Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (36)

Глава XXXVI

— Маргарет, изглеждаш разстроена — каза Хенри.

Мансбридж го бе последвал. Крейн бе до градинската врата, а файтонджията стоеше прав на капрата. Маргарет поклати глава към тях; не можеше повече да говори. Продължаваше да стиска ключовете, сякаш цялото им бъдеще зависи от тях. Хенри продължаваше да задава въпроси. Тя отново поклати глава. Думите му нямаха смисъл. Чу го да се изненадва защо е позволила на Хелън да влезе. „Можеше да ме удариш с вратата“ бе още една от неговите забележки. След това чу себе си да говори. Тя, или някой друг вместо нея, каза: „Вървете си“. Хенри се приближи. Той повтори:

— Маргарет, изглеждаш отново разстроена. Мила моя, дай ми ключовете. Какво смяташ да правиш с Хелън?

— О, скъпи, моля те, върви си, аз ще оправя всичко.

— Какво ще оправиш?

Той протегна ръка за ключовете. Може би тя щеше да се подчини, ако лекарят не беше там.

— Престанете поне с това — каза унило тя; лекарят се бе обърнал и разпитваше файтонджията на Хелън. Завладя я ново чувство; бореше се заради всички жени срещу мъжете, не искаше да знае нищо за никакви права, мъжете щяха да влязат в Хауардс Енд само през трупа й.

— Хайде, хайде, започваме много странно — каза съпругът й.

Сега лекарят се приближи и прошепна две думи на мистър Уилкокс — приказките започваха. Искрено ужасен, Хенри стоеше, впил поглед в земята.

— Не мога да направя нищо — каза тя. — Почакайте. Не е моя вината. Сега ви моля и четиримата да си отидете.

Вече и файтонджията шепнеше на Крейн.

— Разчитаме на вас да ни помогнете, мисис Уилкокс — каза младият лекар. — Бихте ли влезли и убедили сестра си да излезе?

— На какво основание? — попита Маргарет, като внезапно го погледна право в очите.

Той сметна, че подобава на професионалния му авторитет да говори уклончиво, и измърмори нещо за нервна криза.

— Извинете, но няма нищо подобно. Вие не сте подходящ човек да се грижите за сестра ми, мистър Мансбридж. Ако имаме нужда от вашите услуги, ще ви уведомим.

— Мога да поставя диагноза много по-безцеремонно, ако желаете — отвърна остро той.

— Можехте, но не го направихте. Следователно не сте подходящ човек да се грижите за сестра ми.

— Хайде, хайде, Маргарет! — каза Хенри, без да вдигне поглед. — Това е ужасна работа, отвратителна работа. Това е нареждане на лекаря. Отвори вратата!

— Извинявай, но няма да я отворя.

— Не мога да се съглася с това.

Маргарет не отговори.

— Откъдето и да погледнете, все е така — подкрепи го лекарят. — По-добре е да действуваме всички заедно. Вие имате нужда от нас, мисис Уилкокс, а ние имаме от вас.

— Точно така — каза Хенри.

— Изобщо нямам нужда от вас — каза Маргарет.

Двамата мъже загрижено се спогледаха.

— Още по-малко сестра ми, на която все още й остава много време, докато влезе в болница.

— Маргарет, Маргарет!

— Виж какво, Хенри, отпрати лекаря. Каква полза има от него сега?

Мистър Уилкокс обходи с поглед къщата. Имаше смътното чувство, че трябва да остане твърд и да подкрепи лекаря. Самият той може би щеше да има нужда от помощ, защото предстояха още неприятности.

— Сега всичко е въпрос на чувства — каза Маргарет. — Обич. Не разбираш ли? — Възвръщайки обичайните си методи, тя написа думата на къщата с пръст. — Сигурно разбирате. Обичам Хелън много, ти не особено. Мистър Мансбридж не я познава. Това е всичко. А обичта, когато е взаимна, дава права. Запишете си това в бележника, мистър Мансбридж. Това е полезно правило.

Хенри й каза да се държи спокойно.

— Вие самите не знаете какво искате — каза Маргарет, като скръсти ръце. — Кажете нещо разумно и аз ще ви пусна да влезете. Но вие не можете да го направите. Ще разтревожите сестра ми безпричинно. Няма да го позволя. По-скоро бих стояла тук целия ден.

— Мансбридж — каза Хенри тихо, — може би не сега.

Глутницата се разпръскваше. При знак от своя господар Крейн също се върна в автомобила.

— А сега, Хенри, и ти — каза меко тя. Нейната острота изобщо не бе насочена към него. — Сега си върви, скъпи. По-късно ще имам нужда от твоя съвет, в това няма съмнение. Извини ме, ако бях груба. Но ти казвам сериозно, трябва да си вървиш.

Той прояви голяма глупост и я остави. Сега мистър Мансбридж му говореше с приглушен глас.

— Скоро ще дойда при теб у Доли — извика тя, когато най-после градинската врата хлопна между тях. Файтонът се изтегли настрана, автомобилът даде заден ход, поизви се малко, пак се върна на заден ход и изви в тесния път. Върволица от каруци изникна по средата на пътя пред него; но тя изчака да минат всичките, защото нямаше за какво да бърза. Когато се изнизаха и колата потегли, тя отвори вратата.

— Скъпа моя, прости ми.

Хелън стоеше във вестибюла.