Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (20)

Глава XX

Маргарет често се бе учудвала на вълнението, което настава в световните океани, когато любовта, която изглежда толкова дребно камъче, падне вътре. Кого засяга любовта, освен любимата и любимия? И въпреки това нейното въздействие наводнява стотици брегове. Няма съмнение, че вълнението е всъщност духът на поколенията, който приветствува новото поколение и се докосва до вечната съдба, крепяща всички морета на дланта си. Но любовта не може да разбере това. Тя не може да схване чуждата безкрайност; забелязва само своята собствена — летящия слънчев лъч, падащата роза, камъчето, което моли за тихо гмурване под развълнуваното взаимодействие на пространство и време. Знае, че ще оцелее в края на нещата и ще бъде преорана от съдбата като скъпоценен камък от тинята и на съвета на боговете ще бъде предавана с възхищение от ръка на ръка. Хората сътвориха това — ще кажат те и докато го казват, ще дарят човечеството с безсмъртие. Но междувременно — какви вълнения междувременно! Основите на собствеността и благоприличието са две оголени еднакви скали; семейната гордост цапа по повърхността, пухти, задъхва се и отказва да бъде успокоена; теологията, неопределено аскетична издига някакво противно земно възвишение. След това се събуждат юристите — равнодушна пасмина — и изпълзяват от своите дупки. Правят, каквото могат въвеждат ред около собствеността и благоприличието уморяват теологията и семейната гордост. Изливат се монети в неспокойните води, юристите припълзяват обратно и ако всичко е минало благополучно, любовта свързва в брака един мъж и една жена.

Маргарет бе очаквала вълнението и не бе раздразнена от него. Тя имаше здрави нерви, въпреки че беше чувствителна и можеше да понесе неуместното и странното; а освен това нямаше нищо необикновено в нейната любовна история. Добродушието бе преобладаващата черта в отношенията и с мистър Уилкокс или както трябваше да го нарича сега, Хенри. Хенри не насърчаваше романтичността, а тя не беше момиче, което да се тревожи за тези неща. Един познат бе станал годеник, можеше да стане съпруг, но щеше да запази всичко онова, което тя бе открила в познатия; любовта по-скоро трябваше да утвърди една стара връзка, отколкото да започне нова. С такава нагласа тя обеща да се омъжи за него. Той пристигна в Суонидж на сутринта и носеше годежния пръстен. Поздравиха се сърдечно, което направи впечатление на леля Джули. Хенри обядва в Бейс, но бе наел стая в централния хотел; беше един от тези мъже, които инстинктивно познават централния хотел. След като обядваха, той попита Маргарет дали има нещо против да се разходят по крайбрежния булевард. Тя прие, но не можеше да потисне лекия трепет, това щеше да бъде първата й истинска любовна среща. Но когато сложи шапката си, тя избухна в смях. Любовта беше толкова различна от писанията по книгите; радостта, макар и искрена, беше различна; тайнството — едно неочаквано тайнство. Защото мистър Уилкокс все още изглеждаше чужд човек.

Известно време говориха за пръстена; после тя каза:

— Помниш ли крайбрежния булевард на Челси? Като че ли беше едва преди десет дена.

— Да — отвърна той, смеейки се. — А двете със сестра ти бяхте затънали до гуша в някакъв донкихотовски план. Нали?

— Наистина тогава през ум не ми минаваше. А на теб?

— Не знам, не бих искал да кажа.

— Как, по-рано ли беше? — извика тя. — Мислеше ли така за мен и по-рано! Колко интересно, Хенри! Разкажи ми.

Но Хенри нямаше намерение да разказва. Може би той не би могъл да каже, защото душевните му състояния избледняваха, щом като ги изживееше. Не харесваше самата дума „интересно“, като я свързваше с прахосана енергия и дори болезненост. Установените факти му бяха достатъчни.

