Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (7)

Глава VII

— О, Маргарет — извика леля и на следващата сутрин, — случи се такова нещастие. Не мога да те оставя сама.

Нещастието не беше толкова голямо. Един мебелиран апартамент в натруфения дом отсреща бе нает от семейство Уилкокс, „които идват, без съмнение с надежда да влязат в лондонското общество“. Това че мисис Мънт първа откри бедата, не бе кой знае какво постижение, понеже тя толкова се интересуваше от апартаментите, че наблюдаваше промените там с неотслабващ интерес. На думи тя ги презираше, те отнемаха едновремешния изглед, затуляха слънцето, апартаментите подслоняваха хора без вкус. Но истината бе, че посещенията в Уикъм Плейс й се струваха двойно по-очарователни, след като бяха построени блоковете и за няколко дена тя щеше да научи повече за тях, отколкото племенниците й за няколко месеца, а племенникът й за няколко години. Щеше да се разхожда наоколо, да се сприятелява с портиерите и да се интересува какви са наемите, възкликвайки например: „Какво! Сто и двадесет за един сутерен. Никога няма да вземете толкова!“. А те щяха да отговарят: „Човек може и да опита, мисис“. Асансьори товарни асансьори, уговорки за доставка на въглища (голямо изкушение за някой нечестен портиер), всички тези неща й бяха познати, а може би и приятно разнообразие от политико-икономическо-естетическата атмосфера, която царуваше у Шлегелови.

Маргарет посрещна новината спокойно и не се съгласи, че тя ще хвърли сянка върху живота на бедната Хелън.

— О, Хелън съвсем не е момиче без интереси — обясни сестра й. — Тя мисли и за много други неща и за други хора. Направи погрешна стъпка с Уилкоксови и както всички ние, не ще пожелае да има нещо общо с тях.

— Колко странно, умно момиче като теб, скъпа да говори така. Хелън ще трябва да има нещо общо с тях сега, когато всички те са отсреща. Ако срещне оня Пол на улицата, не може да не го поздрави.

— Разбира се, че трябва да го поздрави. Виж, хайде да подредим цветята. Смятах да ти кажа — интересът й към него вече не съществува, какво друго има значение? За мен този злощастен епизод (по време на който ти се държа толкова мило) е нещо като умъртвяване на някакъв нерв у Хелън. Сега той е безчувствен и повече никога няма да я тормози. Единствените значими неща са тези, които интересуват човека. Поздрави, дори покани и изпращане на визитни картички, да им дадем обед, ако щете, ние можем да правим всички тези неща с Уилкоксови, ако им е приятно, но другото, единственото важно нещо — никога повече. Не разбираш ли?

Мисис Мънт не разбираше, а пък Маргарет наистина правеше крайно съмнително изказване — че едно чувство, интересът, пробуден съвсем ясно някога, може напълно да умре.

— Имам също честта да те уведомя, че на Уилкоксови сме им омръзнали. Не ти казах тогава, това можеше да те разгневи, а ти имаше прекалено много неприятности, но аз написах едно писмо на мисис Уилкокс и се извиних за неприятностите, които Хелън бе причинила. Тя не отговори.

— Колко невъзпитано.

— Чудя се. Не е ли разумно?

— Не, Маргарет, много грубо.

— Във всеки случай човек може да го приеме като подсигуряване.

Мисис Мънт въздъхна. Връщаше се в Суонидж на сутринта, точно когато племенниците й имаха най-много нужда от нея. Съжаляваше и за други неща — например колко величествено би отминала Чарлс, ако го беше срещнала лице в лице. Вече го бе видяла, даваше разпореждания на портиера — изглеждаше съвсем обикновен с цилиндър. За нещастие той бе с гръб към нея и макар да се бе направила, че не вижда гърба му, не можеше да приеме това за начин, по който да изкаже презрителното си отношение.

— Но ще бъдеш внимателна, нали? — настоя тя.

— О, разбира се. Страшно внимателна.

— И Хелън трябва да внимава.

