Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (35)

Глава XXXV

Хората говорят за променливите настроения на пролетта, но дните, които са истински нейни чеда, имат само едно настроение — всички те са изпълнени с усилването и стихването на ветровете и свирукането на птичките. Може да се покажат нови цветя, зелената бродерия на живите плетове да се множи, но все същото небе се шири над главите, нежно, дълбоко и синьо, същите образи, видими и невидими, се скитат из шубраци и ливади. Сутринта, която Маргарет прекара с мис Ейвъри, и следобедът, когато тръгна да залови Хелън, бяха блюдата на една и съща везна. Сякаш времето бе спряло, никога не беше валял дъжд и единствено човекът със своите планове и болести тревожеше природата и накрая я съзираше през пелена от сълзи.

Маргарет вече не възразяваше. Дали Хенри бе прав, или не, той бе много внимателен, а тя не познаваше други норми, по които да го оценява. Трябваше напълно да му вярва. Щом като се заемеше с нещо, недосетливостта му изчезваше. Съумяваше да извлече полза и от най-дребните неща и всичко показваше, че залавянето на Хелън ще бъде организирано така умело, както и сватбата на Иви.

Заминаха сутринта, както бе уговорено, и той откри, че жертвата им действително бе в Хилтън. При пристигането той се отби във всички конюшни в селото и навсякъде имаше по няколко минути сериозен разговор със собствениците. Маргарет не знаеше какво им е казал — може би не истината; но след обеда дойде новината, че една дама е пристигнала с лондонския влак и веднага взела файтон за Хауардс Енд.

— Тя трябваше да отиде с файтон — каза Хенри. — Там ще бъдат книгите й.

— Не мога да разбера — каза Маргарет за стотен път.

— Свършвай с кафето, скъпа, трябва да вървим.

— Да, Маргарет, знаеш, че трябва добре да си хапваш — каза Доли.

Маргарет се опита, но внезапно закри очи с ръка. Доли крадешком погледна свекъра си, но той не й обърна внимание. В тишината се чу автомобилът, който спря пред вратата.

— Не си подготвена за това — каза неспокойно той. — Нека да отида сам. Знам точно какво да направя.

— О, не, подготвена съм — каза Маргарет, като откри лице. — Само че се безпокоя ужасно. Не мога да почувствувам, че Хелън е наистина жива. Телеграмите и писмата й като че ли бяха от някой друг. В тях липсваше нейният глас. Не вярвам, че твоят шофьор наистина я е видял на гарата. Така ми се иска изобщо да не бях говорила за това. Знам, че Чарлс е сърдит. Да, да, той… — Тя сграбчи ръката на Доли и я целуна. — Ето, Доли ще ми прости. Така. А сега да вървим.

Хенри я наблюдаваше съсредоточено. Този изблик на чувства не му хареса.

— Не би ли искала да се пооправиш? — попита той.

— Има ли време?

— Да, достатъчно много.

Тя отиде в тоалетната през предната врата и щом бравата щракна, мистър Уилкокс каза тихо:

— Доли, аз тръгвам без нея.

Очите на Доли блеснаха от просташки възторг. Тя го последва на пръсти до автомобила.

— Предай й, че според мен така е най-добре.

— Да, мистър Уилкокс, разбирам.

— Кажи й каквото искаш. Хайде.

Автомобилът тръгна добре и при нормално стечение на обстоятелствата би заминал. Но детето на Доли, което играеше в градината, точно в този момент седна по средата на алеята. При опита си да мине покрай него Крейн прегази с едното колело леха жълти шибои. Доли изпищя. Маргарет чу шума и изскочи навън без шапка точно навреме, за да скочи на стъпалото. Не каза нищо — той просто се отнасяше към нея така, както тя се бе отнесла към Хелън, и собственият й гняв от неговата нечестност само й помогна да разбере какво би почувствувала Хелън към тях. Помисли си: „Заслужавам го; наказана съм, защото изневерих на себе си“. И тя прие извиненията му със спокойствие, което го удиви.

— Все още смятам, че не си подготвена за това — повтаряше непрекъснато той.

