Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (26)

Глава XXVI

На сутринта лека мъгла се стелеше над полуострова. Времето се очертаваше хубаво и силуетът на възвишението, където се намираше замъкът, ставаше все по-ясен, колкото пъти Маргарет го погледнеше. Видя сега централната кула, а слънцето обагри в златно камъните и насити млечното небе със синьо. Сянката на къщата се сгъсти и покри градината. Една котка погледна нагоре към прозореца й и измяука. Накрая се появи и реката, все още притиснала мъгли между бреговете си и надвиснали елши, но се виждаше само до един хълм, който закриваше по-горната й част.

Маргарет бе пленена от Онитън. Беше казала, че го обича, но по-скоро я привличаше неговата романтичност. Заоблените хълмове като изправени друиди, които бе зърнала по време на пътуването си, реките, които бързаха от тях към Англия, небрежно нагънатите масиви на по-ниските хълмове, я изпълваха с поезия. Къщата не правеше впечатление, но гледката от нея даряваше безкрайна радост и тя си помисли за всички приятели, които щеше да подслонява тук, и покръстването на Хенри в селския живот. Обществото също обещаваше да бъде благосклонно. Енорийският пастор бе вечерял с тях миналата вечер и тя бе открила, че той е бил приятел на баща й, така че знаеше какво може да намери у нея. Тя го харесваше. Той щеше да я въведе в градското общество. А от другата й страна стоеше сър Джеймс Бидър и непрекъснато повтаряше, че само една дума от нейна страна и той ще раздвижи всички видни семейства двадесет мили наоколо. Тя се съмняваше дали сър Джеймс, който се занимаваше с търговия на градински семена, бе обещал нещо, което бе в състояние да извърши, но след като Хенри ги вземаше за видни семейства, когато те наистина ги посетиха, тя бе доволна.

Сега Чарлс и Албърт Фюсъл прекосиха моравата. Отиваха да направят сутрешните си скокове във вода, а един прислужник ги следваше с банските им костюми. Тя имаше намерение да се разходи преди закуска, но видя, че денят все още бе неприкосновен за мъжете и се забавляваше да наблюдава техния лош късмет.

Първо не можеше да се намери ключът от кабината за събличане. Чарлс стоеше на брега на реката със скръстени ръце, печален, докато прислужникът крещеше към един друг прислужник в градината, който не можеше да разбере какво му вика. След това се появиха трудности с някакъв трамплин и скоро трима души тичаха нагоре-надолу през моравата с нареждания и контра нареждания, контраобвинения и извинения. Когато Маргарет искаше да скочи от автомобил, тя просто скачаше; когато Тиби решаваше, че гребането ще укрепи глезените му, той гребеше; когато един чиновник търсеше приключения, той се разхождаше из тъмнината. Но тези спортисти изглеждаха парализирани. Не можеха да плуват без своите принадлежности, въпреки че утринното слънце зовеше и последната останала мъглица се издигаше над развълнуваната рекичка. Бяха ли открили, въпреки всичко, живота на тялото? Не можеха ли мъжете, които те презираха като мамини синчета, да ги победят, дори на техен терен?

Мислеше си какви трябваше да бъдат приготовленията за плуване, когато тя дойде тук — никакви безпокойства за слугите, никакви принадлежности, освен най-необходимото. Размишленията й бяха прекъснати от кроткото дете, което бе излязло да говори с котката, но сега наблюдаваше нея как наблюдава мъжете. Тя му извика малко остро:

— Добро утро, миличко.

От гласа й всичко се вцепени. Чарлс се огледа и въпреки че бе напълно облечен във виолетово-синьо, изчезна в кабината и повече не се видя.

— Мис Уилкокс стана… — прошепна детето, а след това думите му станаха съвсем неразбираеми.

— Какво има?

Чу се нещо като „… реж… пан… паке… там…“

— Не чувам.

— … на леглото… копринена хартия…

Схващайки, че сватбената рокля е извадена и посещението ще бъде прилично, тя се запъти към стаята на Иви. Там царуваше веселие. Иви, по фуста, танцуваше с едната от дамите, живели в Индия, докато другата стоеше в захлас пред метрите бял атлаз. Викаха, пееха, смееха се, а кучето лаеше.

