Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (37)

Глава XXXVII

Маргарет залости вратата отвътре. След това щеше да целуне сестра си, но Хелън, с надут глас, който звучеше странно от нея, каза:

— Удобно! Ти не ми каза, че книгите са разопаковани. Намерих почти всичко, което исках.

— Не съм ти казала нищо, което да не е вярно.

— Това наистина беше голяма изненада. Беше ли болна леля Джули?

— Хелън, да не би да смяташ, че аз съм го измислила?

— Предполагам, че не — каза Хелън, като се обърна настрана и за миг се разплака. — Но човек губи вяра във всичко след това.

— Ние мислехме, че си болна, но дори при това положение… аз не се държах достойно.

Хелън си избра още една книга.

— Не трябваше да се съветвам с никого. Какво ли би си помислил баща ни за мен?

Тя не смяташе да разпитва сестра си, нито да я порицава. И двете неща може би щяха да бъдат необходими в бъдеще, но най-напред трябваше да изкупи една вина, по-голяма от всичко, което Хелън би могла да стори — онази проява на недоверие, която е дело на дявола.

— Да, аз съм ядосана — отговори Хелън. — Трябваше да уважите желанието ми. Можех да издържа една такава среща, ако е необходимо, но след като леля Джули се е оправила, не е необходимо. В планирането на живота си, както сега се налага…

— Дръпни се от тези книги — извика Маргарет. — Хелън, говори на мен.

— Просто казвах, че вече не живея както дойде. Човек не може да преживее много… — Тя не намери думата. — … без да обмисли предварително своите действия. Ще имам дете през юни и на първо място разговори, спорове, вълнения са нещо безсмислено за мен. Ще ги изживея, ако е необходимо, но само тогава. Второ, нямам право да безпокоя хората. За мен няма място в Англия — такава, каквато я познавам. Направила съм нещо, което хората в Англия никога няма да ми простят. Така че трябва да живея там, където не ме познават.

— Но защо не ми каза, скъпа?

— Да, можех — отговори Хелън с безразличие, — но реших да почакам.

— Убедена съм, че никога нямаше да ми кажеш.

— О, не, щях да ти кажа. Ние наехме един апартамент в Мюнхен.

Маргарет погледна през прозореца.

— Под „ние“ имам предвид себе си и Моника. Но независимо от нейното съществуване, аз съм, бях и винаги бих желала да бъда сама.

— Не съм чувала за Моника.

— Не би могла. Тя е италианка, поне по рождение. Работи като журналистка. Най-напред я срещнах в Гарда. Моника е най-подходящият човек, който може да ми помогне.

— Значи ти си много привързана към нея.

— Тя се държа изключително добре към мен.

Маргарет се помъчи да отгатне какъв човек е Моника.

Italiano Inglesiato^[1], така ги бяха нарекли; явните феминистки от Юга, които човек уважава, но избягва. А Хелън се бе обърнала към такъв човек в своята беда!

— Не трябва да си мислиш, че ние никога няма да се срещаме — каза Хелън с добре премерена любезност. — За теб винаги ще има стая, когато имаш време да дойдеш, и колкото по-дълго можеш да останеш при мен, толкова по-добре. Но ти все още не си разбрала, Мег, и естествено за теб е много трудно. Това е удар за теб. Но не и за мен, тъй като съм мислила за нашето бъдеще от много месеци, а то не може да бъде променено от дребни непредвидени случки като тази. Аз не мога да живея в Англия.

— Хелън, ти не си ми простила за моето предателство. Не би могла да ми говориш така, ако си ми простила.

— Мег, скъпа, защо изобщо говорим? — Тя изпусна една книга и леко въздъхна. След това се овладя и каза: — Кажи ми как стана така, че всички книги са тук?

— Поредица от грешки.

— А и голяма част от мебелите са разопаковани.

— Всички.

— Тогава кой живее тук?

— Никой.

— Предполагам, че я давате под наем?

