Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (51)

Управникът поема безвъзвратно отговорността за управляваните. Той е стопанин. А това понякога изисква от него проява на безкористна обич, която може да бъде смешна в очите на управляваните.

Дук Паулус Атреидски

В пищната ложа, запазена за атреидите високо на трибуните на Пласа де Торос, Лето се настани в мекото зелено кресло до Ромбур и Кайлеа. Лейди Хелена, която нямаше никакво влечение към подобни зрелища, предпочете да се появи по-късно. Кайлеа Верниус се бе пременила за случая в коприни и панделки, пъстри воали и искрящо зелена, свободно падаща рокля, ушита специално за нея. Лето се чувстваше едва ли не без дъх от вида й.

Навъсеното небе не предвещаваше дъжд, но беше прохладно и влагата насищаше въздуха. Дори оттук се усещаше миризмата на прах и отдавна пролята кръв, на скупчени нагъсто тела, на каменни колони и пейки.

Мрежата от вестоносци бе обявила по цял Каладън, че дукът посвещава този бой с бикове на потомците на рода Верниус — символ на борбата им срещу незаконното превземане на Икс и наградата, обявена за главите на техните родители.

Пласа де Торос бръмчеше от разговорите на хилядите зрители. Хората си махаха и се поздравяваха. Местният оркестър свиреше бодра музика, която трябваше да засили още повече вълнението.

Лето се озърташе, заслушан разсеяно в мелодията и оживлението. Учуди се, че майка му се забави толкова. Отсъствието й скоро щеше да бъде забелязано и коментирано…

Най-сетне лейди Хелена пристигна с придружителките си. Крачеше плавно, отметнала глава, но по лицето й сякаш играеха сенки. Другите жени я доведоха до входа на дукската ложа и заеха места на редовете под нея.

Без да продума на сина си или дори да забележи гостите му, Хелена се облегна във високото резбовано кресло. Имаше още едно подобно, но празно — това беше мястото на дука, когато гледаше другите матадори. Бе останала през последния час в параклиса, общувайки със своя бог. По традиция и матадорът трябваше да прекара в размисъл времето преди боя, но Паулус предпочиташе да провери снаряжението си и да се поразкърши.

— Бях длъжна да се моля — промърмори тя, без да се обръща към Лето, — баща ти да бъде спасен от глупостта си. Помолих се за всички нас… Все някой трябваше да го направи.

— Сигурен съм, че татко цени това — отвърна той плахо.

Майка му поклати глава, въздъхна и се вторачи в арената. В този миг фанфарите отекнаха гръмко от всички страни. Момчетата от оборите и конюшните изтичаха долу в непривични за тях пищни одежди, развели големи знамена. Последва ги дук Паулус на едър бял жребец. Поводите на коня бяха украсени с дълги зелени пера, а вплетените в гривата му бели панделки се развяваха около ръцете на ездача.

Днес дукът носеше елегантен костюм в алено и черно, обсипан с пайети и препасан с изумрудено зелен пояс. Традиционната матадорска шапка бе извезана с миниатюрни атреидски гербове според броя на биковете, които Паулус бе надвил на арената. Ярко пурпурно наметало се спускаше от раменете му.

Лето плъзна поглед по участниците в церемонията. Опитваше се да открие Дънкан Айдахо, който също би трябвало да участва в това пасео преди боя. Не го видя.

Белият жребец мяташе глава и пристъпяше грациозно по арената, а дукът махаше с ръка на своите поданици. Спря пред ложата и се поклони ниско на съпругата си, която седеше вдървено, както обикновено, в предназначеното за нея кресло. Точно според очакванията тя му изпрати въздушна целувка.

Ромбур се усмихна на Лето.

— Никога не съм виждал такова зрелище. Май ъ-ъ… започва да ми харесва!

 

 

Избраният за боя салусански бик измуча дрезгаво и се хвърли срещу стената. Една от дъските се нацепи на трески. Разбира се, силовото поле между прътите на решетката не поддаде.

Дънкан отскочи стъписан. Фасетъчните очи на звяра пламтяха, сякаш в тях се беше разпалила жарава. Бикът беше разярен и озлобен — досущ оживял детски кошмар.

