Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (31)

Глава XXXI

Всяка къща умира по свой начин, запада различно, така както са отминали човешките поколения, някои с трагичен вик, други тихо, но са се пренесли в някакъв отвъден живот в града на духовете, а има и други — такава бе смъртта на Уикъм Плейс, — при които духът се изплъзва, преди тялото да загине. Тя бе изпаднала в разруха през пролетта и сестрите не можаха да разберат колко много се отделят така една от друга, принудени и двете да се обърнат към непознати места. През септември тя бе труп, лишен от чувства и спомените за тридесет години щастие едва успяваха да върнат чувството за святост. Под заоблените сводове на входа й преминаваха мебели, картини, книги; докато и последната стая бе опустошена, и последният фургон изтрополи и изчезна. Тя остана още седмица или две, с широко отворени очи, като че ли изненадана от собствената си празнота. После рухна. Пристигнаха работници и я върнаха към сивотата. Със силните си мускули и бирено добро настроение те не бяха най-лошите гробари за една къща, в която винаги бе имало нещо човешко и за която културата сама по себе си не беше цел.

Мебелите, с няколко изключения, заминаха за Хартфордшир, защото мистър Уилкокс най-любезно бе предложил Хауардс Енд за склад. Мистър Брайс бе починал в чужбина — неприятна история — и тъй като изглеждаше малко вероятно наемът да се плаща редовно, договорът беше анулиран и правата на собственост бяха възстановени. Докато къщата се наемеше отново, Шлегелови можеха спокойно да оставят мебелите си в гаража и стаите на долния етаж. Маргарет се колебаеше, но Тиби прие предложението с радост; това го освобождаваше от задължението да взема решение за бъдещето. Сребърните сервизи и по-ценните картини намериха сигурно убежище в Лондон, по-голяма част от нещата отидоха в провинцията и бяха поверени на мис Ейвъри.

Малко преди преместването нашият герой и нашата героиня се ожениха. Те са преживели бурята и съвсем логично очакват спокойствие. Да нямаш илюзии и въпреки това да обичаш — каква по-голяма сигурност може да намери една жена? Беше проникнала в миналото на съпруга си, както и в сърцето му. Познаваше напълно собственото си сърце, нещо, което обикновените хора смятат, че е недостижимо. Само сърцето на мисис Уилкокс оставаше скрито, а може би е суеверие да се разсъждава върху чувствата на мъртвите.

Ожениха се без много шум — наистина без никакъв шум, тъй като колкото повече наближаваше денят, толкова повече тя отказваше да преживее същото като в Онитън. Брат й изигра главната роля в церемонията, леля й, която не беше добре със здравето, домакинствуваше на масата с няколко невзрачни на вид подноса със закуски. Уилкоксови бяха представени от Чарлс, който присъствува на подписването на брачния договор, и от мистър Кахил. Пол изпрати телеграма. За няколко минути и без подкрепата на музика пасторът ги направи съпруг и съпруга и скоро стъклената преграда, която отделяше брачните двойки от света, падна. Тя, със склонността си към моногамия, съжаляваше за прекъсването на някои от житейските невинни благоухания; той, с инстинкта си към полигамия, се чувствуваше морално обвързан от промяната и по-малко изложен на изкушенията, които го бяха нападали в миналото.

Прекараха медения си месец близо до Инсбрук. Хенри знаеше един добър хотел там, а Маргарет се надяваше да се срещне със сестра си. В това отношение тя бе разочарована. Когато отидоха на юг, Хелън се оттегли отвъд Бренер и написа една неудовлетворителна картичка от брега на езерото Гарда, в която се казваше, че плановете й били несигурни и по-добре би било да не й обръщат внимание. Очевидно не й бе приятно да се срещне с Хенри. Два месеца са съвсем достатъчни, за да свикне страничен човек с положение, което една съпруга бе приела за два дена, и Маргарет отново трябваше да съжалява за липсата на самоконтрол у сестра си. В едно дълго писмо тя изтъкна нуждата от снизходителност в половите отношения — толкова малко се знае за тях; за тези, които са лично засегнати, е много трудно да преценят; така че колко повърхностна ще бъде присъдата на обществото. „Не казвам, че няма норми, защото това би разрушило морала; само че не може да има норми, докато нашите пориви не бъдат класифицирани и по-добре разбрани.“ Хелън й благодари за милото писмо — един доста странен отговор. Тя отново се премести на юг и говореше за прекарване на зимата в Неапол.

