Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (2)

Глава II

На закуска Маргарет погледна бегло бележката на сестра си и я побутна през масата към леля си. За миг настана мълчание, после пороят се отприщи.

— Не мога да ти кажа нищо, лельо Джули. Не знам повече от теб. Срещнахме… просто срещнахме майката и бащата миналата пролет в чужбина. Знам толкова малко, че дори не ми беше известно името на сина им. Всичко е толкова… — Тя махна с ръка и леко се усмихна.

— Значи е прекалено внезапно?

— Кой знае, лельо Джули, кой знае.

— Маргарет, скъпа, трябва да кажа, че сме длъжни да бъдем реалисти точно сега, когато стигаме до фактите. Прекалено внезапно е наистина.

— Кой знае!

— Но, Маргарет, скъпа…

— Ще донеса другите й писма — каза Маргарет. — Не, не, първо ще привърша със закуската. Всъщност те не са у мен. Срещнахме Уилкоксови по време на онова ужасно пътуване от Хайделберг до Шпайер. Хелън и аз си бяхме втълпили, че има величествена стара катедрала в Шпайер, архиепископът на Шпайер е бил един от седемте курфюрсти, нали знаеш „Шпайер, Майнц и Кьолн“. Тези три епархии някога са господствували над долината на Рейн и затова са я наричали Улицата на свещениците.

— Чувствувам се много разтревожена от цялата тази история, Маргарет.

— Влакът премина през понтонен мост и в първия миг тя изглеждаше много красива. Но само след пет минути бяхме разгледали всичко. Катедралата е съсипана, направо е опропастена от реставрация; няма и един инч от истинската сграда. Прахосахме цял ден и се натъкнахме на Уилкоксови, когато си ядяхме сандвичите в градската градина. И те, бедните хора, били подлъгани — в действителност са имали намерение да останат в Шпайер, — но им допадна настоятелната молба на Хелън да дойдат с нас в Хайделберг. И наистина дойдоха на следващия ден. Посетихме заедно някои места. Станахме достатъчно близки, за да поканят Хелън да им гостува — аз също бях поканена, но заболяването на Тиби ме задържа тук, и миналия понеделник тя замина сама. Това е всичко. Сега знаеш толкова, колкото и аз. Един млад мъж, изскочил от неизвестността. Тя трябваше да се върне в събота, но отложи за понеделник, може би заради… и аз не знам.

Тя замълча и се заслуша в шума на лондонското утро. Къщата им бе на Уикъм Плейс, много тихо и спокойно място, защото издигнат полуостров от здания го отделяше от оживената главна улица. Човек имаше чувството за лагуна или по-скоро широко устие, чиито води се връщат от някакво невидимо море и се оттеглят в дълбока тишина, докато вълните навън все още се пенят. Въпреки че полуостровът се състоеше от жилищни блокове — скъпи, с подобни на пещери преддверия, пълни с портиери и палми, — той изпълняваше своето предназначение и осигуряваше на по-старите къщи отсреща сравнително спокойствие. Те също щяха да бъдат пометени след време и друг полуостров щеше да се издигне на тяхно място, така както човешкият род се натрупваше все по-високо и по-високо върху скъпоценната почва на Лондон.

Мисис Мънт разбираше племенниците си по свой начин. Реши, че Маргарет е малко истерична и се опитва да спечели време с порой от думи. Със съзнанието на дипломат тя изрази своето съжаление за съдбата на Шпайер и заяви, че никога, абсолютно никога не ще позволи да бъде подведена да го посети, и добави по своя инициатива, че принципите на реставрацията се разбират погрешно в Германия.

— Немците — каза тя — са прекалено акуратни и това понякога е чудесно, но друг път е съвсем вредно.

— Точно така — каза Маргарет. — Немците са прекалено акуратни. — И очите й заблестяха.

— Разбира се, аз смятам, че вие, семейство Шлегел, сте англичани — бързо рече мисис Мънт. — Англичани до мозъка на костите.

Маргарет се наведе напред и погали ръката й.

— А това ми напомня… писмото на Хелън…

— Да, да, лельо Джули, точно за писмото на Хелън си мислех. Знам… трябва да отида да я видя. Наистина си мислех за нея. Реших да отида.