Момчето носеше дрехи от бели и зелени коприни като останалите участници в днешното представление. За пръв път обличаше великолепна премяна и малко се притесняваше, че трябва да стъпва в мръсотията около ограждението. Подчини се обаче на далеч по-силното си безпокойство.

Усещаше плата гладък и мек по чистата си парфюмирана кожа. Бе подстриган и с грижливо оформени нокти. Дори се чувстваше някак претъркан от усърдното къпане за празника… Бели дантели по краищата на ръкавите падаха върху мазолестите му длани.

След секунда си спомни, че бикът не може да му налети, и оправи накривената си шапка. Взираше се внимателно в животното, което биеше с копита по пода и се блъскаше в стените. Неволно сгуши глава в раменете си от безпокойство.

Озърна се — майстор Иреск стоеше само на крачка зад него. Дългурестият мъж зяпаше уж безметежно свирепия звяр, но очите му издаваха потисната неувереност.

— Май на този му се иска да излезе срещу нашия дук…

— Господине, казвам ви, че нещо не е наред! — настоя Дънкан. — Още по-бесен е от преди.

Гъстите бели вежди се извиха насреща му.

— Съдиш по дългогодишния си опит, нали? Не те ли посъветвах да не си пълниш главата с щуротии?

Дънкан настръхна от подигравката.

— Господине, защо не искате да видите какво става…

— Слушай, оборско плъхче, салусанските бикове ги развъждат тъкмо заради свирепостта им! А дукът отдавна е доказал, че знае какво върши. — Майсторът скръсти кльощавите си ръце на гърдите. — Колкото е по-наежен, толкова по-добре ще изглежда на арената. Дук Паулус обича хубавите представления. А пък хората направо се захласват.

Сякаш за да потвърди думите му, бикът се блъсна в решетката и изрева с цялата мощ, скрита в огромното му туловище. Вече се бе натъртил на няколко места от усилията да се измъкне оттук, за да стъпче всичко живо наоколо.

— Майстор Иреск — упорито изрече Дънкан, — според мен трябва да изберете друг бик за днешния бой.

— Стига глупости! — загуби търпение белокосият мъж. — Ветеринарят взе проби от тъканите на животното и всичко е наред. Ами ти защо не си застанал при другите за излизането на арената, а само мътиш водата? Тичай, че вече закъсняваш!

— Просто се опитвам да помогна, господине! — заинати се момчето и впи гневния си поглед в Иреск. — Ще се опитам да поговоря с дука. Може пък той да ме чуе.

— А, не позна, гадинко! — С бързината на змиорка майсторът сграбчи хлъзгавия плат на куртката му. — Заради дук Паулус изтърпях нахалството ти, но няма да му съсипеш празника… Не виждаш ли колко хора са се събрали?

Дънкан напъваше да се изтръгне от ръцете, му и се развика за помощ. Но фанфарите зазвучаха, а и тълпата крещеше оглушително. Без прекалена грубост Иреск го захвърли в една празна клетка и включи силовото поле. Момчето пльосна сред стъпкалия фураж и кафяво-зелените изпражнения.

— Ще останеш тук, щом толкова искаш — натъжи се майсторът. — Подозирах, че ще си имаме неприятности с теб, харконска отрепко.

— Аз мразя харконите! — изкрещя Дънкан и се хвърли срещу решетката досущ като бика в съседното ограждение.

Тресеше се от ярост. Прекрасните му дрехи бяха съсипани. Майсторът се поизтупа, за да си придаде достолепен вид, и закрачи към арката на изхода. Озърна се през рамо.

— Слушай, мишок, тук си защото някак успя да влезеш под кожата на дука. Аз обаче се занимавам с неговите животни от двайсетина години и си знам работата. Кротувай!

На няколко метра от Дънкан салусанският бик набираше злоба.

 

 

Дук Паулус Атреидски стоеше в средата на арената. Завъртя се бавно, за да почерпи сили от вълнението на тълпата. Зъбите му белееха в самоуверена усмивка. Зрителите тътнеха одобрително. О, как обичаха да ги забавлява!

Включи частично защитното си поле. Все пак трябваше да внимава, за да не пострада. Елементът на опасност не му позволяваше да се отпуска, а и допринасяше за удоволствието на множеството.