— Може би не бях по време на обеда. Но сега цялата тази история ми е ясна от край до край.

— Просто исках да постъпя най-добре.

— Би ли ми дал шала си? Този вятър така ми разпилява косата.

— Разбира се, скъпа. Сега добре ли си?

— Погледни! Ръцете ми не треперят вече.

— Простила ли си ми напълно? Тогава слушай. Файтонът й сигурно вече е пристигнал в Хауардс Енд. (Ние сме малко закъснели, но няма значение.) Най-напред трябва да го изпратим да изчака във фермата, тъй като сцени пред прислугата не са желателни, ако е възможно. Едно известно лице… — Той посочи гърба на Крейн. — … няма да влезе вътре, а ще чака малко преди външната врата, зад лавровите дървета. Ключовете на къщата все още ли са у теб?

— Да.

— Добре, нямаме нужда от тях. Помниш ли как е разположена къщата?

— Да.

— Ако не я намериш на верандата, можем да обиколим през градината. Целта ни е…

Тук спряха, за да вземат лекаря.

— Точно казвах на съпругата си, Мансбридж, че основната ни цел е да не плашим мис Шлегел. Къщата, както знаеш, е моя собственост, така че трябва да изглежда съвсем естествено да бъдем там. Очевидно всичко е от нерви, нали така каза, Маргарет?

Лекарят, много млад човек, започна да задава въпроси за Хелън. Нормална ли е? Има ли нещо вродено, или може би наследствено? Случило ли се е нещо, което би могло да я отчужди от семейството й?

— Нищо — отговори Маргарет и си зададе въпроса какво ли би станало, ако бе добавила: „Макар че тя се възмущава от безнравствеността на моя съпруг“.

— Винаги е била нервна — продължи Хенри, като се облегна назад в автомобила, когато той профуча край черквата. — Склонност към спиритизъм и други подобни, въпреки че няма нищо сериозно. Музикална, занимава се с литература, артистична, но, бих казал, нормална — много очарователно момиче.

Гневът и ужасът у Маргарет се увеличаваха с всеки миг. Как се осмеляваха тези мъже да говорят с готови фрази за сестра й! Какви ужаси предстояха още! Що за нахалство се прикриваше зад претенциите за научност. Глутницата се нахвърляше върху Хелън, за да я лиши от човешките й права, а на Маргарет й се струваше, че заедно с нея бяха застрашени всички Шлегелови. „Нормални ли бяха?“ Какъв въпрос само! И винаги тия, които не знаят нищо за човешката природа, които са отегчени от психологията и шокирани от физиологията, винаги те задават въпроси. Колкото и плачевно да бе състоянието на сестра й, тя знаеше, че трябва да бъде на нейна страна. Ако хората предпочитаха да ги смятат за такива, щяха да бъдат луди и двете заедно.

Беше вече три и пет. Автомобилът намали скорост при фермата, в двора на която стоеше мис Ейвъри. Хенри я попита дали е минавал един файтон. Тя кимна и в следващия миг те го зърнаха, в края на пътя. Автомобилът се спусна безмълвно като хищник. Хелън дотолкова не подозираше нищо, че седеше на верандата, с гръб към пътя. Беше пристигнала. Виждаха се само главата и раменете й. Седеше като в рамка сред клонките на лозата и с една ръка си играеше с пъпките. Вятърът разбъркваше косите й, слънцето ги правеше прекрасни; изглеждаше така, както винаги.

Маргарет седеше до вратата. Преди да успее съпругът й да я спре, тя изскочи навън. Хукна към градинската врата, която бе затворена, мина през нея и решително я хлопна в лицето му. Шумът стресна Хелън. Маргарет я видя как се изправя с необичайно движение и като се втурна на верандата, откри простото обяснение на всичко, от което се бяха страхували — сестра й очакваше дете.

— Нашата бегълка добре ли е? — извика Хенри.

Тя успя да прошепне: „О, скъпа…“. Ключовете на къщата бяха в ръката й. Отключи Хауардс Енд и блъсна Хелън вътре.

— Е, всичко е наред — каза тя, подпряла вратата с гръб.