— Не мислех за това — продължи упорито тя, — не; когато ти ми заговори в трапезарията, това фактически бе началото. Всичко бе толкова различно от това, което се смята, че трябва да бъде. На сцената или в книгите едно предложение е… как да кажа? — напълно разцъфнало, един вид букет; то губи буквалния си смисъл. Но в живота едно предложение наистина е предложение…

— Между впрочем…

— … внушение, зародиш — заключи тя и мисълта отлетя в тъмнината.

— Мислех, ако нямаш нищо против, че би трябвало да отделим тази вечер за сериозен разговор; има толкова неща да се уреждат.

— И аз мисля така. Кажи ми най-напред как се разбрахте с Тиби?

— С брат ти?

— Да, докато пушехте.

— О, много добре.

— Много се радвам — отговори тя, малко изненадана. — За какво си говорихте? Сигурно за мен.

— И за Гърция.

— Гърция е подходяща тема, Хенри. Тиби е все още момче и човек трябва все пак да си подбира предмета на разговор с него. Хубаво си направил.

— Разказах му, че имам акции в една фирма за стафиди близо до Каламата.

— Чудесно е да имаш акции в такова нещо! Но можем ли да отидем там на сватбено пътешествие?

— Какво да правим?

— Да изядем стафидите. А там няма ли хубави пейзажи?

— Донякъде, но това не е място, където може да се отиде с дама.

— Защо не?

— Няма хотели.

— Някои дами минават и без хотели. Знаеш ли, че ние с Хелън сме пребродили сами Апенините с целия си багаж на гърба?

— Не, не знам, но ако зависи от мен, никога вече няма да направите такова нещо.

Тя каза по-сериозно:

— Предполагам, че не си намерил все още време да разговаряш с Хелън?

— Не.

— Направи го, преди да заминеш. Много искам да бъдете приятели.

— Сестра ти и аз винаги сме се разбирали — каза той небрежно. — Но ние се отклоняваме от нашата работа. Нека започна отначало. Знаеш, че Иви ще се омъжи за Пърси Кахил.

— Чичото на Доли.

— Точно така. Луда е по него. Той е много добър човек, но настоява, и то с право, за подходящо осигуряване на Иви. На второ място, естествено разбираш, е въпросът с Чарлс. Преди да напусна града, аз му написах едно много обмислено писмо. Разбираш, че семейството му се увеличи и разходите му се увеличиха, а ИЗАКК^[1] не е кой знае какво в този момент, въпреки че е възможно да се замогне.

— Бедният — прошепна Маргарет, като гледаше към морето, без да разбира.

— Чарлс е най-големият син и някой ден той ще получи Хауардс Енд, но аз съм загрижен в своето щастие да не проявя несправедливост към другите.

— Не, разбира се — започна тя, а после леко извика: — Ти говориш за пари. Колко съм глупава. Разбира се, че не.

Интересното бе, че той потрепна леко при тези думи.

— Да, пари, щом като го казваш така открито. Решил съм да бъда справедлив към всички — и към теб, и към тях. Твърдо съм решил децата ми да нямат основания за недоволство.

— Бъди щедър към тях — каза остро тя. — По дяволите справедливостта.

— Решил съм… и вече писах на Чарлс в този смисъл…

— Но колко имаш?

— Какво?

— Какъв е годишният ти доход? Аз имам шестстотин.

— Доходът ми?

— Да. Трябва да тръгнем от това: колко имаш, преди да решим колко можеш да дадеш на Чарлс. Справедливостта и дори щедростта зависят от това.

— Трябва да ти кажа, че си една много пряма млада жена — забеляза той, като я потупа по ръката и леко се засмя. — Да се нахвърлиш върху някого с такъв въпрос.

— Не знаеш ли дохода си? Или не искаш да ми го кажеш?

— Аз…

— Е, добре. — Сега тя го потупа по ръката. — Не ми казвай. Не искам да знам. Мога да се оправя със сумата и пропорционално. Раздели дохода си на десет части. Колко части ще дадеш на Иви, колко на Чарлс и колко на Пол?