Бе излизал пред такова гъмжило десетки пъти, най-често по случай големите каладънски празници. Чувстваше се най-добре пред хиляди очи и много се радваше на възможността да прояви храбростта и ловкостта си. А и по този начин се отплащаше за обичта на своите поданици. Струваше му се, че стига до предела на способностите си при всяко преминаване по ръба на риска в схватката с разяреното животно. Надяваше се Ромбур и Кайлеа също да харесат представлението.

Веднъж като млад бе преживял сериозна опасност. При тренировъчен бой мудният и уж твърде тъп бик го подмами да изключи напълно защитното си поле… и изведнъж се превърна в буря от рога и копита. Мутантите бяха не само свирепи, но и доста хитри благодарение на двойния си мозък. Паулус повече не повтори грешката да забрави за особеностите им. Тогава бикът бе успял да разпори хълбока му. Дукът отхвърча встрани и щеше неминуемо да бъде стъпкан до смърт, ако наблизо не беше също много по-младият Туфир Хауът. Щом видя какво става, ментатът-боец плю на всякакви условности и се нахвърли сам срещу звяра. Преди да умре, разяреното животно успя да прободе и Хауът в единия крак. Оттогава дългият белег напомняше на всички колко предан е ментатът на своя дук…

Нов сигнал на фанфарите оповести началото на боя.

Династията Атреидес не беше нито най-влиятелният род в Ландсрада, нито пък най-богатият. Все пак Каладън имаше разнообразни природни ресурси — плодородните оризища, изобилието от вкусна риба в океаните, полезните водорасли, плодовете и зеленчуците в градините, дори ръчно изработените инструменти и костените украшения на южняците. През последните години все повече се търсеха гоблените, ушити от Усамотените сестри — изолирана от света религиозна секта, която живееше по хълмовете на източния континент. Каладън се радваше на умерено изобилие и Паулус нямаше опасения за благополучието на своето семейство. Беше искрено щастлив, че някой ден всичко това ще премине в ръцете на Лето.

Салусанският мутант нападна.

— Хо-хо! — прихна дукът и размаха пъстрата мулета.

Дръпна се пъргаво и остави животното да профучи наблизо. Бикът рязко отметна глава. Един рог мина достатъчно бавно през Холцмановото поле и Паулус едва успя да се извие навреме, за да остане само драскотина по бронята му.

Всички ахнаха, щом видяха как острието се плъзна по тялото на владетеля им. Звярът спря сред облак прах и песъчинки от риещите копита. Паулус пак размаха мулетата, а с другата ръка приготви за удар първата бандериля.

Стрелна с поглед ложата и докосна с назъбеното острие челото си. Лето и Ромбур бяха станали, но Хелена седеше неподвижно с ръце в скута, вторачила се мрачно в него.

Бикът се завъртя и сякаш се опомни. Обикновено салусанските мутанти се объркваха, когато не улучат набелязаната жертва, но този почти не се поколеба. Дук Паулус веднага бе разбрал, че противникът му пращи от енергия, вижда добре и е неукротим. Въпреки това се засмя. Да победи такъв звяр щеше да е неговият звезден миг… и подобаващ поздрав към прогонените от Икс деца.

Поигра си с животното в още няколко нападения, изплъзвайки се със стъпките на танцьор от рогата, като даряваше щедро своите хора с очакваното от тях зрелище. Частичното поле трепкаше около тялото му.

Изниза се почти час, а бикът изобщо не показваше умора, затова пък все по-настървено се опитваше да го убие. Паулус, почувствал първите признаци на безпокойство, реши да привършва. Щеше да използва полето си — хитрост, която бе научил от може би най-надарения матадор в цялата Империя.

При следващата атака рогата на бика отскочиха от защитното поле и сблъсъкът най-сетне смути чувството за ориентация на свирепото животно. Дукът стисна бандерилята и я заби в гърба на звяра като кол. Острието потъна във вратните мускули, дебели колкото корабни въжета. От раната бликна мазна кръв. Паулус пусна отровеното оръжие и се отдръпна. Веществото по зъбците на бандерилята би трябвало да подейства мигновено, изгаряйки невротрансмитерите в двойния мозък.