Маргарет също повика, но не беше убедителна. Не чувствуваше, че една сватба е нещо толкова весело. Може би нещо липсваше в нейната нагласа. Иви запъшка:

— Ех, каква е тази Доли, как може да не е тук! И какво от това, ние ще си прекараме чудесно.

След това Маргарет слезе долу за закуска.

Хенри вече бе седнал; той се хранеше бавно, говореше малко и бе в очите на Маргарет единственият от цялата компания, който успешно избягваше вълнението. Не можеше да допусне, че е безразличен и към загубата на дъщеря си, и към присъствието на бъдещата си съпруга. Въпреки това той стоеше незасегнат, само от време на време даваше разпореждания — разпореждания, които допринасяха за удобството на гостите. Заинтересува се от ръката й; нареди й да налее кафето, а мисис Уорингтън да налее чая. Когато Иви слезе, настъпи миг неловкост и двете дами станаха, за да освободят местата си. „Бъртън — извика Хенри, — сервирай чая и кафето от бюфета.“ Това не беше истинска тактичност, но все пак бе тактичност от някакъв вид — толкова полезна, колкото истинската и спасява дори повече положения при събрания на управителния съвет. Хенри се занимаваше със сватбата като с погребение, точка по точка, и никога не обхващаше с поглед цялото събитие, така че накрая човек би възкликнал: „О, смърт, къде е твоето жило? Любов, къде е твоята победа?“.

След закуска тя пожела да размени няколко думи с него. Винаги бе най-добре да се подходи към него според условностите. Помоли за разговор, понеже той смяташе да ходи утре на лов за диви кокошки, а тя се връщаше при Хелън в града.

— Разбира се, скъпа — каза той. — Разбира се, че имам време. Какво има?

— Нищо.

— Страхувах се, че нещо не е наред.

— Не, нямам какво да кажа, но ти можеш да говориш.

Поглеждайки часовника си, той заговори за неприятния завой при покритата порта. Тя го слушаше с интерес. Нейната обвивка винаги бе в състояние да откликне на неговата без неуважение, въпреки че цялото й същество под нея копнееше да му помогне. Тя бе изоставила всякакви планове за действие. Любовта е най-добрият план и колкото повече тя се отдаваше на любовта си към него, толкова повече възможности имаше той да внесе ред в душата си. Миг като този, когато бяха седнали в това чудесно време край алеите на бъдещия си дом, бе толкова прекрасен за нея, че това сигурно щеше да проникне и в него. Всеки негов поглед, всяко отделяне на мустаците от горната устна от другата, гладко обръснатата, трябваше да послужи като встъпление към нежността, която убива с един удар монаха и звяра. Разочарована стотици пъти, тя все още се надяваше. Обичаше го с пределно ясно съзнание, за да се страхува от неговата мъглявост. Дали той говореше монотонно незначителни неща като днес, или я обсипваше с целувки в здрача, тя можеше да му прости, можеше да му отвърне.

— Ако има такъв неприятен завой — предложи тя, — не можем ли да вървим пеша до черквата? Не, разбира се, ти и Иви, но останалите съвсем спокойно можем да тръгнем напред, а това означава, че ще са необходими по-малко файтони.

— Не мога да допусна дами да вървят пеша през пазарния площад. На Фюселови съвсем не би им харесало; те бяха ужасно придирчиви на сватбата на Чарлс. Моята… тя… някои от наша страна искаха да вървим пеша, а църквата бе наистина на две крачки и аз нямах нищо против; но полковникът направи голям въпрос.

— Вие, мъжете, не би трябвало да проявявате такова кавалерство — каза многозначително Маргарет.

— Защо не?

Тя знаеше защо не, но каза, че не знае. Тогава той заяви, че ако тя няма да казва нещо специално, той трябва да отиде в избата за вино, и тръгнаха заедно да търсят Бъртън. Въпреки че й липсваше елегантност и беше малко неудобна, Онитън бе истинска извънградска къща. Те трополяха надолу по каменни коридори, влизаха от стая в стая и прогонваха непознати прислужници от изпълнението на неясни задължения. Сватбената гощавка трябваше да бъде готова, когато се върнеха от черквата, а чаят щеше да бъде сервиран в градината. При вида на толкова много оживени и сериозни хора Маргарет се усмихна, но си помисли, че на тях им се плаща, за да бъдат сериозни и им е приятно да бъдат оживени. Това бяха малките колелца на машината, която изкачваше Иви до сватбеното великолепие. Едно малко момченце им изпречи пътя с масури тютюн за дъвчене. Умът му не можеше да схване колко са важни и то каза:

— С ваше разрешение, моля, позволете да мина.