— За какво да внимавам? — извика Хелън, която влизаше в този момент с братовчедка си.

— Нищо — каза Маргарет, обхваната от моментна неловкост.

— За какво да внимавам, лельо Джули?

Мисис Мънт си придаде тайнствен вид:

— Само това, че едно семейство, което познаваме по име, но не говорим за него, както каза ти снощи след концерта, е наело от семейство Матесън апартамента в блока отсреща, там, където са растенията на балкона.

Хелън започна усмихната някакъв шеговит отговор, после ги смути с изчервяването си.

Мисис Мънт бе така смутена, че възкликна:

— Хелън, ти нямаш нищо против тяхното идване така ли. — И направи изчервяването пурпурно.

— Разбира се, че нямам нищо против — каза Хелън малко сърдито. — И ти, и Мег сте така смешно мрачни, макар че няма защо.

— Не съм мрачна — засегна се Маргарет, сърдита на свой ред.

— Добре, но така поне изглеждаш, нали, Фрида.

— Изобщо не се чувствувам мрачна, това е всичко, което мога да кажа, в съвсем грешна посока сте.

— Не, тя не се чувствува мрачна — повтори мисис Мънт. — Мога да потвърдя това. Тя не е съгласна…

— Чуйте — прекъсна ги фройлайн Мозебах. — Чувам, че Бруно влиза в антрето.

Защото хер Лизеке бе на път към Уикъм Плейс, за да посети двете по-млади момичета. Той не влизаше в антрето — в действителност той влезе там едва след цели пет минути. Но Фрида схвана деликатното положение и каза, че е по-добре тя и Хелън да почакат Бруно долу и да оставят Маргарет и мисис Мънт да довършат подреждането на цветята. Хелън прие неохотно. Но за да докаже, че положението всъщност не е деликатно, тя спря на прага и каза:

— Апартаментът на Матесънови ли каза, лельо Джули? Ти си наистина чудесна. Не знаех, че жената, която така силно се пристяга с корсет, се казва Матесън.

— Хайде, Хелън — подкани я братовчедка й.

— Върви, Хелън — каза леля й и продължи към Маргарет почти на един дъх. — Хелън не може да ме излъже. Не е забравила.

— Тихо — прошепна Маргарет. — Фрида ще те чуе, а тя понякога е толкова досадна.

— Не се е оправила — настоя мисис Мънт, като се разхождаше замислено из стаята и вадеше увехналите хризантеми от вазите. — Знам, че не е — и съм убедена, че с всяко момиче е така. Такова изживяване! Такива ужасно груби хора! Знам за тях повече от теб, а ти забравяш това, и ако Чарлс бе взел теб, онова пътуване с автомобила… да, щеше да стигнеш до къщата съвсем съсипана. О, Маргарет, не разбираш ли в какво положение си? Те са се настанили точно срещу прозореца на гостната. Там е мисис Уилкокс — видях я. Там е Пол. Там е Иви, а тя е такава кокетка. Там е Чарлс — и него видях, още в началото. А кой може да бъде възрастният мустакат човек, чието лице има цвят на мед?

— Вероятно мистър Уилкокс.

— Тъй си и знаех. Там е и мистър Уилкокс.

— Срамота е да казваш, че лицето му е с цвят на мед — изказа недоволството си Маргарет. — Той има много хубав тен за човек на неговата възраст.

Мисис Мънт, триумфираща във всичко друго, можеше да си позволи да признае тена на мистър Уилкокс. От него премина към плана на кампанията, която племенниците й трябваше да предприемат в бъдеще. Маргарет се опита да я спре.

— Хелън не прие новината напълно според очакванията ми, но нервът, който я свързваше с Уилкоксови, наистина е умъртвен, така че няма нужда от планове.

— Въпреки това е хубаво да се подготви.

— Не, по-добре да не се подготвя.

— Защо?