— Къщата е мъртва — каза намръщено Маргарет. — Защо да се тревожим за нея?

— Но аз се интересувам. Говориш ми, като че ли съм загубила всякакъв интерес към живота. Надявам се, че все още съм аз, Хелън. Тук нямам чувството за мъртва къща. Вестибюлът изглежда дори по-жив, отколкото едно време, когато бе подреден с мебелите на Уилкоксови.

— Интересуваш се, така ли? Добре, предполагам, че трябва да ти кажа. Моят съпруг я даде под наем, при условие че ние… но по погрешка всички наши неща бяха разопаковани и мис Ейвъри, вместо… — Тя млъкна. — Виж какво, не мога да продължавам така. Предупреждавам те, че не мога да го понеса, Хелън, трябва ли да бъдеш толкова ужасно жестока към мен само защото мразиш Хенри?

— Сега вече не го мразя — каза Хелън. — Вече не съм ученичка, Мег, и пак ти повтарям, не съм жестока. Но колкото до това да се приспособя към вашия английски начин на живот, не, веднага си го избий от главата. Представи си, аз да дойда на Дюси Стрийт! Немислимо е.

Маргарет не можеше да й противоречи. Беше ужасно да я гледа как спокойно се движи напред със своите планове, нито огорчена, нито възбудена, без опит да я увери в невинността си, без признание за вина, просто жадуваща свобода и приятелството на ония, които не ще я обвиняват. Тя бе преживяла нещо — но какво? Маргарет не знаеше. Но то бе достатъчно да я отдели от старите й навици и от старите приятели.

— Разкажи ми за себе си — каза Хелън, която бе избрала своите книги и бавно оглеждаше мебелите.

— Няма нищо за разказване.

— Но твоят брак е щастлив, нали, Мег?

— Да, но не се чувствувам настроена да говоря.

— И аз се чувствувам така.

— Не е от това, но не мога.

— Нито пък аз. Глупаво е, но няма смисъл да се опитваме.

Нещо бе застанало между тях. Може би това бе обществото, което отсега нататък щеше да отхвърли Хелън. Може би това бе един трети живот, чийто дух бе вече набрал сили. Не можеха да намерят допирна точка. И двете страдаха силно, а мисълта, че обичта се бе породила отново, не ги успокояваше.

— Виж какво, Мег, всички ли си отидоха?

— Искаш да кажеш, че имаш намерение да ме оставиш?

— Ами, май… милата ми! Няма смисъл. Знаех, че няма да има какво да си кажем. Кажи на леля Джули и Тиби, че ги обичам, а колко много обичам теб въобще не мога да обясня. Обещай да дойдеш по-късно и да ме посетиш в Мюнхен.

— Разбира се, скъпа.

— Защото това е всичко, което можем да направим.

Така изглеждаше. Най-ужасното от всичко бе здравият разум на Хелън. Моника вероятно й бе помогнала изключително много.

— Радвам се, че видях теб и нашите неща. — Тя погледна библиотеката с любов, като че се сбогуваше с миналото.

Маргарет отключи вратата. Каза:

— Автомобилът си е отишъл, а твоят файтон е тук.

Тя тръгна напред към него, като гледаше листата и небето. Никога пролетта не бе изглеждала по-красива. Файтонджията, облегнат на градинската врата, извика:

— Моля, мадам, да ви предам нещо — и й подаде визитната картичка на Хенри през пречките.

— Как пристигна това? — попита тя.

Крейн се бил върнал с нея почти веднага.

Тя прочете картичката с раздразнение. Бе изписана с наставления на домашен френски. Щом тя и сестра й си свършели разговора, тя трябвало да се върне и да пренощува у Доли „Il faut dormir sur le sujet“^[2]. А за Хелън трябвало да се намери „une confortable chambre a l’hotel“^[3]. Последното изречение я ядоса много, но после се сети, че у Чарлс имат само една стая за гости и затова не можеха да поканят и трети човек.