Хенри го попита къде е Бъртън. Но прислужниците бяха толкова отскоро, че не си знаеха имената. В килера седеше оркестъра, който си беше осигурил шампанско като част от заплащането и вече пиеше бира. Източни миризми долитаха до кухнята, примесени с викове. Маргарет знаеше какво се бе случило там, защото то се случваше и в Уикъм Плейс. Едно от сватбените ястия беше изкипяло и готвачът разпръскваше кедров талаш, за да убие миризмата. Накрая се натъкнаха на иконома. Хенри му даде ключовете и подаде ръка на Маргарет надолу по стълбата към избата. Отключени бяха две врати. Тя, която държеше цялото си вино на дъното на долапа за бельо, бе смаяна от гледката. „Това никога няма да се изпие“ — извика тя, а думите й внезапно обединиха двамата мъже в братство и те си размениха усмивки. Тя се почувствува като че ли отново е скочила от колата в движение.

Безспорно Онитън изискваше известно приспособяване. Нямаше да бъде лесна работа да останеш верен на себе си и въпреки това да се справиш с такова домакинство. Тя трябваше да остане вярна на себе си както заради себе си, така и заради него, тъй като една призрачна съпруга принизяваше съпруга, когото съпътствува; а трябваше да се справи и заради взаимната честност, тъй като нямаше право да се жени за един мъж и да го кара да се чувствува неловко. Нейният единствен съюзник бе силата на дома. Загубата на Уикъм Плейс я бе научила повече, отколкото собствеността върху нея. Хауардс Енд бе повторила урока. Тя бе решена да създаде ново светилище между тези хълмове.

След посещението на избата за вино тя се облече, след това дойде сватбата, която изглеждаше нещо незначително в сравнение с приготовленията за нея. Всичко вървеше като по вода. Мистър Кахил се материализира от нищото и изчака своята младоженка при входа на черквата. Никой не изпусна халката, не направи грешка в отговора, не настъпи шлейфа на Иви, никой не плака. За няколко минути духовните лица изпълниха своя дълг, подписите бяха поставени в регистъра, те се върнаха във файтоните и преодоляха опасния завой при покритата порта на църковния двор. Маргарет бе убедена, че изобщо не са се оженили и че в романската черква през цялото време са се извършвали съвсем други дела.

Имаше и други документи, които трябваше да се подпишат в къщи, да се изяде гощавката, а след това още хора дойдоха за градинското увеселение. Много хора бяха отказали поканата и накрая се оказа, че тържеството не е многолюдно — не толкова, колкото щеше да бъде сватбата на Маргарет. Тя наблюдаваше блюдата и червените килими, за да може да отдаде дължимото на Хенри, поне външно. Но вътре в себе си тя се бе надявала на нещо по-добро от това съчетание от неделна черква и лов на лисици. Поне някой да беше проявил някакви чувства! Но тази сватба бе минала забележително добре, съвсем като дурбар^[1], според мнението на лейди Едсър, и тя напълно се бе съгласила с нея.

Така пропиляният ден напредваше бавно, младоженката и младоженецът отпътуваха, заливайки се от смях, и за втори път слънцето се спусна към хълмовете на Уелс. Хенри, който бе по-уморен, отколкото признаваше, се изкачи при нея на моравата при замъка и с необичайно мек глас каза, че е доволен. Всичко бе минало толкова добре. Почувствува, че той я похвали и се изчерви; наистина беше направила всичко, което бе по силите й за своенравните му приятели и специално се бе постарала да се държи много чинно към мъжете. Тази вечер лагерът се разтуряше: само Уорингтънови и кроткото дете щяха да останат до сутринта, а останалите вече се придвижваха към къщата, за да си стегнат багажа.