— Защото…

Мисълта й се подхранваше от смътното и неопределеното. Не можеше да го обясни точно с тези думи, но чувствуваше, че онези, които се подготвят за всички изненади в живота предварително, могат да го направят за сметка на радостта. Необходимо е да се подготвиш за един изпит, прием или за вероятно спадане на акциите; онези, които участвуват в човешките взаимоотношения, или трябва да възприемат друг метод, или да пропаднат.

— Защото аз по-скоро бих рискувала — бе нейното неубедително заключение.

— Но помисли за вечерите — възкликна леля й, сочейки сградите насреща с носа на лейката. Запалят ли се лампите тук или там и става едва ли не една и съща стая. Някоя вечер може да забравят да спуснат транспарантите и ти ще ги виждаш; следващата — ти твоите, и те ще те виждат. Невъзможно е да седнеш на балкона. Невъзможно е да полееш цветята, дори да говориш. Представи си, че излизаш от предната врата и в този момент те също излизат от другата страна. И ще ми разправяш, че не са необходими планове и си готова да рискуваш!

— Надявам се, че през целия си живот ще рискувам.

— О, Маргарет, прекалено опасно е.

— Все пак — продължи тя с усмивка, — не съществува голям риск, щом като имаш пари.

— Засрами се! Какви ужасни приказки!

— Парите подплатяват острите ръбове на нещата — каза мис Шлегел. — Бог да е на помощ на тези, които нямат.

— Но това е нещо съвсем ново — каза мисис Мънт, която колекционираше нови идеи така, както катеричките събират лешници, а особено я привличаха онези, които бяха преносими.

— Нова е за мен, разумните хора са я осъзнали от години. Ти и аз, и Уилкоксови живеем върху парите като върху острови. Почвата под краката ни е толкова устойчива, че забравяме за нейното съществуваме. Едва когато видим някой да залита край нас, тогава разбираме какво значи един независим доход. Снощи, когато говорихме тук, около камината, започнах да си мисля, че душата на света е свързана с икономиката и че най-дълбоката бездна не е липсата на обич, а липсата на пари.

— Струва ми се, че това е доста цинично.

— И аз мисля така. Но ние с Хелън трябва да помним, когато се изкушаваме да критикуваме другите, че стоим на тези острови, а много други са долу под морското равнище. Бедните невинаги могат да достигнат онези, които искат да обичат, и едва ли някога ще успеят да се отърват от онези, които не обичат. Ние, богатите, можем. Представи си трагедията, която можеше да настъпи миналия юни, ако Хелън и Пол Уилкокс бяха бедни и не можеха да потърсят влакове и автомобили, които да ги разделят.

— Това прилича по-скоро на социализъм — каза подозрително мисис Мънт.

— Наричай го както искаш. Аз го наричам преминаване през живота с ръка, протегната над масата. Дотегнаха ми тези богаташи, които се правят на бедняци и мислят, че е признак на възвишен ум да не обръщат внимание на купищата пари, които ги крепят над вълните. Всяка година аз се опирам на шестстотин лири, Хелън също, а Тиби ще има под ръка осемстотин, и веднага щом като тези пари изтекат в морето, те се възобновяват пак от морето, да, да, от морето. Всички наши мисли са мисли на хора с по шестстотин лири, както и всичките ни приказки; и понеже не ние искаме да крадем чадъри, забравяме, че под морското равнище хората жадуват да ги откраднат и понякога наистина ги крадат и това, което тук, горе, е шега, там, долу, е действителност…

— Ето там… там минава фройлайн Мозебах. Тя наистина се облича очарователно за германка. А!

— Какво има?

— Хелън гледа към апартамента на Уилкоксови.

— А защо да не гледа?

— Извинявай, че те прекъснах. Какво казваше за действителността?

— Промених мнението си, както обикновено — отговори Маргарет, внезапно разсеяна.

— Настоявам да ми кажеш това. Ти за богатите ли си или за бедните?

— Прекалено сложно. Питай ме за нещо друго. За бедността ли съм или за богатството? За богатството! Да живее богатството!

— За богатството! — повтори мисис Мънт, която май си беше осигурила най-после своя лешник.

— Да. За богатството. Да живеят парите!