Тълпата се развика, а мутантът изрева от болка. Препъна се, краката му започнаха да се подгъват. Паулус предположи, че отровата си е свършила работата, но бикът го изненада — заби копита в пясъка и внезапно се втурна право към него. Успя да отскочи, обаче рогата закачиха мулетата и я изтръгнаха от ръката му, разкъсвайки пъстрия плат на парцалчета.

Дукът присви очи. Предизвикателството се оказа по-голямо, отколкото очакваше. Хората закрещяха уплашено, а той по навик им отвърна с уверена усмивка. „Да, няма нищо по-вълнуващо от трудните боеве, а каладънците ще запомнят този ден задълго!“

Вдигна втората бандериля и я размаха като тънка шпага. Обърна се към налитащото чудовище. Вече нямаше с какво да отклони вниманието му, затова животното щеше да се съсредоточи в тялото на врага. Разполагаше с едно-единствено късо острие и частичното си поле.

Виждаше, че немалко атреидски войници начело с Туфир Хауът стоят край арената и се канят да изтичат, за да го отърват от бика. Вдигна повелително ръка, за да ги възпре. Трябваше да се справи сам. Що за матадор е, ако ще го спасява цял отряд, когато стане малко по-напечено?

Звярът ровеше пясъка с копита, втренчил фасетъчните си очи в него. На дука му се стори, че зърна в тях злобна пресметливост. Мутантът нямаше да отстъпи от желанието си да го убие. Но и Паулус се канеше да стори същото.

Бикът се ускори устремно към него. За миг дукът се запита защо невротоксинът не е забавил реакциите му. „Как е възможно? Сам потопих остриетата в отровата. Но… отрова ли беше?“

През съзнанието му прелетя съмнение дали не е обект на саботаж. Бикът го доближаваше, пяната от устата и ноздрите му падаше по муцуната.

Разделяха ги броени метри, когато животното направи лъжливо движение надясно. Дукът мигновено нанесе удар с късото копие, но мутантът преодоля изумително ловко инерцията на тежкото си тяло и нападна от другата, му страна. Върхът на бандерилята се плъзна по люспестата кожа, без да се забие. Малкото оръжие отлетя встрани, а чудовището профуча на една-две педи от човека.

За миг Паулус остана с празни ръце. Отстъпи заднешком и посегна към бандерилята. Докато беше с гръб към бика, чу го да спира сред скърцането на разхвърляния пясък, да се обръща на място и да се засилва отново. Огромното животно полетя към него с немислима бързина, навело тежката си глава.

Той се помъчи да прекрачи встрани, но мутантът вече навлизаше в опасната зона. Главата му се пъхна под защитното поле. Дългите извити рога се забиха дълбоко в гърба на мъжа, надробиха ребрата и разкъсаха белите дробове и сърцето.

Бикът нададе ликуващ тръбен вой и за ужас на тълпата разтръска глава, подмятайки жертвата си. По пясъка капеха червени капки, забавени от защитното поле. Умиращият дук се гърчеше, нанизан върху гора от рога.

Настъпи гробно мълчание.

След не повече от секунда Туфир Хауът и стражите бяха на арената. Лазестрелите им нарязаха салусанския бик на купчини димящо месо. Отрязаната глава тупна на пясъка.

Тялото на дука се превъртя във въздуха и се просна по гръб.

В ложата Ромбур изкрещя потресен. Кайлеа хълцаше истерично. Лейди Хелена наведе глава и заплака.

Лето стърчеше прав, кръвта се отдръпна от лицето му. Устните му мърдаха, но шокът не му позволяваше да издаде нито звук. Искаше да изтича на арената, ала страшните рани по тялото на баща му подсказваха, че вече е късно. Дори нямаше да чуе последните му думи.

Дук Паулус от династията Атреидес, величавият предводител на своя народ, беше мъртъв.

Пронизителни вопли сякаш изпълниха въздуха над трибуните. Лето усети как подът на ложата затрептя. Не можеше да откъсне поглед от баща си, изпънал се изтерзан на пясъка. Знаеше, че кошмарната гледка ще го съпътства до края на собствения му живот.

Туфир Хауът стоеше до поваления си господар, но дори един ментат и наставник по бойни изкуства не можеше да стори нищо за мъртвеца.

Странно как тихият глас на майка му проникна през врявата и нахлу в ушите на младежа като ледено острие:

— Лето, сине, сега ти си атреидският дук.