— Мисля, че добре мина — съгласи се тя. — След като трябваше да скоча от автомобила, поне съм благодарна, че паднах на лявата си ръка. Наистина съм много доволна, скъпи; надявам се, че на нашата сватба гостите ще се чувствуват поне наполовина толкова удобно. Не трябва да забравяш, че сред нас няма практичен човек, като изключим леля ми, а тя не е свикнала с големи приеми.

— Знам — каза замислено той. — При тези обстоятелства ще бъде по-добре да оставим всичко в ръцете на някоя фирма, Харъдс или Уайтлис, или дори да отидем в хотел.

— Ти искаш ли хотел?

— Да, защото… Е, добре, не трябва да ти се меся няма съмнение, че искаш да те изведат от стария ти дом.

— Старият ми дом се разпада, Хенри. Желая само моя нов дом. Не е ли чудесна вечерта…

— „Александрина“ не е лош…

— „Александрина“ — повтори тя, погълната повече от нишките дим, които излизаха от комините и стелеха ивици сиво над осветените от слънце склонове.

— Това е надолу по Кързън Стрийт.

— Така ли? Тогава нека се оженим там.

След това тя се обърна на запад, за да втренчи поглед в издигащото се злато. Слънцето огряваше мястото, където реката заобикаляше хълма. Сигурно някаква вълшебна страна се простираше нагоре от завоя и безценните й води се изливаха срещу тях покрай кабината за събличане на Чарлс. Взираше се толкова дълго, че очите й се заслепиха и когато тръгнаха назад към къщата, тя не можа да разпознае лицата, които излизаха от нея. Една прислужница вървеше пред тях.

— Кои са тези хора? — попита тя.

— Гости — възкликна Хенри. — Твърде късно е за гости.

— Може би са хора от града, които искат да видят сватбените подаръци.

— Все още не съм вкъщи за хора от града.

— Добре, скрий се между руините, а аз, ако мога ще ги спра.

Той й благодари.

Маргарет продължи напред, като се усмихваше светски. Предположи, че това са ненавременни гости, които ще трябва да се задоволят с внимание от по-страничен човек, тъй като Иви и Чарлс бяха заминали, Хенри беше уморен, а останалите бяха по стаите си.

Възприе държането на домакиня; но не за дълго. Защото една от групата бе Хелън — Хелън, облечена в най-старите си дрехи и обзета от онази напрегната болезнена възбуда, която я превръщаше в истинско наказание, когато бяха деца.

— Какво има? — извика тя. — Какво се е случило? Да не би Тиби да е болен?

Хелън размени няколко думи с двамата си придружители и те останаха назад. После се понесе гневна напред.

— Те умират от глад — изкрещя тя. — Намерих ги да умират от глад.

— Кого? Защо дойде?

— Семейство Баст.

— О, Хелън! — изохка Маргарет. — Какво си направила този път?

— Загубил е работата си. Изгонили са го от банката. Да, да, с него е свършено. Ние, горните класи, го провалихме и аз предполагам, че ще ми обясниш, че това е борбата за живот. Умират от глад, жена му е болна. Умират от глад. Припадна във влака.

— Хелън, ти полудяла ли си?

— Може би. Да. Ако ти харесва, луда съм. Но аз ги доведох. Няма да търпя повече несправедливостта. Ще покажа мизерията, която се крие зад този разкош, тези разговори за безличните сили, това лицемерие, че господ върши онова, от което ние се измъкваме.

— Наистина ли си довела двама умиращи от глад от Лондон до Шропшир, Хелън?

Хелън бе възпряна. Не бе помислила за това, а истерията й се уталожи.

— Имаше вагон-ресторант във влака — каза тя.

— Не ставай смешна. Те не умират от глад и ти знаеш това. А сега започни отначало. Няма да търпя тези театрални глупости. Как се осмеляваш! Да, как смееш — повтори тя, тъй като гневът я задуши — да се втурваш в сватбата на Иви по този жесток начин. Боже господи! Но ти съвсем си изопачила представата за филантропията. Погледни — посочи тя къщата, — прислужници, хора по прозорците. Те мислят, че става някакъв скандал и аз трябва да им обяснявам: „А, нищо, просто сестра ми викаше, а това са двама наши хрантутници, които тя е довела тук без някаква особена причина“.