Мистър Уилкокс не съжаляваше, че срещата се е провалила. Хелън му даде време, през което раната му можеше да зарасне. Все още имаше мигове, когато го болеше. Само ако знаеше, че Маргарет го очаква — Маргарет, толкова жизнена и интелигентна и въпреки това толкова покорна, — той би направил по-големи усилия, за да я заслужи. Неспособен да подреди миналото, той обърка случая с Джаки с друг от ергенските му дни. Двата случая се сляха в едно прегрешение, за което той искрено съжаляваше, но не бе в състояние да прецени, че простъпките, които унижават другия, са по-страшни от другите. Разликата между целомъдрие и невярност беше толкова неясна за него, колкото и в Средновековието, откъдето всъщност бе заел нравствените си понятия. Рут, горката, изобщо не влизаше в тези преценки, защото Рут, горката, изобщо не го бе разкрила.

Чувствата му към новата съпруга непрекъснато се засилваха. Нейната интелигентност не го тревожеше и наистина му харесваше да я гледа как чете поезия или нещо по социалните въпроси; това я отличаваше от съпругите на другите мъже. Трябваше само да я извика и тя веднага затваряше книгата и бе готова да направи това, което той пожелае. И освен това те спореха толкова весело и веднъж или два пъти тя го притисна към стената, но щом като той започнеше, да става сериозен, тя се предаваше. Мъжът обича войната, воинът се връща при жената за отмора, но той няма нищо против, ако тя демонстрира, че се бори. Тя не може да победи в истинска битка, тъй като няма силни мускули, а само нерви. Нервите я караха да скача от автомобил в движение или да откаже едно светско сватбено тържество. Воинът може да й позволи триумф в такива случаи; те не променят вечната основа на нещата, които са свързани с неговия мир.

Точно тези нерви на Маргарет станаха причина за един пристъп по време на медения й месец. Той й каза небрежно, както му беше навик, че Онитън Грейндж е дадена под наем. Тя не скри раздразнението си и попита доста сърдито защо не е взел и нейното мнение.

— Не исках да те безпокоя — отговори той. — Освен това научих със сигурност едва тази сутрин.

— А ние къде ще живеем? — каза Маргарет, като се опита да се засмее. — Толкова много обикнах това място. Не мислиш ли, че трябва да имаме постоянен дом, Хенри?

Той я увери, че не го е разбрала правилно. Домашният живот е този, който ни отличава от чужденеца. Но той не искаше да има влажна къща.

— Това е нещо ново. Досега никога не съм чувала, че в Онитън е влажно.

— Мое мило момиче! — Той направи широк жест с ръка. — Очи нямаш ли? Кожа нямаш ли? При това разположение как може да не бъде влажно? Първо, Онитън Грейндж е върху глина и е построена там, където може би е бил ровът на замъка; след това оная отвратителна рекичка, която по цяла нощ изпуска пари като чайник. Пипни стените на избата; погледни под стрехите. Попитай сър Джеймс или кой да е друг. Онези долини в Шропшир са всеизвестни. Единственото възможно място за къща там е на някой хълм, но, що се отнася до мен, мисля, че графството е прекалено далеч от Лондон, а и в пейзажа няма нищо особено.

Маргарет не можа да се въздържи и каза:

— Тогава защо ходеше там?

— Аз… защото… — Той отдръпна глава назад и се ядоса. — Защо дойдохме в Тирол, ако разсъждаваме така? Човек може да задава такива въпроси безкрайно.

