Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (75)

Най-лошата защита е увереността. Най-добрата отбрана е подозрителността.

Хазимир Фенринг

Туфир Хауът и Ромбур Верниус можеха да идват и да си отиват, когато пожелаят, но честта задължаваше Лето да е винаги в килията… отчасти и заради собствената си безопасност. Наистина ментатът и иксианският принц често излизаха, за да разнищват до последната дреболия показанията на останалите от екипажа.

Най-често Лето седеше сам зад бюрото. Макар че Туфир го учеше да не обръща гръб на никоя врата, атреидът разчиташе на сигурността в своята строго охранявана обител.

Допадаха му спокойствието и тишината, в които внимателно преглеждаше вероятните варианти на свидетелски показания, очаквани от другите участници в процеса.

Чу шум откъм преградения със силово поле вход, но не се обърна веднага. Довърши абзаца за повредите на първия тлелайксиански кораб и отбеляза с бръмчащия холописец една техническа подробност, която му се бе изплъзвала досега.

— Туфир? — промълви той. — Забрави ли нещо?

Огледа се нехайно.

Бе влязъл висок страж в свободно падащата пъстра униформа на Ландсрада. Странна гримаса беше запечатана на широкото му лице. Кожата приличаше на нарисувана. Лето забеляза и нещо ненормално в тялото, в неестествено тромавите движения.

Бръкна под бюрото и стисна дръжката на ножа, който Хауът бе вмъкнал потайно в килията. Не промени нито позата, нито спокойното изражение на лицето си.

Всеки изстрадан урок под наставничеството на ментата-воин Хауът сега кипеше в тялото му, готово за светкавична реакция. Напрегнат като свита пружина, младежът не продума, не се сопна на натрапника. Разбираше обаче, че ще се бие за живота си.

В следващата секунда широките дрехи се смъкнаха от мъжа… заедно с бездушното лице. Маска! Паднаха също китките и предмишниците.

Обърканият Лето се претърколи настрани и приклекна до твърде крехкото убежище на бюрото. Държеше ножа така, че да не се вижда, и обмисляше какво може да предприеме.

Тялото на високия страж сякаш се сцепи по средата и двама дребни тлейлаксианци се вторачиха в него. Единият скочи от раменете на другия. Носеха впити черни дрехи, под които изпъкваха релефни мускули.

Убийците се разделиха, за да го нападнат от различни посоки. Очичките им блещукаха като сачми. Нещо лъщеше в ръцете им — четири оръжия от непознат вид, но несъмнено смъртоносни. Едното джудже се хвърли бясно напред със стържещ крясък:

— Умри, демон-пауинда!

Лето реши, че е време да изравни шансовете, като убие този нападател. С отдавна отработено движение метна ножа. Острието сряза яремната вена на тлейлаксианеца и го отхвърли назад.

В същия момент сребриста стреличка избръмча край ухото му и атреидът се претърколи под подвижния холоизлъчвател. Втора стреличка откърти парченце от стената до главата му.

Чу се жуженето на лазестрел. Ален лъч освети килията.

Тялото на втория нападател се блъсна в холоизлъчвателя и го събори. Втечнена плът се стичаше от костите на лицето му.

Влязоха Туфир Хауът и капитан от охраната, взирайки се разтревожени в Лето. След тях се скупчиха надзиратели, оглеждащи двата трупа. Вонеше на овъглено месо.

— Вмъкнали са се въпреки всички предпазни мерки… — промърмори капитанът.

— Ха, предпазни! — озъби му се ментатът.

Обади се някой от надзирателите:

— В гърлото на този е забит нож.

— Как ли се е появил той тук? — подхвърли капитанът и помогна на Лето да се изправи. — Вие ли го метнахте, сър?

Лето се озърна към Туфир и го остави да отговори вместо него.

— При такива предпазни мерки, капитане — ухили се злобно ментатът, — как бихме могли да внесем оръжие?

— Изтръгнах го от ръката на единия нападател — невинно допълни Лето. — И го убих със собствения му нож. — Трепереше от притока на адреналин в кръвта си.

— Както се досещам, тлейлаксианците не са искали да изчакат края на процеса.

— Алени адове! — изръмжа току-що влезлият Ромбур, щом огледа бъркотията. — А от друга страна, хм… това изобщо няма да им помогне в гледането на делото. Щом са били толкова сигурни, че ще спечелят, защо поемат правосъдието в свои ръце?

Зачервен от притеснение, капитанът заповяда на подчинените си да махнат труповете и да почистят.

— Убийците използваха стреломети — посочи Лето.

— Внимавайте, докато вадите стреличките — посъветва надзирателите Хауът. — Най-вероятно са отровни.

Когато Лето, Туфир и Ромбур останаха сами в килията, ментатът кротко пъхна един маула-пистолет в долното чекмедже на бюрото.

— За всеки случай. Следващия път ножът може да не е достатъчен.