— И аз съм за това, както струва ми се повечето от моите познати в Суонидж, но се изненадвам, че ти си съгласна с нас.

— Много ти благодаря, лельо Джули. Докато аз развивах теории, ти подреди цветята.

— Няма нищо, мила. Бих искала да ми позволиш да ти помагам в по-важни неща.

— О, ще бъдеш ли така любезна? Ще дойдеш ли с мен в бюрото за наемане на прислуга? Има една, която нито казва „да“, нито „не“.

По пътя те също погледнаха към прозорците на Уилкоксови. Иви беше на балкона и „зяпаше безочливо“, според мисис Мънт. Е, да, глупаво беше без съмнение. За Хелън нямаше нищо страшно при една неочаквана среща на улицата, но… Маргарет започна да губи увереност. Можеше ли да се съживи умиращия нерв, след като семейството живееше пред очите й? Фрида Мозебах щеше да остане при тях още две седмици, а тя беше проницателна, ужасно проницателна и бе напълно способна да подметне: „Ти обичаш един от младите господа отсреща, нали?“. Това можеше и да не е истина, но бе от онези подмятания, които, ако се повтарят често, стават истина; точно както думите „Англия и Германия са на път да си обявят война“ представят всеки път войната по-вероятна отколкото е, затова булевардната преса и на двете страни ги повтаря с много по-голямо желание. Имаше ли булевардна преса и за чувствата? Маргарет си помисли, че има, и се опасяваше, че добрата леля Джули и Фрида са типични примери за това, уви. С продължителното си бъбрене те можеха да подтикнат повторно Хелън към вълненията й от юни. Повторно — да, но те не можеха да направят повече от това; не можеха да я подтикнат към трайна обич. Те олицетворяваха, тя виждаше ясно това, журналистиката; баща й, с всичките си недостатъци и своенравност, представляваше литературата ако беше жив, би посъветвал правилно дъщеря си.

Бюрото за наемане на прислуга бе пълно с утринни посетители. Цяла върволица файтони изпълваше улицата. Шлегел изчака реда си и накрая трябваше да се задоволи с едно коварно „временно“, тъй като истинските прислужници й отказваха заради многобройните стъпала. Неуспехът я потисна и въпреки че го забрави, тягостното усещане остана. На път към къщи отново погледна към прозорците на Уилкоксови и реши да поговори с Хелън като по-голяма.

— Хелън, ти трябва да ми кажеш дали това те тревожи.

— Кое? — попита Хелън като си миеше ръцете за обед.

— Пристигането на онези.

— Не, ни най-малко.

— Наистина ли?

— Да. — После тя призна, че е малко обезпокоена заради мисис Уилкокс; намекна, че мисис Уилкокс ако се върне назад, може да се натъкне на силни чувства и да бъде огорчена от неща, които не са засегнали другите членове на това семейство. — На мен ми е все едно дали Пол ще посочи нашата къща с думите: „Там живее момичето, което се опита да ме хване“. Но за нея може да не е.

— Ако дори това те тревожи, можем да уредим нещо. Няма причина да живеем близо до хора, които не ни харесват, нито пък ние харесваме — имаме възможност да си позволим това. Може дори да заминем за малко.

— Аз наистина заминавам. Фрида току-що ме покани в Щетин и ще се върна чак след Нова година. Това оправя ли нещата? Или трябва завинаги да напусна страната? Мег, какво ти стана, че така си се загрижила?

— Е, предполагам, че започвам да се държа като стара мома. Въобразявах си, че не ме е грижа за нищо, но в действителност… ще ми бъде крайно неприятно, ако се влюбиш втори път в същия мъж и… — Тя се окашля. — Знаеш ли, ти се изчерви тази сутрин, когато леля Джули те подхвана. Иначе не бих ти го казала.

Но смехът на Хелън прозвуча искрено, тя вдигна насапунисана ръка към небесата и се закле, че никога никъде и по никакъв начин не ще се влюби отново в някого от семейство Уилкокс, дори в най-далечен техен роднина.