— Хенри е направил, каквото е могъл — обясни тя. Хелън не я беше последвала в градината. Щом вратата се отвори, тя изгуби желание да избяга. Остана във вестибюла и започна да снове от библиотеката към масата. Заприлича на предишната Хелън, своенравна и очарователна.

— Тази къща на Мистър Уилкокс ли е? — попита тя.

— Нима не помниш Хауардс Енд?

— Да помня? Аз помня всичко! Но сега тя изглежда като наша.

— Мис Ейвъри свърши страшно много работа — каза Маргарет и настроението й се повиши малко. Отново бе завладяна от слабо усещане за предателство. Но то й донесе успокоение и тя му се поддаде. — Тя обичала мисис Уилкокс и предпочела да обзаведе къщата с нашите неща, отколкото да мисли, че стои празна. Затова всички книги от библиотеката са тук.

— Не всички. Проявила е здрав разум, като не е разопаковала книгите за изкуството. А ние никога не сме държали сабята така.

— Обаче изглежда добре.

— Чудесно.

— Да, нали?

— Къде е пианото, Мег?

— Оставих го на склад в Лондон. Защо?

— Нищо.

— Странно е също, че и климатът подхожда тук.

— Не, това е грешка — заяви Хелън. — Знам, че го имахме в Лондон, но този под трябва да бъде гол. Той е прекалено красив.

— Все още страдаш от манията за претрупани стаи. Искаш ли да влезеш в трапезарията, преди да тръгнеш? Там няма килим.

Влязоха и с всяка минута разговорът им ставаше все по-естествен.

— О, какво подходящо място за бюфетчето на мама! — извика Хелън.

— Погледни и столовете.

— О, да, погледни! Уикъм Плейс имаше северно изложение, нали?

— Северозапад.

— Както и да е, от трийсет години тези столове за първи път виждат слънце. Милите, облегалките им са се постоплили.

— Но защо мис Ейвъри ги е наредила по двойки? Аз ще…

— Ей тук, Мег. Сложи го така, че който седне, да вижда моравата.

Маргарет премести един стол. Хелън седна на него.

— Да-а. Прозорецът е много висок.

— Седни в гостната.

— Не, гостната не ми харесва толкова. Гредата е обкована с дъски. Иначе щеше да бъде толкова красиво.

— Хелън, каква памет имаш за някои неща! Абсолютно си права. Тази стая са я развалили мъжете, като са се опитвали да я направят хубава за жените. Мъжете не знаят какво искаме…

— И никога няма да разберат.

— Не съм съгласна. След две хиляди години ще знаят.

— Но столовете изпъкват чудесно. Виж къде Тиби разля супата.

— Кафето. Нима не беше кафе?

Хелън поклати глава.

— Невъзможно. Тиби бе прекалено малък тогава, за да му се дава кафе.

— Татко жив ли беше?

— Да.

— Тогава си права, сигурно е било супа. Мислех си за много по-късно — онова неуспешно посещение на леля Джули, когато тя не можа да разбере, че Тиби е пораснал. Тогава беше кафе, защото той го разля нарочно. Имаше някакви детски стихчета „Чай, кафе — кафе, чай“, които тя му казваше всяка сутрин на закуска. Почакай, как беше?

— Знам… не, не ги знам. Какво отвратително дете беше Тиби!

— Но стихчетата бяха направо ужасни. Никой свестен човек не би ги изтърпял.

— О, този ренклод! — извика Хелън, като че ли градината бе също част от детството им. — Защо ли се сещам за гирички покрай него? А ето ги и пиленцата. Тревата трябва да се окоси. Обичам овесарките…

Маргарет я прекъсна и заяви:

— Спомних си: „Чай, чай, кафе, чай, шоколад и чай“. И това всяка сутрин в продължение на три седмици. Съвсем не е чудно, че Тиби побесня.

— Тиби сега е горе-долу добричък — каза Хелън.

