар отпусна езичето на произвеждащото шум устройство и се втурна да бяга. В кабината няколко войници започнаха да се обзалагат какво ще го сполети.

След броени секунди топтерът кацна върху почернелите разядени канари, щръкнали като риф насред меките очертания на дюните. Пилотът изключи двигателите и люковете се отвориха. Рабан разблъска войниците, за да стъпи пръв на нажежената скала. Другите се изсулиха след него. Кайнс ги изчака и излезе последен.

Всички си избраха удобни за наблюдение позиции и фокусираха маслените лещи на биноклите си към тичащата фигурка. Глосу Рабан стоеше изпъчен, стиснал в ръцете си мощен лазестрел. Кайнс се запита за какво ли му е притрябвало оръжието в момента. След малко всички се вторачиха в тракащото кречетало и тъмната опасна купчинка до него.

Един от обикалящите нависоко наблюдателни топтери предаде, че е забелязана вероятна диря на приближаването два километра на юг.

А долу Текар тичаше лудешки. Напредваше към островчето на безопасността насред пясъчното море… но му оставаха още много минути дотам.

Кайнс не пропусна да забележи странния начин, по който стъпваше свикналият с пустинята мъж. Наглед той се мяташе и подскачаше хаотично като сгърчено от спазми насекомо. Планетологът предположи, че пълната липса на ритъм е предназначена да обърка връхлитащия пясъчен червей. Дали всички пътешественици си служеха с този похват? И кой ли може да го научи на него? Трябваше да знае всичко за тази планета и обитателите й, за пясъчните червеи, подправката и дюните — не само защото изпълняваше волята на императора, а заради самия себе си! Захванеше ли се с поредната си задача, Пардот Кайнс намразваше останалите без отговор въпроси.

Отрядът чакаше, времето се точеше мудно. Полека-лека войниците се разбъбриха. Пустинният водач продължаваше чудноватия си бяг и бавно доближаваше канарите. Кайнс усещаше как многослойният влагосъхраняващ костюм засмуква капчиците пот от кожата му.

Приклекна и се взря отблизо в кафеникавата скала под краката си. В този лавов базалт имаше малки кухини от остатъчните газови мехури на някога разтопената маса. А пък по-меките места сигурно са били допълнително издълбани от легендарните кориолисови бури на Аракис.

Взе шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му. Както и очакваше, зрънцата бяха кварцови частици, блещукащи под слънцето и размесени с по-тъмни петънца, може би магнетит.

И на други места виждаше ръждиви оттенъци, ивици в кафяво, оранжево и коралово, подсказващи за разнообразни окиси. Допускаше, че цветовете се дължат отчасти на разпръснати от бурите залежи подправка, въпреки че още не бе виждал как изглежда несъбраният меланж в пустинята. Засега.

Най-сетне наблюдателните топтери потвърдиха, че се е появил червей. Беше голям и се движеше бързо.

Войниците побързаха да се изправят. Кайнс се вгледа в размазаната от трептящия въздух далечина и видя как пясъкът се накъдря, все едно гигантски пръст минаваше под повърхността и разбъркваше горните слоеве. Стъписа се от размерите на следата.

— Насочил се е право към Текар! — викна Рабан в прилив на жестоко злорадство. — Попадна точно между червея и кречеталото. Ох-ох, ама че лош късмет…

Широкото му лице издаваше тръпка на нетърпение, твърде различно от ловната страст.

И от такова голямо разстояние Кайнс видя ясно как водачът ускори бясно темпото, забравил неравната си походка, щом зърна подвижния хълм над червея да напира все по-бързо към него. Представяше си отчетливо ужаса в очите на човека от пустинята.

В пристъп на мрачно упорство, породено от отчаянието, Текар спря изведнъж, легна неподвижно на пясъка и впери очи в небето. Може би се молеше трескаво на Шай-хулуд.

Когато леките трептения от тичането му изчезнаха, за червея кречеталото сигурно започна да отеква с мощта на имперски параден оркестър. Туп, туп, туп… Той се поколеба за момент и после зави право към купчината експлозиви.

Раменете на Рабан помръднаха — нехайно примирение с дребната загуба на предвкусваното зрелище.

Кайнс чуваше подземното съскане на пясъчните слоеве, разместени от грамадната твар. Червеят налиташе като желязна стружка към смъртоносен магнит. Доближи кречеталото, гмурна се по-надълбоко, заобиколи и изскочи да смаже онова, което будеше у него влечение, ярост или каквато там инстинктивна реакция можеха да изпитат тези слепи великани.

Надигна се от пясъците и всички видяха паст, достатъчно широка да погълне космически кораб. Гъвкавите челюсти я разтваряха в гигантско подобие на цвете. Кристалните зъби сияеха като мънички тръни, скриващи се на спирали в бездънното гърло. За частица от секундата пастта налапа нищожната точица на кречеталото заедно с всички експлозиви.

От триста метра личаха сравнително добре дори ръбовете на древната кожа, досущ припокриващи се броневи плочи, предпазващи чудовището при промушването му през дълбините. Червеят започна да се заравя.