— Най-учтиво моля да си вземеш назад „хрантутници“ — каза Хелън, зловещо спокойна.

— Добре — отстъпи Маргарет, която въпреки целия си гняв бе решила да избегне една истинска разпра. — И аз съжалявам за тях, но не мога да разбера защо си ги довела тук и защо самата ти си тук.

— Това е нашата последна възможност да видим мистър Уилкокс.

При тези думи Маргарет направи няколко крачки към къщата. Беше решила твърдо да не допусне да разтревожат Хенри.

— Той заминава за Шотландия, знам това. Настоявам да се срещнем.

— Добре, утре.

— Знаех, че това е последната възможност.

— Здравейте, мистър Баст — каза Маргарет, като се опитваше да си овладее гласа. — Това е временно положение, нали?

— Тук е и мисис Баст — подсказа Хелън.

Джаки също подаде ръка. И тя, като съпруга си, бе стеснителна, а и болна, и освен това толкова животински глупава, че не можеше да схване какво става. Знаеше само, че тази дама бе връхлетяла като вихрушка миналата вечер, бе платила наема, бе откупила заложените мебели, осигурила им бе вечеря и закуска и им бе наредила да я чакат следната сутрин на гара Падингтън. Ленард едва-едва бе протестирал, а когато дойде утрото, бе намекнал, че не трябва да отиват. Но тя, полухипнотизирана, се бе подчинила. Дамата им бе казала да отидат и те бяха длъжни. Така спалнята всекидневна бе заменена с гарата Падингтън, а гарата Падингтън с железопътен вагон, който се клатеше, в който стана топло, стана студено, после изведнъж всичко изчезна и се появи отново сред порой от изискани благоухания. „Вие припаднахте — каза дамата с обзет от страх глас. — Може би малко чист въздух ще ви освежи.“ И може би наистина беше така, защото тук тя се чувствуваше доста по-добре всред много цветя.

— Повярвайте ми, не бих искал да ви досаждам — започна Ленард в отговор на въпроса на Маргарет. — Но вие по-рано бяхте толкова внимателна към мен и ме предупредихте за „Порфириън“, че се чудех… да, да, чудя се дали…

— Дали можем да го върнем отново в „Порфириън“ — допълни Хелън. — Мег, голяма работа беше това. Хубаво я свършихме оная вечер на крайбрежния булевард.

Маргарет поклати глава и се обърна към мистър Баст.

— Не разбирам. Вие напуснахте „Порфириън“, защото ви казахме, че това е пропадаща фирма, нали?

— Точно така.

— И вместо това отидохте в банка?

— Казах ти всичко това — рече Хелън, — съкратили са част от персонала, след като той работил там един месец, и сега е без пари, а аз смятам, че ние и нашият съветник сме пряко отговорни за случилото се.

— Всичко това ми е много неприятно — измърмори Ленард.

— Надявам се, че наистина е така, мистър Баст. Но няма смисъл да говорим със заобикалки. Не печелите нищо с идването си тук. Ако възнамерявате да се изправите лице срещу лице с мистър Уилкокс и да му искате обяснение за една случайна забележка, ще направите много голяма грешка.

— Аз ги доведох. Аз направих всичко това — извика Хелън.

— Мога само да ви посъветвам да си тръгнете веднага. Сестра ми ви е поставила в неудобно положение и това е най-любезното, което мога да ви кажа. Вече е твърде късно да стигнете до града, но ще намерите удобен хотел в Онитън, където мисис Баст ще може да си почине, а аз се надявам, че ще бъдете там мои гости.

— Не това искам, мис Шлегел — каза Ленард. — Много сте мила, а и без съмнение положението е неудобно, но вие ме отчайвате. Изглежда, нищо не мога да направя.

— Работа, той иска работа — прекъсна го Хелън. — Не разбираш ли?

След това той каза:

— Джаки, хайде да вървим. Само създаваме неприятности, а от нас полза няма. Толкова пари изхарчиха тези дами, за да ни търсят работа, а те никога няма да намерят. От нас нищо не става.