— Истината е, скъпа моя, че аз нямах намерение да те отегчавам с подробности. Исках само да те уведомя, че… е, нещо трябва да бъде направено за другите, ти ме разбра чудесно, така че нека да минем на следващия въпрос.

— Да, за това се разбрахме — каза Маргарет, без да се засяга от неговата стратегическа нетактичност. — Продължавай, раздай всичко, каквото можеш, като имаш предвид, че аз имам чисти шестстотин. Какво щастие е човек да има всички тези пари само за себе си!

— Ние нямаме толкова много, уверявам те — ти се омъжваш за беден човек.

— Хелън няма да се съгласи тук с мен — продължи тя. — Хелън не би се осмелила да ругае богатите, защото самата тя е богата, но й се иска. Има една странна представа, която аз все още не съм схванала, която се е загнездила дълбоко в мозъка й, че бедността е някак „истинска“. Тя не обича никаква организираност и сигурно смесва богатството с механизма на богатството. Златни лири, скрити в чорап, не биха я смутили; за разлика от чековете. Хелън е прекалено неотстъпчива. Човек не може да се държи с хората така пренебрежително.

— Има още един друг въпрос, а след това трябва да се върна в хотела и да напиша няколко писма. Какво ще правим сега с къщата на Дюси Стрийт?

— Задръж я… най-малко, но все пак зависи. Кога искаш да се ожениш за мен?

Тя повиши глас, както ставаше често, и няколко младежи, които също се разхождаха на чист въздух привечер, я дочуха.

— Става малко горещо, а? — каза един.

Мистър Уилкокс се обърна към тях и каза остро:

— Виж ги ти! — Настъпи тишина. — Внимавайте да не се оплача в полицията. — Те отминаха тихо, но само чакаха благоприятен момент и останалата част от разговора бе придружавана от време на време от силен, невъздържан смях.

Като снижи глас и вложи нотка на неодобрение, той каза:

— Иви ще се омъжи вероятно през септември. Едва ли можем да мислим за нещо преди това.

— Колкото по-рано, толкова по-добре, Хенри. Смята се, че жените не трябва да говорят такива неща, но колкото по-рано, толкова по-добре.

— Какво ще кажеш и ние да го направим през септември? — попита той доста сухо.

— Добре. На Дюси Стрийт ли ще се нанесем през септември? Или ще се опитаме да убедим Хелън и Тиби да отидат там? Това е хубава идея. Те са толкова непрактични, можем да ги накараме да направят всичко, ако ги ръководим разумно. Точно така — да. Така ще направим. А ние можем да живеем в Хауардс Енд или в Шропшир.

Той изду бузи:

— Господи, как прехвърчате само от едно на друго вие, жените! Замая ми се главата. Точка по точка, Маргарет. В Хауардс Енд е невъзможно. Дал съм го под наем на Хеймър Брайс миналия март за три години. Не помниш ли? Онитън — виж, много, много отдалечено е, за да можем напълно да разчитаме на това. Ще имаш възможност да ходиш там понякога и да посрещаш гости, но трябва да имаме къща съвсем близо до града. Само че на Дюси Стрийт има големи неудобства. Отзад има частни конюшни.

Маргарет не можа да сдържи смеха си. За първи път чуваше, че има конюшни зад Дюси Стрийт. Когато тя бе вероятен наемател, конюшните бяха изтикани на заден план, не съзнателно, а автоматично. Сприхавото държане на Уилкокс, макар и искрено, бе лишено от яснота на представите, което е задължително условие за истината. Когато Хенри живееше на Дюси Стрийт, той си спомняше за конюшните, а като се опитваше да я даде под наем — забравяше ги; и ако някой забележеше, че конюшните или са там, или ги няма, той би се ядосал, а след това би намерил някаква възможност да обвини говорещия, че е педантичен. Така ме обвинява и моят бакалин, когато се оплаквам от качеството на неговите стафиди, и отговаря на един дъх, че това са най-добрите стафиди на такава цена. Това е един вроден недостатък на практичния ум и щеше да е добре, ако Маргарет се отнасяше внимателно към него, като се има предвид всичко, което практичният ум е направил за Англия.