— Ето! Знаех, че накрая ще кажеш това. Разбира се, че е добричък.

Чу се някакъв звънец.

— Слушай! Какво е това?

Хелън каза:

— Може би Уилкоксови започват обсада.

— Глупости, слушай!

И изразът на всекидневието изчезна от лицата им, въпреки че остави нещо след себе си — увереността, че никога няма да бъдат разделени, защото обичта им има общ корен. От обяснения и молби нямаше полза; те се бяха опитали да намерят общи допирни точки и от това и двете се бяха почувствували нещастни. А през цялото време избавлението им се намираше около тях — миналото пречистваше настоящето; настоящето, с безумни удари на сърцето, провъзгласяваше, че въпреки всичко ще има бъдеще — със смях и детски гласове. Хелън, все още усмихната, се приближи до сестра си. Каза: „Винаги си оставаш Мег“. Те се погледнаха в очите. Вътрешният живот се бе отблагодарил.

Звънецът тържествено иззвъня. Нямаше никого отпред. Маргарет отиде в кухнята и се промъкна между сандъците до прозореца. Посетителят им бе само едно момченце с канче и всекидневието се върна.

— Какво искаш, момченце?

— Нося млякото, моля.

— Мис Ейвъри ли те изпрати? — попита Маргарет доста остро.

— Да, моля.

— Тогава го върни и кажи, че не искаме мляко. — И извика на Хелън: — Не, не е обсада, но вероятно опит да ни запасят, ако се получи нещо такова.

— Но аз обичам мляко — извика Хелън. — Защо го връщаш?

— Така ли? Е, добре. Но нямаме в какво да го вземем, а то си иска канчето.

— Моля, ще дойда утре сутринта за канчето — каза момченцето.

— Утре къщата ще бъде заключена.

— Да донеса ли утре и яйца?

— Ти ли си момчето, което видях да играе в копите миналата седмица?

Детето кимна.

— Добре, бягай пак да играеш.

— Хубаво момченце — прошепна Хелън. — Как се казваш? Аз се казвам Хелън.

— Том.

Такава си беше Хелън. И Уилкоксови щяха да попитат детето за името му, но никога нямаше да му кажат как те се казват.

— Том, тази леличка тук е Маргарет. А вкъщи си имаме Тиби.

— Моите са клепоухи — отговори Том, като предположи, че Тиби е заек.

— Ти си много добро и умно малко момче. Пак да дойдеш. Не е ли очарователен?

— Няма съмнение — каза Маргарет. — Той сигурно е син на Мадж, а Мадж е ужасна. Но това място има чудни сили.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам.

— Защото аз като че ли съм съгласна с теб.

— То убива ужасното, а красивото оживява.

— Напълно съм съгласна — каза Хелън, като сръбна от млякото. — Но ти каза преди по-малко от час, че къщата е мъртва.

— Което значеше, че аз бях мъртва. Усещах го.

— Да, животът на къщата е по-сигурен от нашия, пък дори и да е била празна. И без това не мога да се помиря, че трийсет години слънцето веднъж не е огряло както трябва нашите мебели. Въпреки всичко Уикъм Плейс беше гробница. Мег, имам страшна идея.

— Каква?

— Пийни малко мляко, за да се стегнеш.

Маргарет се подчини.

— Не, още няма да ти кажа — рече Хелън, — защото може да ми се изсмееш или да се ядосаш. Нека първо се качим горе и да проветрим стаите.

Те отваряха прозорец след прозорец, докато пролетта изпълни къщата. Завесите се издуваха, рамките на картините весело почукваха. Хелън развълнувано възклицаваше, когато намираше някое легло там, където трябва да бъде, а друго не на място. Ядосваше се на мис Ейвъри, че не с преместила гардеробите горе. „Тогава наистина можеше да се види всичко.“ Любуваше се на гледката. Това бе онази Хелън, която бе написала незабравимите писма преди четири години. Когато се наведоха навън, гледайки на запад, тя каза:

— Не можем ли ти и аз да останем в къщата през нощта? Това е моята идея.