— Бихме искали да ви намерим работа — каза Маргарет доста неопределено. — И аз, както и сестра ми. Просто нямате късмет. Вървете в хотела, починете си добре тази нощ, а някой ден ще ми върнете парите от сметката, ако предпочитате така.

Но Ленард бе близо до пропастта, а в такива моменти хората виждат ясно.

— Вие не знаете за какво говорите — каза той — сега вече никога няма да получа работа. Ако богатите пропаднат в една професия, могат да опитат друга, не и аз. Имах си свой път, но излязох от него. Можех да правя един определен вид застраховки в една определена кантора достатъчно добре, за да получавам заплата, но това е всичко. Поезията е нищо. Вашите пари също са нищо, ако ме разбирате. Искам да кажа, че ако човек над двадесетте веднъж загуби отредената си работа, с него е свършено. Виждал съм как това се случва с други. Приятелите им дават пари за известно време, но накрая те падат в пропастта няма смисъл. Целият свят ги тегли натам. Винаги ще има богати и бедни. Той млъкна.

— Няма ли да хапнете нещо? — попита Маргарет — Не знам какво да направя. Това не е моят дом и въпреки че мистър Уилкокс ще се радва да ви види по всяко друго време, както ви казах, не знам какво да предложа, но поемам ангажимент да направя каквото мога за вас. Хелън, предложи им нещо. Опитайте един сандвич, мистър Баст.

Приближиха се към една дълга маса, зад която все още стоеше прислужник. Торти с глазура, безброй сандвичи, кафе, боле, шампанско бяха останали почти непокътнати — преялите гости не можеха да вкусят нищо повече. Ленард отказа. Джаки заяви, че може да хапне малко. Маргарет ги остави да си шушукат и размени още няколко думи с Хелън. Тя каза:

— Хелън, харесвам мистър Баст. Съгласна съм, че той заслужава да му се помогне. Признавам, че ние сме пряко отговорни.

— Не, не пряко. Чрез мистър Уилкокс.

— Позволи ми да ти кажа веднъж завинаги, че ако ти вземеш това становище, аз няма да направя нищо. Няма съмнение, че ако погледнем нещата логически, ти си права и можеш да кажеш много критични думи за Хенри. Само че аз няма да позволя. Така че избирай.

Хелън погледна залеза.

— Ако обещаеш да ги заведеш в хотел „Джордж“, аз ще говоря с Хенри за тях — но по свой начин, запомни това; и да няма повече такива глупави призиви за справедливост. Не мога да понасям приказки за справедливост. Ако е само въпрос до пари, ние сами можехме да оправим нещата. Но той търси работа, това ние не можем да му предложим, а Хенри вероятно може.

— Това е негово задължение — измърмори Хелън.

— И приказките за задължения не ме интересуват. Интересуват ме характерите на различните хора, които ние познаваме и по какъв начин, така както стоят нещата, може да стане малко по-добре. Мистър Уилкокс не обича да го молят за услуги; всички делови хора не обичат; но аз ще го помоля, въпреки че рискувам да ми откаже, защото искам да направя нещата малко по-добри.

— Добре. Обещавам. Приемам всичко съвсем спокойно.

— Тогава заведи ги в хотел „Джордж“, а аз ще опитам. Бедните! Изглеждат толкова уморени. — Когато се разделяха, тя добави: — Обаче с теб, Хелън, още не съм свършила. С възрастта задръжките ти намаляват, вместо да се увеличават. Помисли за това и се промени, защото животът и на двете ни няма да бъде щастлив.

Тя се върна при Хенри. За щастие той не беше стоял прав; удобството беше нещо важно.

— От града ли бяха? — попита той, посрещайки я с приятна усмивка.

— Ще ти се стори невероятно — каза Маргарет и седна до него. — Сега всичко е наред, но това беше сестра ми.

— Хелън тук? — извика той и се надигна. — Но тя отказа поканата. Мислех, че мрази сватбите.

— Не ставай. Не е дошла за сватбата. Изпратих я в хотел „Джордж“.

С вроденото си чувство за гостоприемство той протестира.

— Не, почакай, тя водеше със себе си две от нейните протежета и трябваше да бъде с тях.

— Нека останат всички.

— Скъпи Хенри, ти видя ли ги?

— Зърнах наистина някаква безформена жена в кафяво.