Да, можеше; но така Хенри само печелеше време за един правдоподобен отговор. Той го даде и повярва в него веднага щом го изговори.

— Истината е, че взех Онитън заради Иви. Но нека това остане между нас.

— Разбира се.

— Не бих искал тя да знае, че едва не ми навлече неприятности от несполучливата сделка. Тъкмо подписах договора, и тя се сгоди. Бедното ми момиченце! Такова желание имаше, че дори не почака да събера подходящи сведения за имението. Страхуваше се, че ще й го грабнат — такива сте си вие, жените. Е, не е станало кой знае какво. Тя си направи сватба извън града, а аз се отървах от къщата си — някакви хора ще откриват там начално училище.

— А къде ще живеем ние, Хенри? Ще се радвам да се установим някъде.

— Не съм решил още. Какво ще кажеш за Норфък?

Маргарет замълча. Бракът не я беше спасил от чувството за постоянно движение. Лондон само въвеждаше онази номадска цивилизация, която така дълбоко променя човешката природа и подлага личните взаимоотношения на по-голям натиск от всякога преди. При една космополитна цивилизация, ако някога настъпи такова време, ние няма да получаваме никаква помощ от земята. Дърветата, поляните и планините ще бъдат само гледка, а обещаващото въздействие, което някога са упражнявали върху характера, ще трябва да бъде поверено единствено на любовта. Дано тази задача бъде по силите на любовта.

— Сега сме — кой месец? — продължи Хенри. — Почти е октомври. Нека изкараме зимата на Дюси Стрийт, а през пролетта ще потърсим нещо.

— Ако е възможно, нещо постоянно. Няма да бъда винаги толкова млада, колкото бях, но що се отнася до мен, тези промени не ми понасят.

— Но, скъпа, какво би предпочела — промените или ревматизма?

— Разбирам те — каза Маргарет и стана. — Ако в Онитън е наистина влажно, там не е възможно да се живее и трябва да се настанят малки момченца. Само че през пролетта нека да не прибързваме. Ще си взема бележка от поведението на Иви и няма да те притеснявам. Помни, че този път си свободен да избираш. Тези безкрайни премествания сигурно се отразяват зле на мебелите и струват скъпо.

— Каква практична малка женичка! И какво четеш сега? Тео… тео… как беше?

— Теософия.

Така Дюси Стрийт бе нейната първа участ — съвсем приятна участ. Къщата, само малко по-просторна от Уикъм Плейс, я подготви за огромния дом, който й бе обещан през пролетта. Често отсъствуваха, но вкъщи животът течеше съвсем нормално. Сутрин Хенри отиваше в кантората си, а сандвичът му, останка от някакъв предисторически ненаситен апетит, бе винаги направен от собствената й ръка. Не ядеше сандвич на обед, но обичаше да го носи със себе си, в случай че огладнее към единайсет. След като той излезеше, за нея оставаше да се грижи за къщата, да наглежда прислугата, да се занимава с няколко каши, забъркани от Хелън. Съвестта малко я гризеше за семейство Баст; не съжаляваше, че е изгубила връзка с тях. Нямаше съмнение, че Ленард заслужаваше да му се помогне, но като съпруга на Хенри тя предпочиташе да помогне на някой друг. Що се отнасяше до театри и дискусионни клубове, те все по-малко я привличаха. Започна да „изпуска“ новите течения и да прекарва свободното си време в препрочитане или размисъл, което пораждаше загриженост у приятелите й в Челси.

Те отдаваха промяната в нея на брака й, а може би някакъв дълбок инстинкт я предупреждаваше да не се отдалечава от съпруга си, освен ако не бе неизбежно. Въпреки това главната причина се намираше още по-дълбоко; тя бе надрасла времето, когато й трябваха външни стимули, и преминаваше от думите към нещата. Без съмнение бе жалко да не е в течение с Ведскинд^[1] и Джон^[2], но след трийсетте човек трябва да затвори някои врати, за да може умът му да стане съзидателна сила.