— Да, особено през лятото конюшните са голяма неприятност. Също и пушалнята е една отвратителна малка дупка. Къщата насреща бе наета от оперни артисти. Моето лично мнение е, че Дюси Стрийт запада.

— Колко тъжно! А тези хубави къщи бяха построени едва преди няколко години.

— Това показва, че нещата се променят. Благоприятно е за търговията.

— Мразя тези постоянни промени на Лондон. Той е олицетворение на най-лошата ни страна — вечна неопределеност: всички качества, добро, лошо и безлично — всичко се движи, движи се вечно. Ето защо толкова се ужасявам от него. Страх ме е от реките, дори на декори. Сега, морето… Да, приливът.

— Прилив, а? — долетя от разхождащите се младежи.

— И това са хората, на които ние даваме правото на глас — каза мистър Уилкокс, като пропусна да добави, че те бяха също и хората, на които той даваше работа като чиновници — работа, която едва ли ги насърчаваше да станат други хора. — Те обаче си имат свой собствен живот и интереси. Хайде да вървим.

Обърна се още докато говореше и се приготви да я изпрати до Бейс. Деловата работа бе приключена. Хотелът му бе в противоположната посока и ако я придружеше, нямаше да успее да изпрати писмата си със следващата поща. Тя настояваше да не я изпраща, но той бе упорит.

— Хубаво начало, ако леля ти те види да се промъкваш сама.

— Но аз винаги се разхождам сама. Като се има предвид, че съм прекосила Апенините, това е съвсем нормално. Така ще ме ядосаш. Изобщо не го приемам като внимание.

Той се засмя и запали пура.

— Скъпа моя, това не е само внимание. Просто не искам да те пусна да ходиш из тъмното. Такива хора обикалят наоколо. Опасно е.

— Не мога ли сама да се грижа за себе си? Бих искала…

— Хайде, Маргарет, нека не се увещаваме.

Една по-млада жена би се обидила от властното му държане, но Маргарет стоеше прекалено здраво на краката си, за да вдига шум за нищо. Тя също проявяваше властност по свой начин. Ако той бе крепост, тя бе планински връх, на който всички можеха да стъпят, но всяка нощ снегът му връщаше девствената чистота. Презирайки героичните пози, поривиста в действията си, бъбрива, с променливи настроения, рязка, тя заблуди своя годеник така, както бе заблуждавала леля си. Той взе погрешно нейната податливост за слабост. Предполагаше, че е толкова умна, колкото всички други, но не повече, без да разбира, че тя прониква до дълбините на душата му и одобрява това, което намира там.

И ако проницателността бе достатъчна, ако вътрешният живот бе целият живот, тяхното щастие би било осигурено.

Те вървяха бързо. Крайбрежният булевард и улицата след него бяха добре осветени, но в градината на леля Джули бе по-тъмно. Когато вървяха нагоре по страничните пътечки, през някакви рододендрони, мистър Уилкокс, който бе отпред, каза „Маргарет“ доста дрезгаво, обърна се, хвърли пурата си и я прегърна.

Тя бе поразена и почти извика, но веднага се овладя и целуна с искрена обич устните, които се притискаха към нейните. Това бе първата им целувка и когато свърши, той я заведе благополучно до вратата и позвъни вместо нея, но изчезна в нощта, преди прислужницата да отвори. Като си мислеше за станалото, то не й беше по вкуса. Беше така откъснато. Нищо в предишния им разговор не бе го предизвестило, а и още по-лошо, никаква нежност не се бе появила. Ако един мъж не може да доведе до изблик на чувства, във всеки случай трябва да знае как да се справи. И тя се бе надявала след своята благосклонност на някаква взаимна размяна на нежни думи. Но той си бе отишъл бързо, като че ли засрамен, и за миг тя си спомни за Хелън и Пол.