— Безформената жена в кафяво бе Хелън, но успя ли да забележиш другата, в морскозелено и оранжево?

— Какво! Увеселение ли си правят?

— Не, по работа. Искаха да се видят с мен, а по-късно ще ти кажа нещо за тях.

Тя се засрами от собствената си дипломатичност. Във взаимоотношенията с човек като Уилкокс колко голямо е изкушението да се обърне гръб на приятелството и да му се представи оня вид жена, която той желаеше! Хенри веднага разбра намека и попита:

— Защо по-късно. Кажи ми сега. Не отлагай за утре.

— Мога ли?

— Само ако не е дълго.

— О, няма и пет минути, но краят е неприятен, защото искам да намериш на оня човек някаква работа в твоята кантора.

— Какво образование има?

— Не знам. Чиновник е.

— На колко години е?

— Към двайсет и пет.

— Как се казва?

— Баст — каза Маргарет, която едва не му напомни, че са се срещали в Уикъм Плейс, но се спря. Срещата не беше минала добре.

— Къде е работил преди?

— В банката Демпстър.

— Защо е напуснал? — попита той, като все още не си спомняше нищо.

— Съкратили са част от персонала.

— Добре, ще се срещна с него.

Това бе наградата за нейната тактичност и старание през този ден. Сега разбра защо някои жени предпочитат влиянието пред правата. Мисис Плинлимън, когато осъждаше суфражетките, бе казала: „Жена, която не може да повлияе на съпруга си да гласува по начин, който тя желае, трябва да се срамува от себе си“. Маргарет бе трепнала, но сега тя оказваше влияние на Хенри и въпреки че бе доволна от малката си победа, съзнаваше, че я е извоювала чрез методите на харема.

— Ще се радвам, ако го вземеш — каза тя, — но не знам дали е достатъчно подготвен.

— Ще направя каквото мога. Но, Маргарет, това не трябва да се взема като прецедент.

— Не, разбира се… разбира се…

— Не мога да уреждам твоите протежета всеки ден. Ще пострада работата.

— Мога да ти обещая, че той ще бъде последният. Той… той е доста специален случай.

— Протежетата са винаги такива.

Тя остави тези думи без отговор. Той се изправи с малко повече самодоволство от обикновено и протегна ръка да й помогне. Колко огромна бе пропастта между Хенри такъв, какъвто беше, и Хенри, какъвто Хелън мислеше, че трябва да бъде. А тя самата — разколебана както обикновено между двамата, веднъж възприемаше мъжете такива, каквито са, друг път копнееше за истината заедно със сестра си. Любов и истина — тяхната борба изглежда вечна. Може би целият видим свят се крепи на това и ако те бяха едно цяло, самият живот, подобно на духовете, когато Просперо^[2] се помирява с брат си, може да изчезне, да изчезне като дим.

— Твоето протеже ни забави — каза той. — Фюселови всеки момент ще тръгнат.

Общо взето, тя заставаше на страната на мъжете такива, каквито са. Хенри щеше да спаси семейство Баст, както бе спасил Хауардс Енд, докато Хелън и нейните приятели спореха за етиката на спасението. Неговият метод бе небрежен и безцеремонен, но и светът бе построен така, и красотата на планината, реката и залеза можеше да бъде само едно замазване, с което неопитният занаятчия скрива местата, където е съединявал отделните части. Онитън, както и тя самата, бе несъвършен. Ябълковите му дървета бяха спрели растежа си, замъкът бе в развалини. Той също бе пострадал от граничната война между англосаксонци и келти, между нещата такива, каквито са, и такива, каквито би трябвало да бъдат. Западът отстъпваше, още веднъж звездите осеяха прилежно източното небе. На земята няма за нас спокойствие. Но има щастие и докато слизаше от хълма, облегната на ръката на своя годеник, Маргарет почувствува, че получава своя дял.

Тя се раздразни, че госпожа Баст е все още в градината; нейният съпруг и Хелън я бяха оставили там да си дояде, докато те наемат стаи. Маргарет реши, че тази жена е отвратителна. Докато се ръкуваха, беше почувствувала един непреодолим срам. Помнеше причината за нейното посещение в Уикъм Плейс и отново долови изпаренията на бездната — сега те бяха още по-тревожни, тъй като бяха предизвикани случайно. Защото у Джаки нямаше злоба. Тя стоеше там — с парче торта в едната ръка, с празна чаша от шампанско в другата — и не причиняваше зло никому.