— Върви, но си направи план — каза мисис Мънт, като допусна в благия й глас да се появи нотка на раздразнение. — Маргарет, ако ми позволиш да се намеся, не се оставяй да те изненадат. Как преценяваш Уилкоксови? Имат ли нашите разбирания? Подходящи ли са? Ще могат ли да разберат Хелън, която според мен е много особен човек? Имат ли отношение към литературата и изкуството? Когато се замислиш, разбираш, че това е най-важното. Литературата и изкуството. Най-важното. На колко години трябва да бъде синът? Тя казва „по-малкият син“. Ще може ли да се ожени? Подходящ човек ли е да направи Хелън щастлива? Успя ли да разбереш…

— Нищо не съм разбрала.

Започнаха да говорят едновременно.

— В такъв случай…

— Не виждаш ли, че в такъв случай не мога да правя никакви планове.

— Точно обратното…

— Мразя плановете. Мразя да се избира начин на поведение. Хелън не е малко дете.

— В такъв случай, скъпа моя, защо заминаваш?

Маргарет замълча. Ако леля й не можеше да разбере защо трябва да замине, тя нямаше намерение да й казва. Не искаше да заяви: „Обичам скъпата си сестра. Трябва да бъда при нея в такъв критичен момент от живота й“. Обичта е по-сдържана от любовта и нейният израз е по-неуловим. Ако тя самата някога се влюбеше в някой мъж, също като Хелън щеше да обяви това с пълен глас, но тъй като обичаше само сестра си, тя използуваше беззвучния език на съчувствието.

— Мисля, че сте странни — продължи мисис Мънт, — но чудесни момичета и в много отношения сте по-зрели за годините си. Но нали няма да се обидиш, честно казано, имам чувството, че не сте дорасли за тези неща. За там се изискват по-зрели хора. Скъпа, нямам никакви ангажименти, заради които да се върна в Суонидж. — Тя разпери пълните си ръце. — На твое разположение съм. Позволи ми да отида вместо тебе в онази къща, чието име непрекъснато забравям.

— Лельо Джули! — Тя скочи и я целуна. — Аз трябва, наистина трябва сама да отида в Хауардс Енд. Ти не разбираш добре всичко, но въпреки това ще ти бъда винаги благодарна за твоето предложение.

— Но аз наистина разбирам — отвърна рязко мисис Мънт с огромна самонадеяност. — Ще отида там не с намерение да се намесвам, а да проуча нещата. Изясняване е необходимо. А сега смятам да бъда пряма. Ти ще кажеш погрешни неща; обзалагам се, че ще сгрешиш. В своята загриженост за щастието на Хелън ще обидиш всички онези Уилкоксови с някои от твоите необмислени въпроси — не че имам нещо против да ги обидиш.

— Няма да задавам въпроси. В писмото си Хелън пише, че тя и един мъж се обичат. Няма какво да се пита, докато тя държи на това. Всичко останало няма никакво значение. Един продължителен годеж — да, но проучвания, въпроси, планове, придържане към определен начин на поведение — не, лельо Джули, не мога.

Тя се отдалечи, нито красива, нито блестяща, но изпълнена с нещо, което заменяше и двете — нещо, което най-добре може да се опише като дълбока одухотвореност, вечен и искрен отклик към всичко, с което се среща в житейския си път.

— Ако Хелън ми бе писала същото за някой продавач в магазин или чиновник с празен джоб…

— Скъпа Маргарет, моля те, ела в библиотеката и затвори вратата. Твоите прислужници бършат праха по стълбите…

— … или ако тя бе пожелала да се омъжи за човека, който прави реклама на товарните автомобили на Картър Патерсън, щях да кажа същото. — След това, с един от онези обрати на мисълта, които бяха убедили леля й, че всъщност не е луда и убеждаваха другите наблюдатели, че не е просто сух теоретик, добави: — Въпреки че в случая с Картър Патерсън трябва да кажа, че бих желала годежът да продължи много дълго.

— И аз мисля така — каза мисис Мънт, — а аз рядко те разбирам. Сега представи си, че просто си казала нещо подобно на Уилкоксови. Аз го разбирам, но повечето разумни хора ще си помислят, че си луда. Представи си само колко объркващо ще бъде то за Хелън. Всъщност има нужда от човек, който ще действува бавно, много бавно в тази история и ще разбере как стоят нещата и докъде могат да доведат.

Маргарет се залови за тези думи.

— Но ти току-що каза, че годежът трябва да се развали.

— Да, мисля, че трябва. Но постепенно.