— Не мисля, че можем — каза Маргарет.

— Тук има легла, маси, кърпи…

— Знам, но сега в къщата не се спи, а и предложението на Хенри беше…

— Не искам никакви предложения. Няма да променям нищо в плановете си. Но ще ми достави удоволствие да прекарам една нощ тук с теб. Ще бъде нещо, за което ще си спомняме. О, Мег, скъпа, нека.

— Но, Хелън, мила моя — каза Маргарет, — не можем да направим това, без да получим позволение от Хенри. Разбира се, той ще го даде, но ти самата каза, че не можеш да дойдеш на Дюси Стрийт сега, а това за мен е също така лично.

— Дюси Стрийт е неговият дом. Този е наш. Нашите мебели, хора, каквито ние харесваме, идват до вратата. Нека останем тук, само една нощ, а Том ще ни нахрани с яйца и мляко. Защо не! Има луна.

Маргарет се колебаеше.

— Чувствувам, че на Чарлс няма да му хареса — каза тя накрая. — Дори нашите мебели го подразниха и аз смятах да ги махна оттук, когато болестта на леля Джули ми попречи. Разбирам го. Той чувствува, че това е къщата на майка му. Обича я по един не особено приятен начин. За Хенри мога да отговарям, но за Чарлс — не.

— Знам, че няма да му хареса — каза Хелън, — но аз смятам да изляза от техния живот. В края на краищата какво значение има, ако те кажат: „А тя дори прекара нощта в Хауардс Енд?“.

— Откъде знаеш, че ще излезеш от техния живот? Мислихме така вече два пъти преди.

— Защото моите планове…

— … Които ти променяш всеки миг.

— Тогава, защото моят живот е голям, а техните са дребни — пламна Хелън. — Знам неща, които те не могат да знаят, ти също. Ние знаем, че има поезия. Знаем, че има смърт. Те могат да го научат само от другите. Ние знаем, че това е нашата къща, защото тя е като наша. О, те могат да вземат крепостните актове и ключовете от вратите, но тази нощ сме си вкъщи.

— Ще бъде чудесно да бъда още веднъж насаме с теб — каза Маргарет. — Това ще бъде такава рядка възможност.

— Да, и ще можем да говорим. — Тя понижи глас. — Това няма да бъде много славна история. Но под оня бряст, честно казано, виждам, че предстои много малко щастие. Не мога ли да прекарам тази единствена нощ с теб?

— Няма нужда да казвам колко много ще значи това за мен.

— Тогава хайде.

— Няма смисъл да се колебая. Да отида ли сега до Хилтън и да получа позволение?

— О, ние не искаме позволение.

Но Маргарет беше вярна съпруга. Въпреки въображението и поезията — може би и поради тях, — тя можеше да разбере формалното становище, което Хенри щеше да вземе. Ако успееше, тя би възприела подобен подход. За подслон за една вечер — а те не искаха повече — не бе нужно да се влиза в спор по основни принципи.

— Чарлс може да каже „не“ — измърмори Хелън.

— Няма да го питаме.

— Върви, ако искаш; аз бих останала без разрешение.

Това бе нотката на егоизъм, която не можеше да помрачи характера на Хелън, дори допълваше красотата му. Тя би останала без разрешение и би избягала в Германия на другата сутрин. Маргарет я целуна.

— Ще се върна, преди да се стъмни. Очаквам го с такова нетърпение. Само на тебе може да ти дойде на ум такава чудесна идея.

— Не идея, а край — каза Хелън доста тъжно и чувството за трагичност отново обгърна Маргарет веднага щом напусна къщата.

Тя се страхуваше от мис Ейвъри. Смущаващо е, когато се сбъдва някакво предсказание, макар и само външно. Зарадва се, че не видя фигура на пост, когато мина покрай фермата, а само малкия Том, който се премяташе презглава в сламата.