— От преумора е — прошепна Маргарет.

— От нещо друго — каза Хенри. — Това няма да мине. Не може да остане в градината в такова състояние.

— Тя не е ли… — Маргарет се поколеба да каже „пияна“. Сега, когато щеше да се омъжи за него, той бе станал особен. Не гледаше благосклонно на risqué^[3] разговори.

Хенри се приближи до жената. Тя вдигна лице, което белееше в здрача като прахавица.

— Мадам, ще се чувствувате по-удобно в хотела — каза остро той.

Джак отговори:

— Ако пък това не е Хен!

— Ne crois pas que le mari lui ressemble — извини се Маргарет. — II est tout a fait different.^[4]

— Хенри! — повтори тя съвсем ясно.

Това много раздразни мистър Уилкокс.

— Не мога да ви поздравя с вашите протежета — забеляза той.

— Хен, не си отивай. Скъпи, ти ме обичаш, нали?

— Боже господи, каква жена! — въздъхна Маргарет, като си прибираше полите.

Джаки го посочи с тортата си.

— Ти си чудесно момче, да. — Тя се прозя. — Е, аз те обичам.

— Хенри, ужасно съжалявам.

— Защо, ако мога да знам — попита той и я изгледа толкова сурово, че тя се уплаши да не му е станало лошо. Изглеждаше по-шокиран, отколкото налагаше случаят.

— Че ти причиних всичко това!

— Моля те, не се извинявай.

Гласът продължи да говори.

— Тя защо те нарича „Хен“? — попита простодушно Маргарет. — Виждала ли те е някога?

— Да съм виждала някога Хен! — възкликна Джаки. — Кой не е виждал Хен? Скъпа моя, той се отнася с теб както с мен. Тези момчета! Почакай само… И въпреки това ги обичаме.

— Сега удовлетворена ли си? — попита Хенри.

Страх започна да изпълва Маргарет.

— Не знам какво става — каза тя. — Нека влезем.

Но той мислеше, че тя се преструва. Помисли си, че е попаднал в капан. Видя целия си живот разбит.

— Не знаеш ли наистина? — попита язвително той. — Аз знам. Позволи ми да те поздравя с успеха на твоя план.

— Планът е на Хелън, не мой.

— Сега разбирам интереса ти към семейство Баст. Добре измислено. Твоята предпазливост ме разсмива, Маргарет. Ти си съвсем права — тя бе необходима. Аз съм мъж и съм живял като мъж в миналото. Мога да ти съобщя, че те освобождавам от дадената дума.

Тя все още не можеше да разбере. Познаваше грозната страна на живота, но на теория, а не можеше да я възприеме като факт. Трябваше да чуе още думи от Джаки — думи недвусмислени, неопровергани.

— Значи… — изтръгна се от нея и тя влезе вътре. Направи усилие да не каже повече.

— Значи какво? — попита полковник Фюсъл, който се стягаше за тръгване във вестибюла.

— Говорехме… току-що Хенри и аз страшно спорихме, убеждавах го… — Тя грабна коженото му палто от лакея и предложи да му помогне. Той възрази и настана малка весела сцена.

— Позволи на мен — каза Хенри, който вървеше след нея.

— Благодаря ти много! Виждате ли — той ми е простил.

Полковникът галантно каза:

— Не мисля, че има кой знае какво да се прощава.

Той влезе в автомобила. След малко дамите го последваха. Прислужничките, носачът и по-тежкият багаж бяха изпратени напред по влака. Бъбрене, благодарности към домакинята, снизходителни погледи отвисоко към бъдещата домакиня — и гостите заминаха.

Тогава Маргарет продължи:

— Значи тази жена е била твоя любовница?

— Ти го каза с обичайната си деликатност — отговори той.

— Извинявай, кога?

— Защо?

— Извинявай, кога?

— Преди десет години.

Тя го остави, без да каже нищо повече. Защото това не бе нейна трагедия, а на мисис Уилкокс.