— Как можеш да развалиш постепенно един годеж? — Очите й блеснаха. — От какво мислиш, че е направен един годеж? Според мен от твърда материя, която може да се строши от удар, но не може да се пречупи от огъване. Различава се от другите връзки в живота. Те се разтеглят или извиват. Позволяват степенуване. По-различни са.

— Точно така. Но няма ли да ми позволиш да отида в Хауардс Енд и да ти спестя всички тия тревоги? Наистина няма да се намесвам, така добре разбирам онова, което вие, сестрите Шлегел, искате, че един спокоен поглед би ми бил достатъчен.

Маргарет пак й благодари, целуна я отново и затича по стъпалата нагоре да види брат си. Той не беше много добре.

Цялата нощ го бе мъчила сенна хрема. Очите му бяха плувнали, главата го боляла, а лигавицата му била в ужасно състояние, уведоми я той. Единственото нещо, заради което си струвало да се живее, била мисълта за Уолтър Савидж Ландор^[1], от чиито „Въображаеми разговори“ тя обещала да му чете по няколко пъти на ден.

Това беше доста трудно положение. Трябваше да се направи нещо за Хилтън. Трябваше да я убедят, че не е криминално престъпление да се влюбиш от пръв поглед. Една телеграма в такъв дух би била студена и тайнствена, а посещението изглеждаше с всеки изминал момент все по-невъзможно. Може би щеше да бъде наистина най-добре да приеме любезното предложение на леля Джули и да я изпрати с една бележка в Хауардс Енд.

Безспорно Маргарет бе импулсивна. Бързо скачаше от едно решение към друго. Тичайки надолу към библиотеката, тя извика: „Лельо, промених решението си, наистина искам да заминеш“.

Имаше влак в единайсет часа от Кингс Крос. В десет и трийсет Тиби заспа с рядко себеотрицание и Маргарет бе готова да откара леля си на гарата.

— Запомни, лельо Джули, не се оставяй да те въвлекат в разговори около годежа. Предай писмото на Хелън и кажи това, което намериш за подходящо. Но стой настрана от роднините. Засега ние едва знаем имената им, а освен това действията ни са така невъзпитани и погрешни.

— Невъзпитани? — смая се мисис Мънт, като се опасяваше, че губи възможността за някоя блестяща забележка.

— Употребих силна дума. Просто исках да те помоля да обсъдиш ситуацията само с Хелън.

— Разбира се, само с Хелън.

— Защото… — Но сега не беше моментът да обяснява особената природа на любовта. Дори Маргарет се отказ от тази мисъл и се задоволи да погали ръката на добрата си леля, размишлявайки полублагоразумно, полупоетично за пътуването, което щеше да започне от Кингс Крос.

Като мнозина други, живели дълго в някоя голяма столица, тя имаше по-особени чувства към крайните гари. Те са нашите врати към прекрасното и неизвестното. През тях ние навлизаме в приключение и светлина, през тях, уви, ние се завръщаме. В Падингтън са скрити целият Корнуол и по-далечният запад; надолу от Ливърпул Стрийт има мочурища и безкрайни поля; Шотландия се вижда през пилоните на Юстън; Уесекс е отвъд самоуверения хаос на Уотърлу. За италианците е естествено да го разбират; ония от тях, които имат нещастието да работят като сервитьори в Берлин, наричат Anhalt Bahnhof — Stazione d’Italia^[2], защото оттам те ще се върнат по домовете си. А този, който не одухотворява своите гари и не въздействува със страх и обич, макар и стеснително, на тяхната индивидуалност, е студен лондончанин.

За Маргарет — надявам се, че това няма да настрои читателя срещу нея — гарата Кингс Крос винаги бе напомняла безкрайността. Самото й разположение, малко зад елегантното великолепие на Сейнт Панкрас, съдържаше в себе си едно обяснение на житейския материализъм. Онези две огромни арки, безцветни, равнодушни, крепящи на раменете си един грозен часовник, бяха подходящи двери към някакво непрестанно приключение, чийто край можеше да бъде и благоприятен, но сигурно нямаше да се изрази с обикновения език на сполуката. А ако си помислите, че това е смешно, спомнете си, че не Маргарет ви говори това; и нека побързам да добавя, че те имаха достатъчно време до влака; мисис Мънт си осигури удобно място по посока на движението, но не близо до локомотива; а когато Маргарет се върна в Уикъм Плейс, намери следната телеграма:

„Всичко е свършено. По-добре да не бях писала. Не казвай никому.“

Хелън

Но леля Джули бе заминала — заминала безвъзвратно и никаква земна сила не можеше да я спре.