Рабан се хилеше демонично, докато превключваше нещо на дистанционния взривател. Горещият ветрец полепваше песъчинки по зъбите му. Той натисна бутона.

Пустинята трепна от далечния тътен. По дюните се засвличаха миниатюрни лавини. Поредицата от взривове разкъса вътрешностите на червея и нацепи коравите му пръстени. Когато прахът се разнесе, Кайнс зърна гърчовете на умиращото чудовище сред хълмове от разровен пясък. Напомняше му за изхвърлен на брега кит.

— Дълъг е повече от двеста метра! — ревна Рабан, щом премери на око плячката.

Войниците закрещяха възбудено. Харконът се завъртя на пети и тупна Кайнс по гърба толкова невъздържано, че за малко да му изкълчи рамото.

— Е, господин планетолог, на това казвам аз ловен трофей! Ще си го отнеса на Гайъди Прайм.

Текар най-сетне се домъкна почти незабелязано, препотен и останал без дъх. Покатери се на скалите, но начесто се озърташе с трудно разгадаемо чувство към мъртвия червей, проснат в пустинята.

Рабан поведе тълпата, щом се увери, че гърчовете са спрели. Разпалените войници препускаха по пясъка и викаха с все сила. Кайнс също жадуваше по-скоро да разгледа отблизо изумителното същество. Препъваше се по неравната пътека, проправена от харконската ловна дружина.

След няколко минути застана сгорещен и стъписан пред неимоверното туловище. Кожата се оказа люспеста, покрита с впили се камъчета и устойчиви на изтъркване мазолести слоеве. Но в пробитите от експлозивите рани видя нежна розова плът. А зейналата уста на червея напомняше отвор на шахта, осеяна с кристални остриета.

— Ето я най-страшната твар на тая окаяна планета! — тържествуващо кресна Рабан. — Но аз я убих!

Войниците зяпаха, никой не пристъпваше по-близо от няколко метра до чудовището. Кайнс не си представяше как племенникът на барона би могъл да отнесе такъв трофей. Познаваше обаче склонността на харконите към крайности и предполагаше, че Рабан все ще измисли нещо. Озърна се — изтощеният Текар се довлече при тях. Очите му проблясваха сребристо, сякаш отразяваха странен вътрешен огън. Дали целият свят не се бе преобърнал в съзнанието му след твърде близката среща със смъртта и гибелта на бога на свободните, унищожен от харконските експлозиви?

— Шай-хулуд… — прошепна водачът. Обърна се към планетолога, може би открил у него сродна душа. — Този е от старците на пустинята. Един от най-древните.

Кайнс доближи още малко, за да разгледа загрубялата кожа и ясно откроените дялове от туловището. Трябваше някак си да уреди дисекцията и анализа на подобен великолепен образец. Нима Рабан би възразил? Сигурно ще се наложи, да напомни, че е назначен лично от императора, за да стане този младок по-отстъпчив.

Тъкмо се канеше да докосне червея и забеляза как кожата му трепти и се мести. Странното същество не беше живо… но външните му слоеве като че се стапяха.

Кайнс се втрещи — от туловището се сипеха в някакъв чудноват дъждец почти прозрачни клетъчни ивички и потъваха в рохкавия пясък.

— Какво става тук? — изръмжа Рабан, а лицето му придоби почти виолетов оттенък.

Шай-хулуд направо се разпадаше пред очите им. Кожата му провисваше на дребни парченца, подобни на уголемени амеби, които накрая попиваха в пустинята като разтопен калай. Древният великан полека изчезваше. Накрая от него останаха само скелетоподобни хрущялни ребра и млечнобели зъби. Но и тези останки се превръщаха бавно в купчини хлабав желатин, покрити с пясък.

Харконските войници неволно се бяха отдръпнали назад. На Кайнс му се стори, че наблюдава хилядолетно гниене, събрано в броени секунди. Ускорена ентропия… Гладната пустиня сякаш бързаше да погълне и последното доказателство, че хората са победили пясъчен червей!

Планетологът се почувства по-скоро объркан и изумен, отколкото ядосан от пропуснатата изследователска възможност. Тепърва му предстоеше да научи много неща за Аракис…

А Глосу Рабан кипеше от бяс. Мускулите на врата му се изопнаха като насилени стоманени въжета.

— Трофеят ми!

Сви юмруци, скочи към Текар и с един удар го просна на пясъка. За миг Кайнс помисли, че харконът наистина ще убие пустинния си водач, но Рабан внезапно пренасочи яростта си върху разпадащата се купчина плът на червея. С изтънял до вой глас я обсипваше с псувни и проклятия. Планетологът внимателно го наблюдаваше и долови как непреклонна злоба изстуди очите му. Загорялото лице на якия младеж се зачерви още повече.

— Когато се върна на Гайъди Прайм, ще изляза на лов за нещо много по-приятно…

Сякаш забравил веднъж завинаги пясъчния червей, Рабан се обърна и се отдалечи.